Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Keepsake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Дубина (?)
Корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Линда Барлоу. Нежна разплата

ИК „Ера“, София, 1998

Редактор: Олга Тунчева

ISBN: 954–11–0302–2

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

— Окей, оплескахме я — каза Блакторн на Карла Мърфи.

Беше вдигнал крака върху бюрото си, което се намираше в един от модерно обзаведените офиси на Седмо авеню, само на две преки от Сентръл парк.

— Няма как да променим станалото, но ще направим всичко възможно да разберем кой е убиецът.

— Тази история те засяга лично, знам това — отвърна Карла.

— Точно така. Но в момента мисля повече за бизнеса ни, отколкото за личната си връзка със семейство дьо Севини. — Добре беше да е така, рече си той. Освен Карла, за него работеха още трима човека. Той беше отговорен да осигури вечеря на масите им всеки ден. Ако бизнесът му се провалеше, те също оставаха без работа. — Не е особено добра реклама, известна личност като Рина дьо Севини да бъде убита току под носовете ни, нали? Подобна история едва ли ще накара клиентите да заприиждат насам и да започнат да тропат на вратата ни.

— Да — отговори мрачно Карла.

— Вече изгубихме два договора, а двамата господа от Саудитска Арабия, които Джонас трябва да дундурка във Вашингтон идната седмица по време на преговорите за доставките на нефт, се обадиха, за да питат дали наистина можем да осигурим безопасността им.

— Успокоил си ги, надявам се.

— Да, кланях се и правех метани до земята. Пазили сме ги и преди и бяха доволни. Джонас говори арабски и знае къде да ги заведе да се позабавляват, затова не вярвам да се откажат от нашите услуги. — Джонас беше добър човек и Роб му имаше доверие. Беше млад и понякога прекалено въодушевен, но беше умен и го биваше с чуждите езици. Освен това беше и компютърния специалист на Блакторн. Можеше да се промъкне по електронен път във всяка система. — Дори и така малко реклама няма да ни навреди — продължи той. — И според мен най-добрият отговор е да изпреварим полицията и ФБР, като открием сами убиеца на Рина.

— Слушай — рече Карла. — Знам, че си работил във ФБР. И че „Уърлд Систъмс Сикюърити“ е започнал като детективска агенция. Но от доста време не сме били замесени дори отдалеч в разследване на убийство. Освен това то стана в Калифорния, а това тук е Ню Йорк.

— Имам приятели — заяви Роб. — От някои от тях вече съм получил информация. — Хвърли някаква папка върху бюрото помежду им. — Ето какво знаем засега. Убиецът е професионален стрелец. Не се е приближил до Рина дотолкова, че да остави някакви следи по тялото й. Избягал с оръжието си, пистолет калибър 22. Анахаймската полиция е разпитала мнозина от свидетелите, които твърдят, че са го видели, но няма две описания, които да си приличат. Знаем, че е бил в залата с нея, но същото се отнася и за още хора, чийто брой надхвърля сто. Това беше истински кошмар за момчетата, изследващи мястото на убийството, тъй като там бе пълно с косми, отпечатъци и какви ли не още глупости, способни да запълнят цяла стая с бурканчета и хартиени пликчета с доказателствен материал, който обаче не може да ни помогне с нищо. И най-накрая — ние разполагаме с енергия. Този е от случаите, които не могат да бъдат разрешени с физически доказателства.

— А оръжието не се намери, така ли?

— Не се намери. Той вероятно го е използвал, след това го е разглобил, отнесъл е частите в Лос Анджелис и ги е изхвърлил в океана. В подобни случаи убийците или оставят оръжието си на местопрестъплението — без никакви улики по тях, естествено — или го скриват. Подозирам, че пистолетът е попаднал в същата черна дупка, в която изчезват чорапите в сушилната машина.

— Мислиш, че е отнесъл оръжието си в Калифорния?

— Не е могъл да пътува със самолет с него, това е сигурно.

— А може би извършителят е от Калифорния.

— Абсолютно си права. Може да е отвсякъде, там е проблемът.

— Може би този случай изобщо няма да бъде разрешен.

