Линда Барлоу
Нежна разплата (18)

Седемнадесета глава

Целувката продължи дълго и Блакторн бе поласкан от реакцията на Ейприл: първоначалната й съпротива отшумя, когато увеличи натиска върху нежните й топли устни. Неувереното движение на езика й запали истински огън в долната част на корема му. Притисна я в обятията си и започна да гали врата и раменете й, докато от гърлото й се отрони леко стенание.

Божичко, колко хубаво беше. Опиваше се от нея, от нейния вкус и ухание. С всяко следващо докосване си даваше по-ясно сметка колко силно бе желанието му. Както и нейното. Разбра го от начина, по който падаха една след друга издигнатите от нея самата бариери; тя бе от жените, за които страстта и чувствеността бяха от много, много голямо значение. Тяло до тяло, това бе единствената реалност, само тя съществуваше. Беше минало толкова много време. Толкова много.

Под сакото на костюма си Ейприл носеше копринена блуза, която се закопчаваше отпред. Ако само можеше да я разкопчее, за да се добере до нея. Чувстваше инстинктивно, че има прекрасни гърди…

Тя рязко сложи край на прегръдката им, когато Роб докосна гърдите й през блузата и неочаквано се отдръпна от него. Обви нервно колене с ръце, сякаш искаше да се защити от нещо. Червеникавите й коси се разпиляха под милващите му длани.

— Ейприл?

Не го погледна.

— Не се дръж така с мен — промълви той, като се стараеше гласът му да звучи безгрижно, макар да му беше трудно да контролира дишането си. — Не съм възнамерявал да стане така.

Младата жена продължаваше да мълчи, но се изправи и започна да крачи напред-назад под дъба.

— Добре, добре, признавам, исках това да стане — рече той. — Всъщност, усетих нещо по-особено към теб още първия път, когато те видях и цяла седмица си фантазирам как ще те докосна. Това е. Престани да крачиш така. Нервираш ме.

Тя застана пред него и постави ръце на хълбоците си. Имаше войнствен вид. Устните й бяха нацупени и леко подпухнали (Добре целувани — помисли самодоволно той), а очите й мятаха мълнии. Истинска амазонка — реши Блакторн и си я представи как ще изглежда в черен кожен корсет, размахала камшик в клуб от рода на „Волт“. Или, още по-добре, коленичила пред него в бяла бална рокля от деветнайсети век, с онези дълбоко изрязани корсажи, които сякаш молеха някой да ги разкъса.

— Иска ми се никога да не бях срещала, когото и да било от вас — заяви Ейприл.

— Когото и да…

— Който и да е, свързан по някакъв начин със семейство дьо Севини!

— Какво значи това?

— Работата е там, че се чувствам… че се чувствам… — поколеба се. — Сякаш тук ме изкушават на всички нива. Всичките сте толкова мъжествени, толкова елегантни. Всичките сте очарователни по свой собствен начин и сте свикнали да печелите лесно сърцата на хората.

— Чакай малко. Не ме включвай в семейство дьо Севини. Аз съм просто наета от тях охрана.

— По дяволите, тук става нещо. Чувствам го. Всичко това започва да ме тревожи. Има нещо… — отново колебание. — Става нещо лошо.

— Убийството е лошо нещо, съгласен съм.

— Хората не са това, което изглеждат. Някой играе сложна игра на котка и мишка, но аз явно не мога да разбера кой е той. Не мога да вярвам на впечатленията си от хората. И това като че ли продължава от години. Вярвах на майка си, а тя ме изостави. Вярвах на Микел и той се опита да ме убие. Хората, които харесвам, невинаги заслужават доверие, а колкото до онези, които не харесвам…

— Ти не ме харесваш, но ти е приятно да ме целуваш — това ли намекваш?

Ейприл вдигна длани с извинителен жест.

— Започвам да те харесвам повече — призна тя.

— Е, в такъв случай…

— Само че тези, ъъъ… тези хормони само увеличават още повече объркването. Нямам нужда от допълнително объркване, Роб.

За първи път го наричаше така.

И това му хареса.

— Дали ще ти помогне да се почувстваш по-добре, ако ти кажа, че и мен ме измъчват подобни съмнения. Хормоналните чувства към един заподозрян не се препоръчват в „Наръчника на изследователя“.

— Виж, става късно. Прибирам се.

— Не и сама. Отдавна вече се стъмни. Ще те изпратя.

Тя го изгледа.

— Не мога да те поканя.

— Знам — отвърна той.

По дяволите.

— Не, че не бих искала — добави тя, вече с усмивка.

Погали я нежно по бузата.

