Джонатан Страуд
Окото на голема (2)

Пролог

Прага, 1868 г.

На здрачаване врагът запали лагерните си огньове, един по един, много повече, отколкото през която и да било предходна нощ. Светлините проблясваха като огнени бижута в сивите равнини, толкова многобройни, сякаш някакъв магически град бе изникнал от земята. За разлика от това, кепенците на къщите зад нашите стени бяха затворени, а всички светлини — затъмнени. Беше настанала странна промяна — самата Прага беше тъмна и мъртва, докато природата около нея кипеше от живот.

Скоро след това вятърът започна да стихва. В продължение на часове беше духал силно откъм запад, донасяйки вести за движението на нашествениците — трополенето на обсадните машини, свикването на войската и животните, въздишките на пленените духове, ароматите на заклинанията. Сега, необикновено бързо, той замря и във въздуха настана тишина.

Носех се високо над манастира Страхов, точно зад великолепните градски стени, които бях построил преди триста години. Кожените ми криле се движеха с мощни и бавни плясъци; очите ми преглеждаха седемте нива^[1], чак до хоризонта. Гледката не бе хубава. Огромната британска армия беше скрита зад щитове, но вълничките на силата й вече се разплискваха в основата на Касъл хил. Аурите на огромен контингент от духове неясно се очертаваха в мрака; а с всяка минута кратките потрепервания на нивата сигнализираха за пристигането на нови батальони. По тъмната земя решително се движеха отряди от хора-войници. Сред тях се виждаше група големи бели палатки, куполовидни като яйца на рок^[2], около които много нагъсто имаше щитове и други магии^[3].

Вдигнах очи към притъмнялото небе. Представляваше една гневна, черна бъркотия от облаци с жълтеникави ивици на запад. От голяма височина и едва видим на фона на отиващата си светлина, аз наблюдавах шест неясни точки, обикалящи далеч извън обсега на детонациите. Те напредваха неотклонно, обратно на часовниковата стрелка, съставяйки план на стените за последен път, проверявайки силата на защитите ни.

И като говорим за това… Аз трябваше да направя същото.

При портата Страхов, най-далечния и най-уязвим преден пост на стените, кулата беше издигната и подсилена. Старите порти бяха запечатани с тройни магии и множество автоматични механизми, а на по-ниските зъбци на върха на бойната кула стърчаха бдителни стражи.

Поне такава беше идеята.

Полетях към кулата, с глава на ястреб, с кожени криле, скрит зад покривалото си от четина. Босоног и безшумен, кацнах на върха на един огромен камък. Зачаках за бързия, остър вик — енергична демонстрация на бойна готовност.

Нищо не се случи. Отхвърлих прикритието си и зачаках за някакво умерено, закъсняло свидетелство за тревога. Изкашлях се шумно. Отново без успех.

Част от назъбената стена беше защитена с блещукащ щит и зад него се бяха свили петима стражи^[4]. Щитът беше нещо тясно, направен за един човек или най-много за трима джина. Заради това вътре цареше истинска бъркотия.

— Ще спреш ли да се блъскаш?

— Ох! Внимавай с ноктите, идиот такъв!

— Само се мръдни малко. Казвам ти, че задникът ми е на открито. Може да го забележат.

— Дори само това би могло да ни спечели битката.

— Дръж това крило под контрол! Почти ми извади окото с него.

— Тогава се превърни в нещо по-малко. Например червей.

— Ако още веднъж ме ръгнеш с лакът…

— Не съм виновен аз. Онзи Бартимеус ни натика тук. Той е толкова над…

Накратко това беше направо болезнена демонстрация на разпуснатост и некомпетентност и аз ще се въздържа да я описвам в подробности. Воинът с глава на ястреб сви крилете си, пристъпи напред и привлече вниманието на стражите, като изискано им удари главите една в друга^[5].

— И каква точно постова работа е това? — казах бързо. Не бях в настроение да се мотая тук; шестте месеца продължителна служба бяха износили същността ми. — Свити зад щита, каращи се като продавачи на риба… Заповядах ви да наблюдавате.

Сред патетичното мърморене, шикалкавене и гледане в краката, жабата вдигна ръка.

— Моля, г-н Бартимеус, сър — каза, — какъв е смисълът да наблюдаваме? Британците са навсякъде — и на небето, и на земята. А чухме и че имали цяла кохорта африти там долу. Вярно ли е?

Обърнах клюн към хоризонта и присвих очи.

— Може би.

Жабата изпъшка.

