Джонатан Страуд
Окото на голема (29)

27

Свечеряваше се; собствениците на малките кафенета в задните улички около площада се бяха раздвижили, палеха лампи, които окачваха над вратите и събираха дървените столове, които бяха пръснати по тротоара през деня. Изпод мрачните черни кули на старата църква Тин се чуваше звънът на вечерните камбани. В нея лежеше погребан моят добър приятел Тихо^[1], а улиците жужаха от прибиращите се по домовете си жители на Прага.

През по-голямата част от деня момчето седя отпуснато на маса с бяла покривка пред една таверна и чете няколко чешки вестника и евтини брошури. Ако вдигнеше поглед, пред него се разкриваше добра гледка към Стария градски площад, където излизаше уличката след около десетина метра; ако погледнеше надолу, пред очите му изникваше добра гледка към смесицата от празни чаши за кафе и съдове, отрупани с остатъци от наденички и парчета солети, остатъците от следобедната му консумация.

Аз седях на същата маса и носех чифт огромни слънчеви очила и модерно сако, подобно на неговото. За по-добър ефект, бях сложил една солета на чинията пред себе си и я бях натрошил на парчета, за да изглежда сякаш си опитвам. Но, естествено, аз не ядях и не пиех нищо^[2].

Старият градски площад беше едно от най-големите открити пространства в източната част на града, едно неравно място от светъл паваж, осеяно с пешеходци и будки за цветя. Пред елегантните пететажни къщи лениво прелитаха ята птици; от хилядите комини се издигаше дим. Беше най-спокойната сцена, за която може да се мечтае и все пак аз не бях спокоен.

— Ще спреш ли да се въртиш? — Момчето плесна с брошурата си по масата. — Не мога да се концентрирам.

— Не мога — казах аз. — Тук сме прекалено на открито.

— Отпусни се — не сме в опасност.

Огледах се крадешком.

— Така казваш ти. Трябваше да си останем в хотела.

Момчето поклати глава.

— Щях да полудея, ако бях останал в онзи бълхарник и минута повече. Не можах да спя от праха в леглото. И цяло племе дървеници пируваха с мен през нощта — чувах ги как отскачат от мен всеки път, когато кихнех.

— Ако си бил прашен, трябваше да се изкъпеш.

Той погледна смутено.

— Ваната някак си не ми хареса. Изглеждаше прекалено… гладна. Както и да е, Прага е достатъчно безопасна; тук вече почти няма магия. През цялото време, докато седяхме тук, не си видял нищо — нито дяволче, нито джин, нито магия, — а сме в центъра на града! Няма вероятност някой да види какво представляваш. Успокой се.

Свих рамене.

— Щом казваш. Няма аз да тичам по стените, а войниците да ме бодат с копия в задника.

Не ме слушаше. Отново беше хванал брошурата и я гледаше намръщено. Аз се върнах към заниманието си от следобеда: а именно — да проверявам отново и отново нивата.

Ето как стоят нещата: момчето беше абсолютно право — цял ден не бяхме видели нищо магическо. Това не означаваше, че властите нямаха своето присъствие: няколко войници в тъмносини униформи и лъскави високи ботуши и шапки^[3] постоянно се разхождаха по площада (Веднъж спряха на масата на господаря ми и поискаха документи за самоличност; господарят ми подаде фалшивите си документи, а аз им пуснах един проблясък, те забравиха какво искаха и се отдалечиха.). Но не бяхме видели нито един от магическите видове, които бяха нещо нормално в Лондон: търсещи сфери, фолиоти, маскирани като гълъби и т.н.… Всичко изглеждаше много невинно.

И въпреки че казвам това, някъде наблизо, недалеч от мястото, където се намирахме, усещах силна магия, която действаше енергично на всички нива. Всяко едно ниво трептеше от нея, но най-вече седмото, откъдето обикновено идват най-големите неприятности. Не бе насочена към нас — все още; и все пак това ме изнерви, най-вече, защото момчето — понеже беше човек, млад и арогантен — не усещаше нищо и продължаваше да се държи като турист. Не обичах да съм на открито.

— Трябваше да се съгласим да се срещнем на усамотено място — настоях аз. — Тук е прекалено публично.

Момчето изсумтя.

— И да му дадем шанса пак да дойде облечен като таласъм? Не мисля така. Нека да носи костюм и вратовръзка както всички останали.

Наближаваше шест часът. Момчето плати сметката ни и бързо натика брошурите и вестниците в раницата си.

