Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Keepsake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Дубина (?)
Корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Линда Барлоу. Нежна разплата

ИК „Ера“, София, 1998

Редактор: Олга Тунчева

ISBN: 954–11–0302–2

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Когато влезе в сградата на Парк авеню, чийто адрес бе получила по телефона, Ейприл осъзна, че с това започваше приключението й в един свят, който нямаше нищо общо с онова, което бе видяла засега в Ню Йорк.

Много сгради имаха портиери, но този тук беше спретнат и безупречен като английски иконом. Смяташе да се представи коя е, но той я позна.

— Асансьорът ще ви отведе право горе, мадам — обясни той и й помогна да влезе в широка, облицована с тъмна дървена ламперия кабина с плюшен персийски килим на пода.

— Кой апартамент? — попита тя.

Той се усмихна величествено.

— Горният, с голямата тераса, мадам.

Не видя никакви бутони в асансьора; той очевидно се управляваше от портиера, тъй като я отведе директно на двайсет и втория етаж.

Щом излезе от него, се озова в малко помещение, облепено с тапети в китайски стил. До висока двойна врата на пиедестал стоеше голяма бяло-синя порцеланова ваза. До нея висеше меден чук с внушителни размери. Ейприл се готвеше да провери дали ще успее да го вдигне, когато вратата се отвори и я посрещна униформена камериерка на средна възраст.

— Мис Харингтън? Добре дошла. Влизайте.

Говореше с британски акцент и Ейприл не можеше да се отърве от мисълта, че приличаше много на Джийн Марш от „Горе-долу“.

Това наистина ли беше апартамент на двайсет и втория етаж? Та той приличаше по-скоро на партерен етаж на голяма къща в провинциално имение. От входната врата се влизаше в обширна галерия с колони в романски стил от двете страни, а няколко метра по-нататък широко стълбище водеше към друг етаж. Подът беше от черен мрамор, а по стените висяха избелели, но красиви гоблени. На единия бе изобразена ловна сцена с девствени гори и много конници; на другата бе представен неповторимо Страшният съд над Париж.

Камериерката пое жилетката на младата жена и я окачи зад някаква масивна дъбова врата, където сигурно имаше скрит дрешник.

— Мосю ви очаква горе — обяви тя. — Моля ви, последвайте ме.

— Бихте ли ми оказали честта да вечеряте с мен довечера? — бе предложил по телефона Арман дьо Севини тази сутрин, след прочитането на завещанието на майка й.

Той беше изключително учтив и просто нямаше как да му откаже.

Освен това, беше любопитна.

Бяха стигнали до средата на стълбището, когато Арман се появи на горната площадка и заслиза, за да я посрещне.

— Мис Харингтън, добре дошла! — кимна към камериерката и рече: — Благодаря ти, Ана. Тук няма да държим чак толкова на церемониите.

Ана мина покрай него и изкачи стълбите, докато Арман подаваше ръка на своята гостенка.

— Прислугата гледа прекалено сериозно на себе си — прошепна усмихнато той. — Те направо ме тероризират!

— Силно се съмнявам в това — отвърна, също с усмивка, Ейприл.

— Сабрина знаеше как да се оправя с тях, но аз не мога. — Изражението му помрачня. — Не мога да повярвам, че е няма.

Младата жена го стисна за ръката.

— Съжалявам.

— Това сигурно е изключително странна ситуация за вас, Ейприл. Може ли да ви наричам Ейприл, а не мис Харингтън?

— Разбира се.

— Надявам се случилото се вчера в кантората на адвоката да не ви е разстроило прекалено. Дъщеря ми се държа непростимо.

— Това бе шок за всички ни — отвърна Ейприл.

Коридорът в горния край на стълбите преминаваше в огромна дневна. Цветовете бяха пастелни, мебелировката — елегантна, а светлините — меки. Арман я покани да седне на дивана. Той я изчака да се настани удобно, преди да заеме фотьойла насреща й.

— Благодаря, че дойдохте — рече той.

