Джонатан Страуд
Окото на голема (46)

44

Разбрах го в момента, в който се изкачиха по стълбите. Можех да го прочета в пресилената усмивка на момчето Хирнек и неохотата, с която изкачваше всяко стъпало. Виждах го в студения, стоманен поглед в очите на господаря ми и заплашителната близост, с която крачеше след затворника. О, да, Натаниел се опитваше да придаде на всичко хубав и спокоен вид, в опит да приспи момичето и да я направи невнимателна. Наречете ме интуитивен, но аз не считах, че нещата са чак толкова розови, колкото му се искаше тя да мисли. Разбира се, невидимият фолиот, кацнал на раменете на Хирнек, сграбчил здраво врата му с ноктите на краката си, също издаваше малко положението. Ръцете на Хирнек бяха притиснати до тялото му от тънката люспеста опашка и не можеше да говори, вика или да направи какъвто и да било жест. Тънки нокти се бяха забили в бузите му, насърчавайки го да продължава да се усмихва. Освен това фолиотът не спираше да му шепне нещо в ухото и бе малко вероятно да бяха общи приказки^[1].

Но момичето не забелязваше това. Тя нададе нисък вик, когато видя Хирнек да се появява на стълбите и без да иска, пристъпи напред. Господарят ми извика предупредително:

— Моля ви, стойте назад, госпожице Джоунс!

Тя спря на мястото си, но не отдели очи от приятеля си.

— Здравей, Якоб — каза тя.

Фолиотът отпусна малко ноктите си, колкото да позволи на затворника да изграчи.

— Здрасти, Кити.

— Ранен ли си?

Пауза. Фолиотът погъделичка предупредително бузата на Хирнек.

— Не.

Тя се усмихна слабо.

— Аз… аз дойдох да те спася.

Този път получи само едно сковано кимване. Ноктите на фолиота отново бяха на мястото си. Фалшивата усмивка на Хирнек се бе върнала, но в очите му виждах отчаяното предупреждение.

— Не се тревожи, Якоб — твърдо рече момичето. — Ще ни измъкна оттук.

Е, всичко това беше много трогателно, много мъчително и виждах, че обичта на момичето към момчето^[2] бе точно това, което искаше господарят ми. Той наблюдаваше поздравите им с нетърпелива пресметливост.

— Идвам с добра воля — каза Мандрейк, лъжейки безочливо. Висящ невидим на врата на Хирнек, фолиотът извъртя очи и се изсмя приглушено.

Дори и да исках да подскажа на момичето за фолиота, не беше възможно да разговарям с нея, при условие че господарят ми стоеше точно пред мен^[3]. Освен това, той не беше единственият проблем. Сега забелязах, че високо горе между покривните греди висяха няколко червени сфери. Магьосниците ни наблюдаваха отдалеч. Нямаше смисъл да си търся белята. Както обикновено, стоях разчувстван отстрани и очаквах заповедите си.

— Идвам с добра воля — каза отново господарят ми. Ръцете му бяха протегнати с вдигнати нагоре празни длани в знак на примирие^[4]. — Никой друг не знае, че си тук. Ние сме сами.

Е, това беше поредната измислица. Наблюдателните сфери се сбутаха кокетно зад една греда, сякаш бяха смутени. Фолиотът направи физиономия на фалшиво възмущение. Очите на Хирнек умоляваха момичето, но тя не забеляза нищо.

— Ами вълците? — сопна се тя.

— Те са надалеч — все още те търсят, доколкото знам. — Устните му се разтегнаха в усмивка. — Едва ли можеш да искаш повече доказателства за намеренията ми — каза той. — Ако не бях аз, сега щеше да си само една купчина кости на някоя задна уличка.

— Последния път, като те видях, не беше толкова деликатен.

— Вярно. — Натаниел направи нещо, което очевидно смяташе за благовъзпитан жест; при всичката тази коса и люлеещи се маншети изглеждаше сякаш се бе спънал. — Извинявам се за прибързаността си в онзи случай.

