Джонатан Страуд
Окото на голема (10)

8

На зазоряване в Деня на основателя следователите от отдел „Вътрешни работи“ вече бяха работили дълго на „Пикадили“. Пренебрегвайки обичая за празника, според който всички граждани трябваше да са в обикновено облекло, служителите бяха облечени в тъмни сиви костюми. Погледнати отдалеч, като се катереха безспирно по останките от разрушените магазини, те наподобяваха мравки, трудещи се на някаква купчина. Навсякъде работеха мъже и жени, навеждаха се към земята, изправяха се, поставяха парченца от останките с пинсети в найлонови торбички или оглеждаха миниатюрни петънца по стените. Пишеха в тефтери и чертаеха диаграми на парчета пергамент. Още по-необикновеното беше или поне така изглеждаше на тълпата, шляеща се зад жълтите предупредителни флагчета, че те изричаха заповеди и даваха отсечени сигнали на въздуха. Тези наставления често бяха съпътствани от леки неочаквани въздушни течения или неясни бързи звуци, които предполагаха бързо и рязко движение — усещания, които неприятно разпалваха въображението на зяпачите, докато изведнъж не се сетеха, че имат друга работа и не отидеха другаде.

Докато стоеше на купчината зидария, пръсната от „Аксесоари Пин“, Натаниел гледаше как обикновените се разотиват. Той не ги винеше за любопитството им.

„Пикадили“ бе в хаос. По целия път от магазина на Греб до този на Пин, всеки търговски обект бе изкормен, съдържанието му натрошено и изхвърлено на пътя през счупените врати и прозорци. Хранителни продукти, книги, костюми и артефакти лежаха жалки и унищожени сред бъркотията от стъкла, дърво и натрошени камъни. В сградите положението беше още по-зле. Всеки от тези магазини имаше старинен, благороден произход; всеки беше съсипан и не подлежеше на поправка. Рафтове и тезгяси, стойки и пердета лежаха на парчета, ценната продукция бе натрошена, смазана, стрита на прах.

Гледката бе поразителна, но и много странна. Явно нещо бе минало през междинните стени между магазините по горе-долу права линия. Заставайки в единия край на опустошената зона човек можеше да надзърне през цялата дължина на блока, през корпусите на всичките пет магазина и да види движещите се работници на другия край на руините. Освен това бяха пострадали само партерните етажи на сградите. Горните помещения бяха незасегнати.

Натаниел почука с химикалката по зъбите си. Странно… Не приличаше на никое друго нападение на съпротивата, което бе виждал. Най-малкото това бе много по-разрушително. А и точният причинител бе доста неясен.

В развалините на близкия прозорец се появи млада жена.

— Хей, Мандрейк!

— Да, Фенъл?

— Талоу иска да говори с теб. Вътре е.

Момчето леко се намръщи, но се обърна и стъпвайки внимателно, да не събере прекалено много тухлен прахоляк по лачените си кожени обувки, слезе от купчината и влезе в тъмнината на разрушената сграда. На мястото, където преди това е бил центърът на магазина, стоеше ниска, плещеста фигура в тъмен костюм и широкопола шапка. Натаниел се приближи.

— Търсили сте ме, господин Талоу?

Министърът рязко махна с ръка.

— Искам да чуя мнението ти. Какво би казал, че се е случило тук?

— Нямам представа, сър — рече Натаниел ведро. — Но е много интересно.

— Не ми пука колко е интересно — сопна се министърът. — Не ти плащам да ти е интересно. Искам отговори. Какво мислиш, че означава?

— Все още не мога да кажа, сър.

— И каква работа ми върши това? Това няма никакво значение! Хората ще искат отговори, Мандрейк, и ние трябва да им ги дадем.

— Да, сър. Може би, ако ме оставите да продължа да оглеждам, сър, бих могъл…

— Отговори на това — каза Талоу. — Какво смяташ, че го е направило?

Натаниел въздъхна. Той не пропусна отчаянието в гласа на министъра. Талоу вече усещаше натиска; толкова нагло нападение в Деня на Гладстон нямаше да се приеме добре от висшестоящите.

— Демон, сър — каза той. — Африт може да причини такова разрушение. Или марид.

