Джонатан Страуд
Окото на голема (37)

35

Кити не плака.

Ако годините в съпротивата не й бяха донесли нищо друго, то поне бяха успели да закалят емоциите й. Цивренето нямаше да й помогне с нищо. Размерът на катастрофата бе толкова голям, че нормалните реакции биха били неподходящи. Нито по време на кризата в абатството, нито веднага след това — когато за пръв път спря отчаяното си бягство на един тих площад на около миля разстояние — не си позволи да изпадне в самосъжаление.

Страхът продължаваше да я движи, защото не можеше да повярва, че е избягала от демона. На всеки ъгъл използваше стари техники на съпротивата, изчакваше трийсет секунди, после надзърташе обратно по пътя, от който бе дошла. Всеки път улицата зад нея беше чиста: виждаше само заспали къщи, блещукащи фенери, тихи улици с дървета. Градът изглежда не се интересуваше от нейното съществуване; небето бе пълно с безстрастни звезди и безизразна луна. Нямаше никой навън в тъмната нощ. Нямаше и никакви наблюдателни сфери.

Краката й предизвикваха много лек шум, докато тичаше по тротоара, придържайки се към сенчестите места.

Не се чуваше почти нищо: веднъж бучене на кола, минаваща по съседна улица; веднъж далечна сирена; веднъж ревящо бебе на по-горен етаж.

Все още носеше жезъла в лявата си ръка.

На първото място, където се подслони в бързината едно разбито мазе в жилищен блок, от който се виждаше абатството, тя едва не заряза жезъла под купчина чакъл. Но при все че беше безполезен — не ставаше за нищо друго освен да прогонва насекомите, беше казал благодетелят — той бе единственото нещо, излязло от ужаса заедно с нея. Не можеше да го остави.

Тя си почина за няколко минути в мазето, но не си позволи да заспи. Преди разсъмване Централен Лондон щеше да бъка от полиция. Би било фатално да остане тук. Освен това се ужасяваше от мисълта какво щеше да види, ако затвори очи.

През най-тъмните часове на нощта Кити тръгна на изток по брега на Темза, преди да стигне моста Саутуърк. Това беше най-откритата и опасна част от пътуването й, особено с жезъла в ръка. Бе чувала от Стенли как магическите предмети издават природата си на онези, които можеха да ги видят, и тя се досещаше, че демоните могат да забележат товара й далеч отвъд реката. Затова почака в храстите край моста дълго време, събирайки кураж преди да се втурне към отсрещната страна.

С просветването на първите лъчи на зората над града, Кити притича под малък свод в двора на конюшнята, където се криеше избата с оръжията. Това бе единственото място, в което можеше веднага да се подслони, а имаше непосредствена нужда от това. Краката й започваха да се препъват от умора; и по-лошото — започваше да вижда проблясъци на движение с крайчеца на окото си и от това й се разтуптяваше сърцето. Не можеше да отиде в магазина — това бе ясно, при положение, че господин Пенифедър сега (колко ярко само си го представяше) лежеше прилежно далеч оттук и властите щяха да го открият. Не беше мъдро и да мине през наетия си апартамент (Кити бързо стана практична), понеже разследващите в магазина магьосници щяха да научат за него и скоро щяха да почукат на вратата.

На сляпо намери ключа на избата; на сляпо го завъртя в ключалката. Без да спира, за да включи лампата, тя опипом намери пътя надолу през множество виещи се коридори, докато стигна до вътрешната стая, където тръбата от тавана все още капеше в прелялата кофа. Тук тя захвърли жезъла, опъна се до него на бетонния под и заспа.

 

 

Събуди се в мрак и лежа там, схваната и изстинала, дълго време. После стана, опипа стената и включи единствената крушка. Избата си беше същата както предния следобед — когато другите също бяха тук. Ник упражняваше бойните си движения, Фред и Стенли хвърляха дискове. Все още се виждаха дупките по гредата, където се бе забивал дискът на Фред. Беше им свършил много добра работа.

