Метаданни
Данни
- Серия
- Бартимеус (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Golem’s Eye, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борис Христов, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Митологично фентъзи
- Приключенска литература
- Фентъзи
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2011 г.)
Издание:
Джонатан Страуд. Окото на голема
Превод: Борис Христов
Редактор: Станислава Първанова
Коректор: Ангелина Вълчева
Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
Предпечатна подготовка: Таня Петрова
Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София
ISBN: 978-954-761-292-1
История
- — Добавяне
13
Изминаха три седмици, през които чрез комбинация от инат и гордост Кити устоя на всички опити да я отклонят от пътя, който беше избрала. Колкото повече родителите й се опитваха да я заплашват или прилъгват, толкова по-уверена ставаше: тя бе решена да отиде в съда на определения ден и да се погрижи справедливостта да възтържествува.
Решението й беше подсилено от вестите за състоянието на Якоб: той оставаше в болницата, в съзнание, с ясен ум, но не можеше да вижда. Семейството му се надяваше зрението му да се възвърне с времето. Мисълта за обратното караше Кити да трепери от мъка и ярост.
Ако родителите й можеха, щяха да откажат призовката, когато тя пристигна. Но тъжителката беше Кити: необходим бе нейният подпис, за да се прекрати делото, а тя не искаше да го даде. Процесът щеше да продължи и на съответната сутрин Кити пристигна пред вратите на съда точно в 8:30 часа, облечена в най-елегантното си сако и най-хубавия си велурен панталон. Родителите й не присъстваха с нея; те бяха отказали да дойдат.
Около нея имаше пъстра тълпа, която се блъскаше и ръгаше, докато чакаше да се отворят вратите. В края на тълпата, напред-назад се разхождаха няколко гаменчета, които продаваха топли закуски от големи дървени подноси. Кити стискаше здраво чантата на рамото си всеки път, когато минеха покрай нея. Тя забеляза и няколко търговци, обикновени хора като нея, издокарани в най-хубавите си костюми, всичките пребледнели и разтреперани от нерви. Със сигурност най-голямата група се състоеше от притеснени на вид магьосници, блестящи в луксозните си костюми и официалните си пелерини и мантии. Кити огледа лицата им в търсене на господин Талоу, но той не се виждаше никъде. Покрай тълпата се бяха разположили едрите служители от нощната полиция.
Вратите се отвориха, чу се свирка; тълпата се втурна навътре.
Всеки посетител минаваше покрай служител в червено-златиста униформа. Кити каза името си; мъжът погледна в лист хартия.
— Съдебна зала двайсет и седем — каза той. — По стълбите вляво и горе вдясно. Четвъртата врата. Побързай.
Той я избута напред и тя мина покрай него под високия каменен свод и влезе в хладните зали на съда. Каменните бюстове на велики мъже и жени безстрастно гледаха надолу от ниши в стените; мълчаливи хора се суетяха напред-назад. Въздухът бе изпълнен със сериозност, тишина и отличителната миризма на карболов сапун. Кити се изкачи по стълбите и се насочи по гъмжащия от хора коридор към съдебна зала №27. Пред нея имаше дървена пейка. Една табела отгоре приканваше всички ищци да седнат и да изчакат да бъдат повикани.
Кити седна и зачака.
В следващите петнайсет минути пред залата се събра малка тъжна група хора. Те стояха или седяха мълчаливи, погълнати от собствените си мисли. Повечето бяха магьосници: бяха се съсредоточили в купища правни документи, написани на хартия със сложни знаци и звезди. Стараеха се да не срещат погледите си.
Вратите на съдебна зала №27 се отвориха. Млад човек с шикозна зелена шапка и сериозно изражение подаде глава оттам.
— Катлийн Джоунс! — каза той. — Тук ли е? Тя е следващата.
— Това съм аз. — Сърцето на Кити препускаше; китките й бяха изтръпнали от уплаха.
— Добре. Джулиъс Талоу. Той тук ли е? Необходимо е и той да е тук. — Коридорът бе тих. Господин Талоу го нямаше.
Младият човек се намръщи.
— Е, ние не можем да се мотаем. Ако го няма, няма го. Госпожице Джоунс, бихте ли била така добра…
Той въведе Кити пред себе си през вратата и я затвори леко след себе си.
— Ей там е вашето място, госпожице Джоунс. Съдът е готов да започне.
