Джонатан Страуд
Окото на голема (11)

9

Тази вечер Натаниел си тръгна към къщи мрачен и обезверен. Денят не бе минал добре. През целия следобед потокът от съобщения ясно свидетелстваше за безпокойството на старшите министри. Какви бяха най-новите новини около безчинството на „Пикадили“? Имаше ли арестувани заподозрени? Щеше ли да бъде наложен полицейски час в този ден на национално веселие? Кой точно бе начело на разследването? Кога на полицията щеше да се даде повече власт да се разправя с предателите сред нас?

Докато се трудеше, Натаниел бе усетил скритите погледи на колегите си и хиленето на Дженкинс зад гърба си. Не вярваше на никой от тях; всички изгаряха от желание да го видят как се проваля. Изолиран, без съюзници, той нямаше дори слуга, на когото да разчита. Двата фолиота, например, бяха безполезни. Същия следобед ги бе освободил завинаги, прекалено обезсърчен, за да ги накаже както заслужаваха.

Нуждая се от подходящ слуга, мислеше си той, като тръгна от офиса, без дори да погледне назад. Нещо силно. Нещо, за което знам, че ще ми се подчинява. Нещо като Немеид на Талоу или като Шубит на господарката ми.

Но бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

 

 

Всички магьосници се нуждаеха от едно или повече демонични същества за лични роби и видът на тези роби бе сигурен индикатор за статуса им. Големите магьосници, като Джесика Уитуел, например, се възползваха от услугите на могъщи джинове, които призоваваха само с едно щракване на пръстите. Министър-председателят се обслужваше от един синьо-зелен африт — въпреки че заклинанията, необходими за пленяването му, бяха грижливо направени от няколко от помощниците му. В ежедневието повечето магьосници ползваха фолиоти или дяволчета с различни сили, които обикновено придружаваха господарите си на второто ниво.

Натаниел отдавна копнееше да си има собствен прислужник. Първо бе призовал едно дяволче-таласъм, което се появяваше в жълтеникав серен облак, но скоро откри, че не може да понася тиковете и гримасите му и го изгони.

После опита с един фолиот: при все че той поддържаше дискретен външен вид, беше невероятно измамен и се опитваше да извърти всяка заповед на Натаниел и да се възползва от нея. Натаниел бе принуден да оформя дори най-простичките заповеди в сложен език според правилата, така че създанието да не може да се прави, че не е разбрало. А когато осъзна, че му трябват петнайсет минути само за да му нареди да напълни ваната, търпението на Натаниел се изчерпа; той удари фолиота с горещи пулсации и го прогони завинаги.

Последваха още няколко опита и Натаниел безразсъдно призоваваше все по-силни демони в търсене на идеалния роб. Той притежаваше необходимата енергия и умения, но му липсваше опитност да прецени качеството на избора си преди да стане късно. В една от подвързаните в бяло книги на господарката си той бе открил джин на име Кастор, призоваван за последен път по времето на италианския Ренесанс. Както си му е редът, той се появи, бе вежлив и ефективен и (както Натаниел с удоволствие забеляза) безкрайно по-елегантен от тромавите дяволчета на колегите си в офиса. Обаче Кастор притежаваше адска гордост.

Един ден в персийското консулство се провеждаше важно тържество; това бе възможност за всички да покажат прислужниците си, а по този начин и способностите си. В началото всичко вървеше добре. Кастор придружаваше Натаниел във формата на дебело херувимче с розово лице и дори бе стигнал дотам, че да носи дрешки, които си подхождаха с вратовръзката на господаря му. Но престорената му скромност предизвика антипатия у другите дяволчета, които му нашепваха обиди, докато отминаваха. Кастор не можа да пренебрегне подобна провокация — като светкавица той скочи от рамото на Натаниел, сграбчи един шиш кебап от близкия поднос и без дори да спре, за да махне зеленчуците от шиша, го запрати като копие в гърдите на най-отявления провокатор. При последвалата врява в мелето скочиха няколко други дяволчета; второ ниво се превърна в безпорядък от размахващи се крайници, хвърчащи сребърни прибори и разкривени лица. На магьосниците им трябваше доста време да възвърнат контрол.

