Джонатан Страуд
Окото на голема (13)

11

Сутринта след Деня на основателя времето рязко се влоши. Над Лондон се струпаха мрачни сиви облаци и започна да вали слаб дъжд. Улиците бързо се опразниха и остана само необходимият трафик. Членовете на съпротивата, които при други обстоятелства щяха да бъдат навън в търсене на нови мишени, се бяха събрали в базата си.

Мястото им за срещи бе един малък, но добре зареден магазин в сърцето на Саутуърк. Той продаваше четки, бои и други подобни принадлежности и беше популярен сред артистично настроените обикновени. На няколкостотин метра на север, зад редица разнебитени магазинчета течеше огромната Темза; зад нея бе Централен Лондон, където се стичаха магьосниците. Но Саутуърк бе относително беден, изпълнен с дребна промишленост и търговия и магьосниците рядко стъпваха в него.

Което напълно задоволяваше обитателите на магазина за изкуства.

Кити стоеше зад стъклен тезгях и сортираше тестета хартия според размера и теглото. На тезгяха от едната й страна имаше купчинка пергаментови свитъци, завързани с връв, малка поставка за скалпели и шест големи стъклени буркана, пълни с четки от конски косми. От другата страна, при това твърде близо, се намираше задникът на Стенли. Той седеше на тезгяха с кръстосани крака, забил глава в сутрешния вестник.

— Знаеш, че обвиняват нас — каза той.

— За какво? — отвърна Кити. Тя знаеше прекалено добре.

— За онази гадна работа в центъра на града. — Стенли прегъна вестника на две и го сгъна внимателно на коляното си. — И цитирам: „След безчинството на «Пикадили» говорителят на отдел «Вътрешни работи», господин Джон Мандрейк, посъветва всички почтени граждани да са нащрек. Предателите, отговорни за касапницата, все още са на свобода в Лондон. Подозренията падат върху същата група, която извърши предишните нападения в Уестминстър, Челси и Шафтсбъри Авеню“. Шафтсбъри Авеню… Ей, това сме ние, Фред!

Фред само изсумтя. Той седеше в един плетен стол между два статива, облегнат назад на стената, така че се люлееше и клатушкаше на два крака. Седеше в тази поза почти от час, зяпайки в нищото.

— „Смята се, че така наречената съпротива е съставена от недоволни младежи — продължи Стенли, — изключително опасни, фанатични и пристрастени към насилието.“ Брей, Фред, това да не го е писала майката? Изглежда те познават толкова добре — „… те не бива да бъдат доближавани. Моля, уведомете нощната полиция…“ дрън-дрън и дрън… „господин Мандрейк ще организира нов нощен патрул… полицейски час след 9 вечерта заради обществената безопасност…“ Както обикновено. — Той хвърли вестника на тезгяха. — Аз го наричам гнусно. Последната ни работа едва се споменава. Това нещо на „Пикадили“ ни отне вестникарския шум. Така не става. Трябва да предприемем нещо.

Той погледна косо Кити, която бе заета да брои листовете хартия.

— Не смяташ ли така, шефе? Трябва да се натоварим с част от онези хубави нещица в избата и да посетим „Ковънт гардън“ или някое друго място. Да предизвикаме подходящо объркване.

Тя вдигна очи и го изгледа сърдито изпод вежди.

— Вече няма нужда, нали? Някой го е свършил вместо нас.

— Някой, да… Чудя се кой? — Той вдигна задната част на шапката и внимателно се почеса. — Аз лично обвинявам чехите. — Той я погледна с крайчеца на окото си.

Отново я предизвикваше, дразнейки авторитета й, опипвайки за слабости.

Кити се прозина. Ще трябва да положи повече усилия.

— Може би, — рече тя лениво. — Или пък може да са унгарците, или американците… или стотина други групировки. Не липсват мераклии. Който и да е бил, е ударил обществено място, а това не е нашият начин, както ти добре знаеш.

Стенли изпъшка.

— Нали не си все още обидена заради пожара при килимите, нали? Тъ-по. Нямаше дори да ни споменат, ако не беше това.

— Има ранени хора, Стенли. Обикновени.

— По-скоро сътрудници, тичащи да спасят чергите на господарите си.

— Защо не можеш просто… — Тя се успокои; вратата се бе отворила. В магазина влезе жена на средна възраст с тъмна коса и бръчки по лицето. Тя изтръска капките от чадъра си. — Здравей, Ан — каза Кити.

