Джонатан Страуд
Окото на голема (48)

46

Внезапен, леденостуден шок; Натаниел изпъшка, изломоти нещо, отвори очи. Египтянчето стоеше над него и оставяше една капеща кофа. Ледена вода влизаше в ушите, ноздрите и отворената уста на Натаниел; опита се да проговори, закашля се, повдигна му се, отново се закашля, претърколи се на една страна, чувствайки стягащата болка в стомаха си и тъпото щипене във всеки мускул. Изстена.

— Стани, сънчо. — Това беше гласът на джина. Звучеше изключително весело.

Натаниел вдигна треперещата си ръка към едната страна на главата.

— Какво се случи? Чувствам се… ужасно.

— Така и изглеждаш, повярвай ми. Беше ударен от значителна магическа засечка в жезъла. Мозъкът и тялото ти ще бъдат по-размътени от обикновено за известно време, но имаш късмет, че си жив.

Натаниел се опита да се подпре в седнало положение.

— Жезълът…

— Магическите енергии постепенно се оттеглят от организма ти — продължи джинът. — Кожата ти изпускаше пара, а крайчецът на всеки косъм светеше. Забележителна гледка. Аурата ти също пощуря. Е, отърваването от такъв заряд е фин процес. Исках да те събудя веднага, но знаех, че трябва да изчакам няколко часа, за да съм сигурен, че ще се възстановиш безопасно.

— Какво! Колко време мина?

— Пет минути. Отегчих се.

Последните спомени нахлуха в ума на Натаниел.

— Големът! Опитвах се…

— Да надвиеш голем? Една почти невъзможна задача за всеки джин или магьосник и двойно по-тежка, когато се опитваш да контролираш един толкова фин и мощен артефакт като жезъла. Справи се добре дори и само заради това, че го активира. Бъди благодарен, че не бе достатъчно зареден да те убие.

— Но големът! Жезълът!… О, не… — С внезапен ужас той осъзна неизреченото. Ако и двете бяха изчезнали, това щеше да означава пълен провал за него, щеше да е безпомощен пред враговете си. Невероятно изморен, той постави глава в ръцете си, без изобщо да се тормози да потиска започналото ридание.

Един корав, твърд крак се заби в бедрото му.

— Ако беше съобразил да се огледаш — рече джинът, — можеше да видиш нещо, което да ти е от полза.

Натаниел отвори очи, свали ръце от лицето си. Погледна; това, което видя, буквално го накара да подскочи от паветата. На по-малко от половин метър от него към небето се извисяваше големът; бе наведен към него, извитата му ръка беше толкова близо, че можеше да я докосне, главата беше наведена заплашително; но искрицата на живота бе изчезнала от него. Можеше да се движи колкото статуя или улична лампа.

А подпрян до един от краката му, толкова нехайно, че можеше да е бастунът на някой джентълмен, стоеше жезълът на Гладстон.

Натаниел се намръщи и погледна. Намръщи се още веднъж, но разрешението на загадката му убягваше.

— Бих си затворил устата — посъветва го джинът. — Някоя прелитаща птица може да я използва като гнездо.

Трудно, понеже мускулите му бяха като от вода, Натаниел се изправи на крака.

— Но как…?

— Не е ли истинска загадка? — Ухили се момчето. — Ти какво мислиш, че се случи?

— Трябва да съм го направил аз, точно преди да изгубя контрол. — Натаниел кимна бавно; да, това беше единственото възможно решение. — Опитвах се да спра голема и трябва да съм успял точно когато стана засечката. — Започна да се чувства доста по-добре.

Джинът изсумтя дълго и шумно.

— Пробвай пак, синко. Ами момичето?

— Кити Джоунс? — Натаниел огледа двора. Напълно я бе забравил. — Тя — тя трябва да е избягала.

— Отново грешиш. Да ти разкажа ли? — Джинът го фиксира с черните си очи. — Ти се нокаутира сам като идиот, какъвто си. Големът се приближаваше, без съмнение, за да вземе жезъла и да смачка главата ти като пъпеш. Беше спрян…

— От твоите своевременни действия? — каза Натаниел. — Ако е така, благодарен съм ти, Бартимеус.