— Напротив, ще бъде. Някой е искал смъртта на Рина дьо Севини. И когато разбера причината, ще науча и кой е бил той. Отдавна изгубената дъщеря е най-вероятният заподозрян, разбира се. Особено сега, след като се оказа, че именно тя е наследница на Рина.

— Това ми напомни нещо. Вярно ли е, че ти също си получил нещо в завещанието?

— Да. Оставила ми е картина. Това бе наистина изненада.

— Нямах представа, че сте се познавали толкова добре.

— Двамата с Джеси се запознахме с нея по време на боледуването на жена ми.

— Боже, шефе, скоро ченгетата ще започнат да разследват и теб самия.

— Да, така е — Блакторн се опита да не мисли за това. — Добре, искам да науча всичко, което може да се научи за тази Харингтън — за бизнеса й, за сексуалния й живот, за приятелите, за живота с майка й, ако изобщо са живели заедно. Казах на Джонас да проведе едно от незаконните си компютърни издирвания във връзка с нея. Искам да знам на коя страна спи, зодията й, кръвната й група, оценките й в гимназията, кой е бил първият й приятел, последният й приятел и какво е обядвала миналия вторник. Мислиш ли, че ще успееш да се справиш с това?

— Мисля, че си леко обсебен от този случай — отвърна сухо Карла. — Добре де, провалихме се. И такива неща се случват.

— Просто го направи, Мърфи — промълви провлечено Роб.

Наистина ли се беше вманиачил на тази тема, запита се той, когато остана сам. Може и да имаше нещо такова, но беше от голямо значение да научи подробностите.

За момент се върна назад в годините, прекарани във ФБР. Баща му беше ченге в Ню Йорк и той самият винаги бе искал да работи в правозащитните органи, още от ранните си детски години.

Виетнам едва не бе променил това му желание — там бе видял прекалено много насилие, прекалено много ужас и вече не правеше така ясно разлика между добрите и лошите. След Виетнам често му се бе случвало да мисли, че единственото, което можеше да върши добре, беше да убива…

Тогава именно бе започнал да пие. Изминаха само няколко месеца, преди да осъзнае, че или трябва да се откаже от алкохола, или да гледа как проваля живота си. Избра първото, дипломира се с почетна грамота и започна работа във ФБР.

Това бяха хубави години, а и той беше добър в работата си. Само че беше прекалено независим и това му бе донесло безкрайна поредица от мъмрения и не му бе позволило да се изкачи в йерархията.

Джеси го бе убедила да създаде охранителната си фирма „Уърлд Систъмс Сикюърити“.

Това бе добър ход. Загубата на Джеси обаче се бе отразила зле върху работата му. Той не можеше да се съсредоточи. Беше напрегнат и взе някои неудачни решения, извърши неуспешни действия…

Сега си даваше сметка, че щеше да има само един шанс да поправи стореното.

Рина дьо Севини беше мъртва.

И това можеше да е дело на всеки един. Роднина. Приятел. Съдружник. Религиозен фанатик. Някой, на когото бе помогнала с програмата си. Някой, на когото бе навредила с програмата си. Някой, който смяташе, че „Перспективите на силата“ бе изпълнена предимно с глупости.

Или отдавна изгубената дъщеря на Рина.

 

 

— Все още не проумявам — рече Ейприл. — Цели двайсет и осем години не съм виждала майка си. Защо е оставила на мен своята компания?

Артър Стенли сви рамене.

— Това не ми е доверила — отвърна той.

Стенли бе настоял тя да дойде в кантората му в събота сутринта, за да може да й обясни условията на завещанието на Рина. Току-що я бе запознал с размерите на онова, което бе наследила. Умът й не можеше да го побере. „Перспективите на силата“ бе компания на стойност няколко милиона долара. През последните няколко години, когато Рина се бе превърнала в гуру на филмови звезди, политици и обикновени хора, копнеещи да намерят душевен покой, фондацията бе залята с пари. Стенли заяви с очевидна гордост, че това е една от най-бързо разрастващите се частни компании в страната.

