Линда Барлоу
Нежна разплата (34)

Тридесет и трета глава

Джонас пристигаше обикновено към осем вечерта, за да смени Карла и Ейприл реши да го поразпита, разбира се, колкото се може по-деликатно. И Джонас, и Карла познаваха Роб от доста по-отдавна; беше сигурна, че нямаше да работят за него, ако му нямаха доверие. Реши да не споменава за съмненията си пред Карла, тъй като двамата с Роб й се струваха много близки, но Джонас беше млад и може би щеше да изкопчи нещо от него, без да предизвика подозренията му.

Когато Джонас почука, тя отвори нетърпеливо вратата с надеждата, че разговорът с него щеше да я успокои.

Но когато видя кой стои на прага, отстъпи автоматично крачка назад.

— Роб!

— Хей, колко пъти съм ти казвал да не отваряш, преди да си проверила кой е навън?

— Но това си ти!

— Точно така, но можеше спокойно да бъде и убиецът, дошъл да направи нов опит.

Влезе в апартамента и затвори и заключи грижливо след себе си.

— Къде е Джонас?

— Освободих го за тази нощ.

Двамата се изгледаха. Младата жена преглътна с усилие. Имаше чувство, че дъвче собственото си сърце.

— Мислех, че ще се зарадваш — промълви след малко той.

Тя се усмихна неуверено.

— И наистина се зарадвах. Просто съм изненадана. Ти ми каза…

Блакторн пристъпи към нея и я прегърна.

— Знам какво ти казах. Опитах да стоя настрани, но се оказа много трудно.

В мига, в който я докосна, Ейприл усети реакцията на тялото си. Устните му я докоснаха, в началото леко, след това по-настойчиво. Напрежението в нея сякаш започна да се топи.

„Това е смешно — помисли си тя. — Всички тези подозрения са смешни. Със сигурност щях да усетя, ако този човек е опасен за мен. Щях да усетя, нали? А Рина дали е усетила? Някой е наредил да бъде премахната. Някой, когото е познавала. Беше взела предпазни мерки, но те се оказаха недостатъчни.“

Той докосна гърлото й.

— Виждам, че си сложила колието. — Гласът му беше дрезгав. — Прилича ти.

— Много ми харесва — промълви тя, но не издържа погледа му. — Научи ли нещо ново? — попита тя и тръгна към кухнята, за да направи кафе.

Роб я последва.

— Да, няколко неща. Открихме жената, с която Кристиан твърди, че е прекарал нощта, когато е загинала съпругата му. Според него се е запознал с Огъста — името й е действително необичайно — в съда. Както се оказа, не бе чак толкова трудно да я намерим.

— Значи все пак тя съществува наистина?

— Да, точно така. Чиновничка е в същото съдилище, където са били решени разводът и настойничеството. Помнеше Кристиан дьо Севини и потвърди думите му. Казва, че бил с нея през цялата нощ. Бил пил доста и заспал, но не и преди да я впечатли с еротичните си способности достатъчно, за да се сети веднага за него. Попита ме дали имам телефонния му номер, тъй като искала да се срещне отново с него.

— Значи подозренията относно Кристиан отпадат?

— Според мен — да, във връзка със смъртта на бившата му съпруга. Няма причини Огъста да лъже — тя твърди, че не се е виждала с Кристиан след онази нощ. А и идеята, че онова може да не е било злополука, беше само предположение.

Ейприл поклати глава. Заради Кейт не искаше да се окаже, че Кристиан е убиец. Но в момента желаеше да бъде, който и да било, само не и Блакторн…

— От друга страна Чарли Рипли зае едно от първите места в списъка — продължи младият мъж. — Разговарях дълго с Изобел. Тя скъсала с него изглежда, защото се изпълнила с подозрения след нападението върху вас с Кейт. Той непрекъснато твърдял, че е готов да стори всичко за нея и като че ли проявявал доста собственическо отношение към „Перспективите на силата“. Дори започнала да се пита дали вече не е поел някои неща в свои ръце.

— Искаш да кажеш, дали не е убил Рина заради Изобел? А след това, тъй като Изобел пак не наследила компанията, решил да премахне и мен от пътя й?

— Нещо подобно. Тя няма доказателства и ми се струва, че чувства известна вина заради тези подозрения към бившия си приятел — сви рамене. — Чарли обаче изглежда е излъгал, че уж издателите на Рина са се обадили във връзка с липсващия ръкопис. Той продължава да твърди това, но аз разговарях с нейните издатели и с агента й и никой от тях дори не е чувал за подобен проект. А ако не се е обаждал никой това означава, че Рипли е лично заинтересован да намери ръкописа.