— Понякога е най-разумно човек да действа така, както му диктуват чувствата. Да рискува. Да живее малко по-опасно.

Младата жена се засмя смутено.

— Аз вече живея опасно.

Не настъпвай повече — нареди си той. — Прекалената пламенност никога не е най-добрият избор. И освен това… Знаеше, че след това щеше да съжалява, когато се разделеше с нея, когато започнеше да се контролира отново. И за двамата щеше да бъде лошо, ако си позволеше да бъде изкушен от нея. Това нямаше да доведе до нищо.

Не искаше да бъде наранен от Ейприл Харингтън.

Нито пък искаше да нарани нея самата.

 

 

Остатъкът от пътя из им сенките на Сентръл Парк мина без никакви събития, но Ейприл се радваше, че Блакторн вървеше до нея. Беше прекалено лесно в мрака да си представиш скрити зад всяко дърво и камък недоброжелателни хора.

Излязоха от западната страна на парка и изминаха разстоянието, което ги делеше от нейния блок на Шейсет и втора улица Запад. Когато стигнаха стъклените врати, водещи към фоайето, Блакторн не направи опит да я последва. Затова пък я изненада, като каза:

— В петък вечерта съм канен на парти. Би ли могла да дойдеш с мен?

Младата жена премигна насреща му.

— Искаш да кажеш, като твоя приятелка?

— Не точно — заувърта той. — Всъщност, смятам, че това ще ни даде възможност да понаучим някои неща.

Да понаучим? Ние? Нима вече гледаше на нея по-скоро като на съюзник, отколкото като на неприятел?

— Във връзка с разследването ли?

— Партито се дава от Изобел и нейния приятел. Очевидно идната седмица е рожденият й ден.

— Кой е приятелят й?

— Познаваш го, Ейприл. Чарли Рипли.

Тя поклати глава.

— Изобел и Чарли? Двамата се виждат?

— Струваш ми се изненадана.

— Изглеждат ми доста различни. Чарли е толкова… толкова добър, полага големи усилия да ми помага и сътрудничи, но Изобел…

— Да, знам, тя ти създава проблеми.

Меко казано.

— Двете с нея не се разбираме изобщо, Роб. Не мисля, че ще се зарадва да ме види на рождения си ден.

— Може и така да е, но тя ме покани и предложи да си доведа приятелка — отвърна с усмивка той. — Сигурен съм, че ще бъде любезна домакиня — поколеба се. — Но не това ме тревожи.

— А какво?

— Предполагам, че ще го определиш като „необичайно парти“ — обясни бавно Балкторн. — Гостите ще бъдат доста странно облечени. Кажи ми, лесно ли се шокираш?

Тя наклони глава на една страна и го изгледа.

— Ти как мислиш?

— Бих казал не, като цяло. Отговори ми тогава на този въпрос: Изпитвала ли си някога желание да осъществиш някаква твоя сексуална фантазия?

Ейприл усети, че бузите й пламват. Разбира се, с теб — изкушаваше се да отвърне тя. Устните й все още бяха по-чувствителни там, където ги бе целувал. И не можеше да се отърве от безпокойството дълбоко в себе си. Отдавна никой не я бе карал да се чувства така.

— Убийствата ме шокират много повече от секса — успя да отговори тя.

Роб кимна.

— Мен също. Окей, нека тогава да отидем на партито. Ако нещо там те накара да се почувстваш неудобно, винаги можем да си тръгнем. Ще те взема към осем.

— Почакай. Как би трябвало да се облека за това мистериозно парти?

В големите му сини заиграха закачливи светлинки.

— Черна кожа би била съвсем на място, ако разбираш за какво говоря.

Настъпи мълчание, докато тя асимилираше думите му.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко.

— Изобел?

— Чарлс? — отвърна с подобна на нейната интонация той.

Младата жена се засмя.

— Прав си. Изобел и без това си е малко странна, но Чарли изглежда толкова недвусмислен.

— Човек трябва да внимава с такива яснички и недвусмислени особи.

— Блакторн? А ти какво ще облечеш на това странно парти?

Единственият му отговор бе дяволит смях.

 

 

Дейзи Тюлейн се наслаждаваше на силната водна струя върху голия си гръб. След пристигането си от Далас, тя се освежаваше в банята на Кристиан. Докато стоеше под душа, даваше възможност на случайно появилите се мисли за срещи и събрания, пресконференции и срещи за планиране на стратегията на кампанията да бъдат отмити от нея и да изтекат в канала. Беше дошла при красивия си млад любовник, за да се отпусне. Тези грижи щяха да почакат до завръщането в Тексас, а засега възнамеряваше да забрави за тяхното съществуване.