— Благодаря, че ме поканихте.

— Така или иначе, както вече казах, ситуацията е наистина странна за вас. Аз имам децата си, които могат да ми бъдат утеха. Докато вие сте сама в това изпитание.

Ако съдеше по онова, което бе видяла от децата му, младата жена не можеше да си представи, че той ще получи кой знае каква подкрепа, но запази тази мисъл за себе си.

— Свикнала съм — отвърна без злоба тя. — В продължение на много години се справям сама с всичко. — Сви рамене. — Това бе добра школа за мен.

— Да. Вие ми изглеждате силна, самоуверена и независима. Сигурен съм, че Сабрина щеше да остане възхитена от тези ви качества.

Ейприл си пое пресекливо въздух.

— Тя избра своя път.

Арман кимна.

— Но не напълно изчистен от съжаления. Иска ми се някой ден да можете да разберете това.

Младата жена не виждаше почти никаква надежда за подобно нещо. Събеседникът й поведе разговора към други теми и след няколко минути тя откри, че се отпуска и се наслаждава на компанията му. Неподражаемият му чар й напомни за филм на Морис Шевалие. Френският му акцент беше ясен, но не и силен; в много отношения той бе напълно американизиран.

Почти не приличаше на човека, когото си спомняше смътно като любезния, енергичен любовник, с когото майка й бе потеглила от Нюйоркското пристанище, като я бе оставила съвсем сама. Той като че ли бе станал по-мек и благ с възрастта, а не бе загрубял както повечето хора.

— А сега, ако ми позволите… — Нейният домакин я поведе към трапезарията, която бе достатъчно голяма за даване на дипломатически банкет, — … предлагам да седнем да вечеряме. Трудно ми е да се съсредоточавам по служебни въпроси, когато стомахът ми е празен. Освен това бих искал да ви опозная по-добре.

Чак когато се нахраниха и прислугата сервира кафето, Арман насочи разговора към онова, което според Ейприл бе главната причина за тази им среща.

— Мислихте ли вече по въпроса дали ще дойдете да работите за нас в „Перспективите на силата“? — попита той.

— Не съм имала кой знае каква възможност да мисля за това.

— Предполагам, че когато го направите, ще решите да откажете. — Направи пауза. — Но, ако ми позволите, аз лично бих искал и бих настоявал да приемете.

Младата жена постави на масата чашката, която току-що бе поднесла към устните си.

— Простете изненадата ми, но аз бях готова да заложа едномесечния си доход, че сте ме поканил тук, за да ме уговорите да откажа.

Той наклони леко на една страна глава и се усмихна тържествено.

— Ако ми позволите, бих желал да опитам да обясня. Обичах много майка ви, нали разбирате. Бизнесът й означаваше всичко за нея — всъщност той бе за нея много повече от работа. Това бе призвание. Помогнала е на толкова много хора — както индивидуално, така и групово. Нищо от това обаче нямаше да бъде осъществено без вдъхновеното й ръководство. — Спря, отпи от кафето си, а след това продължи по-бавно, като че ли неохотно. — Както знаете, аз имам две деца, Кристиан и Изобел. И двамата са изключителни по свой собствен начин, но, страхувам се, нито единият, нито другият… — Сви рамене, а погледът му стана тъжен. — Искам да кажа, че нито синът ми, нито дъщеря ми ми се струват достойни заместници на вашата майка на кормилото на „Перспективите на силата“.

— И защо?

— Ще си позволя да бъда напълно откровен, тъй като така или иначе ще научите за това. Със сина ми неведнъж сме имали конфликти през годините. — Поклати тъжно глава. — Така и не успях да го разбера. Той контролира много здраво емоциите си, нали разбирате. Но напоследък се справя превъзходно със задълженията си около корабостроителната и корабоплавателната ни компания. Надявам се един ден той да ме наследи. Никога не се е интересувал от „Перспективите на силата“ и следователно нямаше смисъл Сабрина да оставя компанията на него.

— А дъщеря ви?

