Джонатан Страуд
Окото на голема (30)

28

За мое огромно облекчение, момчето изглежда бе научило нещо от спасението ни като по чудо на Стария градски площад. Вече не виждах небрежния английски турист; вместо това през останалата част от тъмната и неудобна вечер той ми позволи да го преведа през лабиринта от разбити пражки улички по подходящия начин — предпазливо, старателно напредване на двама чужди шпиони на вражеска територия. Насочихме се на север с безкрайно търпение, отбягвайки пешеходните патрули, които излизаха от площада, като се оплитахме в прикрития или понякога влизахме в безстопанствени сгради и се спотайвахме, докато войниците отминеха. Помагаха ни тъмнината и сравнително малкото магическо преследване. Няколко фолиота се разхождаха по покривите, излъчвайки търсещи импулси, но аз ги отклоних лесно, без да бъдем открити. Като изключим това, нямаше нищо: нямаше пуснати полуафрити, никакви джинове. Лидерите на Прага разчитаха изключително на ненаблюдателните си войници и аз напълно се възползвах от това. По-малко от час след като полетяхме, вече бяхме прекосили река Вълтава в каросерията на един камион със зеленчуци и се насочвахме към замъка през един район с градини.

Във великите дни на империята всеки ден на здрачаване ниският хълм, на който се намираше замъкът, беше осветяван от хиляди фенери; според капризите на императора те си меняха цвета и от време на време позицията, осветявайки дърветата и къщите по склоновете в разнообразни светлини^[1]. Сега лампите бяха натрошени и ръждясваха на стълбовете си. Като изключим няколкото слаби оранжеви петна, които всъщност бяха прозорци, хълмът на замъка пред нас беше тъмен, обгърнат от нощта.

Накрая стигнахме до основата на стръмен ред калдъръмени стъпала. Горе над нас се намираше Златната алея — видях блещукащите й светлинки на фона на звездите, на самия край на големия, студен, черен хълм. До основата на стъпалата имаше ниска стена, а зад нея — бунище; оставих Натаниел да се спотайва там, докато аз полетях като прилеп на едно бързо разузнаване нагоре по стъпалата.

Източните стълби почти не се бяха променили от онзи далечен ден, когато смъртта на господаря ми ме освободи от служба при него. Беше прекалено много да се надявам, че някой африт ще изскочи и ще грабне настоящия ми господар. Единственото присъствие, което улавях, беше на три дебели сови, скрити в редиците тъмни дървета от двете страни на пътя. Проверих отново; бяха си сови дори на седмо ниво.

Далеч зад реката все още течеше издирването. Чувах как свирките на войниците пищяха с тъжно безсилие — звук, който вълнуваше същността ми. Защо ли? Защото Бартимеус бе прекалено бърз за тях, ето защо; защото джинът, когото искаха да хванат, вече беше далеч и пърхаше бързо над 256-те стъпала по Касъл хил. И защото някъде пред мен, в тишината на нощта, все още съществуваше източникът на безпокойство, който усещах да трепти на всяко ниво — странната, неидентифицирана магическа дейност. Нещата щяха да станат интересни.

Прилепът отмина старата съборена Черна кула, някога заемана от елитната гвардия, но сега дом единствено на дузина спящи гарвани. Моята цел се намираше зад нея. Една тясна и непретенциозна уличка, от двете страни на която се издигаха редици скромни къщурки — всичките с високи комини, малки прозорци, напукана мазилка и обикновени дървени врати, излизащи направо на пътя. Мястото винаги бе било такова, дори и в славните дни. В Златната алея работеха други правила.

Вечно увисналите покриви сега вече не подлежаха на поправка — една бъркотия от разкривени рамки и разместени керемиди. Настаних се на една оголена греда на най-крайната къщурка и огледах улицата. В дните на Рудолф, най-алчният от всички императори, Златната алея беше център на магически усилия, чиято единствена цел беше създаването на философския камък^[2]. Всяка къща бе наета за различен алхимик и известно време малките къщурки кипяха от дейност^[3]. Дори и след като търсенето бе прекратено, улицата остана дом на чуждестранни работници, работещи за чехите. Правителството искаше да са близо до замъка, където можеше да ги наглежда. И положението остана така чак до проклетата нощ, в която силите на Гладстон превзеха града.

