Линда Барлоу
Нежна разплата (6)

Пета глава

— Ще оспорвам завещанието.

— Няма да правиш нищо такова — заяви Арман дьо Севини.

— Не се меси, татко — възкликна дъщеря му.

Сцената след прочитането на завещанието се бе превърнала точно в онзи хаос, който особено обичат хората, разследващи убийства, това поне бе мнението на Роб Блакторн. Семейството беше разстроено, а завещанието бе истинска изненада. Не би могъл и да мечтае за по-добра възможност да ги наблюдава.

Спогледа се с Марти Клементе, с когото се познаваше от времето, когато бе работил във ФБР. Марти леко повдигна вежди в отговор. Роб се радваше, че със случая се бе заел Марти, а не някой все още идеалистично настроен младок с жълто около устата. Можеше дори да размени информация с него.

— Изобел, горещо ти препоръчвам да поставиш под контрол емоциите си, преди да си изрекла нещо, за което после ще съжаляваш — заяви Арман.

Тонът му беше нападателен, на Блакторн му направи впечатление, че бе изгубил обичайната си сърдечност. Бе остарял за няколкото дни след смъртта на съпругата си. Погледът му бе притъпен, походката — натежала. Не знаеше дали бракът им е бил щастлив, но нямаше съмнение, че дьо Севини скърбеше.

Дали новото завещание бе изненада за него или вече знаеше за желанието на своята съпруга?

За Изобел определено бе истински шок. Лицето й бе почервеняло, очите й искряха. Това бе напълно в нейния характер, тъй като тя никога не изпускаше и най-малката възможност да направи театър. И без тази мярка тя привличаше неизменно всеобщото внимание с гарвановочерните си коси и изумителната си фигура, но това не й беше достатъчно. Блакторн знаеше, че единственият човек, за чиято любов и уважение бе копняла винаги, беше баща й, и тях, поради една или друга причина, никога не бе успяла да заслужи.

Кристиан, както обикновено, бе непроницаем.

Колко различни бяха братът и сестрата, това винаги бе учудвало Роб. И по външност, и като темперамент. Изобел бе странна натура, а Кристиан, от своя страна, бе студен човек.

И той не му се нравеше особено. Не му харесваше начинът, по който маскираше чувствата си с това студено, изсечено като от гранит изражение. Не му допадаше онова, което, както предполагаше, ставаше зад тези студени сини очи.

Изобел обаче… Тя беше интересна жена. Изпълнена с енергия, нетърпелива. Знаеше за ненаситния й глад за живот и за всевъзможните й приключения. Но тя имаше нужда най-вече да докаже на баща си и брат си, че бяха подценили безкрайно възможностите й.

А с придобиването на контрол върху „Перспективите на силата“ щеше да има възможност да го направи. Нищо чудно, че беше толкова разстроена.

Малко по малко присъстващите се разотидоха и в стаята останаха само семейството, Рипли, Клементе и Блакторн. Сега, след като първоначалното изумление бе попреминало, почти никой не говореше. Роб знаеше, че това се дължеше единственото на присъствието на двама им с Марти; в противен случай роднините нямаше да имат задръжки в излиянията си.

Е, по дяволите техните задръжки.

— И така, какво ще правите с нея?

Погледнаха го няколко чифта очи.

— Ейприл Харингтън. По реакцията й останах с впечатление, че завещанието на Рина изненада и нея самата — направи пауза. — Или може би тя е споделила намеренията си с някого от вас?

Погледна към Арман.

— Това да не е официален разпит? — раздвижи се Кристиан. — Нали някога бяхте свързан с ФБР?

— Мистър Блакторн не е свързан вече с ФБР — отвърна Марти. — Аз съм натоварен с това разследване. — Извади миниатюрен касетофон от джоба на сакото си и го постави върху дългата маса. — Ще говоря с всеки един от вас поотделно и да, това е официален разпит, който започва от този момент.

Включи касетофона, представи себе си и останалите в стаята.

— Не трябва ли да прочетете правата ни или нещо подобно? — осведоми се саркастично Кристиан.

— Не, в този случай не. Никой от вас не е обвинен в извършване на престъпление.