— Ред е на будката за хотдог — каза той. — Както и преди стой назад и ме защитавай, ако нещо се случи.

— Добре, шефе. Няма го червеното ти перо. Какво ще кажеш за някоя роза или панделка в косата?

— Не. Благодаря.

— Само питам.

Разделихме се в тълпата; аз се отклоних, придържайки се към сградите от едната страна, докато момчето продължи към центъра на площада. Тъй като повечето от прибиращите се хора по една или друга причина се придържаха към краищата, той изглеждаше леко изолиран. Гледах го как върви. Ято врабчета излетя от паважа близо до краката му и се насочи към покривите отгоре. Прегледах ги разтревожено, но сред тях нямаше скрити наблюдатели. Всичко беше наред, засега.

Един джентълмен с рошави мустаци и енергичен вид бе прикрепил скара на колела към велосипеда си и бе заел изгодна позиция близо до центъра на площада. Тук той беше разпалил въглищата и оживено печеше наденички за гладните граждани на Прага. Беше се образувала малка опашка и господарят ми застана там, оглеждайки се небрежно за появата на Арлекин.

Аз застанах равнодушно до една стена и започнах да наблюдавам площада. Не ми харесваше: прекалено много прозорци блестяха от лъчите на залязващото слънце; бе невъзможно да се каже кой би могъл да гледа през тях.

Шест часа мина. Арлекин не се появяваше.

Опашката за наденички се скъсяваше. Натаниел беше последен. Той се придвижи напред, ровейки из джоба си за дребни пари.

Проверих минувачите във всички далечни краища на площада. Под кметството стоеше малка групичка и клюкарстваше, но повечето хора все така бързаха за вкъщи, влизаха и излизаха от уличките към площада.

Ако Арлекин беше наблизо, то той не даваше никакъв знак.

Тревогата ми се увеличи. Не се виждаше никаква магия, но още имаше трептене на всички нива.

Съвсем не в мой стил огледах всички изходи. Имаше седем… Това поне беше добре: много пътища за бягство при нужда.

Сега Натаниел бе втори на опашката. Пред него имаше едно малко момиченце и искаше допълнително кетчуп на наденичката.

През площада крачеше висок мъж. Носеше костюм и шапка; държеше вехта чанта. Погледнах го. Изглеждаше също толкова висок, колкото Арлекин, но не можех да съм съвсем сигурен.

Натаниел още не го бе забелязал. Гледаше как момиченцето се отдалечава, олюлявайки се под тежестта на огромния хотдог.

Мъжът се насочи към Натаниел, вървеше бързо. Може би прекалено бързо — сякаш възнамеряваше да направи нещо…

Тръгнах напред.

Мъжът мина близо зад Натаниел, без да го погледне. Продължи да върви елегантно по паважа.

Отново се успокоих. Може би момчето беше право. Бях малко нервен.

Сега Натаниел си купуваше наденичка. Явно се пазареше с продавача за количеството допълнително кисело зеле.

Къде беше Арлекин? Часовникът на кулата на Старото кметство показваше шест и петнайсет. Много закъсняваше.

Чух далечно дрънчене, някъде сред пешеходците, по краищата на площада — неясно, ритмично, като звънчетата на лапландска шейна надалеч в снега. Сякаш идваше едновременно от всички страни. Беше ми познато, но все пак някак различно от всичко, което бях чувал преди… Не можех да го определя.

Тогава видях сините точки, промъкващи се покрай минувачите при изхода на всяка една от седемте улици и разбрах. Ботушите тропаха по паважа, слънцето проблясваше по пушките, металните джунджурии дрънчаха на гърдите на половината въоръжени сили на Прага, докато си пробиваха път. Тълпата се стопи назад, дочуха се разтревожени гласове. Изведнъж войниците спряха; здрави редове блокираха всяка улица.

Аз вече тичах през площада.

— Мандрейк! — извиках. — Забрави Арлекин. Трябва да се махаме.

Момчето се обърна, стиснало хотдога. Досега не бе забелязал войниците.

— Ах — рече той. — Досадно.

— Много си прав. А не можем да минем и по покривите. Там също ни превъзхождат по численост.

Натаниел погледна нагоре и видя публика от няколко десетки фолиота, които очевидно бяха изпъплили на покривите от другата страна и сега клечаха по най-горните керемиди и комините на всяка къща на площада, гледаха злобно надолу към нас и правеха обидни жестове с опашките си.

