Джонатан Страуд
Окото на голема (44)

42

Кити най-после се съвзе. Преминаха и последните пристъпи на отчаяние. Тя въздъхна тежко. Порутената сграда беше тъмна, с изключение на едно малко място близо до покрива, където неясно сияеше магическата светлина. Лъчението й се замъгли. Демонът седеше наблизо, все още във формата на тъмнокож младеж, облечен с препаска. Лицето му бе извърнато настрана. Светлината хвърляше ъгловати сенки по врата и голите му рамене. Изглеждаше неестествено крехък.

— Ако това е някакво успокоение — каза демонът, — аз унищожих африта от криптата. — Той не се обърна.

Кити се изкашля и си изправи гърба, приглаждайки косата си назад от очите. Тя не отвърна веднага. Отчайващата безнадеждност, която я бе обзела, когато демонът я вдигна в небето, сега се бе уталожила, заменена от внезапен изблик на мъка по изгубените приятели. Чувстваше се празна и замаяна. И все пак се опита да си събере мислите.

Да избяга. Можеше да се опита да избяга… Не, трябваше да помисли за Якоб, трябваше да го изчака. Ако наистина идваше… Тя се намръщи; за това можеше да разчита единствено на думата на демона. Може би щеше да е по-добре да избяга… Тя изви врат наоколо, в търсене на вдъхновение.

— Ти си го убил…? — рече тя разсеяно. — Как? — Наблизо имаше стълбище; бяха на първия етаж. Повечето прозорци бяха заковани с дъски.

— Хвърлих го в Темза. Беше доста полудял след толкова дълго заточение, нали се сещаш? Бе обвързал същността си с костите на Гладстон. Не искаше — или не можеше — да се освободи. Тъжна работа, но това е то. Той беше заплаха за всичко — и за джинове, и за хора — и е най-добре да е затворен под стотици метри вода.

— Да, точно… — Май имаше един счупен прозорец недалеч; може би можеше да скочи през него. Демонът можеше да я нападне с някаква магия, докато тичаше, но устойчивостта й щеше да я измъкне. После щеше да падне на улицата, да потърси прикритие…

— Надявам се, че не обмисляш да извършиш нещо прибързано — внезапно каза момчето.

Тя се стресна виновно.

— Не.

— Обмисляш да направиш нещо; чувам го в гласа ти. Е, недей. Няма да се занимавам да използвам магическа атака. Имам известен опит, да знаеш. Доста наясно съм със защитите ти. Виждал съм всичко това и преди. Просто ще метна тухла по теб.

Кити си прехапа устните. Неохотно и само за момент, тя изостави мисълта за бягство.

— Какво искаш да кажеш, че си го виждал и преди? — каза тя. — За уличката ли говориш?

Момчето й хвърли поглед през рамо.

— Ами, има го и това, разбира се — другарчетата ти устояха на един директен пламък със сравнително висока интензивност. Но аз говоря за много по-отдавна, дълго преди малките безценни магьосничета на Лондон да започнат да се превъзнасят. От време на време съм го виждал. Винаги се случва рано или късно. Знаеш ли, имайки предвид какви са залозите, човек би помислил, че онзи жалък Мандрейк ще се опита да положи поне малко усилие да се добере дотук, нали така? Тук сме вече от час.

Веждите на Кити се сбърчиха.

— Искаш да кажеш, че си виждал хора като мен и преди?

— Разбира се! Повече от десет пъти. Ха, предполагам, че магьосниците не ви позволяват да четете исторически книги — нищо чудно, че сте толкова адски невежи. — Демонът се обърна на задника си и застана с лице към нея. — Как си мислиш, че падна Картаген? Или Персия? Или Рим? Определено имаше вражески държави, готови да се възползват от слабостта на тези империи, но всъщност точно групите отвътре ги довършиха. Ромул Август, например, прекара половината от царуването си в опити да контролира собствените си хора, а през цялото време остготите напредваха надолу през Италия. Разбираш ли, джиновете му вече не можеха да контролират плебеите. Защото толкова много от тях бяха станали като теб — устойчиви на магия, детонации, потоци, пламъци — едва им опърляха брадите. И, естествено, хората знаеха това и си търсеха правата, накрая искаха да свалят магьосниците. Имаше толкова много безредици, че почти никой не забеляза варварската орда преди да разграби Рим. — Момчето се почеса по носа. — От една страна, смятам, че това дойде като облекчение. Едно ново начало и т.н. Без никакви магьосници повече във Вечния град за дълго, дълго време.

Кити премигна. Познанията й по история бяха оскъдни и странните имена и места не й говореха почти нищо, но подтекстът беше изумително ясен.

— Нима искаш да кажеш, че повечето римляни са били устойчиви към магията?

— О, не. Може би около трийсет процента. И то до различна степен, естествено. Не е необходимо повече от това за едно добро въстание.

— Но ние така и не стигнахме до повече от единайсет! А Лондон е огромен!

— Единайсет процента? Не е прекалено зле.

— Не. Единайсет. И толкова.

Момчето повдигна вежда.