Съдебната зала беше с нормални размери, квадратна, осветена в притъпена, тъжна светлина, която се процеждаше през гигантски сводести прозорци със стъклописи. Картините и на двата изобразяваха героични рицари-магьосници. Единият, покрит с доспехи, точно пронизваше с меча си корема на огромен демоничен звяр с големи орлови нокти и неравни зъби. Другият, който носеше шлем и нещо прилично на дълга бяла риза, прогонваше отвратителен таласъм, който пък пропадаше през една квадратна черна дупка, отворила се в земята. Другите стени на стаята бяха облицовани с тъмни дървени плоскости. Таванът също беше в издялано дърво и наподобяваше каменните куполи на църква. Стаята бе ужасяващо старомодна. Кити изпита страхопочитание и се почувства не на място, какъвто вероятно беше и замисълът.
Край едната стена се издигаше висока платформа, а на нея, зад дълга маса стоеше огромен дървен трон. До единия край на масата имаше малко бюро, където седяха трима чиновници в черни костюми и трескаво набираха на компютрите или прелистваха купища документи. Кити мина пред тази платформа, следвайки посоката на протегнатата ръка на младия човек към един-единствен висок стол, чийто силует се очертаваше пред прозорците. Тя седна там. На отсрещната страна, обърнат към нея, имаше друг подобен стол. Срещу платформата имаше няколко пейки за обществеността, отделени от съда с месингов парапет. За изненада на Кити, там вече се сбираха няколко зяпачи.
Младият човек си погледна часовника, пое си дълбоко дъх, после извика толкова силно, че Кити подскочи на мястото си.
— Всички да станат! — изрева той. — Всички да станат за госпожица Фицуилям, магьосник от четвърто ниво и съдия в този съд! Всички да станат!
Последва стържене на столове и тропане на обувки. Кити, чиновниците и зяпачите станаха на крака. В този момент в облицовката зад трона се отвори врата и влезе една жена в черна роба и качулка. Тя се настани на трона и отметна качулката. Оказа се, че е млада, с прибрана на кок коса и прекалено много червило.
— Благодаря, дами и господа, благодаря! Всички седнете, моля! — Младият човек отдаде чест към трона и с маршова стъпка се отправи към един уединен ъгъл.
Съдията се усмихна леко и студено на събралите се.
— Добро утро на всички. Започваме, надявам се, с делото на господин Джулиъс Талоу, магьосник от трето ниво, и Катлийн Джоунс, обикновено момиче от Балъм. Госпожица Джоунс е избрала да дойде, както виждам; къде е господин Талоу?
Младият човек скочи на крака като пружина.
— Не е тук, госпожо! — Той отдаде елегантно чест и седна.
— Виждам това. Къде е?
Младият човек скочи на крака.
— Нямам ни най-бегла представа, госпожо!
— Е, това е лошо. Чиновници, запишете, че господин Талоу е оскърбил съда. Ще започваме… — Съдията сложи очила и започна да оглежда документите в продължение на няколко минути. Кити седеше с изправен гръб, скована от нерви.
Съдията махна очилата си и я погледна косо.
— Катлийн Джоунс?
Кити подскочи.
— Да, госпожо.
— Седнете, седнете. Предпочитаме да поддържаме атмосферата колкото се може по-неофициална. А сега, понеже сте млада — на колко сте всъщност, госпожице Джоунс?
— Тринайсет, госпожо.
— Ясно. Понеже сте млада и с обикновен произход, в това няма съмнение — тук виждам, че баща ви е продавач, а майка ви е чистачка — тя изрече тези думи с леко отвращение — може да сте се уплашили от обстановката тук. — Съдията направи жест към залата. — Но трябва да ви кажа да не се страхувате. Това тук е дом на справедливостта, където дори и по-малко равните са добре дошли, стига да говорят истината. Разбирате ли?
Кити бе пресипнала; така че се оказа трудно да отговори ясно.
— Да, госпожо.
— Много добре. Тогава ще изслушаме вашата страна по случая. Моля, продължете.
Следващите няколко минути, с доста дрезгав глас, Кити очерта събитията от своя гледна точка. Започна несръчно, но се разгорещи и започна да описва колкото се може по-подробно. Съдът слушаше тихо, включително съдията, която я гледаше безстрастно над очилата си. Чиновниците щракаха по клавиатурите си.
Тя приключи с пламенно описание на състоянието на Якоб след заклинанието на черния акробат. След като свърши, в съдебната зала се възцари тягостна тишина. Някой някъде се изкашля. По време на речта навън беше започнало да вали. По прозорците нежно барабаняха капки; светлината в стаята бе станала водниста и замъглена.
Съдията се отпусна в стола си.
— Чиновници на този съд, записахте ли всичко това?
Един от тримата мъже в черно вдигна глава.
— Да, госпожо.