За щастие Натаниел бе освободил Кастор на момента и въпреки разследването, така и не стана напълно ясно кой демон е започнал сбиването. Натаниел с удоволствие би наказал Кастор за действията му, но щеше да е прекалено рисковано да го призове отново. Върна се към по-малко честолюбивите роби.

Но колкото и да се стараеше нищо, което Натаниел призоваваше, не притежаваше исканата от него комбинация от инициативност, сила и покорство. Всъщност той неведнъж се хвана, че мисли с носталгия за първия си слуга…

Но той бе решил твърдо повече да не призовава Бартимеус.

 

 

Уайтхол бе пълен с тълпи от развълнувани обикновени, пръснати безредно край реката заради парада на флота и тържествената заря. Натаниел се намръщи; цял следобед, докато седеше прегърбен над бюрото си, звуците от маршируващите групи и щастливите тълпи долитаха през отворения прозорец, нарушавайки концентрацията му. Но това безобразие бе официално одобрено и той не можеше да направи нищо по въпроса. На Деня на основателя окуражаваха обикновените хора да празнуват; магьосниците, от които не се очакваше да приемат пропагандата толкова навътре, работеха както обикновено.

Навсякъде около него имаше зачервени и светнали лица, щастливи усмивки. Простолюдието вече бе прекарало часове в безплатно ядене и пиене на специалните будки, поставени из цялата столица и бяха очаровани от безплатните шоута, организирани от Министерството на забавленията. Във всеки парк в Централен Лондон имаше чудеса: хора, които ходеха на кокили; гълтачи на огън от Пенджаб; редове с клетки — някои с екзотични зверове, други съдържаха навъсени бунтовници, заловени през кампаниите в Северна Америка; купища съкровища, събрани от цялата Империя; военни експонати; забавления и въртележки.

По улицата се виждаха няколко човека от Нощната полиция, въпреки че дори и те правеха всичко възможно да се впишат в общото веселие. Натаниел видя, че няколко от тях държат блед, розов захарен памук, а един, оголил зъби в неубедителна усмивка, позираше с възрастна дама, за да ги снима съпругът й. Тълпата изглеждаше спокойна, което беше облекчение — събитията на „Пикадили“ не ги бяха обезпокоили прекалено.

Когато Натаниел прекоси Уестминстърския мост, слънцето все още бе високо над искрящите води на Темза. Той замижа нагоре, през контактните си лещи, сред реещите се чайки, видя висящите отгоре демони, които следяха тълпите за евентуално нападение. Прехапа устни и ритна ядно една празна опаковка от закуска. Точно такъв ден би избрала съпротивата за някой от малките си номера: максимална публичност, максимално притеснение за правителството… Възможно ли бе нападението на „Пикадили“ да е тяхно дело?

Не, той не можеше да го приеме. Бе прекалено различно от нормалните им престъпления, далеч по-диво и разрушително. И не бе работа на хора, независимо какво твърдеше онзи глупак Талоу.

Той стигна до южния бряг и зави наляво, далеч от тълпите, в жилищен район с ограничен достъп. Под кея самотно се поклащаха яхтите на магьосниците, а най-голямата и аеродинамична от всички бе „Огнена буря“ на госпожица Уитуел.

Пропищяването от клаксон го сепна, докато се приближаваше към блока. Лимузината на госпожица Уитуел бе паркирана край бордюра, а двигателят й работеше. Един флегматичен шофьор гледаше напред. От задния прозорец се подаде ъгловатата глава на неговата господарка. Тя му махна да се приближи.

— Най-после. Изпратих ти дяволче, но ти вече си беше тръгнал. Качвай се. Отиваме в Ричмънд.

— Министър-председателят…?

— Иска да ни види веднага. Побързай.

Натаниел бързо изтича до колата, сърцето му биеше силно в гърдите. Едно такова бързо привикване на аудиенция не вещаеше нищо добро.