— Аз? Да спася теб? Моля те — може да чуе някой познат. Не. Моята магия се обезсилва от тази на голема, нали помниш? Аз си стоях настрана и гледах шоуто. Всъщност… бяха момичето и приятелят й. Те те спасиха. Чакай — не се присмивай! Не лъжа. Момчето му отвличаше вниманието, докато момичето се покатери по гърба на голема, изтръгна ръкописа от устата му и го хвърли на земята. В момента, в който го направи, големът сграбчи нея и момчето — изпепели ги за секунди. Тогава силата на живота му изчезна и той най-накрая замръзна, на сантиметри от жалкия ти врат.

Очите на Натаниел се свиха съмнително.

— Нелепо! В това няма смисъл!

— Знам, знам. Защо да спасява точно теб? Умът ми не го побира, Нат, но тя те спаси. И ако не вярваш, че е истина, е — ето ти нагледно доказателство. — Джинът извади ръка иззад гърба си. Държеше нещо. — Ето това измъкна от устата. — Натаниел веднага разпозна хартията; беше същата като видяната в Прага, но тази беше навита и запечатана с петно гъст, черен восък. Той го взе бавно, погледна към зиналата уста на голема и после обратно.

— Момичето… — Не можеше да свикне с мисълта. — Но аз щях да я водя в Тауър; аз я преследвах. Не — тя би ме убила, а не би ми спасявала живота. Не ти вярвам, джине. Лъжеш. Тя е жива. Избягала е оттук.

Бартимеус сви рамене.

— Както кажеш. Точно затова остави жезъла, когато беше безпомощен.

— О… — Това имаше смисъл. Натаниел се намръщи. Жезълът беше голямата награда за съпротивата. Момичето никога не би се отказало от него доброволно. Вероятно беше мъртва. Той отново погледна надолу към ръкописа. Изведнъж му хрумна една мисъл.

— Според Кавка, името на врага ни ще е написано на пергамента — рече той. — Нека да погледнем! Може да разберем кой стои зад голема.

— Съмнявам се, че ще имаш време — каза джинът. — Внимавай — започва се!

От повърхността на свитъка с мрачно съскане изригна жълт пламък. Натаниел извика и бързо пусна пергамента на паветата, където той потрепна и изгоря.

— След като веднъж се извади от устата на голема, магията е толкова силна, че се самоунищожава — продължи Бартимеус. — Няма значение. Знаеш ли какво се случва сега?

— Големът се унищожава?

— Да — но и нещо повече. Първо се връща при господаря си. — Натаниел се взря в роба си и изведнъж разбра. Бартимеус весело повдигна едната си вежда. — Може би ще е интересно, как мислиш?

— И то много. — Натаниел почувства прилив на мрачно въодушевление. — Сигурен ли си за това?

— Виждал съм го да се случва преди много време в Прага.

— Добре тогава… — Той пристъпи покрай тлеещите останки от пергамента и изкуцука до голема, потрепвайки от болка. — Оох, стомахът ми наистина ме боли. Сякаш едва ли не някой е паднал върху него.

— Истинска мистерия.

— Няма значение. — Натаниел се протегна за жезъла и го вдигна. — Сега — каза той, отстъпвайки встрани от голямото тяло на голема за пореден път, — да видим.

Пламъците загаснаха; ръкописът се превърна просто в пепел, носена от вятъра. Във въздуха висеше странна, мрачна миризма.

— Кръвта на Кавка — каза Бартимеус. — Вече я няма. — Натаниел направи крива физиономия.

Когато и последното парченце хартия изчезна, през застиналото тяло на голема пробягна тръпка; ръцете се разтресоха, главата се затръска конвулсивно, гърдите се издигнаха и отпуснаха. Чу се лека въздишка, като от предсмъртен дъх. Секунда тишина; каменният гигант бе напълно неподвижен. После, със силно скърцане, като на старо дърво при буря, големът се изправи още веднъж. Главата бе склонена, сякаш потънала в мисли. Дълбоко в челото, окото на голема беше празно и мъртво: направляващият интелект вече не се намираше там. Но все пак тялото се движеше.

