Линда Барлоу
Нежна разплата (4)

Трета глава

Ейприл се облегна върху платения телефон в ъгъла на фоайето в полицейския участък, като говореше тихо и се питаше дали не подслушваха линията. Помнеше много добре какво значи да се страхуваш от властта, която би трябвало да те защитава…

— Не се бави с никоя от новопристигналите пратки — обясняваше точно тя на Брайън, своя Бостънски съдружник. — Очаквам да получа от три от най-големите издателства няколко кашона с новите им романи. Редовните ни клиенти все питат за новия Кинси Милоун.

— Почакай минутка — отвърна Брайън. — Ти си арестувана, а се притесняваш за новите книги, очаквани от нашите клиенти? Знам, че си от книгоразпространителите, които милеят много за професията си, но…

— Не съм арестувана — рече Ейприл. Трябва да запазя разума си — помисли си тя. Хвърли поглед към непрекъснато влизащите и излизащи хора. — Разпитваха ме, но най-сетне привършиха и казаха, че мога да си вървя. Ние обаче сме три часа назад оттук и исках да те хвана, преди да си затворил книжарницата.

— Ейприл, добре ли си? Гласът ти звучи ужасно. Колко близо до изстрела беше? Искаш да кажеш, че е станало в самата зала?

— Сега наистина не мога да говоря.

Нави телефонния кабел около ръката си. Трябваше да му каже повече подробности, но точно в момента това не бе по силите й. Беше уморена, беше й горещо. И се чувстваше вцепенена.

Това не й беше помогнало с полицията, така подозираше. Макар никой да не й го бе казал открито, въпросът сякаш висеше във въздуха: „Щом ви е майка, защото тогава не плачете, млада госпожице?“

Но не я бяха арестували. Бяха я разпитвали в продължение на часове, но в крайна сметка я бяха пуснали. Слава Богу не я бяха арестували! Нямаше да може да го понесе… не отново.

Дали бяха научили нещо за миналото й? Дали през 1969 година полицията е разполагала с компютри? Вероятно имаше начин да се провери. Какво щеше да стане, когато откриеха?

— Единственото ми желание е да отпътувам за вкъщи колкото се може по-скоро — рече тя. — И ще го направя веднага, след като полицията ми позволи да напусна Калифорния.

Притисна длан към туптящото си чело.

— Да не искаш да кажеш, че те подозират?

— Господи, това е истинска ирония на съдбата. — Представи си Брайън, седнал на бюрото й в „Поизън Пен“, заобиколен от купища криминални романи. — Продавам измислени убийства и ето, че сама се озовах насред едно истинско.

— Но, шефе, нищо не разбирам. Коя е тя? Някоя конкурентка?

Изсмя се нерадостно.

— Майка ми.

От другата страна настъпи мълчание.

С крайчето на окото си младата жена забеляза, че към нея приближават няколко човека, някои — с камери в ръце.

— Брайън, трябва да вървя. Ще ти се обадя отново утре.

— Чакай малко…

— Довиждане — рече тя и затвори телефона.

Пресата, разбира се, бе научила за убийството. Рина дьо Севини беше известна. А отдавна изгубената й дъщеря бе разпитвана във връзка с убийството. Каква история само. Някои от репортерите несъмнено щяха да започнат да се ровят в миналото й. Ако полицията не се добереше до него, пресата щеше да го направи.

Събра с несигурни движения вещите си — дамската чанта, пакета книги и брошури от конгреса, които бе разнасяла цял ден със себе си — и забърза в обратна на репортерите посока. Откри вход встрани на сградата и заслиза по някаква бетонна стълба, която я отведе сред горещината навън.

Чувстваше се като пребита и леко замаяна. Маги бе останала през по-голямата част от следобеда с нея, но трябваше да бърза за специалния коктейл, който тя организираше заедно с няколко други книгоразпространители на любовни романи в чест на Сандра Браун и Джейн Ан Кренц — и двете избрани за най-добри авторки на бестселъри от „Ню Йорк Таймс“. Извини й се трескаво и обеща да се върне веднага след приключването на официалните й задължения.

Репортерите я следваха. Ейприл забърза по тротоара и се огледа за такси. Но това не беше Ню Йорк или дори Бостън. Всички в Калифорния имаха коли. Не се виждаха никакви таксита.

По дяволите. Трябваше да се върне и да се обади.

Ейприл потръпна, въпреки жегата. Рина беше мъртва. Наистина беше мъртва.

— Мис, ъъ… Харингтън? — обади се зад нея човек с камера на рамо. — Това сте вие, нали?

— Ще направите ли коментар по повод убийството на Сабрина дьо Севини?

— Хей, Ейприл, вярно ли е, че си познавала мъртвата?

— Наистина ли сте дъщеря на Рина дьо Севини?

— Нямам никакъв коментар — прошепна тя и извърна лице от фотоапаратите и видеокамерите.

— Видяхте ли кой я застреля?

— Какво мислите за начина, по който полицията се захвана със случая?

— Ти ли я уби, Ейприл?

