Джонатан Страуд
Окото на голема (41)

39

Кити никога не беше влизала в тайния склад на господин Пенифедър, но знаеше как да отвори механизма на вратата. Тя стъпи върху металната ръчка, скрита сред отпадъците по пода на избата, и едновременно с това притисна тухлите над купчината дърва. Тухлите се отместиха навътре с бавно и тежко извъртане; внезапно замириса на химикали и в стената се отвори процеп.

Кити се промъкна през него и изчака вратата да се затвори след нея.

Пълен мрак. Кити стоеше замръзнала. После протегна ръце и колебливо опипа във всички посоки, търсейки някакъв ключ. Първоначално, за най-голям неин ужас, се натъкна на нещо студено и космато; докато отдръпваше ръката си, другата се сви около едно висящо въженце.

Дръпна го: щракване, жужене, включи се мека жълта светлина.

На Кити бързо й олекна, като видя, че косматият предмет представлява качулката на старо палто, увиснало на една закачалка. До него подрънкваха три ученически чанти. Кити подбра най-голямата, метна ремъка през глава и огледа останалата част от стаята.

Представляваше малка зала, опасана с груби дървени рафтове от пода до тавана. Тук бяха остатъците от колекцията на господин Пенифедър: магическите артефакти, които Кити и останалите от групата бяха успели да откраднат през годините. Много от предметите вече бяха изнесени за нападението в абатството, но оставаха още много неща. Един до друг стояха спретнати редове с експлозивни топки и моулърски стъкла, имаше една или две първични сфери, пламък, сребърни звезди за хвърляне и други лесни за боравене оръжия. Блестяха ярко на светлината: явно господин Пенифедър ги бе поддържал излъскани. Кити си го представи как слиза сам в избата и алчно се наслаждава на колекцията си. Поради някаква причина тази мисъл я разстрои. Зае се с работата, опаковайки колкото се може повече неща в чантата си.

След това стигна до стелаж с малки и големи ками и други ножове. Вероятно някои от тях бяха омагьосани; други просто бяха много остри. Тя подбра два броя, бутвайки едното сребърно острие в тайно отделение на дясната си обувка, а другото постави в колана. Като се изправи, якето й падна над него и го скри от поглед. На друг рафт имаше няколко прашни стъклени бутилки с разнообразни размери, повечето пълни с безцветна течност. Те бяха взети от къщите на магьосници, но предназначението им оставаше неизвестно. Кити ги погледна, после продължи нататък.

Последната етажерка бе пълна от горе до долу с предмети, чиято употреба господин Пенифедър не бе открил: скъпоценности, украшения, наметала и облекла, няколко картини от Централна Европа, азиатски вехтории, ярко оцветени раковини и камъни със странни завъртулки и шарки. Във всеки един от тези предмети Стенли и Гладис бяха забелязали някаква магическа аура, но съпротивата не бе успяла да ги задейства. В тези случаи господин Пенифедър просто ги беше складирал настрана.

Кити възнамеряваше да подмине тези рафтове, но на връщане към тайната врата, тя забеляза малък, матов диск, полускрит отзад и целия покрит с паяжини.

Гадателското стъкло на Мандрейк.

Без изобщо да е наясно защо го прави, тя взе диска и го пусна, както беше с паяжините, във вътрешния джоб на якето си. После се обърна към вратата, която от тази страна си беше с обикновена дръжка. Дръпна я, отвори я и пристъпи в избата.

Жезълът лежеше на пода, където го бе захвърлила онази сутрин. Някакъв внезапен импулс накара Кити да го вдигне и да го отнесе обратно в тайната стая. Въпреки че беше безполезен, приятелите й бяха умрели при вземането му; най-малкото, което можеше да направи, бе да го прибере на сигурно място. Пусна го в един ъгъл, хвърли последен поглед в склада на съпротивата и щракна лампата. Вратата изскърца жално и се затвори зад нея, докато тя прекосяваше избата към стълбите.

 

 

Квартирата, където държаха Якоб, се намираше в една безлюдна част на Източен Лондон, на половин миля северно от Темза. Кити познаваше околността сравнително добре: беше район със складове и пустеещи земи, много от тях останали от въздушните бомбардировки през Великата война. Съпротивата го бе счела за полезен за операции район: бяха нападнали няколко от складовете и бяха използвали някои от запуснатите сгради като временни скривалища. Присъствието на магьосниците тук беше сравнително малко, особено след мръкване. Съвсем малко наблюдателни сфери минаваха оттук и обикновено те можеха да бъдат избегнати. Без съмнение точно поради тази уединеност го беше избрал и магьосникът Мандрейк: искаше да проведе разпита си необезпокояван.