Натаниел и джинът отстъпиха настрана, докато съществото не се обърна и с изморени стъпки започна да се влачи през двора. Не им обърна внимание. Вървеше със същата безпощадна крачка, която винаги бе използвало; отдалеч то притежаваше същата енергия както преди. Но вече се променяше: по повърхността на тялото се проточваха малки пукнатини. Започваха от средата на торса, където преди това камъкът бе гладък и твърд и се разширяваха към крайниците. От него се отчупваха малки парченца глина и падаха на паветата зад гиганта.

Натаниел и джинът вървяха зад голема. Тялото на Натаниел го болеше; докато вървеше, използваше жезъла на Гладстон като патерица.

Големът мина под арката и излезе от уличката. След това зави по улицата вляво, където, пренебрегвайки правилата за движение, продължи да марширува точно по средата на пътя. Първият човек, когото срещна, един едър, плешив търговец с татуирани ръце и количка зеленчуци, изквича плачевно при вица му и хукна презглава в една странична уличка. Големът не му обърна внимание, както и Бартимеус и Натаниел. Малката процесия продължи нататък.

— Ако приемем, че господарят на голема е старши магьосник — отбеляза Бартимеус, — просто, ако го приемем, нищо повече — може би в момента се насочваме към Уестминстър. Намира се в центъра на града. Това ще причини известни безредици, както се досещаш.

— Добре — каза Натаниел. — Точно това искам. — С всяка изминала минута настроението му се подобряваше; усещаше как тревогите и страхът от изминалите няколко седмици си отиват. Точните подробности при измъкването му от голема тази сутрин все още не му бяха ясни, но сега това нямаше голямо значение; след неблагоприятната ситуация миналата нощ, когато повечето от големите магьосници бяха настроени срещу него и заплахата на Тауър бе надвиснала над главата му, знаеше, че е на чисто, че отново е в безопасност. Жезълът беше у него — Девъро щеше да му падне в краката за това — още по-хубавото беше, че имаше голема. Никой от тях не бе повярвал на историята му; сега щяха да пълзят с извиненията си — Дювал, Мортенсен и останалите. Най-после щеше да е добре дошъл в техния кръг, а дали госпожица Уитуел щеше да избере да му прости, или не, всъщност нямаше голямо значение. Натаниел си позволи да се усмихне широко, докато крачеше през Саутуърк и следваше голема.

Съдбата на Кити Джоунс бе смущаваща, но дори и тук нещата се бяха наредили добре. Въпреки практичните и логични подбуди, Натаниел се бе почувствал неудобно да наруши обещанието си към момичето. Нямаше как да се избегне, естествено — наблюдателните сфери ги гледаха, така че едва ли можеше да й позволи да си тръгне — но все пак малко му натежа на съвестта. Сега не трябваше да се притеснява. Дали му беше помогнала (все още му бе трудно да повярва), или бе опитала да избяга (по-вероятно), момичето сега бе мъртво и я нямаше и той не трябваше да си губи времето, като мисли за нея. Донякъде бе жалко… От това, което бе видял, тя изглежда имаше забележителна енергия, талант и воля, много по-силни, отколкото всеки от великите магьосници с техните безкрайни караници и глупави пороци. По някакъв странен начин тя бе напомнила на Натаниел малко за него самия и едва ли не беше жалко, че вече я нямаше.

Джинът вървеше смълчан до него, сякаш бе потънал в мисли. Не изглеждаше много предразположен да говори. Натаниел сви рамене. Кой можеше да каже какви странни и зли блянове имаше един джин? По-добре да не се опитва.

Докато вървяха, стъпкваха малки парченца мокра глина под краката си. Материалът на голема се разпадаше все по-бързо; по повърхността му се виждаха групи от дупки, а очертанията на крайниците му бяха малко неравни. Движеше се с нормалната си скорост, но леко приведен назад, сякаш остаряваше или ставаше крехък.