Арман поклати отново глава.

— Изобел има талант да прави бизнес. Но е недисциплинирана. Вечно се мъкне не с когото трябва, нали така казвахте. Изборът й на приятели винаги е безкрайно неудачен. Всъщност — додаде с въздишка той, — тя ми е причинявала немалко тревоги и мъка през годините. Вие, разбира се, сте чели творбите на вашия велик английски драматург Шекспир, нали?

Младата жена кимна.

— Тъжно е, но напоследък изпитвам все по-голяма симпатия към крал Лир. „Дори ухапването от змия не боли толкова, колкото неблагодарността на детето!“

— Разбирам. — Очевидно Арман имаше артистични наклонности и не би се поколебал да въздейства на емоционално ниво, ако това щеше да му помогне да постигне желания резултат. И добави любезно: — Но какво общо има това с находчивостта в областта на бизнеса на вашата дъщеря? Тя, за разлика от сина ви, ми се стори много емоционална жена. Ако страстта е необходима при ръководенето на фондацията, то тогава Изобел е най-подходяща за тази работа.

— Страстите трябва винаги да се балансират. — Сега вече нейният домакин говореше с по-голяма увереност. — В сина ми и дъщеря ми са представени две противоположности. Единият е лед, другият — огън. Аз търся елемент между тях двете, който да смесва страстта със здравия разум. — Сгъна пръсти и подпря брадичка върху тях. — Затова съм толкова впечатлен от вас.

— Извинете за въпроса, но какво знаете за мен, мосю?

— Направих някои проучвания, скъпа. Разбрах, че успешно сте създали и управлявате свой собствен бизнес и че сте високо уважавана за онова, което правите. Вашите колеги гледат на вас като на специалист, вашите приятели и служители ви харесват.

Ейприл стисна чашката си върху масата. Очевидно всички се ровеха в нейното минало — полицията, ФБР, Блакторн, семейство дьо Севини. Докъде бяха стигнали в издирванията си? Какво още щяха да открият?

— Иска ми се и аз да знаех толкова много за вас, колкото очевидно вие знаете за мен — заяви почти раздразнено тя.

— С удоволствие ще ви дам тази възможност. Това отчасти е и целта на нашата среща. — Разтвори подканящо ръце. — Моля. Питайте всичко, което желаете.

— Добре. — Ейприл си пое дълбоко въздух и го погледна право в очите. — Може би ще започнем с това как бихте оправдали разделянето на една майка от единственото й дете?

Арман издържа на погледа й.

— За такова нещо няма оправдание — отвърна той. — Аз бях млад и егоистично настроен. Вероятно същото важеше и за Сабрина. От думите й останах с впечатлението, че двете с нея не се… — Спря и сви рамене. — Е, нека да кажем, че тя просто се е възползвала от шанса да избяга от трудния си живот, живот, който не й е бил особено по сърце. И двамата мислехме, че като ви изпращаме в първокласно училище с пансион, ви даваме шанс, който тя никога не е имала. — Направи пауза. — Но онова, което ви е било нужно всъщност, е била нашата любов, семейството, усещане, че не сте сама, че принадлежите към кръг близки хора. Сега, като се връщам назад, е много лесно да го видя. — Спря да говори, отново загледан в Ейприл, с изписана по аристократичните му черти симпатия. — Ако не е прекалено късно, бих желал сега да ви предложа онова, от което бяхте лишена като дете. Казвам го напълно искрено. Знам, че миналото не може да бъде заличено, но искам да компенсирам каквото мога. И знам, че точно това би искала да направя и Сабрина. — Протегна ръце над масата и взе студената й длан в своята. — Елате да работите за нас, Ейприл. Моля ви. Животът ви предлага вълнуващо ново приключение. А аз ви моля за шанса да поправя по някакъв начин миналите си безразсъдни постъпки, преди на свой ред да потъна в безмълвния гроб.

Младата жена се почувства разколебана. Той като че ли съжаляваше искрено за миналото. Гледаше я право в очите и тя започваше да добива представа какво бе привлякло майка й към него.