Планът на Кити се състоеше от две точки. Ако можеше, щеше да измъкне Якоб от къщата, използвайки оръжията си и естествената си устойчивост към магия, за да задържи Мандрейк и демоните настрана. После щеше да се опита да го закара до доковете, а оттам щяха да се насочат към континента. За момента оставането в Лондон бе неприемливо. Ако спасяването и бягството се окажеха невъзможни, другата възможност беше не толкова приятна: възнамеряваше да се предаде, при условие че Якоб бъде освободен. Естествените последици от това бяха ясни, но Кити не се колебаеше. Прекалено дълго време бе живяла като враг на магьосниците, за да се притеснява от последствията точно сега.

Придържайки се към задните улички, Кити бавно се насочи през Източен Лондон. В девет часа от кулите на града прозвучаха познатите виещи сирени: след нападението над абатството преди две нощи беше обявен полицейски час. Хората отминаваха покрай нея от двете страни на улицата, навели глави, забързани към къщи. Кити не им обръщаше внимание; беше нарушила повече полицейски часове, отколкото можеше да си спомни. Но дори и при това положение, тя седна на една пейка за около половин час и изчака тълпата да се разсее. Най-добре беше да няма свидетели, когато се приближеше до целта си.

Господин Хопкинс не я бе попитал какво планира да прави, а и тя не му беше казала. Освен адреса тя не поиска нищо друго от него. Коравосърдечното му безразличие в кафенето я бе ужасило. Отсега нататък щеше да разчита само на себе си и на никой друг.

Стана десет и малко; луната осветяваше града — беше пълнолуние. Придвижвайки се внимателно, обута с гуменки, с тежката чанта на гръб, Кити прибягваше по опустелите улици. След двайсет минути пристигна на мястото: къса задънена улица, без изход, с малки работилници от двете страни. Притисната плътно в сянката на един ъгъл, тя огледа пространството напред.

Уличката беше тясна, осветена само от две лампи, едната на няколко метра от ъгъла на Кити, другата — далеч, близо до края на пътя. Те, заедно с бялата лунна светлина отгоре, осветяваха сградите съвсем слабо.

Работилниците като цяло бяха ниски, на един или два етажа. Някои бяха обковани с дъски, вратите и прозорците на други бяха хлътнали, зееха черни и отворени. Кити стоя и ги гледа продължително, вдишвайки спокойствието на нощта. Основното й правило беше никога да не преминава през открити и непознати места на тъмно. Но не можеше нито да чуе, нито да види нищо по-нататък. Всичко беше много тихо.

В края на пътя, след втората лампа, имаше триетажна сграда, малко по-висока от останалите. Приземният й етаж вероятно някога е бил нещо като автосервиз: широк вход, който сега бе лошо покрит с мрежа, осигуряваше преминаването на превозните средства. Над него големите празни прозорци показваха, че там е имало офиси или частни жилища. Всички тези прозорци бяха тъмни и празни — с изключение на един, където светеше приглушена светлина.

Кити не знаеше коя от сградите беше квартирата на Мандрейк, но единственият осветен прозорец на цялата улица веднага привлече вниманието й. Известно време не отдели очи от него, но не можа да види нищо, освен може би някаква спусната завеса или чаршаф. Беше прекалено далече, за да вижда ясно.

Нощта бе студена; Кити подсмръкна и си изтри носа с ръкав. Сърцето й биеше болезнено в гърдите, но тя пренебрегна протестите му. Беше време да действа.

Пресече до тротоара срещу първата улична лампа и се прокрадна напред; едната си ръка придържаше към стената, другата спокойно лежеше върху чантата. Очите й не спираха да се въртят: оглеждаше пътя, тихите сгради, тъмните прозорци отгоре, прозореца със завесата отпред. На всеки няколко крачки спираше и се ослушваше, но градът бе тих, вглъбен в себе си; тя продължи напред.

Сега Кити стигна срещу един от зеещите входове; не отдели очи от него докато отминаваше. Кожата на врата й настръхна. Но нищо не помръдна.

