Линда Барлоу
Нежна разплата (30)

Двадесет и девета глава

Гласът на Кейт върна Ейприл към действителността. Абсолютно сигурна, че ще умре и останала единствено с надеждата, че това щеше да приключи бързо и няма да й причини много мъки, тя се чувстваше като уловена в капан. Сякаш се намираше под тънък слой лед във водите на замръзнало езеро. Все още виждаше неясно света, който обичаше, но беше парализирана от студ и ужас и не можеше да разбие делящата я от него преграда.

Но едно беше да се раздели със собствения си живот. И съвсем друго — да позволи едно дванайсетгодишно дете да я последва в смъртта.

Затова бе извикала. А той, убиецът, я бе ударил силно. Беше учудена, че е все още жива.

Къде беше Кейт? Беше ли чула нещо? Дали не бе избягала от апартамента? Дали точно в този момент не известяваше портиера, а може би викаше полицията?

— Ейприл? — извика неуверено гласът на момичето откъм антрето.

Грубата ръка запуши отново устата й и младата жена усети, че очите й се напълниха със сълзи. Главата я болеше, особено от лявата страна на лицето. Тялото й бе слабо; не беше сигурна, че може да помръдне или да издаде някакъв звук.

Вгледа се в лицето на убиеца — този път го видя истински, така че нямаше да го забрави никога. Той съзерцаваше голото й, беззащитно тяло и в изражението му видя нещо, което не можеше да определи, нещо неподдаващо се на описание.

И разбра, че не можеше да позволи Кейт да бъде изложена на дебнещото тук зло.

Успя да освободи едната си ръка и, кой знае как, съумя да го хване за лакътя. Опита да обясни с очи, че иска да каже нещо. Че разбира необходимостта да пазят тишина. Че няма да вика.

Той я разбра. Странно — все едно че помежду им съществуваше някаква особена връзка. Можеше да се изправи срещу това зло. Можеше да се обърне към него. Може би даже да се спазари с него.

Той повдигна едва забележимо длан от устата й.

— Ще се освободя от нея — прошепна тя. — Тя не те е видяла. Не знае, че си тук. Тя е само едно дете. Не й прави нищо лошо, моля те.

Настъпи абсолютно мълчание. След което убиецът кимна.

Ейприл се изтърколи непохватно и се изправи на колене. Той стоеше до нея, като я държеше за раменете и косите. Като някой любовник — помисли си тя. — Като Блакторн…

— Ще се извиня — обясни шепнешком младата жена. — Ще й кажа да си върви.

— Давай — отвърна с безразличие той. — Но внимавай. Изпортиш ли нещата, свършено е с детето.

Вярваше му. Беше видяла очите му. Дори някога да бе имал съвест, тя бе отлетяла.

Ейприл посегна към дръжката на вратата.

 

 

На Кейт й се стори, че чу Ейприл да вика нещо, но не успя да разбере какво точно. Поколеба се на прага на вратата, която водеше към коридора за спалните. Ами ако в момента бе с приятел?

Мисълта, че Ейприл може да има любовник, я накара да замръзне на място. Тя беше достатъчно хубава, за да си намери приятел, но това означаваше, че не се интересуваше от баща й. И тъй като Ейприл бе последната й надежда баща й да се превърне в почтено човешко същество, тази мисъл никак не й се хареса.

Интересно дали тактиката й да проваля срещите щеше да се окаже по-печеливша срещу Ейприл и нейния приятел, отколкото срещу баща й и Дейзи Тюлейн?

Какво можеше да направи? Настина искаше да поговори със своята приятелка. Искаше да й каже, че бе успяла да претърси поне част от апартамента на дядо си, преди да бъде хваната, и че не бе видяла и следа от липсващата дискета.

Дочу някакви звуци откъм банята. Поклати глава. Какво ли правеха там? Може би се къпеха заедно? Беше доста странно. Гласът на Ейприл също й се бе сторил странен.

Да не би нещо да не бе наред? Въображението на Кейт заработи с пълна пара. Ами ако това бе убиецът? Ами ако в момента той беше тук, в апартамента? Ако бе хванал Ейприл?

Не бъди глупава — рече си тя. — Последния път, когато си помисли такова нещо, нямаше никакъв убиец.

Но Ейприл не беше ли изкрещяла „Не!“?

И как така след това не бе произнесла нищичко?

Кейт погледна към антрето, а след това към сводестия вход на кухнята. Поколеба се за момент, след което се насочи към кухнята. Нещо не беше наред. Чувстваше го.

Телефонът бе тук и можеше да набере 911. Грабна слушалката и огледа малката кухня, търсейки място, където да се скрие. Нямаше такова. Натисна нужните бутони и чу сигнала, но никой не отговори. Беше чела статии по този въпрос — обажданията на 911 в този град бяха толкова много, че нямаше как да бъде отговорено на всичките. Понякога бяха необходими цели двайсет минути, за да се свърже човек…

— Кейт, ти ли си? — провикна се от другия край на коридора Ейприл.

Сърцето на момичето укроти леко ритъма си.