„Вземи здраво в ръце своята сила, промени живота си“. Измиването на проблемите и оставянето им да изтекат в канала бе един от десетките трикове на въображението, използвани в „Перспективите на силата“, които все още използваше всекидневно. Бе произнесла съвсем искрено всяка своя дума в известното рекламно предаване, посветено на компанията на Рина. Методите на Рина действаха.

Но човек трябваше да бъде дисциплиниран и да им се посвети, за да ги накара да проработят, а Рина бе много добра в това отношение, помисли си с въздишка Дейзи. Беше много добра в още много отношения.

Щом свърши с къпането, тя се избърса с една от огромните пухени хавлии на Кристиан. После, с помощта на четка със сребърна дръжка и сешоар, се захвана с косата си. След като привърши и с това, застана гола пред огледалото и се вгледа в тялото си. С удоволствие установи, че по него все така не се виждаха никакви тлъстини. Противното би било нечестно, като се има предвид по колко часа дневно прекарваше в гимнастическата зала. Оскъдното хранене не беше проблем — някогашната й непоносимост към храната бе останала даже след всички тези години. Не беше кой знае колко трудно да бъдеш слаба, когато нямаш апетит.

Добре де, когато нямаш апетит за ядене. Облече ефирния пеньоар в розово и слонова кост. Надяваше се, че точно такива неща биха се харесали особено много на Кристиан. В него изглеждаше женствена, чувствена и… пламенна. Пламенността бе сред качествата, които опитваше да развие у себе си.

Оправи грима си и се запъти към спалнята. Нямаше го там. Сигурно все още беше долу. Погледна се отново в огледалото, бухна косите си, изобрази върху лицето си типичната за кандидатката на Сената усмивка, и излезе в коридора.

Когато мина покрай стаята на Кейт, вратата се отвори. Момичето стоеше на прага й, облечено с пижама, стиснало някаква плюшена играчка.

Дейзи съжали, че не бе наметнала нещо върху прозрачния си пеньоар. Минаваше полунощ. Това дете не спеше ли?

— Сънувах кошмар — обясни Кейт.

Гласът й потрепери; направи физиономия, която говореше, че може да заплаче всеки момент.

Дейзи я прегърна инстинктивно. Но момичето се отдръпна.

— Не ме докосвай!

— Това е било само един лош сън, скъпа — рече успокояващо Дейзи. — Знам, някои от тях са наистина ужасни. Какво ще кажеш да изпиеш една чашка какао? На мен това винаги ми помага да се почувствам по-добре.

— Мразя какаото — обяви момичето.

Както мразиш и мен, нали? — помисли си мисис Тюлейн. Бедното дете. Нищо чудно, като се има предвид колко загуби бе преживяло. Смъртта на майка му бе внезапна. А сега и Рина…

— Няма да успееш да заблуждаваш вечно баща ми — заяви Кейт. — Той може да е сляп, но не е тъп.

— Аз не се опитвам да заблуждавам баща ти, Кейт — отвърна търпеливо Дейзи. — И двамата с него сме убедени, че е много важно човек да бъде честен за всичко.

Момичето премигна насреща й, след което избухна в смях. Мисис Тюлейн усети напрежение. Вярно, че беше глупаво, но не обичаше да й се присмиват. С атаките можеше да се справи, дори с личните атаки. Хората, които нямат дебела кожа, не би трябвало изобщо да се захващат с политика и Дейзи бе положила големи усилия, да удебели своята като на тексаски броненосец. Но сега осъзна с прискърбие, че подигравателният смях все още успяваше да проникне през нея.

Даже подигравателният смях на едно дванайсетгодишно момиче.

Защо ли се смееше? Какво знаеше?

Насили се да се усмихне.

— А сега се върни в леглото, сладурче, окей? Мисли си за приятни неща и сънят ще отмине, а утрото ще настъпи, преди да си разбрала.

— Лека нощ — заяви Кейт, този път учтиво.

— Лека нощ, Кейти, сладурче. До утре сутринта.

Детето затвори вратата. Дейзи тръгна нататък по коридора, леко смутена от поведението му. Всичко бе възможно, ако бе все още замаяно от съня, но то изглеждаше напълно разсънено.

— Дейзи?

Обърна се. Вратата бе отново отворена и сега усмивката на Кейт бе зложелателна.

— Хмм?

— Ти ще изгубиш изборите.

И, като се засмя отново, затръшна вратата.

Дейзи пламна от гняв. Ако беше моят баща, щеше да я захвърли върху купчината дърва за огрев и да я нашиба така, че да види звезди посред бял ден — помисли си тя. — Кристиан трябва да вземе мерки, докато е време.