Джонатан Страуд
Окото на голема (27)

25

В 9:25 часа сутринта в деня на голямото нападение, Кити вървеше по една задна уличка на „Уест енд“. Вървеше бързо, почти тичаше; автобусът бе забавен от движението на Уестминстърския мост и тя закъсняваше. На гърба й подскачаше малка раничка; косата й се развяваше зад нея, докато се движеше.

Точно в 9:30 часа, разрошена и малко задъхана, Кити пристигна при служебния вход на театър „Колизеум“, бутна леко вратата, която се оказа отключена. Погледна бързо зад себе си към осеяната с боклуци улица, не видя никого и се вмъкна вътре.

Сивият и мръсен коридор бе пълен с кофи и странни дървени конструкции, вероятно предназначени за сцената. През един мърляв прозорец се процеждаше малко светлина; спареният въздух миришеше силно на боя.

Отпред имаше друг коридор. Следвайки запаметените инструкции, Кити тихомълком тръгна по него и стигна до друга стая, пълна със закачалки с костюми. Въздухът стана по-спарен. Нечий бивш обяд — парченца сандвич с пържени картофи и полупразна чаша кафе — лежаха пръснати на масата. Кити влезе в трета стая и видя внезапна промяна: под краката й имаше дебел килим, а стените бяха с тапети. Сега някъде отдалеч миришеше на дим и лак. Тя бе близо до предната част на театъра, в обществените коридори.

Спря и се ослуша. В цялата празна сграда не се чуваше звук. И все пак някъде отгоре, някой чакаше.

Беше получила инструкциите си онази сутрин в атмосферата на трескава подготовка. Господин Пенифедър бе затворил магазина в този ден и се бе оттеглил в склада в избата, за да започне да подрежда екипировката им за нападението. Всички останали също бяха заети, шиеха черни дрехи, лъскаха инструменти, а Фред се упражняваше в мятане на ножа в уединената изба. Господин Хопкинс беше насочил Кити към „Колизеум“. Мистериозният благодетел, каза той, бил избрал този неизползваем театър като сравнително неутрално място, където магьосник и обикновен можеха да се срещнат в равностойни условия. Там щяха да й дадат помощта, от която се нуждаеха, за да влязат в гробницата на Гладстон.

Въпреки някои съмнения за цялото начинание, Кити не можеше да не се развълнува от името. Гладстон. Историите за великолепието му бяха безбройни. Приятелят на народа, ужасът на неговите врагове… Да осквернят гробницата му бе толкова немислима постъпка, че умът й едва я разбираше. И все пак, ако успееха, ако се върнеха вкъщи със съкровищата на основателя, какви чудеса още можеше да извърши съпротивата.

Ако се проваляха, Кити не си правеше илюзии за последствията. Групата се разпадаше. Пенифедър беше стар: въпреки страстта му, въпреки гнева му, силата му отслабваше. Без твърдото му водачество групата щеше да се разпусне — всички щяха да се върнат към еднообразния си живот под тиранията на магьосниците. А ако имаха кристалната топка и магическото портмоне, тогава какво? Може би тогава съдбата им щеше да се промени и щяха да привлекат свежа кръв за каузата си. Само мисълта за това караше сърцето й да забие по-бързо.

Но първо трябваше да се срещне с непознатия благодетел и да спечели неговата помощ.

Коридорът минаваше покрай множество отворени врати, през които Кити виждаше покритите места в театралния салон. Беше много спокойно, всеки звук се приглушаваше от дебелия килим и елегантните тапети по стените. Килимът беше виненочервен, тапетите — на розови райета. Единствената украса бяха избелелите театрални плакати и очуканите месингови свещници, които излъчваха слаба, нестабилна светлина. Кити вървеше бързо, докато стигна стълбите.

Тръгна нагоре по дългите, ниски стъпала, после — отново, почти в обратна посока — нагоре по още едни стълбища, мина по един тих коридор и стигна до мястото, където от лявата страна имаше шест ниши със завеси. Всяка от тях бе вход към една от нишите, гледащи към сцената и използвани от магьосниците.