— Ейприл, добре ли си?

— Да, Кейт. Просто съм заета в момента, това е всичко. Тук съм с един приятел. Ще трябва да дойдеш по-късно, окей?

Значи е с любовник. Боже, възрастните толкова си приличат! Отвратително е.

— Спешно отделение на полицията — дочу глас в слушалката тя.

— О, извинете — измърмори Кейт. — Няма нищо.

 

 

— Виждаш ли, тя си тръгва — рече Мишената.

Двамата с Мороу се ослушваха край вратата на банята. Бе опрял пистолета в гърлото й.

— Извинявай, че те притесних — провикна се Кейт. — Ще дойда пак утре.

Гласът й звучеше едновременно саркастично и недоволно. Божичко, тийнейджърите бяха доста грубички в наши дни. Трябваше да им бъде даден урок, на всичките.

Чуха затръшването на входната врата.

— Отиде си — промълви жертвата.

— Може да си е отишла, а може и да не е.

Тя го изгледа уплашено.

— Не я ли чу като си тръгна?

— Млъкни. — Стана и я дръпна грубо, за да се изправи. — Сторила е добре, ако си е отишла. Ще отидем да проверим.

И я задърпа, все така гола и с капеща от тялото й вода, към коридора. Застанал зад нея, обвил врата й с ръка, Мороу я принуди да върви към дневната. Сега вече имаше материални доказателства по целия скапан апартамент. Не можеше да повярва, че добре замисленият му план се бе превърнал в такава бъркотия.

Бъди гъвкав — нареди си той. — Може би все още има начин да се измъкнеш.

— Как влезе детето, впрочем. Давала ли си й ключ?

Мишената поклати глава.

— Рина трябва да й го е дала.

— И тя просто си влиза така всеки път, когато й скимне?

— Горе-долу.

— Това за малко не й коства живота.

Мишената потръпна. Нямаше как да го скрие, тъй като я бе притиснал към тялото си. Беше гола, уязвима и на път да умре.

Мороу усещаше властта си, наслаждаваше й се. Виждаше, чувстваше, вкусваше, вдъхваше страха й и той го вълнуваше приятно. Повече от секса. Убиването бе винаги по-добро от секса.

Това убийство се бе провалило, но въпреки това му доставяше удоволствие.

Веднъж някой му беше казал, че дните му като професионален убиец са преброени, защото прекалено много обичаше да убива. Вероятно имаше право. Само един побъркан можеше да изпитва наслада от това. Понякога Мороу се притесняваше, да не би да е побъркан. И да отиде в ада.

От друга страна, в мигове като този и лудостта, и адът му се струваха малка цена за такова удоволствие.

Накара я да влезе в дневната. Видяха, че вратата на апартамента бе добре затворена. Малката поне не я беше оставила отворена, така че да може да влезе всеки глупак, който поиска…

А сега какво? Кухнята беше подходящо място. В нея имаше много смъртоносни обекти. Той мислеше бързо, беше творческа личност…

Стори му се, че с ъгълчето на едното си око забеляза някакво движение откъм кухнята. Извърна се, като завъртя и дулото на пистолета, като се движеше по-бързо от мисълта и видя… О, Боже! Видя една глава…

Ейприл изпищя, когато пръстът му натисна спусъка. Оръжието ги блъсна и двамата. Тъй като имаше заглушител, се чу само пукане. Само че се бе прицелил много високо, като за възрастен човек. По дяволите, това вероятно беше детето — очевидно то все пак не си беше тръгнало…

Тогава, кой знае как, Харингтън се измъкна и заби скапаните си зъби в ръката му, в тази, с която стреляше. Тя викаше, и хлапето викаше, а той стреля отново. Гласът на малката секна, а Мишената се развика:

— Не! Не! Не!

Настана пълен хаос. Той изви оръжието към нея, когато тя внезапно заби пръсти в очите му. Тогава той извика от болка и ярост, а кучката го ритна по капачката на коляното и той усети, как пръстите му изпускат пистолета. Чу го да пада. Огънят в очите му бе неописуем. Удари я с всичка сила и тя се строполи на пода. Мороу обаче не можеше да види оръжието, а тя вероятно щеше да го вземе всеки момент. „Тази кучка ще ме убие със сигурност, ако го намери“ — помисли си той.

— Кейт! Кейт! Кейт! — крещеше тя, но детето не отговаряше.

По дяволите, всичко се бе объркало.

Мороу помнеше къде е вратата и отстъпи заднишком към нея. Болката в главата му бе толкова силна, че му се гадеше. Най-голямото му желание обаче беше да се измъкне оттук, преди да го е застреляла, преди да е направила във възбудата на момента онова, което той бе правил най-хладнокръвно в продължение на години…

Откри опипом вратата и я отвори. Мишената беше на телефона и хълцаше в слушалката.

— Простреляха я, тя е в безсъзнание, моля ви елате веднага!

Мороу тръгна, спъвайки се, по коридора. Не можеше да повярва, че това ставаше наистина. Детето в крайна сметка не си бе тръгнало, а кучката го бе ослепила.