Още преди да бе успял да затръшне вратата, госпожица Уитуел даде знак на шофьора. Колата тръгна рязко по паважа край Темза, отхвърляйки Натаниел назад на седалката му. Той се успокои, доколкото можа, усещайки погледа на господарката върху себе си.

— Знаеш за какво е всичко това, предполагам? — попита тя сухо.

— Да, госпожо. Инцидентът на „Пикадили“ тази сутрин?

— Естествено. Господин Девъро иска да знае какво правим ние по въпроса. Забележи, че казах „ние“, Джон. Като министър на сигурността аз отговарям за отдел „Вътрешни работи“. Ще ми упражнят натиск за това. Враговете ми ще търсят възможност да спечелят предимство пред мен. Какво ще им кажа за тази катастрофа? Арестувал ли си някого?

Натаниел си прочисти гърлото.

— Не, госпожо.

— Кой е отговорен?

— Ние… като цяло не сме сигурни, госпожо.

— Наистина ли? Говорих с господин Талоу този следобед. Той доста ясно обвини съпротивата.

— Така ли? А… ъмм, а господин Талоу също ли ще идва в Ричмънд, госпожо?

— Няма. Взимам теб, защото господин Девъро те харесва, което може да ни бъде от полза. Господин Талоу не е толкова представителен. Считам го за надменен и некомпетентен. Ха, на него не може да се разчита дори да направи едно правилно заклинание, както свидетелства и цветът на кожата му. — Тя изсумтя презрително с бледия си слаб нос. — Ти си умно момче, Джон — продължи тя. — Разбираш, че ако министър-председателят се ядоса на мен, аз ще се ядосам на тези по-долу. Вследствие на това господин Талоу е притеснен. Той трепери дори когато си ляга в леглото. Знае, че докато спи, могат да го сполетят и по-лоши неща от кошмари. За момента той те защитава от пълната сила на моето недоволство, но не бъди самодоволен. Тъй като си млад, много лесно можеш да бъдеш обвинен в различни неща. Господин Талоу вече се опитва да прехвърли отговорността на теб.

Натаниел не каза нищо. Госпожица Уитуел го гледа мълчаливо известно време, после обърна поглед към реката, където една флотилия от малки плавателни съдове бе тръгнала с много шум към морето. Някои бяха броненосци, тръгнали за далечните колонии, дървените им корпуси бяха покрити с метални пластини; други бяха малки патрулни лодки, предназначени за европейски води, но всички бяха с вдигнати платна и развети флагове. Тълпите на брега ликуваха, високо нагоре бяха изстреляни вимпели, които после паднаха като дъжд в реката.

 

 

Господин Рупърт Девъро бе министър-председател вече двайсет години. Той беше с второстепенни възможности, но пък ненадминат политик, който бе успял да остане на власт, надигравайки колегите си. Бяха направени няколко опита да бъде свален, но добрата му шпионска мрежа бе успяла при почти всички случаи да залови конспираторите преди да направят своя удар.

Разбирайки още в началото, че властта му зависи до известна степен от поддържането на високомерно отделяне от по-нисшите министри в Лондон, господин Девъро бе издигнал палата си в Ричмънд, на около десет мили от центъра на столицата. Старшите министри бяха канени да се консултират с него всяка седмица; а постоянният поток от заповеди и доклади се поддържаше от свръхестествени вестоносци и така министър-председателят бе винаги информиран. Междувременно той можеше да задоволи склонността си към хубав живот, навик, за който имението в Ричмънд бе пригодено по един възхитителен начин. Покрай другите удоволствия господин Девъро бе развил страст към сцената. От няколко години той поддържаше познанство с водещия за момента драматург, Куентин Мейкпийс, един джентълмен с безграничен ентусиазъм, който редовно посещаваше Ричмънд, за да изнася частни представления на министър-председателя.

С напредването на възрастта и намаляването на енергията му, господин Девъро рядко си позволяваше да излиза от Ричмънд. Когато това ставаше — за да направи преглед на войските, тръгващи за континента, или пък за да посети първото представление на някоя пиеса — той постоянно биваше придружаван от бодигард-магьосник от девето ниво и батальон от хорли на второ ниво. Тази предпазливост бе станала по-изявена от дните на конспирацията на Лавлейс, когато господин Девъро едва не бе загинал. Параноята му се бе разраснала като плевел върху богата почва, увивайки се и усуквайки се около всички, които му служеха. Никой от министрите не се чувстваше напълно сигурен нито за работата си, нито за живота си.