Кити седна до купчината дърва и се взря в отсрещната стена, с отпуснати в скута ръце. Сега главата й се бе прочистила, въпреки че беше малко замаяна от липсата на храна. Пое си дълбоко въздух и се опита да се концентрира върху това, което можеше да направи. Беше трудно, защото животът й се бе преобърнал с краката нагоре.

Повече от три години енергията и емоциите й бяха помогнали да бъде изградена съпротивата; а сега, само за една нощ, всичко бе пометено като от бушуващ потоп. Вярно, че и в най-добрите моменти това си беше несигурна работа: никой от тях не беше напълно съгласен със стратегиите им, а и в последните месеци различията между тях бяха станали по-големи. Но сега не беше останало абсолютно нищо. Другарите й ги нямаше, а с тях и идеалите, които споделяха.

Но какви точно бяха тези идеали? Събитията в абатството бяха променили не само бъдещето й, а и усещането й за миналото. Безсмислеността на цялата работа сега изглеждаше прозрачна. Безсмислеността, а също и глупостта. Сега, когато се опиташе да извика в съзнанието си образа на господин Пенифедър, не виждаше принципния водач, когото бе следвала толкова дълго, а просто един ухилен крадец, зачервен и потен под светлината на фенерите, ровещ из противни места в търсене на лоши неща.

Какво се бяха надявали да постигнат? Какво всъщност щяха да направят артефактите? Магьосниците нямаше да паднат, дори и ако имаха кристално кълбо. Не, бяха се заблуждавали през цялото време. Съпротивата не беше нищо повече от една бълха, която хапеше голямото куче по ушите: едно замахване с лапа и край.

Тя измъкна сребърната висулка от джоба си и я погледна безизразно. Подаръкът на баба Хирнек я беше спасил: ни повече, ни по-малко. Беше си чист късмет, че изобщо оцеля.

Дълбоко в себе си Кити знаеше, че групата умира, но разкритието, че можеше да бъде пометена толкова бързо, все пак беше непреодолим шок. Нападна ги един-единствен демон и тяхната устойчивост се оказа безполезна. Всичките смели приказки на групата — всичките мъдри напътствия на господин Хопкинс, всичкото фукане на Фред, всичката задълбочена реторика на Ник — се оказаха непотребни. Кити вече почти не си спомняше доводите им: всичките й спомени бяха затрити от събитията в гробницата.

Ник. Демонът беше казал (Кити не се затрудняваше да си спомни неговите думи), че бил убил десет от общо дванайсет натрапници. Взети заедно с жертвите от миналото, това значеше, че Ник също е оцелял. Устата й се изви в слаба насмешка: беше се измъкнал толкова бързо, че дори не бе успяла да го види. Изобщо не беше помислил да помага на Фред или Ан, или на господин Пенифедър.

Ами умният господин Хопкинс… Като се сети за любезния учен, я обзе вълна от гняв. Къде беше той през цялото това време? Далеч, жив и здрав. Нито той, нито тайнственият благодетел, джентълменът, чиято информация, за съжаление, се оказа толкова недостатъчна, се бяха осмелили да дойдат в гробницата. Ако не беше тяхното влияние върху господин Пенифедър през последните месеци, останалите от групата все още щяха да са живи тази сутрин. И какво бяха получили за саможертвата си? Нищо повече от едно грубо парче дърво.

Жезълът лежеше до нея сред отпадъците на пода. Във внезапен пристъп на ярост Кити се изправи, сграбчи го с две ръце и го удари в коляното си. За нейна изненада, не постигна нищо освен да си натърти китките: дървото беше много по-здраво, отколкото изглеждаше. С вик го запрати към най-близката стена. Почти веднага, след като се появи, гневът на Кити отстъпи място на огромна празнота. Може би беше възможно да се свърже с господин Хопкинс след известно време. Да обсъди възможен план за действие. Но не и днес. Защото сега се нуждаеше от нещо различно, нещо, което да се пребори с усещането, че е напълно сама. Имаше нужда отново да види родителите си.