— Здравейте, всички. — Новодошлата хвърли поглед наоколо, усещайки напрежението. — Гадното време ви влияе, а? Само каква е атмосферата тук. Какво не е наред?

— Нищо. Добре сме. — Кити опита да си придаде спокоен вид и се усмихна. Нямаше смисъл да дава гласност на спора. — Как се справи вчера?

— О, богати печалби — каза Ан. Тя окачи чадъра си на един статив и тръгна към тезгяха, разрошвайки косата на Фред, когато мина покрай него. Тя беше с тромаво телосложение, леко се поклащаше, докато вървеше, но очите й бяха бързи и будни като на птица. — Всеки пръкнал се на този свят магьосник бе край реката миналата нощ, гледайки флотилията. Забележително е колко малко от тях си пазеха джобовете. — Тя вдигна ръка и направи бързо, хващащо движение с пръсти. — Задигнах няколко бижута със силна аура. Началникът ще се заинтересува. Може да ги покаже на господин Хопкинс.

Стенли се раздвижи.

— Донесе ли ги тук? — попита той.

Ан се намръщи.

— Спрях при конюшните по пътя насам и ги оставих в избата. Мислиш ли, че бих ги донесла тук? Върви и ми направи чаша чай, глупаво момче.

— Това може би са последните неща, които вземаме за известно време — продължи Ан, когато Стенли скочи от тезгяха и изчезна в дъното на магазина. — Онзи удар на „Пикадили“ бе сензационен, независимо кой го е извършил. Като да метнеш камък в гнездо на оси. Видяхте ли небето снощи? Бъкаше от демони.

Фред изръмжа в знак на съгласие от стола си.

— Бъкаше — каза той.

— Отново онзи Мандрейк — рече Кити. — Според вестника.

Ан кимна мрачно.

— Много е упорит, ако не друго. Онези фалшиви хлапета…

— Чакай. — Кити кимна към вратата. От дъжда навън влезе слаб джентълмен с брада. Той порови малко из моливите и тетрадките; Кити и Ан се засуетиха из магазина и дори Фред се посвети на някаква черна работа. Най-накрая мъжът напазарува и си тръгна.

Кити погледна Ан, която поклати глава.

— Той е окей.

— Кога се връща началникът? — попита Фред, захвърляйки кашона, който носеше.

— Скоро, надявам се — отвърна Ан. — Той и Хопкинс проучват нещо голямо.

— Добре. Ние тук само се притесняваме.

Стенли се върна, понесъл поднос с чаши чай. С него беше и набит млад мъж със светла коса. Едната му ръка бе преметната в превръзка през врата. Той се ухили на Ан, потупа Кити по гърба и си взе чаша от подноса.

Ан се намръщи при вида на превръзката.

— Как? — попита простичко тя.

— Сбих се. — Той отпи глътка чай. — Снощи, в къщата за срещи зад кръчмата „Черното куче“. Една така наречена ударна група на обикновените. Опитвах се да ги заинтересувам от малко истинско действие. Те се уплашиха; отказаха категорично. Леко се ядосах, казах им какво мисля за тях. Счепкахме се малко. — Той направи гримаса. — Нищо сериозно.

— Ти си идиот, Ник — рече Кити. — Едва ли ще привлечеш някого по този начин.

Той се начумери.

— Трябваше да ги чуеш. Ужасени са.

— Страхливци! — Стенли сръбна шумно от чашата си.

— От какво? — попита Ан.

— От каквото се сетиш: демони, магьосници, шпиони, сфери, всякакъв вид магия, полицията, репресивни мерки… Безполезни са.

— Е, това не е чудно — каза Кити. — Те нямат нашите предимства, нали?

Ник поклати глава.

— Кой знае? Те няма да поемат рискове, за да разберат това. Намекнах за нещата, които сме направили — споменах магазина за килими от миналата нощ, например — но те просто замлъкнаха, пиеха си бирата и отказваха да отговорят. Никъде не поемат ангажименти. — Той ядосано тропна чашата си върху тезгяха.

— Началникът трябва да се върне — рече Фред. — Той ще ни каже какво да правим.

Гневът на Кити отново се издигна на повърхността:

— Никой не иска да се замесва в нещо като работата с магазина за килими — нещата са оплескани и опасни и най-вече тя засяга повече обикновените, отколкото магьосниците. Там е проблемът, Ник, трябва да им покажем, че правим нещо повече от това да взривяваме разни неща. Да им покажем, че ги водим към нещо…

— Чуйте я само — злорадстваше Стенли. — Кити се размеква.