Продавачът на хотдог беше видял армейските кордони; с изплашен писък той скочи на седалката на велосипеда си и бясно потегли по паважа, оставяйки след себе си диря от наденички, кисело зеле и съскащи нажежени въглени.

— Те са само хора — каза Натаниел. — Това не е Лондон, нали така? Да си пробием път през тях.

Сега вече тичахме към най-близката улица — „Карлова“.

— Мислех, че не искаш да използвам никакво насилие или очебийна магия — казах аз.

— Тези деликатности са вече минало. Ако нашите чешки приятели искат да започнат нещо, тогава ние можем… О!

Все още виждахме велосипедиста, когато това се случи. Сякаш полудял от страх, несигурен какво да направи, той беше минал напред и назад по площада; изведнъж, с наведена глава, напрегнал крака над педалите, той смени посоката, насочвайки се право към една от армейските редици. Един войник вдигна пушката; проехтя изстрел. Велосипедистът трепна, главата му се отпусна на една страна, краката му увиснаха от педалите и започнаха да отскачат и да се влачат по земята. Все още движен от инерцията, велосипедът продължи право напред с висока скорост, скарата подскачаше и трещеше отзад, докато накрая се заби в прекъсналата се редица от войници и се преобърна, изхвърляйки тялото, наденичките, горещите въглени и студеното зеле върху най-близките мъже.

Господарят ми спря силно задъхан.

— Трябва ми щит — каза той. — Сега.

— Както пожелаеш.

Вдигнах пръст, създадох щита около двама ни: той увисна блещукащ, видим на второ ниво — една неравна сфера, която се местеше, докато се движехме.

— Сега — рече момчето свирепо, — детонация. Ще си взривим пътя през тях.

Погледнах го.

— Сигурен ли си за това? Тези мъже не са джинове.

— Ами, само ги събори встрани някак си. Натърти ги леко. Не ми пука. Стига да преминем невредими…

Един войник се освободи от бъркотията от проснати крайници и бързо се прицели. Изстрел: куршумът изсвистя през трийсетметровото пространство, мина право през щита и отлетя, като пътьом раздели на две косата на Натаниел.

Момчето ме погледна бясно.

— И какъв точно щит е това?

Нацупих се.

— Използват сребърни куршуми^[4]. Щитът не е сигурен. Хайде… — обърнах се, сграбчих го за врата и в същия момент извърших необходимата промяна. Слабата, елегантна форма на Птолемей порасна и загрубя; кожата се превърна в камък, тъмната коса — в зелени лишеи. Навсякъде по площада войниците имаха отлична видимост към смуглия, кривокрак гаргойл, търчащ с висока скорост и влачещ един ядосан младеж след себе си.

— Къде отиваш? — запротестира момчето. — Там пътят ни е отрязан!

Гаргойлът скръцна с роговия си клюн.

— Тихо. Мисля.

Което си беше достатъчно трудно при цялата патърдия. Хукнах обратно към центъра на площада. От всички улици бавно напредваха войници, приготвили пушките, тропаха с ботуши и дрънчаха с емблемите си. Горе по покривите фолиотите надаваха нетърпеливи звуци и се готвеха да тръгнат напред, надолу по стръмните наклони. Ноктите им тракаха по керемидите като хиляди насекоми. Гаргойлът забави и спря. Още куршуми изсвистяха покрай нас. Така, както се подмяташе, момчето бе уязвимо. Извъртях го пред себе си; каменните крила се спуснаха пред него, препречвайки линията на огъня. Това имаше и допълнителното предимство, че заглушаваше оплакванията му.

От крилото ми рикошира сребърен куршум, ужилвайки същността ми с отровния си допир.

Бяхме заобиколени от всички страни: сребро на нивото на улицата, фолиоти по високото. Което ни даваше само една възможност. По средата.

Отдръпнах леко едното си крило, повдигнах момчето да погледне бързо площада.

— Погледни — казах. — Коя къща, мислиш, има най-тънки стени?

В първия момент не ме разбра. После очите му се разшириха.

— Ти няма…

— Онази ли? С розовите кепенци? Да, може би си прав. Ами, да видим…

И при тези думи излетяхме, препускахме през дъжд от куршуми — аз, с клюна напред и с присвити очи; той — пъшкащ, опитващ се да се свие на топка и да предпази главата си с ръце едновременно. Гаргойлите могат да наберат доста добра скорост, при условие, че размахат и крила, докато тичат и се радвам да кажа, че ние оставихме тънка обгорена диря по камъните зад себе си.

