Джонатан Страуд
Окото на голема (39)

37

Обяд, а сенките бяха най-къси. Небето беше светлосиньо, на места с весели облачета. Слънцето грееше приятно по покривите в предградието. Като цяло беше натоварен час, време за почтени начинания и честна работа. Сякаш като доказателство по улицата минаха няколко трудолюбиви търговци, бутащи количките си от къща на къща. Сваляха шапки пред старите дами, потупваха малките деца по главите, усмихваха се учтиво докато представяха стоката си. Сключиха се сделки, размениха се стоки и пари; търговците отминаха, подсвирквайки си тихо.

Човек трудно би повярвал, че предстоеше да се случи нещо лошо.

Кацнала навътре в един бъзов храст, малко по-назад от пътя, една прегърбена черна фигура наблюдаваше сцената. Представляваше топка разрошена перушина с безредно разположени клюн и крака. Гарван със среден размер: птица, предвещаваща злини и неприятности. Птицата бе заковала очи в горния прозорец на една голяма, построена безразборно къща в далечния край на избуяла градина.

За пореден път се скитах целенасочено.

При призоваването, не трябва да се забравя, че нищо не е по ваша вина. Ако някой магьосник ти даде задача, ти я изпълняваш и то бързо — или понасяш изпепеляващия огън. При условие, че имаш такова разпореждане, скоро забравяш всички скрупули. Това означава, че през петте хиляди години, през които се шматкам напред-назад по земята, съм бил замесен в доволно много низки начинания^[1]. Не че имам съвест, естествено, но дори и ние, закоравелите джинове, понякога се чувстваме малко омърсени от нещата, които ни викат да вършим.

Този случай, до известна степен, беше точно такъв.

Гарванът си клечеше, скучаейки на дървото си, и държеше останалите птици настрана, като просто и целесъобразно издаваше миризма. Точно тогава не исках никаква компания.

Разтърсих клюна си малко обезверено. Натаниел. Какво повече да кажа? Въпреки различията ни от време на време^[2], някога се надявах, че той може да се окаже малко по-различен от останалите магьосници. В миналото, например, бе демонстрирал доста инициативност и известна доза алтруизъм. Имаше нищожна възможност да следва своя собствен път в живота, а не просто да се плъзга надолу по стария път на властта/богатството/лошата слава, който избираха всичките му другари.

Но беше ли го направил? Не.

Признаците сега бяха по-лоши отвсякога. Може би все още разстроен от наблюдението на кончината на колегата си Талоу, господарят ми беше рязък до грубост, когато ме призова онази сутрин. Беше много блед и изключително неразговорлив. Не ми се полагаха дружелюбни разговори, нито тактични закачки. Повече не ме похвали за очистването на избягалия африт миналата нощ и въпреки че се превърнах в няколко примамливи женски форми, не можах да го предизвикам нито веднъж. Получих единствено бърза нова задача — от типа, които попадат точно в категорията „гадни и непростими“. За Натаниел това беше началото, първия път, когато падна толкова ниско и трябва да призная, че това ме изненада.

Но нареждането си е нареждане. И ето ме сега, час или два по-късно да се мотая в един храст в Балъм.

Част от инструкциите ми бяха да правя всичко колкото е възможно по-тихо и точно заради това не си пробих път направо през тавана^[3].

Това не беше къща на магьосник. Олющена боя, гниещи рамки на прозорците, в дупките между плочките на верандата растяха бурени. Обемиста собственост, вярно, но занемарена и малко мрачна. Имаше дори няколко ръждясали детски играчки, скрити в трийсетсантиметровата трева.

След малко повече от час застой, гарванът започваше да нервничи. Освен че искаше дискретност, господарят ми искаше и бързина. Не след дълго щеше да ми се наложи да спра да протакам и да приключвам с тази работа. Но в идеалния случай исках да изчакам, докато къщата се опразни и жертвата ми остане сама.