 

 

Вече беше късен следобед, когато Кити излезе от избата в двора на конюшнята и се заслуша. Чуха се слаби сирени и един или два трясъка, донесени от вятъра от Централен Лондон, където очевидно ставаше нещо. Тя сви рамене. Още по-добре. Нямаше да я безпокоят. Заключи вратата, скри ключа и тръгна.

 

 

Въпреки че беше без багаж — бе оставила жезъла в избата — на Кити й отне по-голямата част от вечерта да стигне до Балъм пеш и когато стигна до познатото кръстовище край стария си дом, небето вече бе започнало да потъмнява. Вече се чувстваше изморена, боляха я краката и беше гладна. С изключение на две ябълки, откраднати от един зарзаватчийски магазин, не бе яла нищо. По езика си започна да усеща въображаемите вкусове от манджите на майка си. Замисли се за старата си стая, с удобното малко легло и гардероба с врата, която не се затваряше. Колко време мина, откакто не бе спала там? Вече години. Дори и само за една нощ с удоволствие би се сгушила там отново.

Мръкваше се, когато мина по старата улица, несъзнателно забавяйки ход, и се приближи до къщата на родителите си. В хола светеше: това изтръгна облекчено изхлипване, но предизвика и тревога. Въпреки че майка й бе недосетлива, тя не трябваше да отгатне, че нещо не беше наред, не и преди Кити да има възможност да измисли какво да прави. Тя се огледа внимателно в отражението на съседския прозорец, приглади назад разчорлената си коса и изтупа дрехите си, доколкото можа. Не можеше да направи нищо за мръсотията по ръцете си или торбичките под очите си. Въздъхна. Не беше както трябва, но трябваше да свърши работа. И така, тя пристъпи към вратата и почука. Ключовете й бяха останали в стаята й.

След малко забавяне, през което Кити почука отново, в коридора се появи една позната слаба фигура. Тя спря на средата, сякаш не беше сигурна дали да отвори вратата. Кити почука по стъклото.

— Мамо! Аз съм.

Сянката се приближи неуверено; майка й отвори леко вратата и погледна навън.

— О! — каза тя. — Катлийн.

— Здрасти, мамо — каза Кити, като се насили да се усмихне, доколкото можа. — Съжалявам, че се появявам така неочаквано.

— О. Да. — Майка й не отвори вратата по-широко.

Гледаше Кити със стреснато, малко тревожно изражение.

— Нещо не е наред ли, мамо? — попита Кити. Бе твърде изморена и не й пукаше.

— Не, не. Изобщо.

— Значи тогава мога да вляза?

— Да… разбира се. — Майка й се отдръпна да направи път на Кити да влезе, поднесе студената си буза за целувка и внимателно затвори вратата след нея.

— Къде е татко? В кухнята ли? Знам, че е късно, но умирам от глад.

— Мисля, че може би в хола ще е най-добре, скъпа.

— Добре. — Кити тръгна през коридора и влезе в малкия хол. Всичко беше както си го спомняше: оръфаният килим, лишен от цветове; малкото огледало над камината; старият диван и столът, които баща й бе наследил от неговия баща заедно с покривките с ресни на облегалките. На малката масичка за кафе димеше чайникът и имаше три чаши. На дивана седеше баща й. На стола отсреща седеше млад мъж.

Кити застина на място. Майка й затвори тихо вратата.

Младият мъж вдигна очи към нея и се усмихна, а Кити веднага се сети за изражението на господин Пенифедър, когато бе погледнал съкровищата в гробницата. Това бе радостна, алчна усмивка, която допреди това бе упорито сдържана.

— Здравей, Кити — рече младият мъж.

Кити не каза нищо. Тя добре знаеше какъв е той.

— Катлийн. — Гласът на баща й едва се чуваше. — Това е господин Мандрейк, от отдел „Вътрешни работи“, мисля?