— Все още ли предлагаш да ме арестуваш? Приемам, че затова си отвлякъл Якоб.

— Наистина си помислих, че ще те изкара от скривалището ти, да. Но чак да те арестувам? Може би ще можем да се договорим.

— Продължавай.

— Но преди това — желаеш ли освежителни напитки, или първа помощ? Виждам, че си ранена и сигурно си изморена. Мога да изпратя моя роб — при тези думи той щракна с пръсти към мен — да донесе, каквото си поискаш: храна, силни вина, тонизиращи напитки… Поискай и ще стане!

Тя поклати глава.

— Не искам нищо от магическата ти мръсотия.

— Сигурно имаш нужда от нещо? Превръзки? Благоуханни билки? Уиски? Бартимеус може да достави всичко още преди да успееш да мигнеш^[5].

— Не. — Стоеше с каменно лице и не реагираше на примамките му. — Какво предлагаш? Предполагам, че искаш жезъла?

Цветът на лицето на Натаниел леко се промени; вероятно беше объркан от прямотата й, понеже магьосниците рядко бяха честни и директни. Той кимна бавно.

— У теб ли е? — Тялото му бе сковано от напрежение; не дишаше.

— Да.

— Можем ли да го вземем бързо?

— Да.

Чак сега издиша.

— Добре. Добре. Тогава чуй предложението ми. Долу ме чака кола. Заведи ме до местонахождението на жезъла и ми го предай. След като е в ръцете ми, ти и Хирнек ще бъдете заведени където си поискате. Тази амнистия ще продължи един ден. Предполагам, че ще искате да напуснете страната и това ще ви даде време да го направите. Обмисли внимателно думите ми! Това е чудесно предложение за толкова голям предател като теб. Други от правителството, както вече видя, не биха били толкова любезни.

Момичето не беше убедено.

— Как мога да съм сигурна, че ще си спазиш обещанието?

Той се усмихна, махна една прашинка от ръкава си.

— Никаква. Ще трябва да ми се довериш.

— Едва ли.

— Какъв избор имате, госпожице Джоунс? До известна степен вече сте поставена натясно. Един безжалостен демон ви пази…

Тя се огледа объркано. Аз се изкашлях.

— За мен става дума — казах.

— … а ще трябва и да се преборите с мен — продължи господарят ми. — Аз няма да ви подценя втори път. Всъщност — добави той, сякаш току-що му бе хрумнало, — любопитен съм да разбера източника на магическата ви защита. Наистина съм много любопитен. Откъде я имате? Кой ви я даде? — Момичето не каза нищо. — Ако споделите тази информация с мен — каза Натаниел, — ако говорите откровено за времето, прекарано в съпротивата, ще направя нещо повече от това да ви освободя. — Сега той пристъпи напред, протегна длан и я докосна по ръката. Тя трепна, но не се отдръпна. — Мога да ви дам и богатство — рече той. — И положение, по-високо от най-смелите ви мечти. Обикновени като вас — с акъл, смелост и повечко заложби — могат да спечелят ключови роли в сърцето на правителството, позиции с истинска власт. Това не е тайна. Ежедневно ще работите с великите в нашето общество и ще научите такива неща, че свят ще ви се завие. Мога да ви измъкна от скучния ви живот, да ви дам да погледнете във великото минало, в дните, когато магьосниците императори са управлявали света. Тогава можете да станете част от нашата собствена велика история. Когато спечелим сегашните войни, например, ще основем нов колониален център в Америка и ще се нуждаем от интелигентни мъже и жени да подсилят волята ни там. Говори се, че там ще се спечелят огромни земи, госпожице Джоунс, обширни пространства, на които има единствено зверове и диваци. Представете си се като една от великите дами в империята…

Сега тя се отдръпна; дланта му се изплъзна изпод ръката й.

— Благодаря, но не мисля, че това ще ми подхожда.