— Много добре. — Съдията се намръщи, сякаш бе недоволна. — В отсъствието на господин Талоу, аз неохотно трябва да приема тази версия на събитията. Присъдата на този съд…
Внезапно на вратата на съдебната зала прозвуча силно чукане. Сърцето на Кити, което бе подскочило до небето при думите на съдията, сега падна в петите й от лошото предчувствие. Младият човек със зелената шапка скочи да отвори вратата; с отварянето той едва не бе съборен на земята от енергичното влизане на Джулиъс Талоу. Облечен в сив костюм с тънки розови ивички и с издадена напред брадичка, той закрачи към свободния стол и седна решително на него.
Кити го изгледа с ненавист. Той отвърна на погледа й с лека усмивка и се обърна към съдията.
— Господин Талоу, предполагам — рече тя.
— Точно така, госпожо. — Очите му бяха сведени. — Аз смирено…
— Закъсняхте, господин Талоу.
— Да, госпожо. Аз смирено поднасям извиненията си на този съд. Бях задържан в Министерство на вътрешните работи тази сутрин, госпожо. Спешен случай — дреболия, свързана с три фолиота с бикови глави на свобода в Уопинг. Вероятно терористично действие. Трябваше да помогна да се информира нощната полиция относно най-добрите начини за справяне с тях, госпожо. — Той прие по-отпусната поза и смигна на тълпата. — Купчина плодове, покрити с мед — това е номерът. Сладкото ги привлича и после…
Съдията удари с чукчето по скамейката.
— Ако нямате нищо против, господин Талоу, това е напълно извън темата! Точността е жизненоважна за раздаването на справедливост. Намирам ви за виновен в обида на съда и в резултат на това ви глобявам петстотин лири.
Той отпусна глава, истинска картина на огромно разкаяние.
— Да, госпожо.
— Обаче… — Гласът на съдията се смекчи някак. — Вие пристигнахте точно навреме да изложите своята версия по случая. Вече чухме версията на госпожица Джоунс. Знаете обвиненията. Как пледирате?
— Невинен, госпожо! — Изведнъж той се изправи на стола, изпъчи се агресивно и уверено. Ивичките на гърдите му се опънаха като струни на арфа.
— Със съжаление ще кажа, госпожо, че трябва да си спомня един инцидент на невероятна диващина, в който двама разбойници — включително, извинете ме, госпожо, онази превзета млада дама, седяща ей там, — устроиха засада на колата ми с намерение да ме ограбят и наранят. Беше си чист късмет, че със силата, която за щастие владея, успях да ги отблъсна и да избягам невредим.
Той продължи да развива лъжата си в продължение на почти двайсет минути, посочвайки мъчителни спомени за смразяващите заплахи, отправени от двамата нападатели. Той често се отплесваше с кратки вицове, които припомняха на съда важната роля, която имаше в правителството. През цялото време Кити седеше пребледняла, впила нокти в стиснатите си юмруци. Веднъж или два пъти тя забеляза как съдията кима при някои неприятни детайли; двама от чиновниците ахнаха отвратено, когато господин Талоу описа как топката за крикет е ударила предното стъкло, а зрителите в залата охкаха и ахкаха все по-често. Тя вече бе сигурна как ще свърши делото.
Накрая, когато с отвратително себеотрицание господин Талоу описа как бе наредил черният акробат да бъде изстрелян само срещу главатаря — Якоб — поради желанието си да ограничи жертвите до минимум, Кити не можа повече да се въздържи.
— Това е поредната лъжа! — извика тя. — То летеше и право към мен.
Съдията почука по скамейката с чукчето си.
— Ред в залата!
— Но толкова е очевидно, че това не е вярно! — каза Кити. — Ние стояхме един до друг. Маймуноподобното нещо стреля и по двама ни, както Талоу му нареди. Аз бях съборена от него. Линейката ме откара в болницата.
— Тишина, госпожице Джоунс!
Кити се успокои.
— Аз… съжалявам, госпожо.
— Господин Талоу, бихте ли бил така добър да продължите?
Скоро след това магьосникът довърши, оставяйки зрителите да си шепнат развълнувано помежду си. Госпожица Фицуилям се замисли на трона си, като от време на време се навеждаше, за да размени някоя реплика шепнешком с чиновниците на съда. Накрая почука по масата. Стаята притихна.
— Това е трудно и обезпокоително дело — започна съдията — и ние сме възпрепятствани от липсата на свидетели. Имаме само думата на един човек срещу тази на друг. Да, госпожице Джоунс, какво има?
Кити учтиво бе вдигнала ръка.
— Има и друг свидетел, госпожо. Якоб.