Всяка от нишите имаше номер, гравиран на месингова табелка над завесата. Без да спира, Кити се насочи към последната ниша в редицата. Тя бе номер седем; мястото, където щеше да чака благодетелят.

Както и всички останали, завесата бе напълно спусната. Кити спря отпред, заслуша се, но не чу нищо. Един кичур коса бе паднал на лицето й. Тя го приглади назад и докосна сребърната висулка в джоба си за късмет. После отмести рязко завесата и пристъпи вътре.

В нишата нямаше нищо освен два тежки златни стола, обърнати с лице към сцената. От лявата страна бе дръпната завеса, скриваща помещението от залата долу. Кити се намръщи смутено и объркано. Да не беше объркала номера или часа? Не. По-вероятно благодетелят се беше уплашил и не се бе появил.

На облегалката на единия стол имаше забодено листче хартия. Кити пристъпи напред да го издърпа. В този момент усети леко движение във въздуха, много лек шум зад нея. Ръката й се стрелна към палтото. В основата на врата й бе упражнен внезапен лек натиск. Тя замръзна.

Гласът бе тих и замислен.

— Моля те, изобщо не се опитвай да се обърнеш, скъпа моя. Лекото убождане, което чувстваш, е от върха на кама, изкована в Рим за Борджиите. Остротата не е единственото й качество — на един пръст нагоре по острието има капка отрова; ако тя докосне раната ти, ще умреш за тринайсет секунди. Споменавам го само за да спазваме подходящите подробности. Без да се обръщаш, моля те, хвани стола и го постави с лице към стената… Добре. Сега седни. Аз ще седна плътно зад теб и после ще говорим.

Кити издърпа стола с лице към стената, заобиколи го бавно и предпазливо седна в него, като през цялото време усещаше острието във врата си. Чу шумолене на дрехи, скърцане на кожени обувки, лека въздишка, след това някой седна и се отпусна. Погледна стената, но не каза нищо.

Гласът прозвуча отново:

— Добре. Сега сме готови и се надявам, че можем да вършим работа. Нали разбираш, че предпазните мерки, които взимам, са просто за самозащита? Аз не искам да ти навредя.

Кити остана загледана в стената.

— Нито пък ние на теб — рече тя спокойно. — Но все пак и ние сме взели предпазни мерки.

Гласът изсумтя.

— Които са?

— Моя колежка чака пред театъра. Тя носи малка кожена чанта. В нея има шест малки демона, обвити в избухлив гел. Това, вярвам, е ефикасно бойно оръжие и може да изравни цяла сграда със земята. Наскоро го откраднахме от склада на Министерството на отбраната. Споменавам го, за да те впечатля: способни сме на забележителни неща. Казвам го и защото, ако не се върна до петнайсет минути, приятелката ми ще активира дяволчетата и ще ги хвърли в театъра. — Лицето на Кити беше безизразно. Това беше лъжа.

Сподавен смях.

— Добре казано, скъпа моя. Ами тогава, трябва да побързаме. Както господин Хопкинс без съмнение ви е казал, аз съм на свободна практика и с много връзки сред магьосниците; дори лично съм се занимавал с изкуството от време на време. Но, също като теб, и на мен ми е писнало от тяхното управление! — В гласа му се прокрадна гневна нотка. — Поради дребно финансово недоразумение правителството ми отне богатството и имотите! Сега съм просяк там, а някога спях на копринени чаршафи от Ташкент! Нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие от това да видя как магьосниците пропадат. Затова ще помогна на каузата ви.

Тези забележки бяха изречени с много емоции; при всяко натъртване върхът на камата се забиваше във врата на Кити. Тя навлажни устни.

— Господин Хопкинс каза, че имате ценна информация за нас.