Сякаш в отговор на тази нужда, входната врата изведнъж се отвори и една огромна, внушителна жена излезе оттам, стиснала платнена торбичка. Мина точно под мен и се насочи надолу по улицата. Не си направих труда да се опитвам да се скрия. За нея аз бях просто птица. Нямаше защитни възли, нямаше магически защити, никакви признаци, че някой тук може да вижда на повече от първо ниво. С други думи това едва ли можеше да подложи силите ми на изпитание. Цялата тази мисия беше жалка от началото до края.

После — движение на един от прозорците. Едно прашно, сиво, мрежесто перде бе избутано настрана и една кльощава ръка се протегна да дръпне резето и да отвори прозореца. Това беше знак за мен. Гарванът излетя и мина през градината, като чифт черни долни гащи, развени от вятъра. Кацна на перваза на въпросния прозорец и като потътри люспестите си крака, се придвижи бавно покрай мръсните мрежести пердета, докато намери една малка вертикална дупка. Гарванът промуши глава през нея и погледна вътре.

Основното предназначение на стаята беше очевидно за сбутаното до далечната стена легло: намачканият юрган показваше, че доскоро е било заето. Но сега леглото бе наполовина скрито от огромния брой малки дървени табли, всяка една разделена на отделения. Някои съдържаха полускъпоценни камъни: ахати, топази, опали, гранати, нефрити и кехлибари, всичките оформени, излъскани и подредени по размер. В други имаше тънки метални ленти или парченца гравирана слонова кост, или триъгълни парчета цветен плат. От край до край на едната страна на стаята беше направена малка работилница, която беше отрупана с още повече табли, както и с лавици за фини инструменти и буркани миризливо лепило. В единия ъгъл, внимателно подредени и надписани, имаше купчина книги с нова, кожена подвързия в дузина различни цветове. С молив беше маркирано къде върху кожата щяха да се добавят орнаменти, а в средата на бюрото, осветена от две настолни лампи, течеше една точно такава операция. Върху предната корица на един дебел том в кафява крокодилска кожа се добавяше звездна шарка от миниатюрни червени гранати. Докато гарванът наблюдаваше от перваза на прозореца, върху долната част на последния камък бе мацнато лепило и той беше поставен на мястото си с чифт пинсети.

Младежът, който бях дошъл да открия, беше сериозно потънал в работата си и поради това не забелязваше присъствието ми. Носеше доста изтъркан халат и избеляла пижама. Краката му, кръстосани под столчето, бяха обути в чифт раирани чорапи. Черната му коса падаше до раменете и, ако трябваше да се сравнява — общото омазняване засенчваше дори противната грива на Натаниел. Въздухът в стаята бе натежал от миризмата на кожа, лепило и тази на момчето.

Ами, това беше то. Нямаше време за губене и т.н., дошъл бе моментът да се свърши работата.

Гарванът въздъхна, хвана мрежестото перде с клюна си и с едно бързо движение на главата разкъса материята на две.

Пристъпи на вътрешния перваз и подскочи на най-близката купчина книги точно когато момчето вдигна поглед.

Изглеждаше много зле: кожата му буквално бе увиснала по скулите му, а очите му бяха изморени. Видя гарвана и прокара ръка пред косата си малко объркано. По лицето му бързо пробяга паника, която впоследствие премина в примирение. Остави пинсетите на бюрото си.

— Какъв вид демон си ти? — каза той.

Гарванът беше изненадан.

— Лещи ли носиш?

Момчето сви рамене изморено.

— Баба ми винаги казваше, че демоните идват като гарвани. А и нормалните птици не си проправят път през пердетата, нали?

Последното, разбира се, беше вярно.

— Ами, ако искаш да знаеш — рекох, — аз съм един много древен и силен джин. Разговарял съм със Соломон и Птолемей и съм гонил египетските пирати в компанията на крале. В момента обаче съм гарван. Но стига толкова за мен. — Възприех по-експедитивен, делови тон. — Ти ли си обикновеният Якоб Хирнек? — Кимна. — Добре. Тогава се подготви…

— Знам кой те е изпратил.

