Джонатан Страуд
Окото на голема (49)

47

Шумотевицата, която последва след като господарят ми разкри Хенри Дювал, беше толкова бурна, че чак е трудно да се опише. Дълго време цареше бъркотия; мълвата се разпространи като вълнички от залата на магьосниците, през сърцето на Уайтхол и чак до покрайнините на града, където дори и най-нисшите обикновени й се чудеха. Падението на някой от великите винаги е съпътствано от много вълнения и този случай не беше изключение. Същата тази вечер бяха организирани едно-две импровизирани партита, а в редките случаи, когато посмееха да си покажат лицата навън през последвалите седмици, членовете на нощната полиция бяха третирани с открит присмех.

Веднага след това последва невероятно объркване. Отне адски много време да арестуват Дювал — вината не беше в него, понеже той изглеждаше толкова зашеметен от развитието на събитията, че не направи опит да се съпротивлява или да бяга. Но жалките магьосници изобщо не губиха време и се скараха да заемат мястото му. Известно време се дърлеха като лешояди за това кому се падаше правото да поеме нощната полиция. Господарят ми не взе участие в кавгата; действията му бяха по-красноречиви от думите.

Накрая лакеите на министър-председателя призоваха един дебел африт, който се спотайваше сънливо във фоайето, по-далеч от голема, и с негова помощ постигнаха ред. Министрите бяха освободени, Дювал и Джейн Фарар бяха арестувани, а развълнуваните зяпачи бяха изкарани извън сградата^[1]. Джесика Уитуел се мота до последно, пискливо обявявайки своята роля в успеха на Натаниел, но накрая и тя си тръгна неохотно. Министър-председателят и господарят ми бяха оставени насаме.

Не знам какво точно е станало между тях, понеже бях изпратен заедно с африта да възстановя реда по улиците навън. Когато се върнах след няколко часа, господарят ми седеше сам в една странична стаичка и закусваше. Жезълът вече не беше при него. Отново се превърнах в минотавър, седнах на стола насреща и започнах да тракам безцелно с копита по пода. Господарят ми ме изгледа, но не каза нищо.

— Е? — започнах. — Наред ли е всичко? — Той изсумтя. — Отново ли сме фаворити? — Леко кимване.

— Какво е положението ти сега?

— Началник на „Вътрешни работи“. Най-младият министър в историята.

Минотавърът подсвирна.

— Колко сме умни само!

— Това си е начало, предполагам. Сега съм независим от Уитуел, слава Богу.

— А жезълът? Успя ли да го задържиш?

Последва кисела физиономия. Отчупи си парче от черния пудинг.

— Не. Замина в трезорите. На „съхранение“, както се твърди. На никого не е позволено да го използва. — Лицето му просветна. — Може да бъде изваден по време на война, все пак. Мислех си, може би по-късно в американските кампании… — Той отпи глътка кафе. — Очевидно не са започнали много добре. Ще видим. Както и да е, трябва ми време да усъвършенствам подхода си.

— Да, като например да видиш дали можеш да го накараш да проработи.

Намръщи се.

— Разбира се, че мога. Просто изпуснах няколко ограничаващи условия и заклинанието за посока, това е всичко.

— С прости думи, издъни се, приятелче. Какво стана с Дювал?

Господарят ми дъвчеше замислено.

— Отведоха го в Тауър. Госпожица Уитуел отново е началник на охраната. Тя ще надзирава разпита му. Подай ми солта.

Минотавърът я подаде.

 

 

Ако господарят ми беше доволен, аз също имах причини да бъда удовлетворен. Натаниел се бе зарекъл да ме освободи веднага, след като въпросът с тайнствения нападател бъде разрешен, а той без съмнение бе разрешен, въпреки че усещах, че все още имаше един или два проблема, за които липсваше обяснение. Обаче това не беше моя работа. Очаквах освобождението си със спокойна увереност.

И чаках.

Минаха няколко дни, през които момчето бе прекалено заето да се вслуша в исканията ми. Той пое контрол над отдела си; ходеше на срещи от високо ниво да обсъжда аферата Дювал; изнесе се от апартамента на бившата си господарка и, използвайки новата си заплата и един подарък от благодарния министър-председател, закупи шикозна къща на един сенчест площад, недалеч от Уестминстър. Това последното наложи да извърша един куп непочтени дейности, които нямам време да обсъждам сега^[2]. Ходеше на партита в резиденцията на министър-председателя в Ричмънд, работеше с новите си подчинени и прекарваше вечерите си в театъра, в гледане на безкрайни пиеси, към които бе развил необясним интерес. Беше напрегнат живот.

Когато беше възможно, му припомнях за задълженията му.

— Да, да — казваше той на излизане сутрин. — Скоро ще се занимая с теб. А сега, относно пердетата в приемната ми, искам метър сива коприна; купи я от Филдингс и вземи още няколко допълнителни възглавнички, докато си там. Добре ще ми дойде и малко лак от Ташкент в банята^[3].