Сега тук не живееха чуждестранни магьосници. Постройките бяха по-малки, отколкото ги помнех, сгушени една до друга като чайки на сушата. Почувствах старите магии, все още просмукали се в камъните, но почти нищо ново. С изключение на… лекото трептене на нивата сега беше по-силно, източникът му — много по-близо. Прилепът се огледа внимателно. Какво виждаше? Куче, ровещо дупка в основата на една стара стена. Осветен прозорец, ограден от тънки завеси; вътре — възрастен мъж, прегърбен край огъня. Млада жена, на уличната светлина, вървяща внимателно по калдъръма на високи обувки, вероятно отиваща към замъка. Празни прозорци, затворени рамки, дупки по покривите и срутени комини. Боклуци, понесени от вятъра. Една весела сцена.

И номер 13, на средата на улицата, един коптор, не по-различен от другите, що се отнася до мръсотия и меланхоличност, но със силен греещ зелен възел, обграждащ го на шесто ниво. Вътре имаше някой и този някой не искаше да го безпокоят.

Прилепът прелетя бързо нагоре и надолу по улицата, внимателно избягвайки възела, където бяха дъгите му. Останалата част на Златната алея беше тиха и спокойна, напълно погълната от нищожната си активност вечер. Спуснах се бързо обратно там, откъдето бях дошъл, надолу към основата на хълма, да вдигна господаря си.

— Открих мястото — казах. — Умерени защити, но би трябвало да успеем да се вмъкнем. Побързай, докато няма никой.

Казвал съм го и преди, но хората са абсолютно безполезни, когато стане дума за придвижване. Времето, което беше необходимо на момчето да изкачи онези мизерни 256 стъпала, огромният брой охкания и пъшкания и ненужните спирания да си поеме дъх, забележителният цвят, който прие — никога не съм виждал нещо подобно.

— Иска ми се да си бяхме купили хартиена торба или нещо подобно — му казах. — Лицето ти лъщи така, че вероятно може да се види от другата страна на Вълтава. А това дори не е много голям хълм.

— Какви… какви… защити има? — Умът му беше зает единствено с работата.

— Слаб възел — казах аз. — Няма проблем. Ти изобщо ли не тренираш?

— Не. Нямам време. Прекалено съм зает.

— Ама, разбира се. Сега вече си твърде важен. Бях забравил.

След около десет минути стигнахме до срутената кула и аз отново се превърнах в Птолемей. В този вид го поведох към едно място, където нисък склон се съединяваше с улицата. Оттук огледахме копторите на Златната алея, докато господарят ми пъшкаше и пухтеше леко до стената.

— Ужасяващо състояние — коментирах.

— Да. Трябва… да ги съборят всичките… и да строят наново.

— Говорех за теб.

— Коя… коя е?

— Номер тринайсет ли? Онази отдясно, третата подред. С бялата мазилка. Като свършиш с умирането, ще видим какво можем да направим.

Внимателно се придвижихме в сенките на алеята на няколко метра от къщурката. Господарят ми беше тръгнал направо към предната врата. Протегнах ръка.

— Стой на място. Възелът е право пред теб. Само още сантиметър нататък и ще го задействаш.

— Мислиш ли, че можеш да се вмъкнеш?

— Аз не мисля, момче. Аз го знам. Правех такива неща още когато Вавилон беше само малка станция за добитък. Дръпни се, гледай и се учи.

Пристъпих към крехката светеща мрежа от влакна, която блокираше пътя ни и наведох глава по-близо. Избрах си малка дупка между нишките и нежно духнах към нея. Намеренията ми бяха правилни: миниатюрното облаче от покорен дъх^[4] влезе в дупката и увисна там, без да премине и без да се отдръпне. Беше прекалено леко да задейства алармата. Останалото бе лесно. Нежно и бавно разширих облачето; с нарастването си, то раздалечи влакната. След няколко минути в мрежата близо до земята бе създадена голяма кръгла дупка. Оформих дъха във формата на обръч и небрежно пристъпих през него.

— Така — казах аз. — Твой ред е.

Момчето се намръщи.

— Да направя какво? Все още не виждам нищо.

С известно раздразнение, преоформих дъха и го направих видим на второ ниво.

— Сега щастлив ли си? — казах. — Просто мини внимателно през обръча.

Направи го, но все още не изглеждаше впечатлен.

— Ха — рече той. — Доколкото те познавам може да си измисляш всичко това.

— Не е моя грешката, че човешките същества са толкова слепи — изстрелях аз. — И все пак приемате уменията ми за гарантирани. Пет хиляди години под ваша команда и не съм чул дори едно благодаря. Чудесно. Ако не вярваш, че там има възел, с удоволствие ще го задействам за теб. Ще видиш как тича магьосникът Кавка.

— Не, не. — Сега беше припрян. — Вярвам ти.