Той се намръщи.

— Жалко. А първото ми предложение? Приемаш ли?

— Искам да говоря с Якоб.

— Ето го. — Магьосникът се отдръпна небрежно малко встрани. Аз също отстъпих. Момичето се приближи до Хирнек.

— Наистина ли си добре? — прошепна тя. — Толкова си мълчалив.

Фолиотът отпусна захвата около гърлото му, но изви ноктите си пред лицето му като нежно напомняне. Той кимна слабо.

— Добре съм. Добре.

— Ще приема предложението на господин Мандрейк. Имаш ли да кажеш нещо? — Последва съвсем слаба усмивка.

— Не, не, Катлийн. Можеш да му се довериш.

Тя се поколеба, кимна и се обърна.

— Много добре тогава, господин Мандрейк, предполагам, че не искате да отлагате повече. Къде е колата ви? Ще ви заведа при жезъла.

 

 

По време на пътуването Натаниел представляваше истинска смесица от емоции. Вълнение, безпокойство и очевиден страх, неприятно примесен със самообладанието му; не можеше да седи на едно място, местеше се на седалката си, постоянно се обръщаше да погледне през задния прозорец към отминаващите светлини на града. Отнасяше се към момичето с комбинация от угодническа любезност и едва прикрито презрение, задаваше нетърпеливи въпроси в един момент и произнасяше прикрити заплахи в следващия. За разлика от него, останалите в колата бяхме сериозни и мълчаливи. Хирнек и Кити гледаха строго напред (Хирнек все още бе с фолиота, впит в лицето му), докато шофьорът зад стъклото бе превърнал флегматичността в истинско изкуство^[6]. Аз — въпреки че бях принуден от липсата на място да приема формата на едно стоическо морско свинче, свито между обувката на момичето и жабката, — бях както обикновено величествен.

Продължавахме да се движим през лондонската нощ. По пътищата нямаше нищо. Звездите започнаха да примигват над покривите: зората наближаваше бързо. Двигателят на колата бръмчеше изморено. Извън полезрението на Натаниел, точно над покрива на лимузината подскачаха и лъкатушеха четири червени светлини.

За разлика от господаря ми момичето изглеждаше много хладнокръвно. Хрумна ми, че тя знаеше, че той ще я измами — нека си го кажем направо, не е необходим мозък на джин, за да се досетиш за това, — но все пак отиваше спокойно към съдбата си. Морското свинче кимна със съжаление на себе си. Повече отвсякога се възхищавах на решимостта й — и на елегантността, с която я проявяваше. Но все пак това за вас е свободната воля. В този свят на мен не ми се полагаше този лукс.

Според напътствията на момичето се движехме на юг през центъра на града, през реката и в един западнал район с лека индустрия и търговия, където се издигаха порутени триетажни жилищни сгради. Вече се виждаха няколко прегърбени пешеходци, тръгнали бавно за ранните си смени. Покрай нас бавно минаха няколко отегчени полуафрити и веднъж едно дебело дяволче-вестоносец, понесло гигантски пакет. Накрая завихме в тясна павирана алея, която минаваше под ниска арка и продължаваше като опустяла уличка.

— Тук. — Момичето почука на стъклото на шофьора. Парчето дърво спря и остана седнал в очакване на заповеди. Останалите слязохме, схванати и изстинали под първите светлини на зората. Морското свинче протегна същността си и се върна във формата на Птолемей. Огледах се и видях наблюдателните сфери да се мотаят на разстояние.

От двете ни страни имаше редици тесни, боядисани в бяло, леко занемарени жилищни постройки. Без думи момичето се приближи до няколко стъпала, водещи надолу към врата на мазе. Сбутвайки Хирнек пред себе си, Натаниел я последва. Аз бях най-отзад.

Господарят ми ме погледна през рамо.

— Ако опита някой трик, убий я.

— Трябва да бъдеш по-точен — казах. — Какъв трик? С карти, с монети, ходене по въже — какво?

