Джонатан Страуд
Окото на голема (14)

12

Бе изминал може би час преди един господин, който разхождаше кучето си, да намери телата на моста и да се свърже с властите. Скоро след това бе пристигнала линейка и Кити и Якоб бяха махнати от погледите на обществеността.

Тя се бе събудила в линейката. Някъде далеч се появи малък светъл прозорец и известно време тя го гледа как се приближава, криволичейки бавно през тъмнината. В светлината се движеха малки фигурки, но тя не успяваше да ги види ясно. Имаше усещането, че ушите й са запушени с коркови тапи. Светлината постоянно се усилваше, после внезапно нахлу и очите й се отвориха. С болезнено изпукване звуците се върнаха в ушите й.

Лицето на една жена се взираше надолу към нея.

— Опитай да не се движиш. Ще се оправиш.

— Какво… какво…?

— Опитай се да не говориш.

Внезапно се паникьоса и паметта й се върна.

— Онова чудовище! Онази маймуна! — Напъна се, но разбра, че ръцете й са закопчани за количката.

— Моля те, скъпа. Недей. Ще се оправиш. — Тя се отпусна назад, всеки мускул бе напрегнат. — Якоб…

— Твоят приятел? И той е тук.

— Добре ли е?

— Просто се опитай да си почиваш.

И дали от движението на линейката, или от умората дълбоко в нея, скоро тя все пак заспа. Събуди се в болницата и видя как сестрите й режат дрехите. Предната част на тениската и късите й панталони бяха овъглени и се трошаха, летяха из въздуха като късчета изгорял вестник. След като я облякоха в тънка бяла роба, за кратко тя бе център на вниманието: докторите се скупчиха около нея като оси около конфитюр, мереха пулса, температурата и проверяваха дишането й. После изведнъж се махнаха и Кити бе оставена да лежи сама в празното отделение.

След дълго време се появи една сестра.

— Уведомихме родителите ти — каза тя. — Идват да те приберат. — Кити я погледна неразбиращо. Жената спря. — Ти си доста добре — каза. — Явно черният акробат е минал точно покрай теб, засегнал те е само с вторичния удар. Ти си момиче с голям късмет.

Отне й известно време да го проумее.

— Тогава Якоб също е добре?

— Опасявам се, че той не е имал такъв късмет.

В нея се надигна ужас.

— Какво искате да кажете? Къде е той?

— Наблизо. Грижат се за него.

Тя се разплака.

— Но той стоеше до мен. Трябва да е добре.

— Ще ти донеса нещо за ядене, скъпа. Ще те накара да се почувстваш по-добре. Защо не пробваш да прочетеш нещо да се разсееш? На масата има списания.

Кити не чете списанията. Когато сестрата си отиде тя се измъкна от леглото и стъпи нестабилно на хладния дървен под. После, стъпка по стъпка, но все по-уверена в собствените си сили, тя прекоси утихналото отделение. Минаваше през ярки петна слънчева светлина под високите, сводести прозорци, докато стигна до коридора навън.

На отсрещната страна на коридора имаше врата. От вътрешната страна на прозореца на тази врата бе спусната завеска. След като се огледа бързо наляво и надясно, Кити заподскача напред, докато застана с ръце на дръжката. Тя се ослуша, но стаята от другата страна бе тиха. Кити натисна дръжката и влезе.

Представляваше проветрива стая, малка, с едно-единствено легло и огромен прозорец, гледащ към покривите на Южен Лондон. Слънцето пламтеше в жълто диагонално върху леглото, разделяйки го точно на две. Горната половина от леглото беше в сянката, както и заспалата фигура на него.

Стаята лъхаше обилно на нормалните болнични миризми — лекарства, йод, антисептици — но в основата на всички тях имаше друга, някак плътна миризма.

Кити затвори вратата, прокрадна се на пръсти през стаята и застана край леглото. Погледна Якоб и очите й се напълниха със сълзи.

Първо се ядоса на лекарите, че са обръснали главата му. Защо трябваше да го правят? Щеше да отнеме цяла вечност косата му да порасне отново, а и госпожа Хирнек обожаваше дългите му черни къдрици. Изглеждаше толкова неестествено с тези странни сенки по лицето… Чак тогава осъзна какви бяха сенките.

Там, където косата го бе предпазила, кожата на Якоб бе с нормалния си мургав цвят. Навсякъде другаде, от основата на врата до началото на косата, кожата беше обагрена и набраздена от вертикални вълнисти ивици в сиво и черно, цветовете на пепел и обгорено дърво. По лицето му не бе останал и сантиметър от нормалния му цвят, освен съвсем леко при веждите. Веждите му всъщност бяха обръснати: там се показваха два малки розово-кафяви полумесеца. А устните му, клепачите, висулките на ушите, всички те бяха обезцветени. Повече приличаше на племенна маска или карнавална статуя, отколкото на живо лице.

Гръдният му кош се издигаше и спадаше неравномерно под завивките. От устните му се носеше лек свирещ звук.

Кити се протегна и докосна ръката, лежаща на одеялото. Дланите му, които беше вдигнал, за да отблъсне дима, бяха в същите набраздени ивици като лицето му.