— Намеренията й са пределно ясни — заяви той. — Тя не само ви оставя компанията, ами очаква и да я ръководите. И действително най-лелеяната й надежда бе, че ще решите да заемете мястото й.

— За това не може да става и дума — отвърна Ейприл. — Аз си имам свой собствен бизнес.

— Мадам очевидно е знаела за това — рече Стенли. — Всъщност в инструкциите си тя постановява, че именно компетентността, с която ръководите своя бизнес я е убедила в таланта ви. Промяната не е направена поради някаква сантиментална прищявка. Тя е убедена, че вие — и само вие — сте нейна достойна заместничка.

Ейприл поклати глава.

— Та тя дори не ме познаваше. Аз съм съвсем различна от детето, което остави на Нюйоркското пристанище.

— Изглежда е следяла отдалеч напредъка ви, особено през последните години. Разбира се, тя бе все още млада. Сигурен съм, че не е очаквала да умре толкова скоро. Почти съм убеден, че е възнамерявала да се свърже в близко бъдеще с вас и да започне да ви обучава за тази работа. За нещастие събитията се развиха по този трагичен начин. Семейството несъмнено ще ви създаде трудности. Може да решат да оспорят завещанието. То обаче беше грижливо изготвено и желанията на мадам дьо Севини са пределно ясни.

— Нейните желания може би. Но не и моите. Никога не съм я молила да й ставам наследница.

— Разбирам. — Адвокатът й подаде лъскава диплянка с великолепна снимка на усмихнатата Рина върху корицата. Съдържанието бе посветено на „Перспективите на силата“. — Но се надявам, след като прочетете този материал да промените мнението си.

Ейприл пое брошурата. Всъщност не беше сигурна доколко искрени бяха протестите й. Колкото повече мислеше върху перспективата да наследи бизнеса на Рина, толкова по-примамлива и вълнуваща започваше да й се струва тази мисъл.

— Всичко това е толкова безлично — каза тя на адвоката. — Оставила ли ми е нещо от личен характер?

— Има един апартамент, нейна собственост… или, по-скоро собственост на „Перспективите на силата“. Там може би има някои лични вещи. Както и това — рече той и й подаде голям плик. — Инструкциите бяха да ви го предам лично, ако с мадам се случи нещо. От онова, което ми каза, останах с впечатление, че е нещо, което има единствено сантиментална стойност. „Нещо за спомен“, така каза тя.

Ейприл отвори плика и в него намери голяма снимка на двете с майка си, застанали пред малката къщурка в Кейп Код през същото онова лято. Рина беше с шорти и голяма мъжка риза, със завързани около кръста й краища. Ейприл носеше парцаливи шорти и тениска на „Бостън Селтикс“. И двете бяха босоноги, а Ейприл бе стиснала в ръка бейзболната си ръкавица.

Фотографията бе избеляла, поставена в тенекиена рамка. Това бе последното й безгрижно лято. След това животът й бе станал неспокоен и изпълнен с перипетии, но въпреки това се бе чувствала щастлива с майка си.

Стенли се изкашля.

— Това е скромен спомен, но съм сигурен, че е бил оставен с обич.

Младата жена поклати глава.

— Нито думата, нито нейният смисъл бяха познати на майка ми.

Адвокатът сви рамене.

Ейприл се изправи и закрачи из офиса, като опитваше да се успокои, да събере мислите си. Спря пред прозореца и погледна към града, който се разстилаше в краката й. Ню Йорк бе непознато място за нея. За майка й това бе градът, в който бе постигнала най-големия си и драматичен успех. „Перспективите на силата“. Личната империя на Рина дьо Севини.

Оставена в наследство на единствената й дъщеря. Която бе изоставила на дванайсетгодишна възраст.

Защо?

Обърна се.

— Мистър Стенли, очевидно познавате добре семейство дьо Севини. Сигурно можете да ми кажете — или поне да ми дадете някаква идея — защо Рина би оставила компанията на мен, а не на някой от тях?

— Вече ви казах всичко, което знам.

— Тя явно е мислела, че животът й е в опасност, не съм ли права? Защо иначе щеше да наеме бодигард?

Адвокатът сви отново рамене.