— Леле, наборната ви политика не може да е била кой знае колко енергична. Но все пак още е рано. Колко време мина, откакто Гладстон дойде на власт? Около сто и петдесет години? Ами, ето ти отговора. Необходимо е дълго време, за да се изгради устойчивост към магията у общото население. Магьосниците в Рим са управлявали петстотин години, преди да избухне въстанието. Това е адски много магия, присъстваща в града. Постепенно се раждат все повече и повече деца с един или друг талант. Какво друго, например, можеш да правиш? Да ни виждаш?

— Не. — Кити се намръщи. — Ан и Фред можеха. Аз просто съм… добра в оцеляването.

Момчето се ухили.

— Това не е маловажен талант. Не го пренебрегвай.

— Стенли можеше и да вижда магията в разни неща — така разбрахме за онази огърлица у теб.

— Кое? О, амулета. Да, този вид зрение е още един пример. Е, може би в момента сред населението на Лондон кипят всякакви видове способности. Трябва да има стотици хора, притежаващи силата. Но трябва да помниш, че повечето хора не са наясно, че изобщо притежават някаква способност. Нужно е време това знание да се разпространи. А ти как разбра?

Кити трябваше само да си спомни, че това слабо, любезно и много словоохотливо момче всъщност беше демон, нещо, което трябваше да мрази и да отбягва. Кити отвори уста да отговори и се поколеба. Момчето извъртя очи раздразнено и вдигна ръце.

— Виж, не мисли, че ще кажа на някой за това, най-малкото на господаря си. Не му дължа нищо. Далеч съм от мисълта да те насилвам да ми кажеш. Аз не съм магьосник. — Звучеше доста обидено.

— Един демон ме удари с черния акробат. — Нищожната й увереност направо я изненада; разбра, че говори, без да мисли.

— О, да. Маймуната на Талоу. Бях забравил. — Момчето се протегна лениво. — Е, ще се радваш да научиш, че сега Талоу е мъртъв. Един африт го хвана. И то много стилно. Не — няма да ти кажа подробностите. Не и докато ти не ми кажеш повече за това. Какво се случи след акробата? — И Кити, против волята си, скоро вече разказваше историята си.

Накрая демонът печално сви рамене.

— Разбираш ли, проблемът с този Пенифедър е бил, че прекалено много е приличал на магьосниците, нали? Алчен, прикрит и прилепчив. Искал е да държи всичко в тайна, всичко за себе си. Не е много чудно, че сте имали само единайсет члена. Ако искаш да вдигнеш революция, съветът ми е да привлечеш хората на своя страна. Всички онези взривове и кражби нямаше да ви отведат доникъде.

Кити се намръщи. Веселата увереност на демона по въпроса бе мъчителна.

— Предполагам, че не.

— Разбира се, че не. Ключът е в познанието. Знание за миналото. Точно заради това магьосниците ви дават толкова долнокачествено образование. Предполагам, че до безкрайност са ви преподавали триумфални материали, в които става ясно защо Британия е толкова велика. — Той се изсмя дрезгаво. — Странното е, че увеличаващата се устойчивост на хората винаги идва като изненада и за магьосниците. Всяка империя си мисли, че е различна, че няма да се случи на тях. Те забравят поуките от миналото, дори скорошните поуки. Гладстон стигна до Прага толкова бързо само защото половината чешка армия стачкуваше по онова време. Това сериозно отслаби империята. Но моят господар и приятелите му са забравили този факт. Той нямаше никаква представа защо си избегнала моулъра му онзи ден. И накрая, наистина му отнема адски много време да докара Хирнек. Започвам да мисля, че нещо може да му се е случило. Нищо фатално, за съжаление, иначе аз нямаше да съм още тук.

Якоб. Кити бе дотолкова погълната от думите на демона, че мисълта за приятеля й почти беше изскочила от главата й. Тя се изчерви. Тя си говореше с врага — убиец, похитител, нечовешко изчадие. Как можа да забрави?

— Знаеш ли — каза демонът общително, — чудех се за нещо. Защо дойде за този Хирнек? Трябва да си знаела, че е капан. Той твърдеше, че не си го виждала от години.

— Не бях. Но аз съм причината той да се озове в тази бъркотия, нали? — Кити изскърца със зъби.

— Дааа… — Демонът направи гримаса. — Просто си мисля, че е странно, това е всичко.

— Какво можеш да знаеш ти за това, демоне?! — Кити бе пребледняла от ярост. — Ти си чудовище! Как смееш дори да си представяш как се чувствам! — Тя беше бясна, почти му се нахвърли.

Момчето изцъка.

— Нека ти дам приятелски съвет — рече то. — Не искаш да те наричат „женска мърша“, нали? Е, по подобен начин, когато се обръщаш към дух като мен, думата „демон“ е, честно казано, малко унизителна и за двама ни. Правилният термин е „джин“ и можеш да добавяш прилагателни като „благороден“ или „великолепен“, ако искаш. Просто е въпрос на маниери. Това поддържа атмосферата между нас приятелска.

Кити се изсмя остро.

— Никой не е приятел с демон!