— Нужно ми е повече време за размисъл. Само до вчера дори не предполагах за подобна възможност. В Бостън имам свой бизнес. Какво ще стане с него?

— Нали имате съдружник? Той несъмнено ще може да се занимава с книжарницата в продължение на няколко месеца, докато вие решите как бихте искали да работите с нас.

— Това ми се струва несправедливо спрямо Изобел. Ако е очаквала…

— Изобел винаги е очаквала прекалено много.

Нямаше какво да отговори на това. Отношенията в семейството все още не й бяха много ясни.

— Помислете си няколко дена — рече той. — Сигурно трябва да си отговорите на много въпроси, както във връзка с майка си, така и с „Перспективите на силата“. Не познавахте добре майка си, нали? — додаде с неутрален тон дьо Севини.

— Очевидно.

— Тя беше сложна личност. Обичах я много, в това може да не се съмнявате. Но тя можеше да бъде… — Направи пауза, сякаш търсеше вярната дума. — … трудна.

Ейприл чакаше. Надяваше се той да направи по-точен портрет и на Рина, както бе сторил с децата си. Но вместо да продължи, Арман само сви рамене.

— Може би най-добрият начин да я опознаете, е като огледате мястото, където живееше. Ще ви дам ключа за апартамента на Сабрина. Това бе нейното лично светилище. Оставил съм го непокътнато, така, както бе, когато го използваше тя.

Ейприл изви вежди.

— Мислех… искате да кажете, че не е живяла с вас?

Възрастният мъж се усмихна и поклати глава.

— Да, виждам, че не съм бил достатъчно ясен. Сабрина живееше с мен, разбира се, но освен това имаше и свое отделно местенце. Малък апартамент в горния край на Уест Сайд. В началото там бе седалището на „Перспективите на силата“, докато фондацията се разрасна дотолкова, че се наложи да обзаведе професионални офиси. Сабрина запази апартамента като свой офис, където можеше да остава насаме, за да размишлява, да планира, да медитира. — Арман разтвори ръце. — Описваше го като „своята отделна стая“.

— Нещо много важно за всяка жена — отвърна с усмивка Ейприл.

— Да, така ми казват всички жени. Бих могъл да ви го покажа, но може би по-добрата идея е да ви дам ключа. Нали разбирате, това бе нейното тайно местенце. В известен смисъл то ми е чуждо. Ходих там, разбира се, за да подредя вещите и книжата й, но всичко друго оставих така, както си беше.

Младата жена предположи, че ставаше дума за апартамента, притежаван от „Перспективите на силата“, който освен това бе част от наследството, което й бе оставила Рина. Беше ли етично от страна на Арман да преглежда книжата и другите лични вещи в апартамента? Като неин съпруг вероятно бе решил, че има право да постъпи така. А като се има предвид случилото се, полицията сигурно също го бе огледала подробно.

— Много бих искала да го видя — отвърна тя.

— Искате ли да отидете веднага? Тази нощ? Мислите ли, че това може да ви помогне да вземете решението си за „Перспективите на силата“?

— Да — отвърна тя.

Всичко, чрез което можеше да опознае майка си, щеше да й помогне да вземе решение.

— Ще кажа на шофьора си да ви закара там веднага, след като привършим кафето си. — Арман бръкна в джоба си и извади от там връзка ключове. — С тях мисля, че ще си отворите и външната, и вътрешната врата. Има портиер. Ще му се обадя, така че той ще ви очаква.

— Благодаря — промълви младата жена, когато нейният събеседник пусна връзката ключове в дланта й.

— Моля останете там толкова дълго, колкото желаете. В крайна сметка в техническо отношение апартаментът вече е ваш. И не забравяйте, ако дойдете да работите с нас, ще имате нужда от място, където да живеете.

Колко странно — помисли си Ейприл. Струваше й се, че продължава живота на майка си — първо получи работата й, а сега — и апартамента.

Стига да не умреш така, както умря тя.