Вече беше достатъчно близо, за да види, че осветеният прозорец е покрит с дълъг, мръсен чаршаф. Очевидно не беше много плътен, защото успя да различи зад него една бавно минаваща сянка. Мозъкът й безуспешно се бореше да различи образа; бе на човек, това можеше да се каже със сигурност, но нищо повече.

Пропълзя малко по-нататък по улицата. Непосредствено от лявата й страна имаше разбита входна врата. Вътрешността беше непрогледна черна бездна. Още веднъж косъмчетата на врата й настръхнаха, докато се прокрадваше покрай него; още веднъж не отдели очи от него; още веднъж не видя нищо, което да я разтревожи. Носът й наистина улови неясен аромат, от безстопанствената къща се носеше животинска миризма. Вероятно котки; или някой от помиярите, които се въдеха в изоставените райони на големия град. Кити продължи напред.

Изравни се с втората улична лампа и на нейната светлина огледа внимателно сградата в края на пътя. Точно на ръба на отвора на автосервиза, преди мрежата, в страничната стена тя забеляза тясна вратичка. От това разстояние изглеждаше леко открехната.

Прекалено хубаво, за да е истина? Вероятно. С годините Кити се бе научила да се отнася към всичко, което изглеждаше толкова лесно, с изключителна предпазливост. Щеше да разузнае целия район, преди накрая да се насочи към тази невероятно подканваща врата.

Отново тръгна и през следващите пет секунди видя две неща.

Първото беше горе на осветения прозорец. За един изключително кратък миг сянката отново мина зад чаршафа и този път профилът бе ясен. Сърцето й подскочи; вече знаеше със сигурност. Якоб беше там.

Второто бе на нивото на улицата, малко по-напред, на отсрещната страна на пътя. Тук уличната лампа образуваше груб кръг от светлина, простиращ се по улицата и по стената на сградата отзад. На тази стена имаше тесен прозорец, а по-нататък, до една отворена врата, Кити чак сега забеляза, промъквайки се по-наблизо, че светлината, влизаща през прозореца, се вижда през вратата и осветява диагонално пода вътре. Тя забеляза също — и това я накара да спре незабавно — ясно очертан по ръба на това парче светлина човешки силует.

Очевидно стоеше притиснат плътно до стената от вътрешната страна на сградата, точно до прозореца, защото се забелязваха само скулите и носът на силуета. Бяха доста забележителни черти — може би стърчаха повече, отколкото собственикът им би позволил, съвсем леко се подаваха на светлината. Като изключим това, той се справяше доста добре с чакането.

Едва дишайки, Кити се отдръпна към стената. И сега със страшна тежест осъзна: вече бе отминала два входа — и двата бяха разбити, — а имаше и още поне два до края на уличката. Най-вероятно във всеки се криеше по един човек. Веднъж стигнала до края на уличката, капанът щеше да се задейства.

Но чий капан? На Мандрейк ли? Или — беше една нова и ужасяваща мисъл — на господин Хопкинс?

Кити яростно стисна зъби. Ако продължеше напред, щеше да бъде обградена; ако се оттеглеше, оставяше Якоб на съдбата, подготвена му от магьосниците. Първият вариант може и да беше самоубийствен, но вторият не можеше да бъде допуснат на никаква цена.

Тя намести ремъка на чантата, така че да виси по-свободно от рамото й и я отвори. Хвана най-близкото оръжие — пламък — и се прокрадна напред, без да отделя очи от силуета на вратата.

Той не помръдваше. Кити се придържаше близо до стената.

От някакво скрито място, точно пред нея, пристъпи мъж.

Тъмносивата му униформа се сливаше идеално с нощта: дори напълно излязъл, високата му обемиста форма изглеждаше само наполовина там, един дух, изскочил от сенките. Но гласът му, рязък и дълбок, беше достатъчно истински.

— Това е нощната полиция. Ти си арестувана. Постави чантата си на земята и се обърни с лице към стената.

Кити не отвърна. Бавно се отдръпна, движейки се под ъгъл към средата на пътя, далеч от отворените входове зад нея. Пламъкът лежеше в ръката й.

Полицаят не се опита да я последва.

— Това е последният ти шанс. Спри на място и остави оръжията си долу. Ако не, ще бъдеш унищожена.