— Виж, малък мръснико…

Ан почука два пъти с ръба на чашата по стъкления тезгях толкова силно, че чашата се спука. Бе обърнала поглед към вратата на магазина. Бавно, без да проследят погледа й, всички се пръснаха из стаята. Кити отиде зад тезгяха; Ник се върна в склада; Фред отново вдигна кашона.

Вратата на магазина се отвори и през нея се вмъкна висок слаб човек в закопчан дъждобран. Той махна качулката си, откривайки чорлава тъмна коса. С леко плаха усмивка той се приближи до тезгяха, където Кити преглеждаше квитанциите в касата.

— Добро утро! — каза тя. — Мога ли да ви помогна?

— Добро утро, госпожице! — Мъжът се почеса по носа. — Аз работя за Министерството на сигурността. Чудя се дали мога да ви задам няколко въпроса.

Кити остави квитанциите и му обърна внимание.

— Казвайте.

Усмивката се разтегли.

— Благодаря. Може би сте чули за някои неприятни инциденти в новините напоследък. Експлозии и други терористични актове недалеч оттук.

Вестникът беше до нея на тезгяха.

— Да — съгласи се Кити. — Чух.

— Тези противни действия нараниха много обикновени почтени хора и повредиха собствеността на нашите благородни водачи — каза мъжът. — Наложително е да открием извършителите преди да ударят отново.

Кити кимна.

— Абсолютно.

— Молим честните граждани да се оглеждат за нещо подозрително — непознати в района ви, странни действия, такива работи. Забелязвали ли сте нещо не на място, госпожице?

Кити се замисли.

— Не е лесно. Тук винаги има непознати. Ние сме близо до кея, разбира се. Чужди моряци, търговци… трудно е да ги запомниш.

— Не сте видели нищо определено, което да си спомните?

Кити сериозно се замисли.

— Опасявам се, че не.

Усмивката на мъжа стана разочарована.

— Е, елате при нас, ако видите нещо. Има големи награди за информаторите.

— Със сигурност ще го направя.

Очите му я стрелнаха на излизане; той се обърна. Миг по-късно се беше измъкнал и пресичаше улицата към следващия магазин. Кити забеляза, че бе забравил да си дръпне обратно качулката въпреки изливащия се дъжд.

Един по един другите изникнаха от нишите и измежду етажерките. Кити погледна Ан и Фред въпросително. И двамата бяха пребледнели и се потяха.

— Явно не е бил човек — рече тя сухо. Фред поклати глава.

Ан каза:

— Нещо с глава на бръмбар, цялото черно и с червена уста. Пипалата му стърчаха, почти те докосваха. Ух, как може да не знаеш?

— Това не е един от талантите ми — каза накратко Кити.

— Приближават се — промърмори Ник. Очите му се бяха уголемили; говореше едва ли не на себе си. — Трябва да направим нещо по-определено скоро или ще ни пипнат. Само една грешка ще е достатъчна…

— Хопкинс има план, мисля. — Ан се опитваше да вдъхне увереност. — Той ще ни донесе напредък. Ще видите.

— Надявам се — каза Стенли. Той изруга. — Иска ми се да можех да виждам като теб, Ан.

Тя присви устни.

— Не е приятна дарба. А сега, демон или не, искам да прегледам нещата, които откраднах. Кой иска да дойде в избата? Знам, че навън е влажно, но е само на няколко пресечки… — Тя се огледа.

— Червени пипала… — Фред потръпна. — Трябваше да ги видиш. Покрити с малки кафяви власинки…

— Беше прекалено близо — рече Стенли. — Ако беше дочуло разговора ни…

— Само една грешка ще е достатъчна. Само една и ще ни…

— О, млъквай, Ник. — Кити затръшна обратно капака на тезгяха и се затътри през магазина. Тя знаеше, че просто изпитва това, което всички те изпитваха: клаустрофобията на преследваните. В ден като този, с безспирно барабанящия навън дъжд, те бяха ограничени да се разтакават безпомощно на закрито, състояние, което изостряше постоянното им чувство на страх и изолация. Бяха отрязани от останалата част от града, гъмжащ от лоши и умни сили, насочени против тях.

Това не бе ново усещане за Кити. Тя никога не се беше отървавала от него, нито веднъж в продължение на три дълги години. Не и след нападението в парка, когато светът й се бе преобърнал с краката нагоре.