— Ама ние нямаме нито един, нали? Не и откакто Феб го купи. А както чухме, там долу има и мариди, повече от един. И водачът има този жезъл — нещо наистина мощно. Разправят, че е попилял Париж и Кьолн по пътя си насам. А това вярно ли е?

Перата на главата ми се разрошиха леко от бриза.

— Може би.

Жабата изписка.

— О, ама това е направо ужасно, нали? Не ни остана надежда. Призоваванията цяла сутрин са начесто и бързо, а това може да означава само едно. Ще нападнат довечера. До сутринта всички ще сме мъртви.

Е, с този начин на говорене^[6] нямаше да повдигне много духа ни. Поставих ръка на покритото му с брадавици рамо.

— Слушай, синко… как се казваш?

— Нубин, сър.

— Нубин. Е, не вярвай сляпо на всичко, което чуваш, Нубин. Британската армия със сигурност е силна. Всъщност, рядко съм виждал по-силна. Нека просто кажем, че това е така. Да кажем, че има мариди, цели легиони от африти и купища хорли. Да кажем, че всички те ще ни се изсипят тази вечер, точно тук, при портата Страхов. Ами нека дойдат. Имаме си номера, с които ще ги накараме да се откажат.

— Като например какви, сър?

— Номера, които ще вдигнат във въздуха онези африти и мариди. Номера, които сме научили в огъня на десетки битки. Номера, които означават една сладка дума: оцеляване.

Кръглите очи на жабата мигнаха насреща ми.

— Това е първата ми битка, сър.

Направих нетърпелив жест.

— Ако това не свърши работа, джиновете на императора казват, че магьосниците му работят над нещо друго. Последната ни защитна линия. Някакъв вятърничав план, без съмнение. — Потупах го решително по рамото. — Сега по-добре ли се чувстваш, синко?

— Не, сър, чувствам се по-зле.

Е, добре де. Никога не съм бил много добър в този тип разговори.

— Добре — изръмжах. — Моят съвет е да се криете бързо и ако е възможно, да бягате. С малко късмет господарите ви ще бъдат убити преди вас. Лично аз разчитам точно на това.

Надявам се, че тази окуражаваща реч е имала някакъв ефект, защото атаката започна точно в този момент. Отдалеч се появи трептене на всичките седем нива. Всички го почувствахме: беше една-единствена заповедна команда. Обърнах се да погледна в тъмнината и една след друга главите на петимата стражи изникнаха над зъбците на стената.

Голямата армия в равнината се разбунтува.

Начело идваха джиновете, реейки се с въздушното течение на внезапно появилия се силен вятър. Облечени в червено-бели брони, те носеха тънки копия със сребърни върхове. Крилата им жужаха; кулата се разтресе от виковете им. Под тях, пеш, имаше едно призрачно множество: хорлите с тризъбците си от гравирана кост, скачаха в колибите и къщите извън крепостните стени в търсене на жертви^[7]. Край тях прелитаха неясни сенки — гули^[8] и фечи — привидения, лъхащи на студ и страдание, нереални на всяко ниво. И тогава, с невероятно тракане и скърцане на зъби, подобно на пясъчна буря или чудовищен рояк пчели, от земята се издигнаха хиляда дяволчета и фолиоти. Всички те и много други тръгнаха бързо към портата Страхов.

Жабата ме побутна по лакътя.

— Добре, че поговорихте с нас, сър — рече тя. — Благодарение на вас сега съм поразително уверен.

Едва го чух. Гледах далеч зад ужасяващата войска, към едно ниско възвишение, близо до куполите на белите палатки. На него стоеше един мъж и държеше пръчка или жезъл. Беше прекалено далеч, за да различа подробностите, но доста силно усещах неговата сила. Аурата му осветяваше хълма около него. Докато гледах, от врящите облаци се понесоха няколко светкавици и се събраха на върха на вдигнатия жезъл. Хълмът, палатките, чакащите войници бяха осветени за кратко, сякаш беше ден. Светлината угасна, енергията бе поета от жезъла. Около обсадения град се разнесе гръмотевица.

— Значи това е той, така ли? — промърморих. — Прочутият Гладстон.

Джиновете вече наближаваха стените, минаваха през опустелите земи и останките от току-що разрушените сгради. С приближаването им се задейства заровена магия; нагоре изригнаха струи от синьо-зелени пламъци, изпепелиха водачите в полета им. Но огънят изгасна и останалите продължиха да напредват.