Прогнозата на Бартимеус, че големът ще предизвика някакви безредици, се потвърждаваше с всеки изминал момент. Сега вече бяха на главната улица на Саутуърк, с пазарските сергии и търговците на дрехи и общото усещане за евтина търговия. Докато вървяха, обикновените се пръскаха с писъци пред тях, подкарани като добитък от огромната и силна паника пред крачещия гигант. Хората се хвърляха в магазини и къщи, разбиваха врати и чупеха прозорци в опит да избягат; един-двама се покатериха на уличните лампи; няколко от по-слабите скочиха в канализацията през шахтите. Натаниел се хилеше под нос. Като цяло не трябваше да се съжалява за хаоса. Беше добре обикновените малко да се разтревожат, да се поразклати самодоволството им. Трябваше да видят от какви опасности ги пази правителството, да разберат злонамерената магия, която ги застрашаваше от всички страни. Щеше да е по-малко вероятно да се вслушват във фанатици като членовете на съпротивата за в бъдеще.

Над покривите се появиха огромен брой червени сфери и увиснаха тихо над пътя, наблюдавайки ги. Натаниел успокои лицето си, възприе израз на уравновесеност и погледна с, както се надяваше, бащинско съчувствие към потрошените сергии и изплашените лица наоколо.

— Твоите приятели ни гледат — каза джинът. — Мислиш ли, че са щастливи?

— По-вероятно завиждат.

След като минаха жп гара „Ламбът“ и тръгнаха на запад, контурите на голема станаха забележимо по-неравномерни, тромавата му походка стана още по-бавна. Едно голямо парче глина, вероятно пръст на ръката, се откъсна и падна мокро на земята.

Отпред се намираше Уестминстърският мост. Вече почти нямаше съмнение, че целта им беше Уайтхол. Натаниел се замисли за предстоящата конфронтация. Щеше да е някой старши магьосник, в това не се съмняваше, някой, който бе разбрал за пътуването му до Прага и бе изпратил наемника след него. Повече от това не можеше да каже. Съвсем скоро щеше да стане ясно.

Жезълът на Гладстон лежеше удобно в ръката му; облягаше се тежко на него, понеже едната му страна все още го болеше. Докато вървеше, го погледна почти любвеобилно. Това щеше да е трън в очите на Дювал и останалите. Мейкпийс щеше да е много доволен от изхода на нещата.

Изведнъж се намръщи. И сега къде щеше да отиде жезълът? Вероятно щеше да бъде оставен в някой от правителствените трезори, докато потрябваше на някого. Но кой сред тях притежаваше способността да го направи — с изключение на него? Като използваше само импровизирани заклинания, той почти успя да го употреби още от първия път! Лесно можеше да го усвои, ако му се дадеше възможност. А после…

Той въздъхна. Много жалко, че не можеше да го задържи за себе си. Все пак, след като отново спечелеше благоволението на Девъро, всичко беше възможно. Ключът бе в търпението. Трябваше да изчака своето време.

Най-накрая завиха по едно малко хълмче между две стражеви кули от стъкло и бетон и се качиха на моста. Оттатък се намираше парламентът. Темза искреше в утрото; малки лодки криволичеха с прилива. Няколко туристи прескочиха парапета при гледката на разпадащия се голем и цопнаха във водата.

Големът продължаваше да крачи с увиснали рамене и ръце и крака като окастрени дънери, от които бързо падаха късчета глина. Походката му беше очевидно по-нестабилна; с всяка крачка краката се тресяха все по-несигурно. Сякаш осъзнал, че няма време, той бе увеличил скоростта си, а Натаниел и джинът бяха принудени да подтичват след него.

Откакто стигнаха моста, по пътя почти нямаше движение и сега Натаниел видя причината за това. По средата едно малко и нервно подразделение от нощната полиция бе издигнало кордон. Състоеше се от бетонни стълбове, бодлива тел и множество зли дяволчета на второ ниво. Целите покрити с шипове и остри зъби, те обикаляха във въздуха. Когато забелязаха приближаващия голем, дяволчетата прибраха шиповете и зъбите си и се оттеглиха с пронизителен вой. Един лейтенант от полицията пристъпи бавно напред, оставяйки останалата част от хората си да се шляят неуверено в сенките на стълбовете.

— Стой! — изръмжа той. — Навлизате в район, контролиран от правителството. Самоволните магически отклонения са строго забранени под заплаха от бързо и ужасно наказ… — С квичене като кученце, той отскочи встрани от пътя на голема. Съществото вдигна ръка, помете стълба в Темза и разкъса кордона, оставяйки върху съсипаната бодлива тел да висят малки парченца глина. Натаниел и Бартимеус вървяха спокойно отзад, намигайки весело на разтрепераните стражи.