Кити отстъпи още. После: движение вдясно — силуетът на вратата. С крайчеца на окото си го видя как си сменя позицията. Наведе се напред и с това чертите му се промениха. Стърчащият нос започна да се удължава до тревожни размери; брадичката се изви и го последва; огромното чело се смали; от черепа се издигнаха остри уши, извити и мърдащи. За секунда Кити мерна върха на черна муцуна в осветения прозорец, после се скри в пода.

Силуетът бе изчезнал от вратата. От стаята се чу сумтене и звуци от разкъсване на плат.

Кити оголи зъби, обърна поглед обратно към полицая на пътя. Той също се променяше; раменете му се накланяха надолу и напред, дрехите му капеха от дългата сива четина, изникваща по протежението на гръбнака му. Жълтите му очи проблясваха в мрака; зъбите изтракаха ядосано и главата се скри в сенките.

За Кити това бе достатъчно; тя се обърна и побягна.

Нещо с четири крака бързаше в края на улицата, в тъмнината зад светлината на лампата. Видя горящите му очи и преглъщайки слюнката си, усети вонята му.

Несигурно спря за момент. От един вход от дясната й страна се прокрадна друга ниска, тъмна форма. Забеляза я, изтрака със зъби и се стрелна към нея.

Кити хвърли пламъка.

Той падна на тротоара, между предните лапи на съществото, разтвори се с пращене и изригна. Скимтене, един много човешки писък; вълкът се отдръпна, предните му лапи се размахаха като ръцете на боксьор към пламналия въздух, падна назад, изви се и се оттегли. Кити вече държеше сфера — не знаеше каква точно, — но беше в ръката й. Изтича към най-близкия затворен прозорец на нивото на улицата и метна сферата към него. Въздухът избухна, почти събаряйки я; стъклото се пръсна, по улицата нападаха тухли. Кити скочи през новоотворената дупка, удряйки ръката си в едно назъбено стъкло. Приземи се на крака в стаята вътре. Отвън се чуваше ръмжене и стържене на нокти по паважа.

В тъмнината пред Кити, в иначе голата стая, се виждаха стъпала, водещи нагоре. Втурна се към тях, притискайки ранената си ръка към якето, за да притъпи болката от прясното порязване.

На първото стъпало спря и се обърна с лице към прозореца.

През отвора скочи вълк с разтворена паст. Сферата го удари по средата на муцуната. В стаята плисна вода, събори Кити на пода и за момент я заслепи. Когато успя да отвори очи, около краката й се оттичаше водната вълна, изпълвайки въздуха с плискащи и всмукващи звуци. Вълкът го нямаше.

Кити се хвърли нагоре по стълбите.

В горната стая имаше няколко отворени прозореца: подът бе застлан със сребриста лунна светлина. Нещо долу на улицата нададе вой. Кити незабавно се огледа за изходи, не видя такива и ядосано изруга. И още по-зле — не можеше да подсигури гърба си: стъпалата излизаха направо на втория етаж — нямаше междинна врата или нещо друго, което да препречи пътя. Отдолу долетяха звуците на нещо тежко, което разплискваше плитката вода.

Кити се отдръпна от отвора и отиде до най-близкия прозорец. Бе стар и изгнил, дървото около стъклото висеше разместено. Кити го ритна с обувка. Дърво и стъкло се посипаха в пространството навън. Още преди да се пръснат на пътя долу тя вече се намираше на отвора, лунната светлина се разля по лицето й. Проточи врат напред и се огледа за дръжка.

На пътя долу една тъмна фигура се въртеше и тракаше със зъби. Тежките крака мачкаха парчетата стъкло. Усети, че я гледа, надявайки се да падне.

Нещо изскочи от стълбите с такава чудовищна сила, че почти налетя на отсрещната страна. Кити забеляза груба издатина на около фут над прозореца. Хвърли една сфера в стаята, протегна се и замахна нагоре. Обувките й задраскаха перваза на прозореца, мускулите изпукаха. През цялото време усещаше щипещата болка от разреза на дланта си.

Под нея се чу експлозия. От прозореца под размаханите й обувки изригнаха жълто-зелени огнени езици и за момент пътят бе осветен сякаш от бледо слънце.

Магическата светлина угасна. Кити висеше на стената, търсейки друго място да се хване. Забеляза едно, пробва го, реши, че е здраво. Започна да се катери. Малко нагоре имаше парапет; зад него, вероятно, се намираше плосък покрив: това й беше целта.