Ейприл. Те вече знаеха дори името й и се чувстваха свободни да го използват. Представи си заглавието във вестниците: „ЕЙПРИЛ ОБСИПВА С КУРШУМИ ОТДАВНА ИЗГУБЕНАТА СИ МАЙКА“.

Трепна, когато усети докосване по рамото.

— Нека ви отведа от това — рече някой.

Обърна се и се озова пред някакъв висок, тъмнокос мъж. Полицаят… или не, охраната. Същият, който я бе нападнал в конгресния център. Първият от неколцината, повярвали, че тя бе убила майка си.

Беше красив по особен, грубоват начин — със сурови черти, мощен торс и дълги крайници. Очите му бяха кафяви, с гъсти тъмни мигли. Трябва да беше на нейната възраст — около четирийсетте.

— Имам кола — рече той. — В хотела си ли се връщате? Ще ви закарам.

— Не, благодаря.

— Колата е паркирана отсреща на улицата. Тук никога няма да можете да хванете такси. Калифорния не е като Ню Йорк или Бостън. Отседнали сте в един от хотелите към конгресния център, нали?

— Да, но аз наистина не желая…

— Настоявам.

И той я хвана здраво за ръката.

— Хей, приятел, кой си ти? Съпруг ли си й, или какво? — попита един от репортерите.

— Без коментар — отвърна той. И прошепна на Ейприл: — Хайде.

Волята й като че ли се стопи от силата на неговата. Това бе необичайно, не бе изобщо в неин стил. Но мисълта, че ще може да се отърве от досадните репортери, че ще може да се отпусне на седалката в колата и да бъде закарана до хотела, бе неустоима.

Какво, по дяволите, помисли си тя, докато го оставяше да я мъкне към автомобила си. Той беше силен и тя се чувстваше защитена. Дори този човек бе за предпочитане пред полицията. Всеки бе за предпочитане пред полицията.

— Дори не знам името ви — рече тя.

— Блакторн. Роб Блакторн.

Блакторн^[1]. Зловещо име, помисли си тя.

— Защо ме нападнахте? Нима помислихте, че имам оръжие? Аз не съм я застреляла, мистър Блакторн.

— Знам.

Изпита абсурдна благодарност, когато го чу да казва това.

Той отключи вратата откъм страната на пасажера и тя се качи в колата. Репортерите ги последваха дотук, но той не им обърна никакво внимание и тя направи същото. Когато Блакторн заобиколи автомобила и се настани на мястото на шофьора, тя вече бе отпуснала глава назад върху облегалката.

— Полицията май ви поизмъчи, а? — попита той и запали мотора.

— Доста — отвърна тя.

Знаеше, че можеше да бъде и по-зле. Ченгетата не се държаха особено приятелски, когато подозираха някого в убийство.

Споменът я прободе като с нож в слабините. Колко ли време щеше да им бъде нужно, докато открият какво бе сторила преди толкова много години във Вашингтон? А като разберяха… как ли щеше да се отрази това върху настоящото разследване?

— Когато бъде убита известна личност като Рина дьо Севини, полицията гледа на работата си някак по-сериозно, отколкото ако жертвата е някой бедняк — рече Блакторн.

Ейприл не отвърна. Наблюдаваше през полупритворените си клепачи палмите, които преминаваха покрай прозореца й.

— Аз гледам на работата си дори още по-сериозно, когато изгубя някой клиент.

— Много жалко, че не погледнахте на нея малко по-сериозно предварително.

Той не отговори и тя съжали за думите си. Погледна го крадешком изпод полуспуснатите си ресници. Профилът му беше суров, но почти незабележимото потрепване на едно мускулче около челюстта издаваше емоциите му. Сведе очи към ръцете му — едната беше на кормилото, другата — на скоростния лост. Бяха големи и силни. Движеха се властно, докато той караше из натовареното движение.

— Направих грешка — призна най-сетне той. — Възнамерявам да се реванширам по възможно най-добрия начин. Ще намеря убиеца на Рина и ще го… — хвърли поглед към своята спътница, — или я изправя пред съда. — Направи пауза, след което додаде: — Вие не сте я застреляла, но може да сте наела някой друг.

Очите й се отвориха широко.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че убийството бе извършено професионално. Рина е убита от наемен убиец, който е избрал чудесно най-подходящия момент, а след това е изчезнал, слял се е с тълпата. Справил се е майсторски.

— Е, полицията не спомена за подобна теория пред мен.

— Сцената беше объркваща през първите няколко секунди. — Стори й се, че видя лека руменина по бузите му. — Предполагам, че вече всички в анахаймската полиция са разбрали какво всъщност е станало. Оттук нататък целта им ще бъде да открият евентуалния мотив. Ако разберат причината, тя ще ги отведе към извършителя.

— Не задължително — отвърна Ейприл. — Възможно е няколко човека да желаят смъртта й.

— В романите може би — отговори с лека усмивка Роб. — В реалния живот става дума за един.

— Разбирам. Искате да кажете, че между изкуството и живота съществува огромна разлика.

— Изкуството и смъртта — поправи я тихо той.

— Вижте, мистър Блакторн…

— Значи наистина сте дъщеря на Рина?