— Така е, наистина. Трябва да разбереш, че аз не изпитвам съчувствие към обикновените, за чиято кауза работите. Но действията ви дразнят големите в правителството и това ми харесва. И така, по същество. Хопкинс обясни ли ви естеството на предложението? — Кити кимна предпазливо. — Добре тогава, посредством връзките си аз получих достъп до документите на Гладстон и направих някои проучвания. Дешифрирах някои кодове и разбрах подробности за проклятието, което е оставил да пази останките му.

— Това ми изглежда твърде оскъдна защита за някой с неговата сила — каза Кити. — Ако мога така да се изразя.

— Ти си интелигентно, упорито момиче — одобрително каза гласът. — Когато е умрял, Гладстон е бил стар и слаб, мършав като вретено, неспособен на нищо повече от обикновено заклинание. И все пак това е свършило работа. Никой не го е осквернил от страх да не бъде поразен от проклятието. Но то може да бъде преодоляно, ако вземете необходимите предпазни мерки. Аз мога да ви дам тази информация.

— Защо да ти вярваме? — извика Кити. — Не разбирам. Какво печелиш ти от това?

Гласът явно не се възмути от въпроса.

— Ако исках да унищожа групата ви — каза той спокойно, — в момента, в който влезе през тази завеса, щеше да си арестувана от полицията. Освен това вече ти казах, че искам да видя как магьосниците се провалят. Но ти си права, естествено. Правя го и заради нещо друго. Докато се ровех в архива на Гладстон, открих списък на погребалните предмети. Той съдържа предмети от интерес и за вас, и за мен.

Кити леко се размърда в големия златен стол.

— Ще ми трябват поне две минути да напусна сградата — каза тя. — Уверявам те, че приятелката ми е много точна.

— Ще бъда кратък. Господин Хопкинс трябва да ви е казал за чудесата в криптата — можете да ги вземете — магическите оръжия и всичко останало. Аз нямам нужда от тях; аз съм мирен човек. Но аз събирам необикновени предмети и ще се радвам да притежавам наметалото на Гладстон, което е било сгънато и поставено на саркофага му. То няма магическа сила, така че ви е безполезно. А и ако дъбовият му жезъл е оцелял, искам и него. Той има минимална магическа стойност — мисля, че го е омагьосал да пази от насекоми — но ще се радвам да го имам в колекцията си.

— Ако вземем останалите съкровища — рече Кити, — ще се радваме да ти дадем тези неща.

— Много добре, споразумяхме се. И двамата ще се облагодетелстваме. Ето необходимата ви екипировка. — С леко шумолене, една малка черна чанта бе избутана по килима пред нея. — Не я пипай все още. В нея има сандъче и чук. Те ще ви предпазят от проклятието. Включил съм и подробни инструкции. Следвайте ги и ще живеете. Слушай внимателно — продължи гласът. — Довечера в единайсет и половина уредниците на абатството ще си тръгнат. Отидете при вратата на манастира: аз ще уредя да я оставят отворена. Втора врата затваря пътя към самото абатство; по принцип се затваря с две средновековни резета и греда. Ще оставя и тази врата отключена. Тръгнете в северния кораб^[1] на храма и намерете статуята на Гладстон. В една колона зад нея е входът към гробницата. За да влезете, трябва просто да завъртите ключа.

Кити се обърка.

— Ключ ли?

Нещо малко и блестящо прелетя във въздуха и падна до чантата.

— Пази го добре — каза гласът — и помни да се предпазите с магията ми преди да отворите гробницата. В противен случай цялото това хитруване ще е било за нищо.

— Ще запомня — каза Кити.

— Добре — Тя чу как някой стана от стола. Гласът заговори отвисоко, близо до нея. — Тогава това е всичко. Желая ви успех. Не се обръщай.

Острото усещане отзад на врата й намаляваше, но толкова леко, толкова неусетно, че в началото Кити не можа да разбере, че вече го няма. Тя изчака цяла минута, неподвижна, с широко отворени очи.

Накрая изгуби търпение.

Тя се обърна плавно с ножа си в ръка.

Нишата бе празна. И когато излезе в тихия коридор, здраво стиснала ключа и чантата, тя не видя никого наблизо.