Това бе знак за защитниците да действат: стотина дяволчета и фолиоти се издигнаха от стените, надавайки пискливи викове и запращайки детонации към летящата орда. Нашествениците на свой ред отвърнаха. Пламъци и енергийни потоци се срещнаха и смесиха в полумрака. На фона на огнените езици се заизвиваха и завъртяха сенки. Отвъд покрайнините на Прага горяха; под нас се стълпиха първите хорли, опитвайки се да пречупят здравите пристягащи заклинания, които бях използвал да укрепя основите на стените.

Разперих криле, готов да вляза в боя; до мен жабата изду гърло и изкряка предизвикателно. В следващия момент една извита енергийна светкавица изригна от жезъла на магьосника на далечния хълм, описа дъга през небето и се разби в кулата на портата Страхов, точно под зъбците. Нашият щит се разкъса като хартиена кърпичка. Хоросанът и камъните се разтрошиха, покривът на кулата поддаде. Бях запратен, въртейки се във въздуха…

… и паднах почти на земята, удряйки се тежко в една каруца с бали сено, която беше вкарана зад портите преди да започне обсадата. Дървената конструкция на кулата над мен гореше. Не виждах никой от стражите. Дяволчета и джинове кръжаха объркано в небето горе, разменяйки си магически експлозии. От небето падаха горящи тела и подпалваха покривите. От близките къщи с писъци се разбягваха жени и деца. Портата Страхов се разтресе от драскането на тризъбците на хорлите. Нямаше да удържи дълго.

Защитниците се нуждаеха от моята помощ. Измъкнах се от сеното с обичайната си бързина.

— Като махнеш и последното стръкче сено от лъвската си грива, Бартимеус — рече един глас, — те искат горе в двореца.

Воинът с глава на ястреб погледна нагоре.

— О, здрасти, Куизъл.

Елегантният женски леопард седеше насред улицата и ме гледаше с жълто-зелените си очи. Докато я гледах, тя се вдигна небрежно, направи няколко крачки встрани и отново седна. Купчина горящо дърво се стовари на калдъръма, където беше седяла, оставяйки тлееща яма.

— Малко сме заети, а? — отбеляза тя.

— Да. Тук се провалихме. — Скочих от каруцата.

— Изглежда пристягащите заклинания на стените се чупят — каза леопардът, поглеждайки треперещата порта. — Скапана изработка. Чудя се кой ли джин е построил това?

— Знам ли — рекох. — Та значи, господарят ни ме вика?

Леопардът кимна.

— Най-добре побързай или ще ни накаже с нажежените точици. Да отидем пеша. Небето е прекалено претъпкано.

— Води.

Промених се, превърнах се в пантера, черна като нощта. Затичахме нагоре по тесните улици към площад „Храдчани“. Пътищата, по които минавахме, бяха празни; избягвахме местата, където паникьосаните хора се щураха като добитък. Все повече и повече сгради горяха, сриваха се подпори, срутваха се външни стени. Около покривите танцуваха малки дяволчета и размахваха в ръцете си живи въглени.

Императорските слуги стояха под мъждукащите фенери на площада край замъка и събираха разни мебели в каруци; до тях конярите се мъчеха да вържат конете за стърките. Небето отгоре беше изпъстрено от разноцветни експлозии; отзад, откъм Страхов се носеха глухите гърмежи на взривовете. Необезпокоявани се вмъкнахме през главния вход.

— Императорът бяга, нали? — казах задъхано.

Покрай нас трескаво минаваха дяволчета, крепящи вързопи с плат на главите си.

— Той е по-загрижен за любимите си птици — рече Куизъл. — Иска афритите ни да отлетят с тях на безопасно място. — Зелените очи се присвиха към мен със съжалителна усмивка.

— Но всички африти са мъртви.

— Точно така. Почти стигнахме.

Бяхме в северното крило на замъка, където се намираше щабът на магьосниците. От камъните се носеше силната смрад на магия. Леопардът и пантерата побягнаха надолу по дългото стълбище, после по протежението на терасата, гледаща към Еленовия ров, а след това влязоха през арката, която водеше към долния кабинет. Той представляваше широка, кръгла стая, заемаща целия приземен етаж на бялата кула. През вековете често съм бил призоваван тук, но сега всичките стандартни магически принадлежности — книгите, гърнетата с тамян, свещниците — бяха насметени встрани, за да се освободи място за един ред от десет стола и маси. На всяка маса имаше кристално кълбо, в което блещукаше светлинка; на всеки стол седеше прегърбен магьосник, взрян в своето кълбо. В стаята цареше пълна тишина.