Минаха по моста, покрай кулите на Уестминстър и върху зелените площи. Тълпа дребни магьосници — бледи бюрократи от различните министерства в Уайтхол — бяха разтревожени от безредиците и бяха излезли навън, мигайки срещу дневната светлина. Стояха по краищата на тротоарите в страхопочитание, докато разпадащият се гигант, сега вече значително намалял, спря за момент на ъгъла на Уайтхол, преди да завие наляво към Уестминстър хол. Няколко човека извикаха на Натаниел, докато минаваше покрай тях. Той махна царствено с ръка.

— Това нещо тероризираше града — извика той. — Връщам го при господаря му.

Отговорът му възбуди силен интерес; първо по един-двама, а после групово тълпата тръгна след него, придържайки се на безопасно разстояние.

Огромната входна врата на Уестминстър хол бе открехната, а пазачите бяха избягали при гледката на приближаващото същество и тълпата зад него. Големът промуши рамо вътре, прикляквайки леко под свода. Сега вече главата му бе изгубила по-голямата част от формата си; беше се стопила като тлееща свещ. Устата се бе сляла с торса; гравираното овално око се бе изкривило, висеше като пияно по средата на лицето.

Натаниел и джинът влязоха във фоайето. От две пентаграми на пода заплашително се материализираха африти с жълта кожа и лилави гребени. Изгледаха голема и преглътнаха звучно.

— Точно така, не бих се пробвал — посъветва ги джинът мимоходом. — Само ще се нараните. Но си пазете гърба — половината град е по петите ни.

Моментът наближаваше. Сърцето на Натаниел биеше учестено. Сега вече виждаше къде отиваха: големът минаваше по коридора към заседателната зала, където се допускаха само елитните магьосници. Главата му се замая от подтекста.

От един страничен коридор напред пристъпи фигура — слаба, в сива униформа, със светли, зелени, тревожни очи.

— Мандрейк! Глупак такъв! Какво правиш?

Той се усмихна учтиво.

— Добро утро, госпожице Фарар. Изглеждате прекомерно развълнувана.

Тя прехапа устна.

— Съветът почти не е лягал цяла нощ; сега отново се събраха и наблюдават през сферите си. Какво виждат ли? Хаос в Лондон! В Саутуърк има безредици — бунтове, демонстрации, масово унищожение на собственост!

— Не е нищо, което вашите безценни офицери да не могат да овладеят, сигурен съм. Освен това, аз просто правя това, което… беше поискано от мен снощи. Жезълът е у мен — той го размаха — и освен това връщам една собственост на истинския й притежател, който и да е той. Опа, това беше ценно, нали? — Навлизайки в едно по-тясно място от коридора, големът бе бутнал една ваза от китайски порцелан, която се разби на пода.

— Ще бъдеш арестуван… господин Девъро…

— Ще бъде възхитен да разбере самоличността на предателя. Както и тези хора зад мен… — Не му беше необходимо да поглежда през рамо. Глъчката от следващата ги тълпа бе оглушителна. — А сега, ако искате да ни придружите…

Отпред имаше двойна врата. Големът, който сега представляваше просто една безформена маса, препъвайки се и клатушкайки се насам-натам, я разби и нахлу. Натаниел, Бартимеус, Джейн Фарар и първите зяпачи близко след тях, пристъпиха след него.

Като един, министрите от британското правителство станаха от местата си. На масата пред тях имаше обилна закуска, но тя бе избутана настрана, за да се освободи място за въртящите се звена на няколко наблюдателни сфери. В едното Натаниел видя поглед от въздуха на главната улица в Саутуърк, където, сред останките от пазара, безспирно тършуваха тълпи от хора; в друга видя хора, тълпящи се пред Уестминстър; в трета имаше гледка на залата, в която се намираха.

Големът спря в средата на стаята. Нахлуването през вратите си бе казало думата и явно сега му бе останала много малко енергия. Разрушената фигура се залюля на мястото си. Ръцете вече бяха изчезнали, краката се бяха слели в единична, течна маса. Няколко секунди се клатеше, сякаш щеше да падне.