Той ме изгледа.

— Всичко, което нарушава споразумението ми с нея, с цел да ми причини вреда или да й помогне да избяга. Така достатъчно ясно ли е?

— Кристално.

Момичето ровичкаше наоколо в мрака пред вратата; от някаква ниша или нещо подобно измъкна ключ. Миг по-късно вратата изскърца и се отвори. Без да каже и дума, тя пристъпи вътре; ние тримата се вмъкнахме след нея.

Промъквахме се и завивахме през последователност от подобни на лабиринт мазета, Кити, Хирнек, Натаниел и аз, близо един зад друг сякаш танцувахме бавна и тъжна конга^[7]. Тя явно познаваше пътя достатъчно добре, включвайки електрическите ключове от време на време, приклякваше под ниски арки, в които ние си удряхме главите, без да поглежда назад. Беше обиколен маршрут; зачудих се дали минотавърският ми вид не би бил по-подходящ.

Погледнах назад и видях сиянието на поне една сфера, носеща се след нас. Все още ни наблюдаваха отдалеч.

Когато момичето най-накрая спря, се намирахме в една малка стаичка встрани от основната част на мазето. Тя включи слаба крушка. Стаята беше празна с изключение на купчина дърва в единия ъгъл. От тавана капеше вода и се процеждаше на вадички по пода. Натаниел сбърчи нос.

— Е? — изстреля той. — Не виждам нищо.

Момичето пристъпи към дървата и протегна крак някъде в купчината. Последва изскърцване; една част от зидарията се отвори със замах пред нея. Зейнаха сенки.

— Стой на място! Няма да влизаш. — Господарят ми остави Хирнек за пръв път и избърза напред, за да застане между Кити и тайната врата. — Бартимеус, върви вътре и докладвай какво си намерил. Ако жезълът е вътре, донеси ми го.

Доста по-нерешително от обикновено се приближих към вратата и издигнах щит около себе си в случай на някакви клопки. Когато се приближих, усетих предупредително пулсиране на всичките седем нива, индикация за силна магия някъде напред. Внимателно мушнах глава в дупката и се огледах.

Не представляваше нищо повече от обикновен килер, мизерна дупка, наполовина пълна с евтини джунджурии, които момичето и приятелите й бяха отмъкнали от магьосниците. Имаше няколко обикновени стъклени кълба и метални контейнери: всичките бяха евтини дреболии, които не ставаха за нищо^[8].

Изключението сред всичко това беше предметът, небрежно подпрян в далечния ъгъл, неуместно борещ се за място с няколко експлозивни копия.

Когато бях видял жезъла отдалеч през горящите покриви на Прага, той пращеше от силата на бурята. От разцепеното, съдрано небе върху него се бяха събрали светкавици, а сянката му се простираше нагоре през облаците. Целият град бе подчинен на гнева му. Сега беше спокоен и прашен и един паяк най-невинно си опъваше паяжината между гравираната му глава и една ниша в стената.

Дори и сега в него дремеше енергията му. Аурата му пулсираше силно и изпълваше стаята (на по-високите нива) със светлина. С такъв предмет шега не бива и затова изнесох жезъла на Гладстон от тайния склад и го занесох на господаря си с извити палец и показалец по начин, по който човек неохотно вади червей от ябълка.

О, той определено бе щастлив. От него просто се лееше облекчение. Взе го от мен и го огледа, а аурата му освети очертанията на лицето му с приглушено сияние.

— Господин Мандрейк — говореше момичето. Сега тя стоеше до Хирнек, прегърнала го покровителствено с една ръка. Невидимият фолиот се бе изместил на другото рамо на Хирнек и я гледаше с истинско недоверие. Може би усещаше вродената й устойчивост. — Господин Мандрейк — каза тя, — аз изпълних моята част от сделката. Сега трябва да ни освободите.