— Предполагам не ти е чужда мисълта, че по някое време Чарли може би е бил любовник на майка ми?

Роб кимна.

— Да, напълно е възможно. Възможно е също така убиецът да е Изобел и сега да опитва да насочи вниманието ни в друга посока. И няма да е първият подобен случай в разследването.

Това като че ли беше идеалният момент да спомене за своите собствени подозрения и да му покаже бележката и изрезката, които бе получила. Но докато се колебаеше, Блакторн продължи да говори:

— ФБР е направило подробен анализ на финансовото състояние на империята „Дьо Севини“. Клементе ме информира по този въпрос, след което се наложи да поговоря с Арман. Финансовото положение не е никак розово. През последните няколко години корпорацията е изгубила доста пари. В момента двамата със сина му обсъждат различни идеи за намаляване на разходите. От друга страна „Перспективите на силата“ е изключително печеливша. Тя обаче е съвсем отделна структура и няма начин средства от компанията на Рина да се влеят в корпорацията „Дьо Севини“.

— Следователно не е имало смисъл Арман да убива съпругата си, за да й вземе парите?

— Не. Проучваме тази възможност още от самото начало, разбира се. Смайващо е колко често мотивът за тайнствената смърт на богатите е свързан с тяхното богатство. Клементе доста упорито поддържаше тезата за вероятността извършителят да е съпругът й, но вече почти се отказа от нея. Компанията на Рина е грижливо организирана така, че да бъде съвсем самостоятелна по отношение на другите семейни източници на доходи и Арман просто няма как да спечели от смъртта й във финансово отношение.

— Това не е ли малко странно, само по себе си? Искам да кажа, че когато умре единият от съпрузите, това се отразява по един или друг начин финансово върху другия.

— Рина беше независима жена — произнесе бавно той.

— Точно това казвам и аз. Всеки е водел свой собствен, отделен бизнес, живеели са в отделни апартаменти… Защо изобщо не са се разделили?

— Защо не се разделят другите? Просто свикват едни с други, или пък са прекалено мързеливи или уплашени да променят живота си. Не знам. Както ти казах, проверихме и дали не става дума за изневяра. Така и не открихме нищо от страна нито на единия, нито на другия.

— Не мога да си представя той да я е убил — промълви младата жена.

— Това е проблемът. Като че ли не можем да си представим, че някой я е убил.

Трябва да имам прекалено силно въображение — помисли си Ейприл. В един или друг момент бе успяла да си представи всеки от въпросните хора като инициатор на убийството, в това число дори и Роб.

Поднесе му чаша кафе.

— Ще останеш ли? — попита тя.

Той се усмихна.

— Убиецът все още се разхожда на свобода — докосна леко с пръсти гърдите й. — Струва ми се, че тялото ти все още изисква сериозно пазене.

— Сега вече разбирам защо си обичаш толкова много работата — има немалко предимства, нали?

— Предимствата са страхотни.

Тази нощ за първи път й беше малко страшничко да се люби с него. Той изглеждаше в особено настроение, а нейните нерви бяха изопнати до крайност. По някое време го попита, като се стараеше да изглежда колкото се може по-безразлична, защо я бе излъгал, че не е идвал никога в този апартамент. Той отвърна смутено, че, доколкото си спомняше ситуацията, някой току-що бе влязъл с взлом в апартамента й. Тъй като си представял как се чувства, не искал да увеличава още повече неразположението й и за да не остане с впечатлението, че вече всички са минавали през новия й дом.

Ейприл не беше сигурна доколко му вярва. Но така, както лежеше открита и уязвима в обятията му, не смееше да предполага други неща.

 

 

Ейприл и Роб спяха, когато телефонът иззвъня в пет и половина сутринта. Младата жена затършува сънено по нощната масичка и грабна слушалката. При това движение събори нещо и то се удари в пода. Сърцето й биеше неравно и учестено. Никак не обичаше да я буди телефонът.

Доближи слушалката до ухото си.

— Ало?

— Извинете ме, че се обаждам в такъв час — заяви познат глас с френски акцент. — Спяхте ли?

— Арман?

— Oui, c’est moi^[1]. Трябва да поговоря с вас.

Арман май никога досега не й се бе обаждал. И със сигурност не по това време на денонощието.

— Да не би да е станало нещо с Кейт? Как е тя?

— Не, не, Кейт е съвсем добре. Всъщност става дума за Робърт Блакторн. Кристиан ми показа онези изрезки от вестника. Той ли ви охранява все още?

— Мм, да.

— Там ли е в момента?