— Спрете колата, ако обичате, и ме пуснете да си вървя. Сама ще намеря пътя към конгресния център.

— Успокойте се. Почти пристигнахме — гумите на взетата под наем кола изскърцаха, когато бодигардът направи рязък завой.

Сигурно е трениран да извършва всякакви маневри, за да избягва терористичните атаки — помисли си младата жена.

— Познавам лично семейството — продължи той. — Но никога досега не съм чувал за вас.

— Майка ми ме изостави, когато бях на дванайсет години. Днес за първи път от двайсет и осем години се озовах в една и съща стая с нея.

— Изоставила ви е? Защо?

— Защо ли? — Ейприл се изсмя горчиво. — Обичайната причина, заради която жените не се грижат добре за децата си или напълно ги изоставят. Появи се един мъж. Тя го пожела — той щеше да промени живота й. А аз стоях на пътя й.

— Звучите ожесточено. Двайсет и осем години са дълъг период. Сега вече сте зряла, преуспяваща жена.

— Времето невинаги лекува раните.

Нещо на лицето му се промени, сякаш над челото му премина облак. Той отмести поглед от очите й. А след това се изкашля.

— Ще направят проучване за вас, нали знаете. И местните власти, и ФБР.

— ФБР ли?

— Когато някой наема убиец в един щат, за да убие човек в друг, това възбужда интереса на федералното бюро. Семейство Севини живее в Ню Йорк и очевидно точно така е и станало. ФБР ще се заеме с разследването. — Очите му блуждаеха някъде в далечината. — Ще видим дали историята ви отговаря на истината.

Ейприл стисна юмруци.

— Няма какво да крия.

Лъжкиня, лъжкиня — изкрещя съвестта й.

Той спря рязко пред хотела.

— В бизнеса си съм разбрал една основна истина и тя е, че всеки има нещо за криене — наведе се към нея и отвори вратата, преди облеченият в ливрея портиер да успее да го направи. Топлата му, силна ръка се допря за миг в кръста й. — Каквито и да са вашите тайни, аз ще ги извадя наяве — произнесе тихо той. — Заинтересуван съм както професионално, така и лично, да открия всичко за мис Ейприл Харингтън.

И тя му вярваше. Той щеше да започне да рови в миналото й и един Господ знаеше какво щеше да направи, когато разбереше.

Трепереше, когато излезе от колата му.

 

 

Той я проследи с поглед как се отдалечава към входа на хотела. Беше красива — самотна фигура, спокойна, бледа. Дългите червеникави коси бяха опънати безмилостно назад и събрани в кок, който можеше да изглежда изтънчен, ако няколко кичурчета не се измъкваха упорито, за да увиснат край бузите и шията й. От време на време, докато я возеше, тя прибираше някое непослушно кичурче зад ухото си, но само след минути то отново беше на свобода.

Беше ли способна на ярост, на омраза, на отмъстителност? Струваше му се трудно за вярване. Но годините, прекарани в тази работа, го бяха направили циничен. Красотата не правеше една жена по-малко опасна.

През няколкото часа след убийството бе подложил на подробен анализ всяко свое движение в Анахайм — препълнената заседателна зала, гневното спречкване между Рина и непознатата, объркването, надигането на тълпата, блясъка на метала, изстрела, виковете.

Превърташе го през съзнанието си като кинолента, спираше кадъра, застояваше се върху един или друг детайл. Умът му обаче се задържаше много повече върху онова, което се бе случило след изстрела, отколкото — преди него. Как се бе втурнал към червенокосата. Как я бе хванал. Как я бе притиснал силно към тялото си. И бе вдъхнал аромата на парфюма й.

По дяволите, не трябваше да става така. Той контролираше положението. Трябваше да го контролира.

Невероятно, нямаше желание за алкохол. Но искаше нещо. Продължаваше да гледа Ейприл Харингтън. Тя беше ключът, сигурен беше в това. Която и да бе.

— Не вярвам на онова, което твърди — бе казал Кристиан дьо Севини, когато бяха говорили по телефона. — Очевидно е някаква мошеничка. След като си бил в разузнаването и в други части за намиране на информация, все ще можеш да направиш нещо по въпроса, Блакторн. — Говореше с обичайното си презрение. — Разучи всичко за нея. Изопачи лъжите й.

— Но коя е тя? — бе попитала Изобел на път към полицията. — Не искам да я виждам. Ако не беше предизвикала тази суматоха в залата, убиецът никога нямаше да се осмели… и Рина щеше да бъде все още жива.

— Страхувам се, че може да е казала истината — бе отвърнал Арман. — Сабрина наистина имаше незаконно дете. Всъщност дори срещнах това момиче, преди много години. Споменът ми за нея не е особено ясен, но не е изключено това да бе същата жена. На нас ни казаха, че е умряла. Може би аз повярвах прекалено бързо на това.

Разбира се, всеки един от тях можеше да бъде убиецът зад кадър. Скоро щяха да разберат кой щеше да има полза от смъртта на Рина.

Не и аз, това е сигурно.

По дяволите, трябваше да пийне нещо.

Помогни ми, Джеси, помисли си Роб.