— Да, да. — Господарят ми почти не вдигна поглед, докато оценяваше жезъла. — Разбира се. Ще направя съответните приготовления. Ще ви намеря ескорт. Но първо, нека се махнем от това мрачно място.

 

 

Когато излязохме, светлината на ранното утро бе започнала да се излива по ъглите на павираната уличка и светеше леко върху хромираните части на лимузината на отсрещния край. Шофьорът седеше напълно неподвижен на мястото си и гледаше напред; явно не бе помръднал през цялото време, докато ни нямаше. Сега момичето опита отново. Беше много изморена; в гласа й нямаше много надежда.

— Не е необходимо да ни ескортирате оттук, господин Мандрейк — каза тя. — Ще се оправим сами.

Господарят ми току-що се бе изкачил по стълбите с жезъла в ръка. В началото не изглеждаше да я е чул; умът му бе надалеч, зареян в други мисли. Той примигна, спря на място и закова очи в нея, сякаш я виждаше за пръв път.

— Вие обещахте — каза момичето.

— Обещание… — Намръщи се той неясно.

— Да ни пуснете. — Забелязах как леко премести тежестта си напред, докато говореше, подготвяйки се за внезапно движение. С известна доза интерес се зачудих какво планираше да прави.

— А, да. — Може би имаше време, преди една или две години, когато Натаниел би спазил всяко сключено от него споразумение. Би счел, че е под достойнството му да наруши клетвата си, въпреки враждата си с момичето. А може би, дори сега, част от него не искаше да го прави. Естествено, той се поколеба за секунда, сякаш наистина се двоумеше. После го видях да поглежда нагоре към червените сфери, които бяха изплували от избата и отново висяха отгоре. Очите му потъмняха. Взорът на господарите му бе прикован върху него и това решаваше нещата.

Той подръпна единия си маншет, когато заговори, но сега сходството му с другите магьосници бе по-голямо от това външно имитиране.

— Обещанията, дадени на терористи, едва ли са задължителни, госпожице Джоунс — каза той. — Договорката ни се анулира. Ще бъдете разпитана и съдена за измяна незабавно, а аз ще се погрижа лично да ви ескортирам до Тауър. Не опитвайте нищо! — Гласът му се издигна предупредително — момичето бе заровило ръка в якето си. — Животът на приятеля ви виси на косъм. Софокъл, покажи се! — Ухиленият фолиот премахна невидимостта си на първо ниво, намигна нагло на момичето и изтрака със зъби до ухото на пленника.

Раменете на момичето леко се отпуснаха; изглеждаше паднала духом.

— Много добре — каза тя.

— Оръжието — каквото и да е това в палтото ви. Извадете го. Бавно.

Тя се поколеба.

— Не е оръжие.

Гласът на Натаниел стана опасен.

— Нямам време за това! Покажете го или приятелят ви ще загуби ухото си.

— Не е оръжие. Това е подарък. — Казвайки това, тя измъкна ръката си. Между пръстите й имаше нещо малко, кръгло, проблясващо на светлината. Бронзов диск.

Очите на Натаниел се разшириха.

— Това е мое! Моето гадателско стъкло^[9]!

Момичето кимна.

— Вземете си го обратно. — Тя заметна с китка. Дискът полетя, въртейки се високо във въздуха. Инстинктивно го проследихме с поглед: Натаниел, фолиотът и аз. Докато гледахме, момичето започна да действа. Ръцете й се протегнаха и уловиха фолиота за мършавия врат, отмятайки го назад от раменете на Хирнек. Беше хванат неподготвен, хватката му се отхлаби, ноктите му клъцнаха във въздуха, но тънката му опашка се изви около лицето на Хирнек, бърза като камшик, и започна да стиска. Хирнек извика и започна да дращи опашката.

Натаниел отстъпваше назад, проследявайки въртящия се диск. Все още държеше жезъла, но свободната му ръка беше протегната с надеждата да го хване.