— Точно така — отвърна тя с възможно най-неутрален тон.

Е, може би беше полузаспал. Беше отворил за момент очи по време на героичните й опити да се добере до телефона, а сега имаше вид на човек, който се мъчи да се разбуди.

— Можете ли да отидете в друга стая? Да измислите някакво извинение? Много е важно.

Ейприл закри с длан слушалката.

— Обажда се приятелката ми Маги, от Бостън. Изпаднала е в депресия. Трябва да поговоря малко с нея.

Роб изръмжа нещо и се обърна на другата страна.

— Не се притеснявай. Ще взема телефона в другата стая.

Слава Богу, че има портативни телефони — помисли си тя, като излезе от спалнята. Роб не помръдваше. Надяваше се, че бе заспал отново.

— Окей — рече на Арман тя. — Разполагам с няколко минути. Казвайте за какво става дума.

— Съжалявам, че ви събудих, но се притесних. Той бе натоварен с охраната на Рина в Анахайм. Никога не ми беше минало през ума, че може би той е уредил убийството на моята съпруга.

— Не го вярвам — отвърна тихо младата жена.

— Разбира се, че не вярвате. Той ви е любовник. Не може да мислите лоши неща за него — тонът на дьо Севини бе мил, философски. — Много е трудно да си представим, че човекът, когото обичаме, е способен да ни измами и предаде. Но такива неща стават. Дори много често биваме наранявани от онези, които обичаме.

Ейприл не отговори. Все още усещаше топлите, умели ръце на Роб по тялото си.

— Ейприл, открих нещо. Затова и се обаждам. Намерих дискета, която съпругата ми трябва да е използвала непосредствено преди смъртта си.

Кръвта нахлу в главата й. Той я бе намерил? Значи въпросната дискета все пак съществуваше?

— Двамата с Кейт си поговорихме малко — продължи възрастният мъж. — След инцидента тя ми призна, че през нощта, преди да налети на убиеца, когато остана да спи при мен, търсила дискетата в дома ми. Не я намерила. Аз обаче се сетих за някои скришни места, за които тя нямаше как да знае. И така, само преди час намерих дискетата и я пуснах на компютъра в кабинета си.

— Липсващата автобиография на Рина ли е това?

Стараеше се да сдържи гласа си. Да не би да е разбрал кой е убиецът? Това ли се опитваше да й каже? Дали в дискетата нямаше нещо, което намесваше и Роб?

— Възможно е. В нея има няколко дълги файла. Имах време да хвърля поглед само на част от кореспонденцията й. Намерих няколко писма, разменени между Робърт и Рина. Те са доста гневни и недоволни, особено от негова страна. Освен това открих бележка, направена непосредствено преди пътуването до Анахайм, в което Сабрина излага намерението си да се откаже от услугите на Блакторн и неговата фирма веднага след завръщането си в Ню Йорк.

Ейприл докосна сребърното колие около шията си.

— Чувате ли ме? — попита след малко Арман.

— Да.

— Мисля, че трябва да напуснете апартамента, заради собствената си безопасност. Той спи ли?

— Така мисля.

— Cherie, умолявам ви, оставете го. Веднага.

 

 

Върна се на пръсти в спалнята. Роб хъркаше, обърнат на една страна, с гръб към нея. Възможно най-тихо грабна дрехите си от пода, където ги бе захвърлил той, когато я разсъбличаше снощи. Картините на онова, което бяха правили заедно, заплашваха да я залеят. Прогони ги. Щеше да помисли по-късно за това. Щеше да помисли за всичко по-късно. В момента обаче трябваше да се махне оттук, за да реши какво да прави.

Постави внимателно портативния телефон на мястото му. Оказа се, че онова, което бе съборила, когато бе търсила опипом телефона, бе оставеният й от Рина спомен — снимката в ожулена тенекиена рамка. Когато я вдигна, забеляза, че стъклото се бе счупило при падането. Сега през центъра й преминаваше неравна линия, която я разделяше от майка й.

Кой знае защо, но това се оказа последната капка. Очите й се напълниха със сълзи. Нищо не беше както трябва. Майка й бе убита, убиецът може би беше нейният любим, а сега и проклетата фотография бе съсипана…

Притисна я към гърдите си и побърза да излезе от стаята.

Слезе по стълбите. Провери, за да се увери, че във фоайето няма друг, освен сънения пазач. Мина бързо покрай него и щом излезе, огледа улицата в двете посоки. Никой не се нахвърли отгоре й от мрака.

Беше почти шест сутринта и градът се пробуждаше бавно. Все още нямаше кой знае какво движение, но само след два часа щеше да настъпи истински ужас.