Господарят ни стоеше край прозореца и се взираше в нощното небе през един телескоп^[9]. Той ни забеляза, направи знак да пазим тишина и ни повика в една странична стая. Сивата му коса беше побеляла от напрежението през последните няколко седмици; гърбавият му нос висеше тънък и изпит, а очите му бяха червени като на дяволче^[10]. Той се почеса по врата.

— Не е необходимо да ми го казваш — рече той. — Знам. С колко време разполагаме?

Пантерата махна с опашка.

— Бих ни дал един час, не повече.

Куизъл погледна назад към главната стая, където магьосниците се трудеха мълчаливо. — Виждам, че призовавате големите — каза тя.

Магьосникът кимна рязко.

— Те ще причинят огромни щети на врага.

— Няма да е достатъчно — казах аз. — Дори и с десет. Видяхте ли големината на армията отвън?

— Както винаги, Бартимеус, твоето мнение е необмислено и неочаквано. Това е само диверсия. Планираме да измъкнем Негово височество по източните стълби. Лодката чака на реката. Големите ще обградят замъка и ще прикрият отстъплението ни.

Куизъл все още зяпаше магьосниците; седяха ниско прегърбени над кристалите си, мънкайки продължителни тихи инструкции на своите създания. Бледи, движещи се образи в кристалите показваха на всеки един това, което съответният голем виждаше.

— Британците няма да се занимават с чудовищата — каза Куизъл. — Ще намерят операторите и ще убият тях.

Господарят ми оголи зъбите си.

— Дотогава императорът ще е изчезнал. А това, между другото, е моята нова заповед за вас двамата — да охранявате Негово височество при бягството му. Ясно?

Аз вдигнах лапа. Магьосникът въздъхна дълбоко.

— Да, Бартимеус?

— Ами, сър — рекох, — ако мога да направя предложение. Прага е обградена. Ако се опитаме да избягаме от града с императора, всички ще загинем. Така че защо просто не забравим за дъртия глупак и вместо това не се измъкнем? На улица „Карлова“ има една малка пивоварна с пресъхнал кладенец. Не е дълбок. Входът му е малко тесен, но…

Той се намръщи.

— Очакваш от мен да се крия там?

— Е, ще е тясно, но считам, че можем да ви натъпчем. Шкембето ви може да ни създаде неприятности, но не е нещо, което да не може да се оправи със силно бутане… Ох! — Козината ми запука; внезапно спрях. Както винаги нажежените точици ме накараха да си забравя мисълта.

— За разлика от теб — изръмжа магьосникът, — аз знам какво е лоялност! Мен няма нужда да ме убеждават, за да действам почтено спрямо господаря си. Повтарям: вие двамата ще го защитавате с цената на живота си. Разбрахте ли?

Кимнахме неохотно. В този момент подът се разтресе от близка експлозия.

— Тогава ме последвайте — каза той. — Нямаме много време.

 

 

Тръгнахме обратно нагоре по стълбите през кънтящите коридори на замъка. Ярки светкавици осветяваха прозорците; навсякъде ехтяха страховити писъци. Господарят ми тичаше с тънките си крака, задъхвайки се при всяка стъпка; Куизъл и аз правехме големи скокове до него.

Най-накрая излязохме на площадката, където императорът от години поддържаше своя птичарник. Представляваше голяма конструкция, внимателно изработена от богато украсен бронз, с куполи, минарета и хранилки, и с врати, през които императорът да се разхожда. Вътрешната част беше пълна с дървета и храсти в саксии и със забележително разнообразие от папагали, чиито предци са били донесени в Прага от далечни земи. Императорът беше лудо влюбен в тези птици; напоследък, с нарастването на силата на Лондон и изплъзването на империята от контрола му, той беше започнал да седи дълги часове в птичарника, беседвайки задушевно с приятелите си. Сега, когато нощното небе се раздираше от магически сблъсъци, птиците бяха в паника, въртяха се из клетката, предизвиквайки буря от перушина, и грачеха до припадък. Императорът, дребен пълничък джентълмен в сатенени бричове и намачкана бяла риза, който не беше кой знае колко по-добре от птиците, увещаваше птичарите си и пренебрегваше стълпилите се около него съветници.

Главният министър, Мейринк, блед и с тъжен поглед, го дърпаше за ръкава.

— Ваше височество, моля. Британците прииждат нагоре по Касъл хил. Трябва да ви отведем в безопасност…

— Не мога да изоставя птичарника си! Къде са магьосниците ми? Извикайте ги тук!