— Сигурен ли си? — Пръстът ми висеше назад към светещите линии.

— Да! Успокой се. Сега — ще се промъкнем през някой прозорец и ще го хванем неподготвен.

— Чудесно. След теб.

Той пристъпи мрачно напред, право в линиите на втори възел, който не бях забелязал^[5]. В къщата проехтя висок шум от сирена, сякаш се състоеше от десетина камбани и звънящи часовници. Шумът продължи няколко секунди. Натаниел ме погледна. Аз погледнах Натаниел. Преди някой от нас да реагира, шумът прекъсна и зад вратата на къщурката прозвуча тракане. Вратата се отвори със замах и един висок мъж с диви очи и с кепе на главата се втурна навън^[6], крещейки вбесено.

— Вече ти казах — извика той. — Прекалено рано е! Няма да стане преди зори! Ще ме оставиш ли на м… — О! — Чак сега ни забеляза. — Какво по дяволите?

— Близо си — рекох аз. — Това донякъде зависи от гледната точка. — Скочих напред и го съборих на земята. За секунда ръцете вече бяха високо зад гърба, добре овързани с връвта от халата му^[7]. Това беше с цел да предотврати всякакви бързи движения с ръцете, които можеха да призоват нещо на помощ^[8]. Устата му бе натъпкана с част от ризата на Натаниел, за да не произнесе някоя заповед. След това го вдигнах грубо на крака и го избутах обратно вътре, преди господарят ми дори да си отвори устата и да каже нещо. Ето толкова бързо може да действа един джин, когато е необходимо.

— Само гледай! — казах гордо. — Никакво забележимо насилие.

Господарят ми премигна.

— Съсипа ми ризата — каза той. — Разкъса я наполовина.

— Срамота — рекох. — Сега затвори вратата. Можем да го обсъдим вътре.

След като вратата беше затворена, можехме да се огледаме вътре. Къщата на господин Кавка можеше да се опише най-добре с термина научна свинщина. Целият под и всяка мебел бяха покрити с книги и разхвърляни ръкописи: на места те образуваха объркани пластове, дебели по няколко десетки сантиметра. Те на свой ред бяха покрити с тънък слой прах, разхвърляни химикалки и пера и множество силно миришещи неща, които имаха гадния вид на останки от обяда на магьосника през предходните един или два месеца. Под всичко това имаше голяма работна маса, стол, кожен диван, а в ъгъла — една примитивна правоъгълна мивка само с едно кранче. Няколко заблудени пергамента се бяха преместили и в мивката.

Изглеждаше, сякаш първият етаж на къщурката бе изцяло зает от тази стая. Един прозорец в дъното разкриваше хълма надолу през нощта: през стъклото неясно светеха светлините от града далеч надолу. През една дупка нагоре в тавана преминаваше стълба, вероятно към спалнята. Изглежда магьосникът не беше минавал по нея от известно време: погледнат отблизо, очите му носеха сиви кръгове, страните му жълтееха от умора. Освен това беше изключително слаб, стоеше съсухрен, сякаш всичката енергия бе изтекла от него.

Не особено внушителна гледка — нито магьосникът, нито стаята му. И все пак тук беше източникът на трептенето на седемте нива: почувствах го по-силно отвсякога. Караше зъбите ми да тракат във венците си.

— Сложи го да седне — каза господарят ми. — На дивана ще свърши работа. Разбутай тези боклуци да не ти пречат. Добре. — Той седна на ъгъла на работната маса с един крак на пода, а другият се клатеше небрежно. — Сега — продължи той, обръщайки се към пленника си на добър чешки, — нямам много време, господин Кавка. Надявам се да ми сътрудничите.

Магьосникът го изгледа с изморените си очи. Рязко сви рамене.

— Предупреждавам ви — продължи момчето. — Аз съм много силен магьосник. Аз контролирам много ужасяващи същества. Това създание пред вас — при това аз вдигнах рамене и заплашително издух гърди — това е най-гадният и най-малко впечатляващ от моите роби (Сега си отпуснах раменете и стомаха.). Ако не ми дадете информацията, която искам, ще стане много лошо за вас.

Господин Кавка издаде нечленоразделен звук; той кимна и извъртя очи. Момчето ме погледна.

— Какво мислиш, че значи това?

— Откъде да знам? Предлагам да му махнем парцала и да разберем.

— Добре. Но ако произнесе и една сричка от каквато и да било магия, унищожи го на момента! — За да подкрепи тези свои думи, момчето направи физиономия на ужасна жестокост, която го правеше да изглежда сякаш имаше язва. Махнах парцала. Магьосникът се изкашля и отделя слюнки известно време. Не беше по-разбираем отпреди.