— Точно така — усмихнато каза господин Мандрейк.

— Той иска… — Баща й се поколеба. — Той иска да ти зададе няколко въпроса.

От устата на майка й изведнъж се чу стенание.

— О, Катлийн — извика тя. — Какви си ги надробила?

Кити все още не отговаряше. Имаше още един диск за хвърляне в якето си, но иначе беше беззащитна. Очите й се стрелнаха към спуснатите завеси на прозореца. Беше подвижен; можеше да се покатери оттам, ако баща й беше смазал резето. Или да го разбие с един удар — масичката за кафе щеше да мине през него. Или пък през коридора, с многото изходи, но майка й стоеше пред вратата…

Младият мъж посочи дивана.

— Искате ли да седнете, госпожице Джоунс? — каза той учтиво. — Можем да обсъдим нещата по един приятен начин, ако желаете. — Ъглите на устата му трепнаха. — Или ще изскочите през прозореца с един-единствен скок.

С изричането на точната мисъл, която й минаваше през главата, магьосникът — нарочно или не — хвана Кити неподготвена. Не му беше сега времето. Тя се зачерви, присви устни и седна на дивана, откъдето погледна магьосника колкото може по-спокойно.

Значи това беше Мандрейк, чиито слуги бяха преследвали съпротивата толкова месеци. Можеше да познае професията му от километър; издаваха го дрехите му — дълго черно палто, смешно тесен черен костюм, лъскави маркови обувки. От джоба на гърдите му се подаваше една свръхголяма червена носна кърпичка като коралов лист. Косата бе оставена да порасне дълга около слабото му, бледо лице. За пръв път Кити осъзна колко млад наистина беше: все още тийнейджър, със сигурност не по-възрастен от нея, а може би и значително по-млад. Сякаш, за да компенсира това, той бе събрал ръцете си агресивно една в друга, кръстосал крака, единият му крак потрепваше като опашка на хищна котка и се усмихваше по начин, който би бил любезен, ако не личеше нетърпението му.

Младостта му даде на Кити известна увереност.

— Какво искате, господин Мандрейк? — спокойно попита тя.

Магьосникът се пресегна, вдигна най-близката чашка с чинийката и отпи от чая. Привидно внимателно ги постави на облегалката на стола си и внимателно ги намести. Кити и родителите й го гледаха мълчаливо.

— Чудесно, госпожо Джоунс — рече накрая. — Много сносна напитка. Благодаря ви за подобаващото гостоприемство. — Тази вежливост предизвика само едно изхлипване.

Кити не я погледна. Очите й бяха насочени към магьосника.

— Какво искате? — каза тя.

Този път той отвърна.

— Първо да ви кажа, че от този момент нататък сте арестувана.

— По какво обвинение? — Кити знаеше, че гласът й трепери.

— Ами, нека да видим… — Сключените пръсти започнаха да потропват един в друг при изреждането на списъка. — Тероризъм; принадлежност към престъпна групировка; предателство срещу господин Девъро, неговото правителство и империята; безпричинно повреждане на собственост; заговор за убийство; кражба; оскверняване на свещено лобно място… Бих могъл да продължа, но това само ще разстрои майка ви. Тъжен е фактът, че двама толкова честни, лоялни родители са били прокълнати с дъщеря като вас.

— Не разбирам — безстрастно каза Кити. — Това са сериозни обвинения. Какви доказателства имате?

— Била сте видяна в компанията на известни престъпници, членове на така наречената съпротива.

— Видяна? Какво означава това? Кой го казва?

— Катлийн, глупаво момиче, кажи му истината — каза баща й.

— Млъквай, тате.

— Тези известни престъпници — продължи магьосникът, — бяха намерени мъртви в една катакомба в Уестминстърското абатство, която преди това са претършували. Един от тях е господин Пенифедър, за когото мисля, работите.

— Винаги съм знаела, че е лош човек — прошепна майката на Кити.