— Възможно ли е да не е имала доверие в никого от семейството? И именно заради това да е оставила „Перспективите на силата“ на мен, на единствения човек в живота си, който не е свързан по никакъв начин със семейство дьо Севини?

— Всичко е възможно — отвърна бавно Стенли. — Но повтарям, че мисис дьо Севини не е споделяла с мен притесненията и основанията си.

— Има ли нещо, което можете да ми кажете и което би ми помогнало? Изобел бе видимо силно шокирана, когато чу завещанието. Доколкото разбирам, тя е очаквала да наследи компанията?

— Няма да крия, че в предишното завещание на мадам дьо Севини беше предвидено точно това. Поради една или друга причина обаче Рина замени Изобел с вас.

— И вие нямате представа коя е тя?

Адвокатът поклати глава.

— Съжалявам, мис Харингтън.

— По дяволите, мистър Стенли, майка ми беше убита. А сега ме канят аз да заема мястото й. Преди даже да помисля да го направя, бих искала да знам как да се движа сред това, както изглежда, гнездо на пепелянки!

Събеседникът й присви устни.

— Бихте могли да откажете наследството. В такъв случай ще го получи Изобел.

— Това със сигурност е най-лесният начин за всички участници — лесен, да, но нищо стойностно в живота на Ейприл не й се бе удавало лесно. — Ако обичате да ме извините, тъй като трябва да взема някои решения.

— Разбира се.

Ейприл прибра снимката в прекалено големия плик, притисна го към гърдите си и побърза да излезе от кантората.

 

 

— Това струва шест хиляди лири стерлинги, но се съмнявам, че го съзнават — обясняваше по телефона на своя агент в Лондон Кристиан дьо Севини. — Мисля да предложим четири и ако се наложи, да стигнем до пет. Ако реакцията им покаже, че са направили по-вярна оценка, отколкото съм ги виждал да правят преди, ще им платим всичките шест, но не и повече. — Направи пауза. — Очаквам изгодна сделка, Джайлс. Затова съм те наел.

— Разбира се, сър, и аз съм ви много благодарен за протекцията — побърза да отговори Джайлс. — Бъдете сигурен, че ще останете доволен от сделката.

Раболепен подлизурко, помисли си Кристиан.

— Вярвам, че ще бъде така, Джайлс — отвърна той и прекъсна връзката.

Облегна се на тапицирания си с кожа стол. Седеше зад бюрото в кабинета в градската си къща на Пето авеню. Щракна позлатената си запалка и щом вдъхна ментоловия дим, почувства как по тялото му се разлива спокойствие. Искаше, страшно много искаше да се сдобие с този рядък екземпляр от един особен стил китайски порцелан, който щеше да допълни прекрасно колекцията му, но не си заслужаваше да хаби чак толкова енергия заради това. Трябваше да мисли за по-важни неща.

Като например за кашата, в която ги беше забъркал баща му за личния й живот.

Издуха дима, завъртя стола си така, че да застане пред екрана на компютъра и повика нужната му информация. С помощта на мишката премина набързо през поредица от изображения. Поклати глава. Изгаси цигарата в пепелника. Дявол да го вземе — рече си той.

Цифрите от тази сутрин се бяха сменили.

Нещо, което не бе очаквал да стане.

През последните три месеца Кристиан работеше като касиер и главен финансист на онова, което някога бе мислил за „империята дьо Севини“. Преди десет години, когато неохотно, по настояване на баща си бе започнал да работи нещо съвсем тривиално за корпорацията, тя се радваше на учудващи успехи. Малката корабостроителница, която прадядо му бе създал в началото на века в Марсилия, с годините се бе разраснала до размерите на трансевропейска и международна компания.

Втората световна война бе парализирала бизнеса им, чието седалище бе преместено в Париж малко преди окупацията. Семейството, сред чиито предци имаше неколцина евреи, бе избягало в Съединените щати и бе започнало всичко в Ню Йорк. След това успя да възстанови връзката с Марсилия, където бяха разположени най-големите корабостроителници на компанията и скоро тя се превърна в многонационална и преуспяваща.