 

 

Насипаният с чакъл път минаваше през селца, процъфтяващи благодарение на щедростта на господин Девъро и накрая свършваше в Ричмънд — групичка добре обзаведени къщурки, разположени на огромна зелена поляна, осеяна от дъбове и кестени. От едната страна на поляната имаше висока тухлена стена, прекъсната от порта от ковано желязо и подсилена със стандартните магически охранителни системи. Зад нея се виждаше кратка алея между редици от тисови дървета, която свършваше при двора на построения в края на деветнайсти век „Дом Ричмънд“.

С тихо бръмчене лимузината спря пред стълбите на входа и четирима прислужници в аленочервени сака се приближиха, за да обслужат гостите. Въпреки че все още беше ден, над верандата висяха мощни фенери и весело осветяваха няколко от високите прозорци. Някъде далеч с меланхолична елегантност свиреше струнен квартет.

Госпожица Уитуел не даде веднага знак да отворят вратата.

— Ще бъде съвет в пълен състав — каза тя, — така че няма нужда да ти казвам как да се държиш. Без съмнение господин Дювал ще бъде възможно най-агресивен. Той вижда миналата нощ като невероятна възможност да спечели решително предимство. И двамата трябва да бъдем абсолютно хладнокръвни.

— Да, госпожо.

— Не ме разочаровай, Джон!

Тя почука по стъклото; един прислужник подскочи напред да отвори вратата на колата. Заедно се изкачиха по ниските стъпала и влязоха във фоайето на къщата. Тук музиката беше по-силна, носеше се мързеливо между тежките завеси и източната мебелировка, засилваше се от време на време, после пак заглъхваше. Звукът изглеждаше доста близък, но нямаше и следа от музиканти. Натаниел не очакваше да види такива. При предишни случаи, когато бе посещавал Ричмънд, винаги се чуваше подобна музика; тя следваше човек, където и да отидеше, като един постоянен фон на красотата на къщата и двора.

Един прислужник ги поведе през низ от луксозни зали, докато накрая минаха под висока бяла арка и влязоха в дълга, просторна, осветена от слънцето стая, очевидно долепена към къщата оранжерия. От всяка страна се простираха кафяви цветни лехи, спретнати, празни и съразмерни, осеяни с декоративни розови храсти. Тук-там невидими лица разравяха пръстта с гребла.

В оранжерията въздухът бе топъл и се раздвижваше от бавен вентилатор, спуснат от тавана. Под него, върху полукръг от дивани и канапета се бяха опънали министър-председателят и неговата свита, пиеха кафе от малки бели византийски чашки и слушаха оплакванията на едър мъж в бял костюм. Като го видя там, стомахът на Натаниел се преобърна: това бе Шолто Пин, чийто бизнес беше съсипан.

— Считам това за най-долнопробно престъпление — казваше господин Пин. — Невероятно оскърбление. Понесох такива загуби…

Най-близкото до вратата канапе бе празно. Госпожица Уитуел седна там, а Натаниел, след известно колебание, направи същото. Той бързо огледа присъстващите в стаята.

Първо: Пин. Съвсем естествено Натаниел се отнасяше към търговеца с подозрение и неприязън, понеже бе близък приятел на предателя Лавлейс. Но нищо не беше доказано, а и очевидно в случая той бе пострадалата страна. Глухите му жалби продължаваха да се чуват.

— … че се опасявам, че може никога да не се възстановя. Колекцията ми от незаменими реликви я няма. Всичко, което ми остана, е едно глинено гърне с безполезна суха паста! Едва ли…

Самият Рупърт Девъро се бе излегнал на диван с висока облегалка. Той бе със среден ръст и телосложение, поначало красив, но сега, благодарение на многото си и разнообразни глезотийки, бузите и коремът му се бяха малко позагладили. Докато слушаше господин Пин, по лицето му постоянно се редуваха изражения на отегчение и раздразнение.