— Сър, те са заети с битката…

— Тогава моите африти? Моят верен Феб…

— Сър, както вече няколко пъти ви информирах…

Господарят ми си проправи път.

— Сър, представям ви Куизъл и Бартимеус, които ще ни помогнат при заминаването ни, а после ще спасят и чудните ви птици.

— Две котки ли, човече? Две котки? — Устните на императора се свиха и пребледняха^[11].

Куизъл и аз извъртяхме очи от досада. Тя се превърна в момиче с необикновена красота; аз приех формата на Птолемей.

— А сега, Ваше височество — рече господарят ми, — източните стълби…

Големи сътресения се чуваха в града; половината предградия вече горяха. Едно малко дяволче прелетя над парапета в края на площадката. Опашката му пламтеше. Плъзна се и спря пред нас.

— Разрешете да докладвам, сър. Множество свирепи африти си пробиват път с бой към замъка. Атаката се предвожда от Хонориус и Патернайф, личните слуги на Гладстон. Те са много ужасни, сър. Нашите войски се пречупиха пред тях. — То спря и погледна тлеещата си опашка. — Разрешете да намеря вода, сър.

— А големите? — попита Мейринк.

Дяволчето потръпна.

— Да, сър. Те току-що влязоха в бой с врага. Естествено, аз стоях доста настрана от облака, но вярвам, че британските африти са отстъпили малко, в безпорядък. А сега, за водата…

Императорът нададе чуруликащ вик:

— Добре, добре! Победата е наша!

— Превъзходството е само временно — каза Мейринк. — Елате, сър, трябва да тръгваме.

Въпреки протеста си, императорът беше изнесен от клетката към една малка врата в голямата порта. Мейринк и моят господар бяха начело на групата, зад тях се намираше императорът, чието дребно телосложение бе скрито сред придворните. Куизъл и аз вървяхме накрая.

Светкавица. Две черни фигури прескочиха през парапета зад нас. Около тях плющяха дрипави пелерини, а дълбоко в качулките им горяха жълти очи. Придвижваха се през терасата с големи плавни подскоци, като едва докосваха земята. В птичарника птиците изведнъж замлъкнаха.

Погледнах Куизъл.

— Ти или аз?

Красивото момиче ми се усмихна, показвайки острите си зъби.

— Аз. — Тя се втурна назад, за да посрещне напредващите гули. Аз продължих да тичам след антуража на императора.

Една тясна пътека зад портата водеше на север покрай рова, под стените на замъка. Отдолу се виждаше как Старият град гори; виждах как британските войски тичат по улиците, а народът на Прага бягаше, биеше се и падаше пред тях. Всичко това изглеждаше далечно; единственият звук, който долиташе до нас, бе далечният вой на вятъра. Тук-там се носеха ята от дяволчета.

Императорът спря с гръмките си оплаквания. Групата бързаше мълчаливо в нощта. Дотук добре. Вече бяхме при Черната кула, в началото на източните стълби и пътят напред беше чист.

Пърхане на криле, Куизъл кацна до мен с пепеляво лице. Беше ранена отстрани.

— Проблеми? — попитах.

— Не с гулите. Африт. Но дойде един голем — унищожи го. Добре съм.

Продължихме надолу по стълбите отстрани на хълма. Светлината от горящия замък се отразяваше във водите на Вълтава под нас, придавайки й тъжна красота. Не срещнахме никого, никой не ни преследваше и скоро най-лошото от конфликта остана зад нас.

С наближаването на реката Куизъл и аз се спогледахме обнадеждено. Градът беше загубен, както и империята, но бягството ни щеше поне малко да ни върне личната гордост. Въпреки че мразехме робството си, ние никак не харесвахме и да сме губещи. Изглежда щяхме да се измъкнем.

Засадата изникна, когато почти бяхме стигнали основата на хълма.

С бързи прибежки шест джина и банда дяволчета изскочиха на стъпалата отдолу. Императорът и придворните му изпищяха и побягнаха в безредие. Куизъл и аз се напрегнахме, готови да скочим.

Зад нас се чу леко покашляне. Обърнахме се като един.

Пет стъпала по-нагоре стоеше слаб, млад мъж. Имаше прилепнали руси къдрици, големи сини очи и носеше сандали и тога в късен римски стил. Изражението на лицето му беше спокойно и скромно, сякаш не би наранил и муха. Обаче като допълнителна подробност, не можех да не забележа, че носеше и чудовищна коса със сребърно острие.