— Ъъъ… Така ли?

— Отдавна се досещах, че това ще стане.

Гарванът премигна изненадано.

— Брей! А аз разбрах едва тази сутрин.

— В това има смисъл. Решил е да довърши работата. — Момчето тикна ръце дълбоко в джобовете на халата си и въздъхна развълнувано.

Бях объркан.

— Така ли? Каква е тази работа? Виж — стига си въздишал като момиче и се изясни.

— Да ме убиеш, естествено — каза Хирнек. — Предполагам, че си по-ефикасен демон от последния. Въпреки че трябва да призная, че той изглеждаше много по-страшен. Малко си раздърпан и кльощав. И дребен.

— Я чакай малко. — Гарванът потърка очи с крайчеца на крилото си. — Тук има някаква грешка. Господарят ми никога не е чувал за съществуването ти до днес. Така ми каза.

Сега пък момчето се озадачи леко.

— Защо Талоу би казал това? Да не е луд?

— Талоу? — Гарванът буквално стана разноглед от объркване. — Я по-бавно! Какво общо има той?

— Изпрати зелената маймуна за мен, естествено. Така че аз приех…

Вдигнах крило.

— Да започнем отначало. Бях изпратен да открия Якоб Хирнек на този адрес. Якоб Хирнек си ти, нали? Чудесно. Дотук добре. Така, не знам нищо за никаква зелена маймуна — и нека да ти кажа, между другото, външният вид не е всичко. Може сега да нямам кой знае какъв вид, но съм далеч по-лош, отколкото изглеждам.

Момчето кимна тъжно.

— Помислих си го.

— И си много прав, приятелю. Много по-гаден съм от всяка маймуна, която може да срещнеш, това е сигурно. Та докъде бях стигнал? Изгубих си мисълта… А, да — не знам нищо за маймуната и със сигурност не бях призован от Талоу. Което така или иначе би било невъзможно.

— Защо?

— Защото беше погълнат от един африт миналата нощ. Но това е между…

Но за момчето не беше. При тази новина, лицето му грейна: очите му се уголемиха, устата му се изви нагоре в дълга, бавна усмивка. Цялото му тяло, което до момента беше отпуснато на стола като торба цимент, изведнъж започна да се изправя и доби нов живот. Пръстите му сграбчиха края на бюрото толкова силно, че кокалчетата изпукаха.

— Той е мъртъв? Сигурен ли си?

— Видях го с тези две очи. Е, не точно с тези. По онова време бях змия.

— Как стана? — Изглеждаше необикновено заинтересуван.

— Обърка едно призоваване. Глупакът прочете думите погрешно или нещо подобно.

Усмивката на Хирнек се разшири.

— Четял е от книга?

— Да, книга — общо взето оттам се четат заклинанията. А сега можем ли, моля те, да се върнем обратно към работата? Нямам цял ден на разположение.

— Добре, но съм ти много благодарен за тази информация. — Момчето направи всичко възможно да се успокои, но продължаваше да се хили глупаво и избухваше в сподавен смях. Това наистина ме разсейваше.

— Виж, опитвам се да бъда сериозен. Предупреждавам те да обърнеш внимание… — О, по дяволите! — Гарванът бе направил една заплашителна крачка напред и залепи крака си в един буркан с лепило. След няколко опита успях да го изтръскам настрана в стаята и започнах да си остъргвам пръстите на краката в края на една дървена табла. — Слушай сега — изръмжах, докато стържех, — дойдох тук — не за да те убия, както предположи, — а да те отведа и те съветвам да не се противиш.

Това леко го вразуми.

— Да ме отведеш? Къде?

— Ще видиш. Искаш ли да се облечеш? Мога да ти дам малко време.