Натаниел почука с пръсти по едно свободно място на масата.

— Внимавайте, господин Кавка! Искам да слушате внимателно всичките ми въпроси. С мълчание, предупреждавам ви, няма да стигнете доникъде. Да започнем…

— Знам защо сте дошли! — Гласът изригна от устата на магьосника с цялата сила на придошла река. Звучеше предизвикателно, обидно и безкрайно изморено. — Няма нужда да ми казвате. Заради ръкописа е! Разбира се! Как може да е нещо различно, при условие че целият съм се посветил на тайнствата му през последните шест месеца? През това време той ми изяде живота; виждате ли — лиши ме от младостта ми! Кожата ми се сбръчква с всяка драскотина на химикалката. Ръкописът! Не може да е нищо друго!

Натаниел бе изненадан.

— Ръкопис? Е, възможно е. Но нека да се изяс…

— Заклел съм се да пазя тайна — продължи господин Кавка. — Заплашиха ме със смърт, но какво ми пука вече? Еднократната смърт е напълно достатъчна. Два пъти — това е невъзможно за никой човек. Виждате ли как е отслабнала енергията ми… — Той вдигна и двете си китки на светлината; бяха като пръчки и трепереха, кожата бе толкова тънка, че светлината проникваше между костите. — Ето това ми причини той. Преди това кипях от живот.

— Да, но какво…

— Знам точно кой си — продължи мъжът, прекъсвайки господаря ми, сякаш не съществуваше. — Агент от британското правителство. Очаквах те, въпреки че, признавам си, някой не толкова млад и не толкова безнадеждно неопитен. Ако беше пристигнал преди месец, може би щеше да ме спасиш. И без това няма значение. Не ми пука. — Той изпусна една прочувствена въздишка. — Намира се зад теб, на масата.

Момчето погледна зад себе си, протегна се и вдигна една хартия. В същия момент изпищя от внезапна болка; пусна я на мига.

— Аах! Омагьосана е! Някакъв трик…

— Не показвай младостта и неопитността си — казах аз. — Злепоставяш ме. Не виждаш ли какво е? Всеки, който има очи, би ти казал, че това е центърът на цялата магическа дейност в Прага. Нищо чудно, че те удари. Използвай онази твоя шарена кърпичка в джоба си и я проучи по-отблизо. После ми кажи какво е.

Аз вече знаех, естествено. Бях виждал такива неща и преди. Но ми харесваше да виждам как това измислено момченце трепери от страх, прекалено сащисан да се подчини на инструкциите ми, увивайки ръката си в огромната кърпа и отново вдигайки документа невероятно предпазливо. Представляваше огромен ръкопис, изрязан от телешка кожа, без съмнение разпънат и изсушен според старите методи — един дебел, гладък пергамент, прекрасен и лъскав, пращящ от сила. Тази сила не идваше от материала, а от думите на него. Бяха изписани с необикновено мастило, равни части в черно и червено^[9], и течеше красиво отдясно наляво, от дъното на страницата нагоре към горната част; ред върху ред, заплетени калиграфски руни. Очите на момчето се бяха уголемили от учудване. Той усещаше майсторството, трудът, положен за тази творба, въпреки че не можеше да разчете символите. Вероятно щеше да изрази това изумление, ако можеше да вземе думата. Но магьосникът, старият Кавка, продължаваше да пее като канарче, без да спира.

— Все още не е довършено — казваше той. — Виждате го. Трябва да се добави още половин ред. Имам една цяла нощ работа пред себе си: нощ, която при всички случаи ще ми е последната, защото той със сигурност ще ме убие, ако самото мастило не пресуши кръвта ми. Виждате ли онова място — онази малка, квадратна кутийка? Шефът му ще си напише името там. Само толкова кръв трябва да жертва той, за да контролира създанието. За него всичко е много добре, о, да. Но не толкова за бедния Кавка.

— Как се казва? — попитах. Считам, че е най-добре да се пристъпва направо към въпроса.

— Шефът? — изсмя се Кавка, като издаде скрибуцащ звук като от луда стара птица. — Не знам. Никога не съм го виждал.

Момчето все още се взираше изумено в ръкописа.

— Това е за друг голем — каза той бавно. — Ще бъде поставено в устата му, за да се съживи. Той дава на хартията живота и кръвта си, която ще захрани голема… — Той вдигна поглед към Кавка с ужасено учудване, изписано на лицето.