Огледах го и на другите нива, с бледата надежда, че всъщност може да е някой ексцентричен човек, тръгнал на бал с маски. Нямах този късмет. Беше африт с голяма сила. Преглътнах. Това изобщо не беше добре^[12].

— Господин Гладстон поднася комплиментите си на императора — каза младият мъж. — Той би искал да се наслади на компанията му. Останалата паплач може да се изпарява.

Това звучеше разумно. Погледнах умолително господаря си, но той ядно ме подтикна напред. Въздъхнах и неохотно пристъпих към африта.

Младият мъж изцъка високо:

— О, чупка, дребосък. Нямаш шанс.

Присмехът му разпали яростта ми. Съвзех се.

— Внимавай — рекох студено. — Подценяваш ме на свой собствен риск.

Афритът премигна, демонстрирайки липса на безпокойство.

— Наистина ли? Имаш ли си име?

— Име ли? — извиках аз. — Имам много имена! Аз съм Бартимеус! Аз съм Сакр-ал-Джини! Аз съм Н’горсо Могъщия и Змията на сребърните пера!

Направих драматична пауза. Младият мъж гледаше безизразно.

— Никога не съм те чувал. А сега, ако обичаш…

— Говорил съм със Соломон…

— О, моля те! — Афритът направи пренебрежителен жест. — Не сме ли го правили всички? Нека да си го кажем, той е говорил с кого ли не.

— Аз съм възстановил стените на Урук, Карнак и Прага…

Младият мъж се усмихна мазно.

— Прага? Какво, тези тук ли? На Гладстон му трябваха пет минути да срине тези стени, за тях ли говориш? Нали не си работил и над Йерихон?

— Да, работи — намеси се Куизъл. — Една от първите му работи. Той си мълчи за това, но…

— Виж, Куизъл…

Афритът попипа косата си.

— Последен шанс, джине — рече той. — Обирай си крушите. Тук не можеш да спечелиш.

Свих рамене примирено.

— Ще видим.

И така, за съжаление, видяхме. При това много бързо. Първите ми четири детонации бяха отклонени от бързо въртящата се коса. Петата, която бях направил наистина силна, отскочи право към мен, изхвърляйки ме от пътеката и запращайки ме надолу по хълма. Опитах да се надигна, но се отпуснах болезнено. Раната ми бе прекалено голяма; не можех да се възстановя навреме.

Горе на пътеката дяволчетата се нахвърляха върху придворните. Видях Куизъл и един едър джин да се завъртат покрай мен, сграбчили се за гушите.

С обидно равнодушие афритът тръгна бавно надолу по склона към мен. Той смигна и вдигна сребърната коса.

И в този момент се намеси господарят ми.

Той не беше особено добър, както вече казах — като начало много обичаше точиците — но от моя гледна точка, последното му дело беше най-доброто нещо, което някога бе правил.

Навсякъде около него имаше дяволчета, прескачаха над главата му, втурваха се между краката му, домогваха се до императора. Той нададе яростен вик и от единия джоб на сакото си извади пръчка за детонации, една от новите, направени от алхимиците на Златната алея в отговор на британската заплаха. Бяха калпави, масово произвеждани боклуци, които имаха склонността да избухват твърде бързо или пък често изобщо да не избухват. При всички случаи беше най-добре да ги хвърлиш бързо по посока на врага. Но господарят ми бе типичен магьосник. Не беше свикнал да се бие лично. Той наистина изломоти командата за активиране, но после продължи да се колебае, държейки пръчката над главата си и финтирайки дяволчетата, сякаш не бе решил кое от тях да избере.

Колеба се още известно време.

Експлозията разкъса стълбите на две. Дяволчета, император и придворни бяха издухани във въздуха като семенца на глухарче. Самият ми господар изчезна напълно, сякаш никога не бе съществувал.

А с неговата смърт връзките, които ме оковаваха, изчезнаха в нищото. Афритът замахна с острието на косата, точно там, където беше лежала главата ми. Острието напразно се заби в земята.

 

 

И така, след няколкостотин години и дузина господари, връзките ми с Прага бяха прекъснати. Но когато благодарната ми същност се пръсна на всички посоки и погледнах надолу към горящия град и маршируващите войници, към стенещите деца и викащите дяволчета, към предсмъртната агония на една империя и кървавото кръщение на поредната, трябва да кажа, че не се чувствах особено тържествуващ.

Имах чувството, че всичко щеше да стане много по-лошо.