Липсата на сън и храна бяха изцедили енергията й; сякаш ръцете и краката й бяха пълни с вода. След няколко минути спря да си поеме въздух.

Под нея се чу дращене и стържене; лигавене, странно близо. Внимателно, впивайки пръсти в меките тухли, Кити погледна през рамо, надолу по протежение на тялото си, към далечния осветен от луната път. По средата между нея и паважа се виждаше бързо изкачваща се фигура. Вълчият облик бе заменен за целите на катеренето: лапите се бяха превърнали в дълги пръсти с нокти; предните крака на животното отново бяха добили човешки лакти, около костите отново имаше мускули, напрегнати от катеренето. Но лицето бе непроменено: отворена паст, блестящи на сребристата светлина зъби, изплезен на една страна, разпенен език. Жълтите очи я гледаха.

От гледката Кити без малко да се изпусне и да падне надолу в празното пространство. Вместо това, тя се притисна плътно към тухлите, прехвърли тежестта си на едната ръка и пъхна другата в чантата. Хвана първото нещо, което намери — някаква сфера, — и прицелвайки се бързо, я пусна към преследвача си.

Проблясвайки при въртенето, сферата мина на сантиметри от сиво-кафявия гръб; миг по-късно се удари в паважа, произвеждайки огнени езици.

Вълкът изгъргори дълбоко. Продължаваше да я преследва.

Кити прехапа устни и отново се хвърли да се катери. Пренебрегвайки протестите на тялото си, се заизкачва трескаво нагоре. Страхуваше се, че всеки момент хищническите нокти ще обхванат крака й. Чуваше дращенето на звяра по петите си.

 

 

Парапетът… С вик се набра на него, препъна се и падна. Чантата бе притисната под нея; не можеше да стигне до оръжията си.

Изви се по гръб. В същия този момент вълчата глава бавно се издигна над ръба на парапета, душейки жадно следата от кръв от ръката й. Жълтите му очи се вдигнаха и погледнаха право в нейните.

Пръстите на Кити се заровиха в обувката; измъкна ножа. С мъка се изправи на крака.

С внезапен, плавен отскок вълкът се стрелна над ръба на парапета и падна на покрива. Клекна на четири крака с приведена глава и напрегнати мускули. Изгледа Кити с крайчеца на очите си, преценявайки силата й, чудейки се дали да скочи. Кити размаха предупредително камата напред-назад.

— Виждаш ли това? — задъхваше се тя. — Сребро е, да знаеш.

Вълкът я изгледа косо. Предните му крака бавно се издигнаха, прегърбеният врат се удължи и изправи. Сега стоеше на задните си крака като човек, извисяващ се над нея и се поклащаше напред-назад, готов да нападне.

Свободната ръка на Кити се зарови в чантата за друга сфера. Знаеше, че няма много време преди…

Вълкът скочи, ноктите замахнаха, главата бе издадена напред. Кити се наведе, извъртя се и се хвърли нагоре с ножа. Вълкът издаде странно писклив звук, протегна лапа и болезнено удари Кити по рамото. Ноктите се врязаха в каишката на чантата; тя падна. Кити отново мушна. Вълкът отскочи назад извън обхвата й. Кити също отстъпи назад. Рамото й болезнено пулсираше от раната. Вълкът притискаше една малка рана от едната си страна. Тъжно поклати глава към нея. Изглеждаше само леко затруднен. Няколко секунди обикаляха в кръг един срещу друг, осветени от сребърната луна. Кити вече едва имаше сили да вдигне ножа.

Вълкът вдигна крак и с ноктите придърпа чантата по покрива към себе си, далеч от Кити. Нададе приглушен, гъргорещ смях.

Зад нея се чу лек шум. Кити бързо обърна глава. На другия край на плоския покрив плочките се издигаха диагонално и образуваха ниско било. На него стояха два вълка; докато ги гледаше, те бързо започнаха да слизат.

Кити измъкна втория нож от колана си, но лявата й ръка бе отслабнала заради раната в рамото; пръстите й едва успяваха да задържат дръжката. За момент се зачуди дали не трябва да се хвърли от ръба на покрива — бързата смърт може би беше за предпочитане пред ноктите на вълците.

Но това беше изход за страхливци. Тя щеше да нанесе щети преди края. Към нея се приближаваха три вълка — двата на четири крака, единият ходеше като човек. Кити отмести косата назад от очите си и вдигна ножовете за последен път.