Кити пое дълбоко дъх.

— Съжалявам да го чуя, но едва ли от мен може да се очаква да зная всичко, с което се занимава работодателят ми през свободното си време. Ще трябва да се представите по-добре, господин Мандрейк.

— Значи отричате да сте свързана с този Пенифедър извън работно време?

— Определено отричам.

— Ами другите предатели? Двама младежи: Фред и Стенли?

— Много хора работеха за господин Пенифедър почасово. Познавах ги, но не добре. Това ли е всичко, господин Мандрейк? Не вярвам, че изобщо имате някакви доказателства.

— Е, щом стигаме дотук… — Магьосникът се облегна на стола и се ухили. — Човек би могъл да ви попита защо дрехите ви са така покрити с бели петна. На определена светлина много приличат на плесен от гробница. Човек може да ви попита защо не бяхте в магазина на работодателя си тази сутрин, при условие, че е ваше задължение да отворите. Човек може да насочи вниманието си към определени документи, които току-що изчетох в обществения архив. Отнасят се до определен процес: Катлийн Джоунс срещу Джулиъс Талоу — изключително интересен случай. Имате криминално досие, госпожице Джоунс. Глобена сте със значителна сума за нападение над магьосник. И, не на последно място, е свидетелят, който ви е видял да пренасяте крадени стоки в компанията на нещастно починалите Фред и Стенли; свидетел, когото сте нападнали и оставили да умре.

— И кой е този безценен свидетел? — изръмжа Кити. — Който и да е, той лъже.

— О, аз мисля, че е много надежден. — Магьосникът се изхили сподавено и бутна косата от лицето си назад. — Спомнихте ли си вече?

Кити го погледна равнодушно.

— Да си спомня какво?

Челото на магьосника се набърчи.

— Ами… Аз, естествено.

— Вие? Срещали ли сме се преди?

— Не си ли спомняте? Е, беше преди няколко години; признавам, че тогава бях различен.

— По-малко суетен, вероятно? — Кити чу как майка й изстена уплашено; звукът й повлия толкова малко, сякаш бе произведен от непознат.

— Не се дръж нахално, момиче. — Магьосникът прекръстоса краката си с известна трудност, поради факта, че панталоните му бяха толкова тесни и се усмихна леко. — И все пак — защо не? Изплюй колкото искаш евтини забележки. Това няма да промени съдбата ти по никакъв начин.

Сега, когато бе настъпил краят, Кити откри, че изобщо не се страхува; изпитваше само едно непреодолимо чувство на раздразнение спрямо седналия насреща й нахален младеж. Тя скръсти ръце и го погледна открито в лицето.

— Ами, хайде тогава — каза тя. — Просветлете ме.

Момчето прочисти гърлото си.

— Може би това ще освежи паметта ви. Преди три години в Северен Лондон… Една студена декемврийска нощ… Не ли? — Той въздъхна. — Инцидент в една задна уличка?

Кити сви рамене изморено.

— Имала съм много инциденти в уличките. Явно имате незапомнящо се лице.

— Ах, но аз никога не забравих вашето. — Сега гневът му излезе на повърхността; той се наведе напред в стола си, събаряйки чашата с лакът и разливайки чай по стола. Очите му проблеснаха виновно към родителите на Кити. — О… съжалявам.

Майката на Кити се втурна и почна да попива със салфетката си петното.

— Не се тревожете, господин Мандрейк! Моля ви, не се тревожете.

— Виждате ли, госпожице Джоунс — продължи магьосникът, вдигайки чашата от облегалката на стола, за да може майката на Кити да попие по-добре. — Никога не ви забравих, въпреки че ви видях само за миг. Нито пък забравих колегите ви, Фред и Стенли, тъй като точно те ме ограбиха и точно те се опитаха да ме убият.

— Ограбили са ви? — Кити се намръщи. — Какво са взели?

— Едно ценно гадателско стъкло.