През петдесетте и шейсетте години корпорацията дьо Севини, устояла на изкушението да стане обществена и останала неизменно частна, в ръцете на семейството, бе започнала да строи товарни, военни товарни и луксозни пътнически кораби. Техните петролоносачи бяха готови за пренасянето на нефт по време на енергийната криза през седемдесетте години, а през осемдесетте години пазарът на нови, луксозни презокеански лайнери се разрасна до такава степен, че се наложи да увеличат бизнеса в Ню Йорк и да преместят базата си от Париж — тук.

Сега обаче, след няколко години на намаляване на разходите за военни нужди и всеобща рецесия, корабостроителният им бизнес бе разбит.

Времената бяха тежки за всички, но за семейство дьо Севини се бяха оказали фатални, тъй като Арман, по мнението на сина си, бе влагал изключително глупаво някога впечатляващите печалби на компанията. Оцеляването по време на икономически застой бе нещо, което представителите на дьо Севини бяха правили неведнъж през двайсети век, а на всичкото отгоре те вече разполагаха с доста повече възможности от останалите. Арман обаче бе вливал ресурси на корпорацията в поредица от странни начинания и почти всичките те бяха донесли ужасяващи загуби.

Баща му не би могъл да нанесе по-съкрушителен удар на „Дьо Севини Ентърпрайзис“, дори да го бе планирал специално.

По дяволите, въпреки всичко Рина му липсваше. Тя бе единственият здравомислещ човек тук. Когато ставаше въпрос за бизнес, тя даваше винаги забележителни съвети.

Телефонът иззвъня отново.

— Здравей, сладурче — обади се познат женски глас, когато доближи слушалката до ухото си.

— Дейзи — промълви Кристиан.

— Още ли не си си наместил задника върху седлото, момче? Късно е и е събота вечерта. Би трябвало да излизаш повече, да се радваш на младостта си.

Той се усмихна. Дейзи Тюлейн, вдовица на тексаски милионер, имаше прекрасен носов акцент, характерен за южните щати — това бе едно от нещата, които го бяха привлекли към нея. Наскоро открила талантите си като политик, Дейзи бе близка приятелка на Рина. И сега, след като „хвана в ръце своята сила“, Дейзи кандидатстваше за място в Сената.

— Като стана дума за задници — рече младият мъж, — кога възнамеряваш да доведеш твоя насам? Почти не се видяхме по време на погребението. Надявах се да останеш за уикенда.

— Графикът ми е натоварен, но не съм забравила, имай предвид. Надявам се да мога да се откъсна за следващия уикенд. Може би не по-рано от неделя сутринта. В събота вечерта ще бъда ангажирана от благотворителна дейност в Далас.

— Имаш ли нужда от придружители? — попита Кристиан, но съжали за въпроса си в мига, в който го зададе.

Нямаше време да лети за Далас идния уикенд.

— Ами, бих се радвала много, сладурче. Мислех да се движа под ръка с местния глава на полицията, но ще го разкарам само за секунда, заради шанса да се появя с теб.

Да, как не — помисли си цинично младият мъж. Тесните взаимоотношения с местната полиция щяха да й спечелят още няколко гласа, което за Дейзи бе по-важно от всякаква любовна история.

— Няма значение, не мога да го направя — отвърна студено той. — Тук ме чака цяла камара задължения.

— Бедничкият — рече тя. — Липсваш ми, сладурче. От доста време не сме оставали насаме, нали?

Всъщност никога не сме оставали кой знае колко насаме.

Дейзи бе дошла за погребението на Рина, а двамата бяха започнали да се виждат само седмица преди смъртта й. Връзката им беше все още в ранен стадий, а той желаеше наистина да бъде по-често с нея. Дейзи беше смайваща жена — силна в много отношения и в същото време уязвима, почти срамежлива — в други. В сексуално отношение в частност. Съпругът й очевидно не е бил особено добър любовник.

Толкова много неща искаше да й покаже… ако само му отделеше малко повече време.

От друга страна онова, което всъщност трябваше да направи, бе да си намери жена в Ню Йорк. Може би дори на неговата възраст. Или по-млада.