Натаниел оглеждаше лицата на министрите около масата: Девъро, пребледнял от умора и стрес; Дювал, почервенял от ярост; Уитуел, със строги и неподвижни черти; Мортенсен, с изтощена и разрошена коса; Фрай все още дъвчеше остатъците от някакво месо; Малбинди, с очи като яйца. За своя изненада, сред групата от по-нисши министри встрани видя Куентин Мейкпийс и Шолто Пин. Очевидно събитията от ранната сутрин бяха привлекли всеки влиятелен човек в стаята.

Гледаше от лице към лице, но видя само гняв и безпокойство. За момент се уплаши, че е сгрешил, че сега големът ще рухне и нищо няма да се докаже.

Министър-председателят се покашля.

— Мандрейк! — започна той. — Искам обяснение за това…

Той спря. Големът бе залитнал. Като пиян човек, той се заклати наляво, към Хелън Малбинди, министър на информацията. Всички очи го проследиха.

— Все още може да е опасен! — Началникът на полицията Дювал изглеждаше по-малко стъписан от другите. Той потупа Девъро по ръката. — Сър, трябва да се махнем от стаята незабавно.

— Глупости! — Джесика Уитуел говореше рязко. — Всички сме наясно какво се случва. Големът се връща при господаря си! Трябва да стоим и да чакаме.

В пълна тишина видяха как глинената колона се дотътри до Хелън Малбинди, която се оттегли с разтреперани стъпки; изведнъж, центърът на тежестта му се промени, наклони се надясно, към местата на Джесика Уитуел и Мармадюк Фрай. Уитуел не помръдна и на сантиметър, но Фрай изскимтя от страх, дръпна се назад и се задави с една кост от месото. Срина се задъхано в стола си с изскочили очи и зачервени страни.

Големът се обърна към госпожица Уитуел; надвисна над нея, а на паркета на пода се отлющваха огромни парчета глина.

Господин Дювал извика.

— Имаме отговора си и не трябва да отлагаме повече! Джесика Уитуел е господарката на съществото. Госпожице Фарар, извикайте хората си и я ескортирайте до Тауър!

Глинената купчина потрепери странно. Изведнъж се наклони — далеч от госпожица Уитуел и към средата на масата, където стояха Девъро, Дювал и Мортенсен. И тримата отстъпиха крачка назад. Сега големът не беше по-висок от човек, един ронещ се стълб на разрухата. Залитна към края на масата и отново спря, отделен от магьосниците от метър лакирано дърво.

Глината падаше напред върху масата. После, с ужасна решителност, тръгна, влачейки се несигурно със слаби и болезнени спазми, като един гърчещ се торс без крайници. Движеше се сред останките от закуската и събаряше чиниите настрана; бутна най-близкото звено на наблюдателна сфера, която моментално проблясна и изгасна; влачеше се право към неподвижната фигура на началника на полицията, Хенри Дювал.

Сега в стаята цареше пълна тишина, като изключим приглушеното давене на Мармадюк Фрай. Лицето на господин Дювал посивя, той се отдръпна от масата. Притисна гръб назад в стола си, който се удари в стената.

Глината бе оставила почти половината си част сред пръснатите чинии и прибори. Достигна другия край на масата, поизправи се, изви се като червей, изтече на пода. С неочаквана скорост се спусна напред.

Господин Дювал се дръпна назад, изгуби равновесие, отпусна се в стола си. Устата му се отваряше и затваряше, но не издаваше звук.

Лъкатушещата маса стигна до високите му ботуши. Събирайки последната си енергия, се надигна като ниска люлееща се кула и за момент се заклатушка над главата на началника на полицията. После рухна отгоре му, изпускайки последните частици от магията на Кавка с това движение. Глината се разцепи, пръскайки се в дъжд от дребни частици, които се посипаха по Дювал и стената зад него и запрати едно малко овално парче от същия материал върху гърдите му.

В стаята настана тишина. Хенри Дювал гледаше надолу, примигвайки изпод покривалото от глина. От мястото си в скута му, окото на голема го гледаше с празен поглед.