Господин Хенри Дювал, началник на полицията, седеше наблизо, със скръстени ръце, а сивата му барета лежеше небрежно на коленете му. Носеше отличителната униформа на Сивите, елитните кадри на нощната полиция, чийто командир бе той: бяла риза с къдрички, наситеносиво яке — карирано, безупречно изгладено, с яркочервени копчета, сиви панталони, втъкнати във високи черни ботуши. Лъскави месингови еполети обхващаха раменете му като орлови нокти. В този екип неговото тромаво телосложение изглеждаше дори по-голямо и по-широко, отколкото беше; въпреки че седеше тихо на мястото си, той изпъкваше в стаята.

Присъстваха и други трима министри. Безличен мъж на средна възраст с права руса коса седеше и изучаваше ноктите си — това беше Карл Мортенсен от Хоум офис. До него, прозявайки се изразително, седеше Хелън Малбинди, любезният министър на информацията. Министърът на външните работи, Мармадюк Фрай, мъж с огромен апетит, дори не се преструваше, че слуша господин Пин — бе зает да поръчва на висок глас допълнителен обяд на един почтителен прислужник.

— … шест картофени кюфтета, зелен боб, нарязан надлъжно…

— … от трийсет и пет години трупам запасите си. Всеки един от вас се е възползвал от бизнеса ми…

— … и още един омлет от хайвер от треска, умерено поръсен с черен пипер.

На същото канапе, на което седеше господин Девъро, отделен от него от купчина люшкащи се персийски възглавнички, седеше нисък червенокос джентълмен. Носеше смарагдовозелена жилетка, тесни черни панталони с пришити в плата пайети и огромна усмивка. Очевидно се забавляваше с дебата. Погледът на Натаниел се спря за момент върху него. Куентин Мейкпийс бе автор на повече от двайсет успешни пиеси, последната от които, „Лебедите на Арабия“, бе счупила всички касови рекорди в Империята. Присъствието му в тази компания бе донякъде неуместно, но не и напълно неочаквано. Знаеше се, че е най-близкият довереник на министър-председателя и другите министри го търпяха с предпазлива учтивост.

Господин Девъро забеляза пристигането на госпожица Уитуел и направи знак с вдигната ръка. Покашля се дискретно; потокът от оплаквания на господин Пин моментално спря.

— Благодаря, Шолто — каза министър-председателят. — Напълно ясен си. Всички сме силно развълнувани от твоето затруднение. Може би сега ще можем да получим някои отговори. Джесика Уитуел е тук заедно с младия Мандрейк, когото, сигурен съм, всички помните.

Господин Дювал изсумтя, гласът му бе изпълнен с ирония:

— Кой не познава Джон Мандрейк? Следим кариерата му с интерес и най-вече усилията му против тази обезпокоителна съпротива. Надявам се, че носи новини за пробив по този случай.

Всички очи се приковаха в Натаниел. Той направи лек, скован поклон, както изискваше учтивостта.

— Добър вечер, дами и господа! Ъмм, все още нямам категорични резултати. Внимателно проучваме местопрестъплението и…

— Знаех си! — Медалите на гърдите на началника на полицията се заклатиха и иззвъняха от движението при прекъсването. — Чуваш ли, Шолто? „Няма категорични резултати.“ Безнадеждно.

Господин Пин изгледа Натаниел през монокъла си.

— Наистина. Много разочароващо.

— Крайно време е отдел „Вътрешни работи“ да бъде свален от случая — продължи Дювал.

— Ние в полицията можем да се справим по-добре. Време е съпротивата да бъде смазана.

— Чуйте, чуйте. — Господин Фрай хвърли бегъл поглед, после се обърна пак към прислужника. — И ягодови руладини за десерт…

— Наистина е така — тежко рече Хелън Малбинди. — Самата аз понесох някои загуби — наскоро ми бе открадната една ценна колекция от африкански маски на духове.

— Някои мои сътрудници — добави Карл Мортенсен — също са били ограбени. А миналата нощ бе подпален складът на доставчика ми на персийски килими.