На четирийсет и девет години, Дейзи бе значително по-възрастна от него. О, разбира се, годините не й личаха. Грижеше се за тялото си и беше благословена с прекрасна, неостаряваща кожа. В действителност не можеше да няма по-млади и привлекателни жени, които би могъл да открие, ако само имаше време да ги потърси. А несъмнено те щяха да бъдат и по-отстъпчиви, и не така независими, както една тексаска вдовица, устремена към кариера в политиката от национален мащаб.

— Как се оправяш, сладурче? — попита Дейзи.

— Не беше лесно — отговори Кристиан. Знаеше, че хората го мислеха за студен и с изключително чувство за самоконтрол, което го устройваше прекрасно. Беше посветил много години на това да се научи да сдържа емоциите си и бе доволен, че в крайна сметка беше успял. — Полицията и ФБР се навъртат постоянно наоколо, онзи бодигард само задава въпроси, а последната новина е, че отдавна изчезналата дъщеря наследява „Перспективите на силата“ — работа, за която изобщо не става, доколкото разбирам.

— Наследява ли? Какво искаш да кажеш?

— Както изглежда, Рина е променила завещанието си и Ейприл Харингтън е наследила бизнеса й. Изобел не може да си намери място. Тази гледка не е за изтърване.

— Скъпи, бих искала да бъдеш малко по-милостив към собствената си сестра — смъмри го леко Дейзи.

— Двамата с Изобел от години не сме проявявали състрадание един към друг.

— Защо наследява именно дъщерята?

Кристиан се изсмя кратко.

— Кой знае. Рина си остана непредсказуема до последния момент.

— Полицията откри ли нещо във връзка с убиеца?

— Аз поне не знам.

— Е, силно се надявам да го хванат. Втората ти майка бе най-добрата приятелка, която съм имала. Всъщност тя… — Гласът й секна. Младият мъж я чу как си поема въздух, за да се овладее. — Ако не беше тя, сега нямаше да кандидатствам за Сената. Тя промени живота ми, и мисълта, че нейният убиец си живее на свобода, ме вбесява.

— Е, добре де, може би даласката полиция ще успее да направи нещо по този въпрос. Те са известни с опитите си да разкриват тайнствени убийства.

Секунда мълчание. А след това:

— Нали не ревнуваш, сладурче? Човекът е щастливо женен. — Дрезгавият й глас премина в смях. — Освен това е висок метър и шейсет и пет и тежи към сто и двайсет кила. Не е мой тип, заявявам го отговорно.

— Не — отвърна нетърпеливо Кристиан, — не ревнувам. Но ако можеш, включи по-скоро Ню Йорк в претоварения си график. Искам да те видя. А сега трябва да затварям. Имам друго обаждане.

— Ще бъда при теб идната неделя сутрин, сладурче, обещавам ти го. Липсваш ми!

— Чао — рече младият мъж и остави телефона на мястото му.

Разбира се, нямаше никакво друго обаждане.

Запали нова цигара и се върна към компютъра.

Оказа се обаче, че е невъзможно да се съсредоточи.

Взира се невиждащо в пространството пред себе си в продължение на няколко минути, след което измъкна портфейла си и започна да търси визитната картичка, която бе получил заедно с всички останали от агент Мартин Клементе, ФБР. Набра номера.

Отговори му телефонният секретар. Изчака сигнала, представи се и заяви:

— Помолихте да се свържем с вас, дори за най-тривиална информация, така че ето нещо за вашия списък. Зле пазена тайна в нашето семейство бе кратката връзка на втората ми майка с президента Кенеди, непосредствено преди смъртта му. Аз лично никога не съм си падал по конспирациите, но все пак възможно ли е да е имало някакъв заговор? И Рина да е знаела нещо за него? Знам, че отивам прекалено далеч в предположенията си. Но би било добре да проучите клиентите на Рина, да не говорим пък за странните и неприятни хора, с които се движи сестра ми. Но аз съм сигурен, че вие и без моите съвети не бихте оставили нито един камък, без да го обърнете.

Кристиан затвори телефона.

След това се облегна назад и се усмихна.