— Ако е така, защо той не е тук?
— Не е добре, госпожо.
— Семейството му можеше да изложи тезата му от негово име. Те са избрали да не го правят. Може би чувстват, че тезата им издиша.
— Не, госпожо — рече Кити. — Те се страхуват.
— Страхуват се? — Веждите на съдията се повдигнаха. — Нелепо! От какво?
Кити се поколеба, но вече не можеше да се върне назад.
— От разплатата, госпожо. Ако се изправят против магьосник в съда.
При тези думи от пейките на зрителите изригна шумен поток. Тримата чиновници спряха да набират от изумление. Младият човек със зелената шапка бе зяпнал. Очите на госпожица Фицуилям се свиха. Наложи се да удари няколко пъти по скамейката, за да успокои нещата.
— Госпожице Джоунс, ако наистина се осмелявате да изречете подобна глупост, лично аз ще ви обвиня! Повече не говорете, без да ви питат.
Кити видя, че Джулиъс Талоу вече се хилеше открито. Тя се напъна да сдържи сълзите си.
Съдията сурово изгледа Кити.
— Безумните ви обвинения само увеличават тежестта на многото сериозни доказателства, натрупани срещу вас. Не говорете! — Надвита от шока, Кити автоматично пак си бе отворила устата.
— С всяко проговаряне само още повече влошавате случая си — продължи съдията. — Съвсем очевидно е, че ако вашият приятел беше уверен в тази история, щеше да дойде тук лично. Също толкова очевидно е, че не сте била ударена от черния акробат, както заявихте, в противен случай едва ли щяхте — как да кажа? — да изглеждате толкова добре днес.
Съдията спря, за да пийне малко вода.
— Почти се възхищавам на дързостта ви да подадете иска си в съда — каза тя, — както и на безразсъдството ви да се изправите срещу такъв виден гражданин като господин Талоу. — Тя направи жест към магьосника, който бе направил самодоволната физиономия на галена котка. — Но подобни съображения не могат да влияят на съда. Тезата на господин Талоу почива на неговата добра репутация и на скъпата сметка от сервиза, която той ще трябва да плати за поправката на щетите, които вие сте причинили. Вашата теза не се подкрепя от нищо, освен безумни обвинения, които вярвам, че са измислени. — (Ахкания откъм тълпата.) — Защо? Просто защото ако лъжете за акробата — за когото твърдите, че ви е ударил, а той очевидно не е, — няма причина този съд да приеме и останалата част от тази история. Освен това не можете да представите нито един свидетел, дори и приятеля си, другата „ранена страна“. Както доказаха избухванията ви, явно имате страстна и размирна природа, която изригва яростно при най-малка възможност. Като обмисля тези неща, това просто ме насочва към очебийния факт, който се опитах да пренебрегна. А той е: след всичко казано и сторено, вие сте както незначителна, така и обикновена, чиято дума едва ли може да противостои на думата на един верен служител на държавата. — Тук съдията пое дълбоко дъх, а от пейките се дочу сподавен вик „Чуйте, чуйте“.
Един от чиновниците вдигна глава и промърмори.
— Добре казано, госпожо — и отново зарови нос в компютъра. Кити се отпусна на стола си, надвита от тежко отчаяние. Не можеше да погледне съдията, чиновниците и най-вече омразния господин Талоу. Вместо това се взря в сенките на капките, пръснати по пода. Сега искаше единствено да избяга.
— В заключение — съдията възприе изражение на най-невероятно достойнство — съдът решава против вас, госпожице Джоунс, и отхвърля обвинението ви. Ако бяхте по-голяма, със сигурност нямаше да избегнете ареста. При настоящото положение и тъй като господин Талоу вече е наложил собствено наказание на престъпната ви групичка, ще се огранича само да ви глобя за губене времето на съда.
Кити преглътна. Моля, нека да не е много, моля, нека да не е…
— Затова ви глобявам със сто лири.
Не беше толкова зле. Можеше да се справи с това. В сметката си имаше почти седемдесет и пет лири.
— Освен това практиката е разходите на печелившата страна да се прехвърлят на губещата. Господин Талоу дължи петстотин лири за закъснението си. Трябва да платите и тях. И така цялата дължима на съда сума е шестстотин лири.
От шока на Кити й се зави свят, усещайки как сълзите вече напират неудържимо. Вбесена, тя ги потисна. Нямаше да се разплаче. Нямаше. Не и тук.
Тя успя да превърне първото изхлипване в шумна, тътнеща кашлица. В този момент съдията удари два пъти с чукчето.
— Съдът се разпуска.
Кити избяга от стаята.