Господин Мейкпийс се усмихна спокойно.

— В интерес на истината, повечето от тези престъпления са адски незначителни, не е ли така? Те не ни вредят чак толкова. Тези от съпротивата са глупаци: те отблъскват обикновените със своите взривове — хората се страхуват от тях.

— Незначителни? Как можахте да го кажете — извика господин Дювал, — когато една от най-значимите улици в Лондон е опустошена? Враговете ни по целия свят ще се втурнат към къщи да предадат добрите новини — че Британската империя е прекалено слаба да предотврати нападения в собствения си двор. Мога със сигурност да ви кажа, че това ще се приеме доста добре в затънтените гори на Америка. И на всичко отгоре в Деня на Гладстон.

— Което, между другото, е смешна екстравагантност — рече Мортенсен. — Прахосване на ценни ресурси. Не знам защо почитаме стария глупак.

Господин Мейкпийс се подсмихна.

— Не бихте му го казали в лицето, Мортенсен.

— Господа, господа… — намеси се министър-председателят. — Не бива да се препираме. В едно отношение Карл е прав. Денят на основателя е сериозна работа и трябва добре да се организира. Разсейваме населението с евтини тривиалности. От хазната се вземат милиони за финансирането на безплатната храна и напитки. Дори Четвърти флот отложи отпътуването си за Америка, за да осигури допълнителен спектакъл. Бързо трябва да се обърне внимание на всичко, което разваля ефекта — и вреди на търговията на господин Пин. Понастоящем е задължение на отдел „Вътрешни работи“ да разследва престъпления от този вид. А сега, Джесика, би ли докладвала…

Госпожица Уитуел направи жест към Натаниел.

— Господин Мандрейк ръководи случая заедно с господин Талоу. Още не е имал време да докладва и на мен. Предлагам да го изслушаме.

Министър-председателят се усмихна благо на Натаниел.

— Казвай, Джон.

Натаниел преглътна. Господарката му го оставяше да се погрижи сам за себе си. Много добре тогава.

— Прекалено рано е да се каже какво е причинило разрушението тази сутрин — каза той. — Може би…

Монокълът на Шолто Пин отскочи от окото му.

— „Разрушение“? — изрева той. — Това е катастрофа! Как смееш, момче?

Натаниел бе упорит.

— Прекалено рано е, сър — рече той, — да кажем дали това в действителност е била съпротивата. Напълно е възможно да не е така. Може и да са агенти на чужда сила или пък засегнатото честолюбие на наш собствен ренегат. Има някои странни елементи в този случай…

Господин Дювал вдигна косматата си ръка.

— Абсурд! Със сигурност е нападение на съпротивата. Носи всички белези на техните престъпления.

— Не, сър. — Натаниел се насили да отвърне на втренчения поглед на полицейския началник. Нямаше да се кланя повече. — Нападенията на съпротивата са малки, обикновено включват магически оръжия от ниско ниво — моулърски стъкла, първични сфери. Винаги са насочени срещу политически мишени — срещу магьосници или фирми, които ни снабдяват — и имат нотка на опортюнизъм. Винаги са бързи. Инцидентът на „Пикадили“ е различен. Бил е със свирепа сила и е продължил доста време. Сградите са потрошени отвътре навън — в голямата си част външните стени са останали непокътнати. Накратко, смятам, че нещо е упражнило магически контрол от високо ниво върху разрушението.

Тогава заговори госпожица Уитуел.

— Но нямаше улики за дяволчета или джинове.

— Не, госпожо. Методично и щателно преровихме района в търсене на следи и не открихме нищо. Нямаше никакви традиционни магически следи, което сякаш отхвърля присъствието на демони; нито пък имаше някакъв знак за човешка намеса. Хората, присъствали на нападението, са били убити от някакъв вид мощна магия, но не успяхме да идентифицираме източника й. Ако мога да говоря свободно — господин Талоу работи усилено и педантично, но методите му не водят до никакви нови улики. Ако врагът удари отново, смятам, че ще продължим да се препъваме в него, освен ако не променим тактиката си.