— Не. Не, аз не мога! — Изведнъж се разстрои, започна да търка лице и да се чеше по ръцете.

Опитах се да го окуража.

— Няма да се опитам да ти навредя…

— Ама аз никога не излизам навън. Никога!

— Нямаш избор, синко. А сега, какво ще кажеш за чифт панталони? Долнището на тази пижама изглежда хлабаво, а аз летя бързо.

— Моля те. — Беше отчаян, умоляваше ме. — Аз никога не излизам навън. Не съм излизал от три години. Виж ме. Погледни ме. Виждаш ли?

Погледнах го безизразно.

— Какво? Малко си дундест. Навън има и по-зле изглеждащи, но ходят по улиците, а и можеш да се справиш с проблема достатъчно бързо, ако правиш някакви упражнения вместо да си седиш на задника. Гравирането на книги със заклинания не е живот за подрастващо момче. А и ще ти съсипе зрението.

— Не — кожата ми! И ръцете ми! Погледни ги! Аз съм отвратителен! — Сега вече крещеше, протегна ръце към клюна ми и отметна косата си назад от лицето.

— Съжалявам, не…

— Цветът, естествено! Виж го само! Целият съм така. — И сега вече, след като го спомена, аз определено забелязах серии от вертикални синьо-черни ленти по лицето и ръцете му.

— О, това ли — казах. — Какво за него? Мислех, че си го направил нарочно.

При тези думи Хирнек нададе някакъв глупав, хлипащ смях, от онзи вид, който загатва за прекалено дълго време, прекарано в усамотение. Не му дадох време да отговори.

— Това е черният акробат, нали? — продължих аз. — Е, хората Банджа от Велико Зимбабве го използваха навремето — заедно с други заклинания, — за да направят външния си вид по-привлекателен. Считаше се за много подобаващо преди сватбата младоженецът да е покрит с райета по цялото тяло, а и жените го използваха на по-други места. Само богатите можеха да си го позволят, естествено, понеже заклинателите омагьосваха земята. Както и да е, от тяхна гледна точка ти изглеждаш изключително подходящо. — Замълчах. — Като изключим косата ти, която наистина е доста зле. Но такава е и на господаря ми, а това не го възпира да вилнее навън на дневна светлина. А сега — по средата на всичко това ми се стори, че чух затръшване на врата някъде в къщата, — време е да вървим. Страхувам се, че няма време за панталон; ще трябва да си пробваш късмета с въздушните течения.

Подскочих на бюрото. Внезапно паникьосаното момче се измъкна от мястото си и се отдръпна.

— Не! Остави ме на мира!

— Съжалявам, не може да стане. — Вдигаше прекалено много шум; в стаята долу усещах движение. — Да не ме обвиняваш после — нямам избор.

Гарванът скочи на пода и започна да се променя, издувайки се до застрашителни размери. Момчето изпищя, завъртя се и се хвърли към вратата. Иззад нея в отговор се чу вик; звучеше майчински. Чух как нечии тежки крака забързаха нагоре по стълбите. Якоб Хирнек се хвана за дръжката, но така и не успя да я завърти докрай. Един гигантски златен клюн се спусна към яката на халата му; върху килима се завъртяха стоманени нокти, нарязвайки дъските отдолу. Беше залюлян нагоре и на обратно като безпомощно кутре, клатещо се в челюстите на майка си. Размахаха се могъщи криле, преобърнаха таблите и запратиха камъните към стените. Порив на вятър; момчето беше изстреляно към прозореца. Едно крило от алени пера се издигна да го обгърне; навсякъде се натрошиха стъкла, студеният въздух заблъска тялото му. Той извика, размаха диво крайници и потегли.

Всеки пристигнал при разбитата стена зад нас нямаше да види нищо повече от сянката на една огромна птица, стрелваща се над тревата, и щеше да чуе само далечни писъци, издигащи се към небето.