— Шестте ти седмици — казах остро, — почти изтекоха.

— Да, да. Сега наистина трябва да тръгвам.

Една вечер той се върна в къщи рано. Аз бях долу да надзиравам лепенето на плочки в кухнята му^[4], но някак си успях да се откъсна от тази дейност, за да поставя въпроса си пред него още веднъж. Открих го в трапезарията, едно огромно помещение без мебели засега. Беше се взрял в празната камина и студените голи стени.

— Тук ти трябва подходящ десен — казах аз. — Тапети, които да ти паснат на възрастта. Какво ще кажеш за мотиви с коли или парни влакчета?

Той се разходи до прозореца. Краката му тропаха по дъските отдолу.

— Днес Дювал си призна — рече той накрая.

— Това е добре — казах. — Нали така?

Той гледаше навън към дърветата на площада.

— Предполагам…

— Защото с магическите си сили усещам, че не изглеждаш дяволски доволен.

— О… Да. — Той се обърна към мен и се насили да се усмихне. — Това изяснява доста неща, но ние вече знаехме повечето от тях. Бяхме открили работилницата в избата на Дювал — ямата, където е бил направен големът, кристалът, през който е контролирал окото. Той е направлявал съществото, няма съмнение.

— Ами тогава?

— Днес той потвърди всичко това. Каза, че отдавна е искал да увеличи ролята си и да намали тази на Уитуел и останалите. Големът е бил неговото средство: той създаваше хаос, подронваше авторитета на другите министри. След няколкото нападения, без да се бе намерило разрешение и когато всички бяха объркани, Девъро просто беше много щастлив да му даде още власт. На полицията бяха дадени повече правомощия; Дювал получи поста в сигурността. Оттам щеше да има по-добра позиция да свали Девъро с времето.

— Звучи сравнително ясно — съгласих се аз.

— Не знам… — Момчето изви надолу ъгълчетата на устата си. — Всички са доволни: Уитуел е обратно на старата си длъжност; Девъро и другите министри отново ходят по глупавите си пиршества; Пин вече ремонтира магазина си. Дори Джейн Фарар бе освободена, понеже няма доказателства да е знаела за измяната на господаря си. Всички са щастливи да го забравят. Но аз не съм сигурен. Няколко неща не се връзват.

— Като например?

— Дювал заяви, че не е бил сам. Казва, че някой го е подтикнал към това, учен на име Хопкинс. Казва, че този Хопкинс му е донесъл окото на голема и го е научил как да го използва. Казва, че този Хопкинс го е свързал с брадатия наемник и е подтикнал Дювал да го изпрати в Прага да издири магьосника Кавка. Когато аз започнах да разследвам, Дювал се е свързал с наемника в Прага и му е казал да ме спре. Но Хопкинс е бил мозъкът на цялата работа. Това ми звучи достоверно — Дювал не беше достатъчно умен да скрои всичко това сам. Той беше водач на стадо върколаци, а не велик магьосник. Но можем ли да намерим Хопкинс? Не. Никой не знае кой е той или къде живее? Няма го никъде. Сякаш не съществува.

— Може би не съществува.

— Така мислят останалите. Считат, че Дювал се опитва да прехвърли вината. И всички приемат, че е бил замесен и в конспирацията на Лавлейс. Наемникът го доказва, повтарят те. Но аз не знам…

— Малко вероятно е — казах аз. — Дювал беше затворен с останалите в пентаграмата в Хедълхам, нали? Той не беше част от онази конспирация. Но звучи сякаш Хопкинс може да е бил. Той е връзката, ако можеш да го откриеш.

Той въздъхна.

— Това е едно голямо ако.

— Може би Дювал знае повече, отколкото казва. Може да изплюе още факти.

— Не сега. — Чертите на лицето на момчето се отпуснаха леко; изведнъж изглеждаше изморен и стар. — Докато го връщали в килията след разпита този следобед, той се превърнал във вълк, надвил пазача си, разбил един прозорец и изскочил.

— И избягал?

— Не точно. Било е на петия етаж.

— Аха.

— Именно. — Сега момчето се намираше до големия перваз на камината и пипаше мрамора.

— Другият въпрос е взломът в Уестминстърското абатство и проблемът с жезъла. Дювал се съгласи, че е изпратил голема онзи ден да го открадне от мен — била е прекалено добра възможност, за да я изпусне, каза той. Но се закле, че няма нищо общо със съпротивата и нищо общо с нахлуването в гробницата на Гладстон. — Той почука с пръсти по камъка. — Предполагам, че ще трябва да се задоволя като останалите. Само ако момичето не беше умряло. Тя можеше да ни каже повече…

Издадох нещо като утвърдителен звук, но не казах нищо. Фактът, че Кити бе жива, беше просто подробност — не си струваше да се споменава. Нито пък факта, че ми беше разказала доста за нахлуването в абатството и че джентълмен на име Хопкинс беше замесен по някакъв начин. Не бе моя работа да казвам това на Натаниел. Аз не бях нищо повече от един прост слуга. Просто правех, каквото ми се каже. Освен това, той не го заслужаваше.