— О… — В съзнанието на Кити изплува неясен спомен. — Вие сте били онова дете в уличката? Малкият шпионин? Сега си ви спомних… и стъклото ви. Беше долнопробна изработка.

— Аз го изработих!

— Дори не можахме да го накараме да работи.

Господин Мандрейк се овладя с усилие и заговори с опасно контролиран глас:

— Забелязвам, че спряхте да отричате обвиненията.

— О, да — каза Кити и в този момент се почувства много по-жива, отколкото се беше чувствала в продължение на месеци наред. — Определено са верни. Всичко, което казахте и дори повече. Само съжалявам, че всичко свърши. Не, чакайте — отричам едно нещо. Казахте, че съм ви оставила да умрете в онази уличка. Това не е така. Фред щеше да ви пререже гърлото, но аз ви пощадих. Само един господ знае защо, нещастен малък доносник. Трябваше да направя услуга на света.

— Тя не иска да каже това! — Баща й бе скочил на крака и стоеше между тях, сякаш тялото му щеше да защити магьосника от думите на дъщеря му.

— О, напротив, иска. — Момчето се усмихваше, но очите му пламтяха от ярост. — Хайде, оставете я да говори.

Кити бе спряла само за да си поеме дъх.

— Презирам теб и всички останали магьосници! На вас не ви пука за хора като нас! Тук сме само… да ви осигуряваме храна, да ви чистим къщите и да ви изработваме дрехи! Робуваме във вашите фабрики и работилници, докато вие и демоните ви живеете в лукс! Ако пресечем пътя ви, страдаме! Както стана с Якоб! Всички вие сте безчувствени и злобни, безсърдечни и суетни!

— Суетни? — Момчето оправи наклона на кърпичката си. — Колко невероятно истерично. Аз просто съм добре облечен. Първото впечатление е важно, нали знаеш.

— Нищо не е важно за вас — остави ме, мамо. — В яростта си Кити бе станала; майка й, почти полудяла от уплаха, я бе хванала отстрани. Кити я избута.

— О — изръмжа тя — и ако искаш един съвет за външния вид, тези панталони са прекалено тесни.

— Така ли? — Момчето също се изправи, палтото му се развя зад него. — Чух достатъчно. Ще можеш да усъвършенстваш шивашките си умения в Лондонската кула.

— Не! — Майката на Кити се свлече на пода. — Моля ви, господин Мандрейк…

Бащата на Кити стоеше, сякаш го боляха костите.

— Нищо ли не можем да направим?

Магьосникът поклати глава.

— Страхувам се, че дъщеря ви отдавна си е избрала пътя. Съжалявам за вас, защото сте лоялни към държавата.

— Винаги е била твърдоглаво момиче — тихо каза бащата на Кити, — но никога не съм осъзнавал, че е и зла. Онзи инцидент с Якоб Хирнек трябваше да ни научи на нещо, но ние винаги сме се надявали на най-доброто, аз и Айрис. А сега, когато армиите ни отиват на война в Америка и със заплахи от всички страни, да разбера, че момичето ни е предател, затънало до ушите в престъпления… Ами, това ме съкрушава, наистина, господин Мандрейк. Винаги съм се опитвал да я отгледам правилно.

— Сигурен съм — бързо рече магьосникът. — И все пак…

— Водех я да гледа парадите, да види войниците ни по фестивалите. Беше на раменете ми в Деня на империята, когато тълпите на площад „Трафалгар“ приветстваха министър-председателя в продължение на час. Може би не го помните, господин Мандрейк, самият вие сте толкова млад, но беше велик случай. А сега онази моя малка дъщеря я няма, а на нейно място е тази груба кавгаджийка, която не уважава родителите си, по-добрите от нея… държавата си. — Като свърши, в гласа му се долови лукава нотка.

— Ти наистина си идиот, татко — каза Кити.

Майка й все още бе наполовина коленичила и умоляваше магьосника.

— Не Тауър за нея, господин Мандрейк, моля ви.