Кратко описание на целта ми: старомодна, четириетажна сграда, квадратна, широка, с високи арки в основата, където имаше търговска част. Зад нея се издигаха мрачните кули на църквата Тин^[5]. Собственикът на къщата я обожаваше. Всеки от прозорците имаше двойни кепенци и бяха прясно боядисани в очарователно розово. На всеки перваз имаше дълги, ниски сандъчета за цветя, отрупани до пръсване с розово-бели божури; от вътрешната страна на всеки прозорец стилно висяха къдрави мрежести пердета. Всичко беше забележително красиво. Само дето по кепенците нямаше изрязани сърца, но стилът беше точно такъв.

Войниците тичаха от двете страни на улицата; събираха се, за да ни пресекат пътя.

Фолиотите се раздвижиха от улуците и се спуснаха с опънати парашути от кожа.

Замислих се, като цяло трябваше да се целя във втория етаж, по средата между враговете ни.

Затичах се, отскочих, крилете ми изскърцаха и се размахаха; двутонният гаргойл се изстреля гордо във въздуха. Два куршума долетяха да ни пресрещнат; освен това, един фолиот, малко избързал пред другарите си, се спусна на пътя ни. Куршумите минаха от двете ни страни; от своя страна фолиотът беше пресрещнат от един каменен юмрук, който го нагъна в нещо кръгло и плоско, подобно на сериозно смачкана хартиена чиния.

Двутонният гаргойл се удари в прозореца на втория етаж.

Щитът ми все още беше активен. Затова момчето и аз бяхме доста добре защитени от стъклата, дървото, тухлите и мазилката, които се срутваха навсякъде около нас. Това не му попречи да изпищи от страх, а това донякъде беше същото, което направи и възрастната дама, седнала в стола си, когато прелетяхме покрай нея. За момент зърнах изящна спалня, прекомерно отрупана с дантелени орнаменти; после изчезнахме от живота й, излизайки бързо през насрещната стена.

Падахме надолу, надолу в хладните сенки на една задна уличка, сред порой от тухли, през плетеница от пране, което някой непредвидлив индивид бе окачил на простора на прозореца си. Кацнахме тежко, като гаргойлът пое по-голямата част от удара с остарелите си прасци. Момчето излетя от ръцете му и се изтърколи в канавката.

Станах изморено на крака; момчето направи същото. Врявата зад нас сега беше приглушена, но нито войниците, нито фолиотите нямаше да се забавят да пристигнат. Една тясна уличка водеше навътре в сърцето на Стария град. Безмълвно тръгнахме по нея.

 

 

Половин час по-късно лежахме проснати в сенчестите треволяци на една обрасла изоставена градина и се опитвахме да си поемем дъх. От доста време не се чуваха звуци от преследване. Доста по-рано се бях върнал към по-дискретната форма на Птолемей.

— И така — казах аз. — Тази работа с не-привличай-вниманието-върху-нас. Как се справяме?

Момчето не отговори. Гледаше нещо, което стискаше здраво в ръцете си.

— Предлагам да забравим за Арлекин — рекох. — Ако има някакъв разум в главата си, ще емигрира на Бермудите след цялата тази дандания. И никога повече няма да го видиш.

— Няма нужда — каза господарят ми. — Освен това, вече е безполезен. Той е мъртъв.

— Ъ? — Събитията подлагаха всеизвестното ми красноречие на изпитание. В този миг осъзнах, че момчето все още държеше хотдога си. Изглеждаше леко окаяно след приключението, понеже по-голямата част от киселото зеле сега бе заменено от апетитно покритие от мазилка, дърво, парчета счупено стъкло и цветни венчелистчета. Момчето го гледаше съсредоточено.

— Виж, знам, че си гладен — казах аз. — Но това вече е малко прекалено. Нека ти намеря хамбургер или нещо друго.

Момчето поклати глава. Той разтвори хляба с прашни пръсти.

— Това — рече той бавно — е, което ни обеща Арлекин. Нашият следващ контакт в Прага.

— Една наденичка?

— Не, глупак такъв. Това… — Изпод хотдога той издърпа малка визитка, леко превита и изцапана с кетчуп. — Арлекин беше продавачът на хотдог — продължи той. — Това му беше маскировката. И днес той умря за страната си, така че отмъщението за него е част от мисията ни. Но преди това трябва да намерим ето този магьосник.

Той вдигна визитката. На нея имаше надраскани само четири думи:

Кавка

Златната алея №13