Господин Талоу прокара жълтеникавата си ръка по измореното си лице.

— Такова същество не е било замесено. Нашите момчета изпратили сфери, докато врагът е бил все още вътре. Малко преди да изчезне те са докладвали, че няма и следа от демонична дейност.

— Простете, господин Талоу, но това не може да е истина. Човешки фактор не би могъл да направи това.

Министърът изруга.

— Така казваш ти, Мандрейк. Но нека сме честни, какво си открил досега за начина на действие на съпротивата? Отговорът е: не много. — В тона му имаше неприятна острота.

— Какво ви кара да мислите, че е била съпротивата, сър? — Натаниел сдържа гласа си спокоен. Виждаше накъде отиват работите: Талоу щеше да направи всичко възможно да хвърли колкото може повече от вината върху плещите на помощника си. — Това е много различно от познатите ми атаки — продължи той. — Съвсем различен мащаб.

— Докато не получим доказателства, Мандрейк, те са най-вероятните заподозрени. Точно те причиняват произволни разрушения като това.

— Да, но само с моулърски стъкла и разни други дреболии. Не биха могли да потрошат цял блок, особено пък без магията на демон.

— Може би са използвали други методи, Мандрейк. А сега, повтори ми още веднъж събитията от миналата нощ.

— Да, сър, за мен ще е удоволствие. — И пълна загуба на време. Вътрешно кипнал от гняв, за няколко секунди Натаниел направи справка в пергаментовия си тефтер. — Ами, сър, по някое време около полунощ, свидетели, живеещи в апартаментите от другата страна на „Пикадили“, извикали нощната полиция. Те описали обезпокоителни шумове, идващи откъм „Луксозни стоки Греб“ в единия край на блока. Полицията пристигнала и намерила огромна дупка, избита във външната стена, а най-добрият хайвер и шампанско на господин Греб били пръснати по целия тротоар. Ужасна загуба, ако мога така да се изразя, сър. През това време от Центъра за коприна „Дашех“, две къщи по-нататък, долитали страхотни трясъци; полицаите надникнали през прозорците, но всички светлини вътре били угасени и източникът не бил ясен. Може би тук си струва да се отбележи, сър — добави момчето, вдигайки поглед от тефтера, — че днес всички лампи в сградите работят както трябва.

Министърът направи раздразнителен жест и ритна останките на малка кукла, направена от кост и черупки, лежаща между останките на пода.

— И значението на това е?

— Че каквото и да е влязло тук е предизвикало спирането на светлините за цялата нощ. Това е още едно странно нещо, сър. И все пак… началникът на нощната полиция изпратил хората си вътре. Шест човека, сър. Добре обучени и свирепи. Влезли през витрината на „Деликатеси Кут“ един след друг, близо до мястото, откъдето идвали трясъците. След това всичко утихнало… После от вътрешността на магазина просветнали шест малки сини светкавици. Една след друга. Без много шум, без нищо. Всичко отново станало тъмно. Командирът изчакал, но хората му не се върнали. Малко по-късно чул трясъците отново, някъде по-нататък, близо до магазина на Пин. По това време, около 1:25 часа сутринта, пристигнали магьосници от сигурността и запечатали целия блок в ядро. Били изпратени търсещи сфери, както споменахте и вие, сър. Те веднага изчезнали… Не много след това, в 1:45 часа, нещо пробило ядрото в задната част на сградата. Не знаем какво, защото разположените там демони също са изчезнали. — Момчето затвори тефтера. — И това е всичко, което знаем, сър. Шест жертви от полицаите плюс осем изчезнали охранителни демони… О, и помощникът на господин Пин. — Той погледна бързо към далечната стена на сградата, където малка купчина въглени все още леко тлееше. — Финансовите щети, разбира се, са много по-големи.

Не беше ясно дали господин Талоу бе чул много от доклада; той изгрухтя раздразнено и се обърна. През натрошените тухли мина магьосник в черен костюм с мършаво бледо лице. Носеше малка златна клетка, в която седеше дяволче. От време на време дяволчето разтърсваше яростно клетката с орловите си нокти.

Господин Талоу се обърна към мъжа, докато минаваше.

— Фукс, има ли вече някакъв отговор от госпожица Уитуел?