— Защо го правиш? — попита. — Това те убива.

Направих нетърпелив жест.

— Не това имаме нужда да знаем — казах — Трябва да открием кой. Времето изтича, а зората не е далеч.

Но магьосникът отново говореше. Леката притъпеност в погледа подсказваше, че вече не ни вижда ясно.

— Заради Карл, естествено — каза той. — И Миа. Беше ми обещано безопасното им завръщане, ако създам тези неща. Трябва да разберете, че аз не вярвам в това, но не мога да изоставя единствената малка надежда, която имам. Може би той ще я оправдае. Може би не. Вероятно те вече са мъртви. — Той избухна в противна кашлица. — Истината е, че се страхувам, че това е така.

Момчето беше безизразно.

— Карл, Миа? Не разбирам.

— Те са единственото семейство, което имам — каза магьосникът. — Толкова е тъжно, че ги загубих. Това е един несправедлив свят. Но когато ти предложат пролука светлина, ти се катериш към нея — дори и ти, един проклет британец, би трябвало да го разбираш. Не можех да пренебрегна единствения си шанс да видя лицата им отново.

— Къде са те, твоето семейство? — попита Натаниел.

— Ха! — Магьосникът се раздвижи при тези думи; кратък пламък проблясна в очите му. — Откъде да знам? На някой забравен от бога затворнически кораб? В Тауър? Или пък костите им са вече изгорени и погребани. Това са твои води, англичанче — ти ми кажи. Ти си от британското правителство, предполагам?

Господарят ми кимна.

— Човекът, когото търсите, не иска нищо добро за правителството ви. — Кавка се изкашля отново. — Но, от друга страна, ти знаеш това. Затова си тук. Моето правителство би ме убило, ако знаеше какво съм направил. Те не искат да се създава нов голем, за да не докара друг Гладстон в Прага, размахващ онзи ужасен жезъл.

— Приемам — каза момчето, — че твоите роднини са чешки шпиони? Те са отишли в Англия?

Магьосникът кимна.

— И бяха заловени. Повече не чух за тях. После се отби един джентълмен и каза, че работодателят му ще ги върне при мен живи, ако разкрия тайните на голема, ако създам необходимия пергамент. Какво можех да направя? Какво би направил всеки баща.

Нехарактерно за него, господарят ми беше мълчалив. Нехарактерно за мен, аз също. Погледнах съсухреното лице на Кавка, мътните му очи, видях в тях безкрайните часове, които е прекарал прегърбен над книгите и документите, видях го как излива живота си на страницата заради малкия шанс, че семейството му може да бъде върнато при него.

— Завърших първия пергамент преди месец — каза Кавка. — Точно тогава и вестоносецът промени исканията си. Сега вече се изискваха два голема. Напразно спорех, че това ще ме убие, че няма да доживея да видя Миа и Карл отново… Ах, той е жесток. Не ме чуваше.

— Кажи ни за вестоносеца му — каза изведнъж момчето. — И ако твоите деца са живи, аз ще ги върна при теб. Гарантирам ти го.

Умиращият мъж направи неистово усилие. Очите му се приковаха към господаря ми; мътилката се замени от търсене на сила. Той внимателно прецени Натаниел.

— Много си млад да даваш такива обещания — прошепна той.

— Аз съм уважаван член на правителството — каза Натаниел. — Имам силата да…

— Да, но може ли да ти се има доверие? — въздъхна тежко Кавка. — Все пак си британец. Ще попитам демона ти… — Той не отвърна очи от Натаниел, докато говореше. — Какво ще кажеш? Може ли да му се има доверие?

Издух бузи, духнах тежко.

— Труден въпрос. Той е магьосник. По правило би продал и баба си за парче сапун. Но е неизмеримо по-малко корумпиран от някои от тях. Може би. Малко.

Натаниел ме погледна.

— Благодаря ти за силната подкрепа, Бартимеус.

— Пак заповядай.

Но за моя изненада, Кавка кимаше.

— Много добре. Ще го оставя на съвестта ти, момче. Така или иначе няма да доживея да ги видя. Истината е, че съм изтощен. Не ми пука ни най-малко за теб или за него — можете да продължите да се избивате, докато цяла Британия бъде съсипана. Но аз ще ти кажа, каквото знам и нека това бъде краят. — Той закашля слабо с брадичка, подпряна на гърдите. — Бъди сигурен в едно нещо. Аз няма да завърша този ръкопис. Няма да има два оживели голема по улиците на Лондон.

— Ето това наистина е жалко — каза един дълбок глас.