Докосването й предизвика реакция: главата се завъртя; по посинялото лице трепна тревога. Сивите устни се раздвижиха сякаш искаха да проговорят. Кити отдръпна ръка, но се наведе по-близо.

— Якоб?

Очите се отвориха така внезапно, че тя отскочи назад, удряйки се силно в единия ъгъл на масичката край леглото. Тя отново се наведе напред, въпреки че веднага осъзна, че той не е в съзнание. Очите гледаха право напред, широко отворени и невиждащи. На фона на сиво-черната кожа те изпъкваха бледи и ясни като два млечнобели опала. И тогава тя се зачуди дали не беше ослепял.

Когато лекарите дойдоха и доведоха със себе си господин и госпожа Хирнек, а и майката на Кити се мъкнеше шумно след тях, те я завариха коленичила край леглото, стиснала ръцете на Якоб, отпуснала глава на одеялото. Със сила успяха да я отделят от леглото му.

 

 

Вкъщи Кити на свой ред се измъкна от мъчителните въпроси на родителите си и се качи по стълбите до площадката на втория етаж в малката им къща. Стоя дълго пред огледалото, гледайки себе си, своето обикновено, чисто лице. Тя видя гладката кожа, гъстата черна коса, устните, веждите, луничките по ръцете си, бенката от едната страна на носа си. Всичко си беше точно както преди, а просто не трябваше да е такова.

 

 

Механизмът на правосъдието, такъв, какъвто беше, се задвижи тромаво. Още докато Якоб лежеше в безсъзнание в болничното легло, полицията посети семейството на Кити, за да вземе показания, което много ги разтревожи. Кити разказа, каквото знаеше, без много да уточнява, а една млада полицайка си водеше бележки през цялото време.

— Надяваме се, че няма да има проблеми, полицай — каза бащата на Кити, когато тя приключи.

— Не искаме това — добави майка й. — Наистина не искаме.

— Ще има разследване — каза полицайката, докато продължаваше да пише.

— Как ще го откриете? — попита Кити. — Аз не знам името му, а и съм забравила името на онова… нещо.

— Можем да го проследим по колата му. Ако е катастрофирал, както казваш, превозното средство трябва да е било прибрано от един или друг сервиз, за да бъде поправено. Тогава ще можем да установим истината по въпроса.

— Вече знаете истината — простичко рече Кити.

— Не искаме никакви проблеми — каза отново баща й.

— Ще поддържаме връзка — каза полицайката. Тя рязко затвори тефтера си.

 

 

Колата, „Ролс-ройс Силвър Тръстър“, беше открита бързо; а с нея и самоличността на нейния собственик. Това беше Джулиъс Талоу, магьосник, работещ за господин Ъндъруд в Министерството на вътрешните работи. При все че не бе кой знае колко високопоставен, той имаше доста връзки и беше позната фигура в града. Той весело си призна, че точно той бе пуснал черния акробат срещу двете деца в парк „Уондсуърт“; и всъщност той искаше да се знае, че се гордее с направеното. Той си бе шофирал спокойно, когато бил нападнат от въпросните индивиди. Те бяха разбили предното му стъкло с ракета и така той загубил контрол, после се приближили към него агресивно с две дълги дървени тояги в ръце. Той беше действал на момента, за да се защити, поваляйки ги преди да успеят да го нападнат. Считаше реакцията си за сдържана при дадените обстоятелства.

— Е, той очевидно лъже — каза Кити. — Първо на първо, изобщо не бяхме близо до пътя — а и ако е действал при самозащита на пътя, как обяснява факта, че са ни открили на моста? Арестувахте ли го?

Полицайката изглеждаше изненадана.

— Той е магьосник. Не е толкова просто. Той отрича обвиненията ви. Делото ще се гледа в съда идния месец. Ако искате да продължите, ще трябва да отидете и да свидетелствате срещу господин Талоу.

— Добре — отвърна Кити. — Нямам търпение.

— Тя няма да отиде — каза баща й. — Вече причини достатъчно щети. — Кити изсумтя, но не каза нищо. Родителите й се отвращаваха от идеята за противопоставяне на магьосниците и никак не одобряваха постъпката й, че е навлязла в парка. Когато си тръгна невредима от болницата, те изглеждаха едва ли не по-ядосани на нея, отколкото на Талоу — едно състояние на нещата, което бе събудило у нея силно негодувание.

— Ами, ваша си работа — каза полицайката. — Така или иначе ще ви изпратя подробностите.

В продължение на повече от седмица нямаше вести за състоянието на Якоб в болницата. Посещенията бяха забранени. В стремежа си да получи новини Кити най-накрая събра кураж и закрета по пътя към къщата на Хирнек, за пръв път от инцидента насам. Тя тръгна неуверено нагоре по познатата входна алея, несигурна как ще я приемат; вината много й тежеше.