— Съжалявам, госпожо Джоунс…

— Няма нищо, мамо… — Кити не скри презрението си. — Можеш да станеш. Той няма да ме заведе в Тауър. Не виждам как би могъл.

— О, така ли? — Момчето изглеждаше развеселено. — Съмняваш се в това, така ли?

Кити погледна в далечния ъгъл на стаята.

— Изглежда си сам.

Лека усмивка.

— Въпрос на изразяване. А сега — на съседната уличка чака правителствена кола. Ще дойдеш ли с мен доброволно?

— Не, господин Мандрейк, няма. — Кити се изстреля напред; замахна с юмрук. Удари момчето по скулата с тъпо изпукване; той се катурна и се просна на стола. Кити пристъпи над проснатата си майка и тръгна към вратата, но една здрава хватка за рамото я дръпна назад. Беше баща й: пребледнял, с невиждащ втренчен поглед.

— Татко, пусни ме! — Тя го дръпна за ръкава, но хватката беше желязна.

— Какво направи? — Изгледа я така, сякаш беше нещо чудовищно, нещо отвратително. — Какво направи?

— Татко… Просто ме пусни. Моля те, просто ме пусни.

Кити се дръпна, но баща й само стисна по-силно. От мястото си на пода майка й се протегна и неуверено хвана Кити за крака, сякаш несигурна дали да я подкрепи, или да я задържи. Магьосникът, който си клатеше главата като пияно куче, обърна очи към тях. Когато се фокусираха, очите му бяха отровни. Произнесе няколко твърди думи на странен език и плесна с ръце. Кити и родителите й спряха борбата си; от нищото във въздуха се стекоха солени пари. По средата — тъмна фигура: синьо-черна, с елегантни рога и кожени криле ги оглеждаше и оценяваше със злобен поглед.

Магьосникът потърка челюстта си отстрани и я намести.

— Момичето — каза той. — Хвани я и не я пускай. Можеш да дърпаш косата й колкото болезнено искаш.

Съществото изцвърча рязко в отговор, плесна с крила и излетя от димното си гнездо. Бащата на Кити издаде нисък стон; хватката му на рамото на Кити се отпусна. Майка й се хвърли назад в ъгъла и покри лице.

— Това ли е най-доброто, на което си способен? — каза Кити. — Моулър? Моля ти се.

Протегна ръка и преди стъписаното същество да успее да я хване, го сграбчи за врата, завъртя го над главата си няколко пъти и го хвърли обратно в лицето на магьосника, където то избухна с висок гръм. Порой от пурпурни, силно миришещи капчици се посипа по костюма и палтото му и по околните мебели. Той извика уплашено; протягайки се към кърпичката с една ръка, направи тайнствен знак с другата. Моментално на рамото му се появи малко дяволче с червено лице, скочи на шкафа и разтвори уста. Към Кити се изстреля светкавица от червен пламък, удари я в гърдите и я отхвърли назад към вратата. Майка й изпищя; баща й извика. Дяволчето подскочи победоносно… и спря насред скока. Кити се изправи, изтупа тлеещото си яке и погледна магьосника с мрачна усмивка. С бързо движение измъкна диска от якето си и замахна с него; магьосникът, който бе тръгнал към нея ядосано, бързо отстъпи назад.

— Можете да носите колкото си искате тесни панталони, господин Мандрейк — каза тя, — но е факт, че сте суетен нещастник. Ако ме последвате, ще ви убия. Сбогом. О, и, мамо, татко, не се притеснявайте — тя се обърна и ги погледна спокойно — повече няма да накърнявам репутацията ви. Повече няма да ме видите.

С тези думи, оставяйки родителите си, магьосника и дяволчето да гледат след нея, тя се обърна, отвори вратата и излезе. После тръгна бавно и уверено през коридора и излезе през входната врата в топлата вечер. На улицата избра произволна посока и тръгна, без да поглежда назад. Чак след като зави зад най-близкия ъгъл и се затича, сълзите й най-после потекоха.