— Не, обикновено не. Когнитивните разлики просто са прекалено големи. Но определено се е случвало… — Той спря замислено.

— Така ли?

— От мен да го знаеш.

— Като кога например?

— О, преди много време… Няма значение. — Египтянчето сви рамене.

— Измисляш си.

Кити изчака, но момчето съсредоточено си оглеждаше ноктите на ръцете. То не продължи.

След дълга пауза, тя наруши тишината.

— И защо Мандрейк ме спаси от вълците? В това няма смисъл.

Момчето изсумтя.

— Иска жезъла. Очевидно е.

— Жезъла? Защо?

— Ти как мислиш? Власт. Опитва се да се сдобие с него преди другите. — Гласът на момчето беше изразителен. Явно беше в лошо настроение.

У Кити се прокрадна известно разбиране.

— Искаш да кажеш, че жезълът е важен?

— Разбира се. Той е на Гладстон. Знаели сте го, иначе защо ще нахлувате в гробницата?

В главата си отново видя театралната ложа, златния ключ, хвърлен пред нея. Тя чу гласа на благодетеля им да споменава жезъла като нещо маловажно. Тя видя бледите сиви очи на Хопкинс, втренчени в нея, чу гласа му, приглушен сред шумотевицата в кафене „Друидите“, разпитващ за жезъла. От предателството й се повдигна.

— О. Не сте знаели. — Светлите очи на джина я наблюдаваха. — Изиграли са ви. Кой? Онзи Хопкинс ли?

Гласът на Кити бе слаб.

— Да. И някой друг — така и не видях лицето му.

— Жалко. Почти със сигурност е бил някой от водещите магьосници. А кой точно, няма значение. Всичките са еднакво лоши. И винаги карат някой друг да им върши мръсната работа — или джин, или човек. — Той примигна сякаш го бе осенила някаква мисъл. — Предполагам, че не знаеш нищо за голема? — Тази дума не значеше нищо за Кити; тя поклати глава. — Така си и мислех. Това е едно голямо, гадно магическо създание — напоследък предизвиква хаос в Лондон. Някой го контролира и много искам да знам кой. Като за начало ще ти кажа, че едва не ме уби.

Момчето изглеждаше толкова разстроено, като каза това, че Кити почти се ухили доволно.

— Мислех, че си велик джин със страховита сила? — каза тя. — Как така този голем те е победил?

— Устойчив е на магия, ето как. Поглъща енергията ми, ако се приближа. Ти имаш по-голям шанс да го спреш, отколкото аз. — Каза го така, сякаш беше най-нелепото нещо на този свят.

Кити се изопна.

— Много благодаря.

— Сериозно. Големът се контролира чрез ръкопис, скрит в устата му. Ако се приближиш и дръпнеш ръкописа, големът ще се върне при господаря си и отново ще се превърне в глина. Виждал съм го да се случва веднъж, в Прага.

Кити кимна отнесено.

— Това не звучи много трудно.

— Очевидно ще трябва да проникнеш през задушаващата черна мъгла, която виси около него…

— О… да.

— И да избегнеш размахващите се юмруци, които могат да пробиват бетон.

— Аха.

— Освен това няма нищо сложно.

— Ами, ако е толкова лесно — разпалено попита Кити, — как така магьосниците не са го спрели?

Джинът се усмихна студено.

— Защото се изисква лична смелост. Те никога не правят нищо лично. Разчитат на нас през цялото време. Мандрейк ми дава заповед, аз се подчинявам. Той си стои вкъщи, аз излизам навън и страдам. Така стават тези неща.

Гласът на момчето бе станал като на старец. Кити кимна.

— Звучи тежко.

То сви рамене.

— Така стават нещата. Нямам избор. Затова толкова се интересувам от това, че дойде да спасиш Хирнек. Нека си го кажем, това беше глупаво решение и не се налагаше да го вземаш. Никой не те принуждава към нищо. Направи грешка, но заслужаваш възхищение. Повярвай ми, наистина е разнообразие да видя подобно нещо, след като съм се мотал около магьосниците толкова дълго време.

— Не съм направила грешка — рече Кити. — От колко дълго време?

— Пет хиляди години, може би повече. С прекъсвания. Винаги има почивка през вековете, но точно когато една империя падне, винаги се издига друга. Британия е просто поредната.

Кити погледна навън в сенките.

— И Британия също ще падне, с времето.

— О, да. Вече се показват пукнатините. Трябва да четеш повечко, ще забележиш характерните показатели. Аха… долу има някой. Най-после…

Момчето се изправи. Кити направи същото. До ушите й достигнаха звуци от боричкане и няколко ругатни, носещи се нагоре по стълбището. Сърцето й започна да бие по-бързо. За пореден път се зачуди дали да не избяга; за пореден път потисна инстинкта си.

Джинът я погледна косо и се ухили. Зъбите проблеснаха ослепително бели.

— Знаеш ли, много ми хареса разговорът ни — каза той. — Надявам се да не ми наредят да те убия.

Момиче и демон стояха заедно, чакайки в тъмнината. Нагоре по стълбите се изкачваха стъпки.