Но госпожа Хирнек бе доста учтива; всъщност тя притисна Кити към огромните си гърди и я въведе вътре. Заведе я в кухнята, в която, както винаги, миришеше силно и остро на готвено. В средата на помощната маса седяха купи с разрязани наполовина зеленчуци; покрай стената се простираше огромният дъбов бюфет, претъпкан с пищно украсени чинии. От тъмните стени висяха странни прибори от най-различен вид. Бабата на Якоб седеше на стола си до голямата черна готварска печка и с една дълга лъжица разбъркваше тенджерата със супа. Всичко си беше нормално чак до последната позната пукнатина в тавана.

Само дето Якоб го нямаше. Кити седна на масата и взе предложената й чаша силно ароматен чай. С тежка въздишка госпожа Хирнек седна срещу нея, карайки дървото да изскърца. Тя не проговори няколко минути — едно само по себе си уникално явление. Кити, от своя страна, не чувстваше, че може да започне разговора. Край печката бабата на Якоб продължаваше да бърка димящата супа.

Най-накрая госпожа Хирнек сръбна шумно чай, преглътна и заговори високо:

— Той се събуди днес — каза тя.

— О! А той…?

— Добре е, доколкото може да се очаква. Което не е добре.

— Не. Но ако се е събудил, това е добре, нали така? Ще се оправи ли?

Госпожа Хирнек направи изразителна физиономия.

— Ха! Това е черният акробат. Лицето му няма да се възстанови.

Кити усети, че сълзите й напират.

— Изобщо ли?

— Обгарянето е прекалено жестоко. Би трябвало да го знаеш. Ти го видя.

— Но защо той…? — Кити сбърчи вежди. — Искам да кажа — аз съм добре, а и аз бях ударена. Ние и двамата…

— Ти? Ти не си била ударена! — Госпожа Хирнек потупа с пръсти по лицето си и погледна Кити толкова сурово и осъдително, че сви назад към кухненската стена и не посмя да продължи.

Госпожа Хирнек я изгледа продължително с поглед на базилиск^[1], после продължи да си сърба от чая.

Кити проговори плахо.

— Аз… аз толкова съжалявам, госпожо Хирнек.

— Не съжалявай. Не ти нарани сина ми.

— Ама няма ли начин да оправим нещата? — зачуди се Кити. — Искам да кажа, със сигурност, ако лекарите нямат лекарствата, тогава магьосниците могат да направят нещо?

Поклащане на главата.

— Последиците са непоправими. Дори и да не беше така, пак не биха ни помогнали.

Кити се намръщи.

— Те трябва да ни помогнат! Как може да не го направят? Това, което направихме, беше нещастен случай. Това, което направи господин Талоу, беше умишлено престъпление. — Гневът й се бе разпалил. — Той искаше да ни убие, госпожо Хирнек! Съдът трябва да разбере това. Якоб и аз можем да им го кажем идния месец на изслушванията — той ще е по-добре дотогава, нали? Ще разнищим историята на Талоу и те ще го отведат в Тауър. После ще намерят някакъв начин да помогнат на лицето на Якоб, госпожо Хирнек, ще видите.

Въпреки разпалеността, с която говореше, тя осъзнаваше колко празно звучат думите й. А следващите думи на госпожа Хирнек бяха съвсем неочаквани.

— Якоб няма да ходи на изслушването, скъпа. И ти не трябва да ходиш. Родителите ти не искат да го правиш и са напълно прави. Не е разумно.

— Ама трябва, ако ще им казваме…

Госпожа Хирнек се пресегна през масата и постави огромната си розова ръка върху тази на Кити.

— Какво мислиш ще се случи с „Хирнек и синове“, ако Якоб се впусне в съдебен процес с магьосник? А? Господин Хирнек ще загуби всичко за двайсет и четири часа. Ще ни затворят или ще дадат бизнеса на Ярослав или някой друг от нашите конкуренти. Освен това… — Тя се усмихна тъжно. — Защо да се занимаваме? Не бихме имали никакъв шанс да спечелим.

За секунда Кити бе прекалено слисана да отговори.

— Но от мен се иска да се появя — рече тя. — Както и от Якоб.

Госпожа Хирнек сви рамене.

— Такава покана лесно може да се откаже. Властите ще предпочетат да не бъдат тормозени с такъв незначителен въпрос. Две обикновени деца? Загуба на ценното им време. Послушай съвета ми, скъпа. Не ходи в съда. Няма да излезе нищо добро.

Кити се взря в твърдата маса.

— Но това означава да го оставим — господин Талоу — да се измъкне безнаказано — рече тихо тя. — Не мога, няма да е правилно.

Госпожа Хирнек изведнъж се изправи, столът й изскърца по плочките на пода.

— Тук не става въпрос за „правилно“, момиче — каза тя. — Става въпрос за здрав разум. И освен това — тя сграбчи купа с накълцано зеле в едната си ръка и се приближи към печката — не е съвсем сигурно, че господин Талоу ще се измъкне чак толкова безнаказано, колкото си мислиш. — С рязко движение на китките тя изтръска зелето в тенджерата със съскаща и бълбукаща вряща вода. Отстрани на печката бабата на Якоб кимна и се ухили през парата като някой таласъм, продължавайки да бърка ли, бърка супата с жилестите си кокалести ръце.