— Трябва ни повече власт за Сивите — каза господин Дювал.

— С цялото ми уважение — рече Натаниел, — шест от вълците^[1] ви не бяха достатъчни снощи.

Последва кратка тишина. Малките очи на господин Дювал огледаха Натаниел преценяващо от горе до долу. Носът му бе къс, но невероятно широк, брадичката беше синя от наболата брада, издадена напред като гребло на снегорин. Не каза нищо, но погледът му бе ясен.

— Това беше доста недвусмислено — каза накрая господин Девъро. — И така, какво е твоето предложение, Джон?

Това беше. Трябваше да сграбчи този шанс. Всички те го очакваха да се провали.

— Мисля, че имаме всички основания да смятаме, че атентаторът от снощи ще удари отново — рече той. — Атакува „Пикадили“ — едно от най-популярните туристически места в Лондон. Вероятно иска да ни унижи, да всее несигурност сред чуждестранните посетители, да подрони международното ни положение. Каквато и да е причината, нуждаем се от джинове от високи нива, които да патрулират из столицата. Бих ги разположил близо до други прочути райони за пазаруване и туристически забележителности като музеи и галерии. Така, ако нещо се случи, ще сме в състояние да действаме бързо.

Последва неодобрително сумтене и обща глъчка от събралите се министри. Предложението бе нелепо: вече имаше патрулиращи наблюдателни сфери; полицията също бе подсилена; джиновете от високо ниво изискваха голям разход на енергия… Само министър-председателят остана замълчан — заедно с господин Мейкпийс, който седеше облегнат на мястото си с много развеселено изражение.

Господин Девъро въдвори тишина.

— Уликите ми изглеждат неубедителни. Това безчинство дело на съпротивата ли е? Може би да, може би не. Ще има ли полза от още наблюдение? Кой знае? Е, аз взех решение. Мандрейк, в миналото ти се доказа като повече от способен. Направи го и сега. Организирай наблюдението и проследи нарушителя. Залови и съпротивата. Искам резултати. Ако „Вътрешни работи“ се провали — тук той погледна Натаниел и госпожица Уитуел многозначително, — ще трябва да позволим на други отдели да поемат работата. Предлагам ти да тръгваш веднага и да подбереш демоните си много внимателно. А за останалите от нас — днес е Денят на основателя и би трябвало да празнуваме. Да отидем да хапнем!

 

 

Госпожица Уитуел не проговори, докато бръмчащата кола не остави селцето Ричмънд далеч зад тях.

— Създаде си враг в лицето на Дювал — рече тя най-накрая. — И не мисли, че другите ги е много грижа за теб. Но това сега е най-малкият ти проблем. — Тя погледна тъмните дървета навън и бързо отминаващата в здрача природа. — Аз вярвам в теб, Джон — продължи тя. — Тази твоя идея може да даде някакви резултати. Говори с Талоу, накарай отдела си да работи, изпрати демоните си на улицата. — Тя прокара дългата си тънка ръка през косата си. — Самата аз не мога да се концентрирам върху този проблем. Имам да свърша прекалено много неща около подготовката за американските кампании. Но ако успееш да откриеш врага ни, ако възвърнеш малко гордостта на „Вътрешни работи“, ще бъдеш възнаграден добре… — Твърдението съдържаше намек и за обратното. Тя го остави недовършено; не бе необходимо да казва останалото.

Натаниел се почувства длъжен да отговори.

— Да, госпожо — каза дрезгаво. — Благодаря.

Госпожица Уитуел бавно кимна. Тя погледна Натаниел и въпреки възхищението и уважението към господарката си, въпреки че бе живял в нейната къща, той внезапно усети, че тя го гледа безстрастно, сякаш много отдалеч. Това бе погледът на летящия високо ястреб към мършавия заек, докато се чудеше дали си струва спускането. Натаниел внезапно осъзна съвсем ясно младостта и слабостта си, своята неопитност и уязвимост пред нейната сила.

— Нямаме много време — каза господарката му. — Заради теб самия се надявам, че имаш под ръка някой способен демон.