— Ти прекара известно време с нея — рече той рязко. — Говорихте ли си? — Изгледа ме бързо и се обърна.

— Не.

— Била е прекалено уплашена, предполагам.

— Точно обратното. Прекалено надменна.

Той изсумтя.

— Жалко, че беше толкова упорита. Имаше някои… възхитителни качества.

— О, забелязал си ги, така ли? Мислех, че си прекалено зает с това да нарушаваш обещанието си и не си могъл да мислиш много за нея.

Страните му почервеняха.

— Нямах голям избор, Бартимеус…

— Не ми говори за избор — изстрелях аз. — Тя можеше да избере да те остави да умреш.

Той тропна с крак.

— Няма да търпя да критикуваш действията ми…

— Не действията. Възразявам срещу морала ти.

— Още по-малко пък морала ми! Ти си демонът, нали не си забравил? Как така ти пука?

— Не ми пука! — Сега бях прав с кръстосани ръце. — Изобщо не ми пука. Фактът, че една проста обикновена е много по-почтена, отколкото ти някога ще бъдеш, едва ли е моя работа. Прави каквото си искаш.

— Ще правя!

— Добре!

— Добре!

Известно време и двамата се самонавивахме до ярост, готови да се скараме, но някак си не го искахме наистина.

След един интервал, през който той се взираше в ъгъла на камината, а аз съзерцавах една пукнатина на тавана, момчето наруши тишината.

— Ако изобщо те интересува — изръмжа той, — разговарях с Девъро и издействах да освободят децата на Кавка от затвора. Сега са обратно в Прага. Трябваше да извърша няколко услуги, за да го направя, но го направих.

— Колко благородно от твоя страна. — Не бях в настроение да го потупвам по гърба.

Той се намръщи.

— Така или иначе бяха шпиони от ниско ниво. Не си заслужаваше да ги държим.

— Разбира се. — Отново тишина. — Е — казах накрая. — Всичко е добре, когато свършва добре. Ти получи всичко, което искаше. — Направих жест към празната стая. — Виж само размерите на това място! Можеш да го напълниш с колкото си искаш злато и сребро. И не само това, сега си по-силен отвсякога; министър-председателят ти е длъжник за пореден път; и се измъкна от ръчичките на Уитуел.

При тези думи изглеждаше малко по-щастлив.

— Вярно е.

— Естествено, нямаш абсолютно никакви приятели и си сам — продължих аз — и всичките ти колеги ги е страх от теб и ще искат да ти навредят. А ако станеш прекалено силен, министър-председателят ще го хване параноята и ще си намери оправдание да те убие. Обаче спокойно, всички си имаме проблеми.

Той ме изгледа съкрушено.

— Какво очарователно прозрение.

— Имам много такива. И ако не искаш повече, съветвам те веднага да ме освободиш. Твоите шест седмици изтекоха и това бележи края на настоящото ми обвързване. Същността ме боли и съм изморен от тази бяла вар.

Изведнъж той кимна отсечено.

— Много добре — каза. — Ще уважа споразумението ни.

— А? О. Добре. — Малко бях изненадан. Честна дума, очаквах да се пазари както обикновено преди да ме освободи. Като да пазаруваш на източен базар: пазарлъкът просто е задължителен. Но може би предателството към момичето се бе загнездило в ума на господаря ми.

Каквато и да беше причината, той мълчаливо ме отведе до кабинета си на втория етаж на къщата. Беше оборудван с основните пентаграми и джунджурии.

Извършихме първоначалната процедура в гробовна тишина.

— За твоя информация — каза той ехидно, докато стоях в пентаграмата, — не ме оставяш абсолютно сам. Ще ходя на театър тази вечер. Моят добър приятел, Куентин Мейкпийс, ме покани на галапремиерата на най-новата си пиеса.

— Колко отчайващо вълнуващо.

— Така е. — Опита се да изглежда доволен, но изглеждаше унил. — Е, готов ли си?

— Аха. — Козирувах официално. — Казвам сбогом на магьосника Джон Мандрейк. Нека живее дълго и никога повече не ме призовава… Между другото, забелязваш ли нещо?

Магьосникът спря с вдигнати ръце, готов да изрече заклинанието.

— Какво?

— Не казах „Натаниел“. Това е, защото сега вече те виждам повече като Мандрейк. Момчето, което беше Натаниел, избледнява, почти е изчезнало.

— Добре — каза той твърдо. — Радвам се, че накрая се вразумяваш. — Покашля се. — И така. Сбогом, Бартимеус.

— Сбогом.

Той изрече думите. Тръгнах си. Нямах време да му кажа, че малко не ме е разбрал.