— Да, сър. Тя иска резултати двойно по-бързо. Това са нейни думи, сър.

— Разбирам. Състоянието на дяволчето означава ли някаква зараза или отрова, останала в следващия магазин?

— Не, сър. То просто е подвижно като пор и е двойно по-зло. Няма опасност.

— Много добре. Благодаря, Фукс.

Докато Фукс се отдалечаваше, той заговори на една страна на Натаниел.

— Ще трябва да поработиш извънредно върху това, Мандрейк. Както чувам, министър-председателят изобщо не е щастлив. — Той се ухили и тръгна; тракането на клетката с дяволчето бавно заглъхна в далечината.

С каменно лице Натаниел приглади косата си зад едното си ухо и се обърна да последва Талоу, който си проправяше път между парчетата тухли в стаята.

— Мандрейк, ще огледаме останките на полицаите. Закусвал ли си?

— Не, сър.

— Точно по темата. Трябва да отидем в съседния магазин, в „Деликатеси Кут“. — Той въздъхна: — Оттам взимах хубав хайвер.

Стигнаха до междинната стена, водеща към съседното заведение. Беше пробита. Тук министърът спря.

— А сега, Мандрейк — рече той, — използвай този твой мозък, за който сме чували толкова много, и ми кажи какво заключение си правиш от тази дупка.

Натаниел обичаше такива тестове. Той оправи маншетите си и замислено присви устни.

— Дава ни някаква представа за размера и формата на извършителя — започна той. — Таванът тук е на четири метра, а дупката е само три метра висока: така че каквото и да я е направило, едва ли е по-високо. Широчината на дупката е един метър, така че съдейки по относителните размери на широчината и височината, бих казал, че може да е с формата на човек, въпреки че очевидно е много по-голямо. Но по-интересен е начинът, по който е била направена дупката… — Той спря, потърквайки брадичката си по един, както се надяваше, умен и замислен начин.

— Това дотук е очевидно. Продължавай.

Натаниел не вярваше, че господин Талоу е успял да направи такива изчисления.

— Ами, сър, ако врагът бе използвал детонация или някаква подобна експлозивна магия, тухлите на пътя й щяха да бъдат изхвърлени или разбити на малки частици. Но ето ги пред нас естествено начупени и натрошени по краищата, а и много от тях са все още слепени една за друга в здрави блокове. Бих казал, че каквото и да е нахлуло тук, то просто си е пробило път, сър, отхвърлило е стената сякаш не съществува.

Той изчака, но министърът просто кимна, сякаш с неизразима досада.

— И…?

— И, сър… — Момчето изскърца със зъби; знаеше, че го карат да мисли вместо водача си и бе възмутен от дъното на душата си. — И… това прави африта и марида по-малко вероятни. Те биха взривили всичко по пътя си. Имаме си работа с неконвенционален демон.

Това беше. Талоу нямаше да измъкне и дума повече от него. Но министърът изглеждаше доволен за момента.

— Точно така мисля и аз, Мандрейк, така мисля и аз. Ами, толкова много въпроси… А ето и още един.

Той се повдигна и премина през пространството в стената в съседния магазин. Гледайки ядосано, момчето го последва. Джулиъс Талоу беше глупак. Изглеждаше самодоволен, но като слаб плувец на по-дълбоко краката му ритаха неистово под повърхността в опит да продължи да плува. Каквото и да станеше, Натаниел не възнамеряваше да потъне с него.

Във въздуха на „Деликатеси Кут“ се носеше силен аромат, остър и неприятен. Натаниел се пресегна в джоба на гърдите си за обемистата цветна носна кърпичка и я сложи на носа си. Пристъпи предпазливо в мрачната вътрешност. Каците с маслини и маринована аншоа бяха пробити, а съдържанието — разлято; миризмата им се смесваше доста противно с нещо по-плътно и по-кисело. Следи от горене. Очите на Натаниел започнаха леко да щипят. Той се изкашля в кърпичката си.

— Значи, ето ги най-добрите мъже на Дювал. — Гласът на Талоу бе изпълнен със сарказъм.

По пода на магазина бяха пръснати шест конусовидни черни купчинки пепел и кости. В най-близката ясно се виждаха два кучешки зъба; както и една дълга тънка кост, вероятно пищялът на полицая. По-голямата част от тялото бе напълно изчезнала. Момчето прехапа устни и преглътна.