Пръстите на момичето се впиха във врата на фолиота; очите му изскочиха, лицето почервеня.

Опашката се стегна около главата на Хирнек.

Наблюдавах всичко това със силен интерес. Кити разчиташе на устойчивостта си, на силата си да противостои на магията на фолиота. Всичко зависеше от това колко силна е устойчивостта й. Напълно беше възможно фолиотът да се съвземе, да смачка черепа на Хирнек и после да се разправи с нея. Но момичето бе силно, а беше и ядосана. Лицето на фолиота се поду; издаде срамен звук. Бе достигната критична точка. Със звука на спукан балон фолиотът, опашката и всичко останало гръмнаха и се превърнаха в пари; разпръснаха се във въздуха. И Кити, и Хирнек изгубиха равновесие и се сринаха на земята.

Гадателското стъкло падна в ръката на Натаниел. Той вдигна поглед и за пръв път огледа ситуацията. Затворниците му се изправяха неуверено на крака.

Той нададе раздразнен вик.

— Бартимеус!

Аз си седях тихичко на един стълб. Погледнах към него.

— Да?

— Защо не направи нещо да спреш това? Дадох ти стриктни инструкции.

— Да, така е. — Почесах се по врата.

— Казах ти да я убиеш, ако опита да направи нещо!

— Колата! Хайде! — Момичето вече се движеше и влачеше Хирнек със себе си. Те бягаха по паважа към лимузината. Това беше по-хубаво дори, отколкото да гледаш как ацтеките играят на топка. Как ми се искаше да имам и пуканки.

— Е? — Беше пламнал от ярост.

— Ти ми каза да я убия, ако наруши условията на споразумението ви.

— Да! Като избяга — както прави сега! Така че се захващай! Изпепеляващия огън…

Ухилих се весело.

— Но споразумението е анулирано и отхвърлено. Ти самият го наруши преди няма и две минути — по един особено лош начин, ако мога да отбележа. Така че едва ли тя самата го нарушава, нали? Виж, ако оставиш жезъла на земята, ще можеш по-лесно да си скубеш косите.

— Аах! Отменям всички предишни заповеди и издавам нова, която не можеш да интерпретираш погрешно! Спри ги да не заминат с колата!

— О, много добре. — Трябваше да се подчиня. Смъкнах се от стълба и неохотно и небрежно ги последвах.

През цялото време, докато си бъбрехме, Натаниел и аз наблюдавахме трескавото напредване на приятелчетата ни по алеята. Момичето водеше; сега тя достигна лимузината и дръпна вратата на шофьора, вероятно с намерението да го принуди да ги откара. Шофьорът, който до този момент от събитията не бе проявил интерес към нашето боричкане, остана вторачен напред. Сега вече Кити му викаше, трескаво давайки заповеди. Дръпна го за рамото. Той се заклати някак отпуснато и се смъкна встрани от седалката, удряйки се в стъписаното момиче, преди да рухне върху паветата с лицето надолу. Едната ръка се отпусна обезсърчително.

За няколко секунди всички ние спряхме това, което правехме. Момичето остана като вкаменено, може би се чудеше на силата си. Аз съзерцавах забележителната любов към труда на традиционния британски работник. Дори господарят ми за момент спря да се пени по устата в недоумение. Всички се приближихме още малко.

— Изненада! — Иззад колата изскочи едно усмихнато лице. Е, всъщност направо се хилеше — черепите, както знаем, не могат точно да се усмихват. И все пак излъчваше определена неудържима веселост, която ярко контрастираше с правата, бяла коса омацана с речна тиня, с мокрите черни парцали, окачени на костите му, със зловонната миризма на гробище, която сега се носеше с вятъра.

— Аха. — Изключително членоразделно казах аз.

С пукане на костите и радостен вик, афритът Хонориус подскочи на предния капак на колата, сложи ръце на кръста, черепът се наклони рязко. Оттам, огрян от светлината на новия ден, той ни огледа един по един.