Заобиколи бързо покрай ъгъла, стиснала голямата дамска чанта, в която бе пъхнала чифт бельо и — сама не знаеше защо — счупената снимка на Рина. Беше рано, но това бе Ню Йорк. Докато чакаше на светофара на следващата пресечка, приближиха две таксита. Махна на едното, то спря и тя се качи.

— Ела у нас — бе казал Арман. — Заедно ще известим полицията.

Предложението бе примамливо. Но така, както се чувстваше в момента, нямаше доверие на никого. Ако не можеше да се довери на Блакторн, когото бе прегръщала и любила, тогава със сигурност нямаше как да се довери на Арман, Кристиан или който и да било друг от семейство дьо Севини.

Трябваше да се довери единствено на себе си.

— Закарайте ме до автогарата край Порт Оторити — обърна се към таксиметраджията тя.

 

 

Мороу беше от другата страна на улицата, паркирал в нарушение срещу гаражния комплекс на „Линкълн Сентър“, когато видя жертвата си да излиза от сградата и да хваща такси. Така. Ето, че нещата се нареждаха, както желаеше. Тя сама му даваше възможност да я проследи.

Излезе на „Кълъмбъс Авеню“. Нямаше много коли. Можеше да я следва без проблеми, ако правеше онова, което се очакваше от нея. Опитът му обаче показваше, че на това не можеше да се разчита.

Разбира се, тя излезе от таксито. По дяволите. Единствено предвидимо при Мишената беше, че е бърза и винаги вършеше неочаквани неща.

Тя като че ли напускаше града.

Мороу паркира колата си и я последва на автогарата. Забеляза я веднага — червеникавите й коси бяха чудесен ориентир. Чакаше пред едно от гишетата, след някаква дебела жена с вид на търговски пътник.

Приближи се. Не мислеше, че Ейприл ще го познае, дори да го погледнеше право в лицето. Сега беше с къса брада, бе подстригал ниско косите си и ги бе боядисал руси.

Когато дойде редът на Мишената, тя внезапно поклати глава и промени решението си. Тръгна рязко към изхода на отсрещната страна на сградата.

Той я последва, като ругаеше наум. Сега пък какво бе намислила?

Тя се огледа нервно през рамо, когато излезе, но Мороу бе все още зад стъклената врата и знаеше, че не може да го види. Измъкна се едва когато се бе отдалечила на петдесетина метра и я последва. Очакваше да спре друго такси, но тя вървеше бързо нанякъде, сякаш знаеше точно къде отива. Надяваше се, че не е решила да отседне у някой приятел. Огледа обстановката. Това бе сравнително мрачна и западнала част на града, но, както навсякъде другаде, улицата бе пълна с автомобили и пешеходци. Можеше да свърши с нея още сега, но щеше да има свидетели. Наистина предпочиташе да остане насаме с нея.

Тя се запъти пъргаво към Медисън Скуеър Гардън. И към гара „Пен“.

Къде отива обикновено човек, когато е уплашен и не знае на кого да вярва?

Той се втурва към мястото, където се е чувствал най-сигурен. И за Ейприл това очевидно нямаше да бъде Ню Йорк, а Бостън.

Точно така. От гара „Пен“ можеше да хване влак за Бостън. По-удобно от автобуса. Май че точно сега натам тръгваше един влак. Беше проверил това в началото на проучванията си, за да знае къде би отишла Мишената, ако реши да бяга.

Тя се огледа още веднъж през рамо, а след това влезе в гарата откъм Осмо Авеню, там, където тръгваха влаковете за Бостън.

Беше отгатнал правилно. Ейприл Харингтън си бе тръгнала за вкъщи.

 

 

— Хей, шефе, какво става?

— Карла? — болеше го главата. Потърка с длан тила си, като опитваше да събере мислите си. — Колко е часът, по дяволите?

— Шест сутринта. Къде е Ейприл?

— Не…

— Ей, добре ли си? Да не би да си ранен?

— Просто спях.

— Е, докато ти си спиш там, охраняваната от теб особа очевидно осъществи поредното си изчезване.

Роб грабна телефона и огледа апартамента, докато говореше. Но и без да проверява бе разбрал, че Ейприл отново бе сложила прът в колелата на работата им. Беше сам.

— Следваш ли я? — излая в слушалката той.

— С колието си ли е?

— Беше, когато си легна.

— Боже, какво правиш с нея, шефе? Да не би да си я уплашил с нещо? Ето я на Осма и Трийсет и първа улица — на гара „Пен“. Струва ми се, че мис Харингтън бяга.

— Дяволите да го вземат! — избуча Роб.