— Трябва да свикнеш с тези неща във „Вътрешни работи“ — топло каза магьосникът. — Можеш спокойно да излезеш навън, ако ти е прилошало, Джон.

Очите на момчето блестяха.

— Не, благодаря. Добре съм. Това е много…

— Интересно? Не е ли така все пак? Превърнати изцяло в чист въглерод — или почти, което не е от значение; оцелял е само някой и друг зъб. И все пак всяка малка купчинка говори сама за себе си. Погледни, например, онази там до вратата, най-разпръснатата от всички. Предполагам, че се е движел бързо, може би е бягал да се спаси. Но май не е бил достатъчно бърз.

Натаниел не каза нищо. На него му беше по-трудно да понесе безсърдечието на министъра, отколкото останките, които всъщност представляваха доста спретнати купчинки.

— И така, Мандрейк — каза Талоу. — Някакви идеи?

Момчето си пое мрачно дъх и се разрови бързо в подредената си памет.

— Не е детонация — започна той, — нито миазма, нито проклятие — всичките са прекалено разхвърляни. Би могло да е пламък…

— Така ли смяташ, Мандрейк? Защо?

— Щях да кажа, сър, че би могло да е пламък, само че няма никакви разрушения около останките. Изгорели са единствено те, нищо друго.

— Така ли? И какво е тогава?

Момчето го погледна.

— Наистина нямам представа, сър. Вие какво мислите?

Момчето се съмняваше, че господин Талоу щеше да успее да отговори; министърът бе спасен от леко иззвъняване на невидимо звънче и трептене във въздуха до него. Тези признаци показваха пристигането на някой слуга. Господин Талоу изрече заповед и демонът се материализира напълно. Незнайно защо, имаше вид на малка зелена маймунка, която седеше с кръстосани крака върху светещ облак. Господин Талоу я погледна.

— Докладвай!

— Както поискахте, сканирахме останките и всички етажи на сградата на различните нива до най-дребната подробност — рече маймунката. — Не откриваме никакви следи от магическа активност, освен следните, които ще изредя: Първо — леко блещукане по границата на защитата, която екипът по сигурността издигна около периметъра; второ — остатъчни следи от тримата полуафрити, изпратени вътре. Явно същността им е била унищожена в заведението на господин Пин; три — множество аури от артефактите на „Аксесоари Пин“. Повечето от тях все още са пръснати по улицата, въпреки че няколко дребни стойностни предмета бяха присвоени от вашия асистент, господин Фукс, докато не гледахте. Това е равносметката на нашите проучвания. — Маймунката завъртя опашка спокойно. — Искате ли още някаква информация на този етап, господарю?

Магьосникът махна с ръка.

— Това е всичко, Немеиде. Можеш да тръгваш.

Маймунката наклони глава. Изправи опашка право нагоре във въздуха, сграбчи я с четирите си лапи сякаш бе въже и покатервайки се бързо, изчезна от поглед.

Министърът и асистентът му останаха мълчаливи за момент. Накрая господин Талоу наруши тишината:

— Видя ли, Мандрейк? — каза той. — Това е загадка. Не е работа на магьосник — всеки по-висш демон би оставил следи при преминаването си. Аурите на афритите, например, остават и могат да бъдат открити в продължение на дни. А следи няма, никакви! Докато не намерим доказателства за обратното, трябва да приемем, че предателите от съпротивата са намерили някакъв немагически начин за нападение. Е, трябва да се захващаме с това преди да ударят отново!

— Да, сър.

— Да… Е, мисля, че видя достатъчно за деня. Върви и направи проучвания, обмисли проблема. — Господин Талоу го погледна косо — в гласа му имаше леко прикрит намек. — Все пак, официално ти си отговорен за случая, понеже това е работа на съпротивата.

Момчето се поклони вдървено.

— Да, сър.

Министърът махна с ръка.

— Имаш разрешението ми да тръгваш оттук. О, и пътьом би ли казал на господин Фукс да влезе тук за малко?

Лека усмивка пробяга бегло по лицето на Натаниел.

— Естествено, сър. С удоволствие.