— Е, аз не се страхувам да говоря, когато ме записват — обади се Изобел. — Няма какво да крия. И съм убедена, че току-що прочетеното завещание е фалшифицирано. Тази Харингтън се е добрала по един или друг начин до Рина, оказала й е натиск, може би я е шантажирала. Убедила я е да промени завещанието и след това е наела човек, който да я убие. Тя би трябвало да отиде в затвора, а не да наследява „Перспективите на силата“.

— Това ми се струват доста далечни предположения — заяви Кристиан.

Сестра му не му обърна внимание.

— Веднага ще накарам нашите адвокати да се захванат на работа, за да докажат неистинността на завещанието.

— Не — отсече Арман. — Би било много неуместно.

— Татко, моля те…

— Повече от ясно е, че всички сме разочаровани от развитието на нещата тази сутрин — продължи той. — И подозирам, че колкото повече размишляваме върху това, толкова по-зле ще се чувстваме. Следователно още сега, без никакво отлагане заявявам, че съм взел решението си във връзка с това. — Направи пауза. — Трябва да оставим завещанието на втората ви майка такова, каквото е, без да оспорваме истинността му.

— Извинявай, татко, но няма начин аз да се съглася — отвърна Изобел.

— Не съм ти искал мнението — рече Арман.

— Не, ти никога не го искаш.

Блакторн долови обидата в гласа й. Знаеше, че Изобел се бе надявала в продължение на години да наследи баща си. Но колкото и да беше приятен, дьо Севини беше старомоден сексист. Беше настоял да го наследи отпуснатият му син, въпреки че, това го знаеха всички, той не се интересуваше толкова от бизнеса на баща си.

— Ако обичаш, бъди така любезна да ме изслушаш — отговори Арман. Той или не обръщаше внимание на касетофона, или нарочно позираше. Роб не беше сигурен кое точно правеше. — Истината е, че бе извършена несправедливост. Знаех, че Рина има дъщеря. Дори се запознах с нея, преди много години. Доколкото си спомням, тя беше трудно дете. Странно и необуздано — съвсем различно от жената, която видяхме днес. Не съм предполагал, че ще се превърне в такова достойно създание. Наистина не съм предполагал. Страхувам се, че окуражих Рина да изпрати детето в пансион в Щатите, вместо да го вземем с нас в Париж. Както знаете, по онова време моята съпруга принадлежеше към съвсем различна класа, с която не бях привикнал да общувам. И макар тя да не се срамуваше от своето минало, признавам, че аз се срамувах. — Арман поклати тъжно глава. — Не се гордея от признанието, че изпитвах нужда да я променя, да я преобразя според собствените си желания. Струваше ми се, че ще е невъзможно да успея да се справя и с нея, и с дъщеря й. Рина не я бе възпитала изобщо. Тя беше неконтролируема. Аз се тревожех за вас. Страхувах се, че Ейприл може да ви повлияе зле…

Блакторн бе заинтригуван от описанието на Ейприл като странна и необуздана. Но как можеше да повлияе зле на Кристиан и Изобел, това не можеше да си представи.

— Сега мисля, че от снобизъм и страх взех неправилното решение — продължи дьо Севини. — Срамувам се от себе си заради това. Разделих една майка от детето й. Това е непростимо.

Жалко, че Ейприл Харингтън бе излязла. Роб се питаше как щеше да приеме това признание.

— И естествено детето се е озлобило срещу нас. Колкото до майка й… — Присви рамене. — От завещанието става ясно, че е искала да поправи сторената несправедливост към единственото дете, плод на тялото й. „Перспективите на силата“ беше творение на Рина, нейното лично приключение. Тя, а не аз, го създаде и изгради до това, което е днес. Искам всички да знаят, че поддържам правото на моята съпруга да реши какво да прави с тази компания. И вярвам, че е направила справедлив избор. Следователно моето решение е завещанието да не се оспорва. Смятам, че се изразих ясно.

— Аз нямам изобщо никакъв интерес от оспорването на завещанието на Рина — обади се Кристиан. — Цялата тази работа ми е абсолютно безразлична.

Арман се обърна към дъщеря си. Тя бе кръстосала ръце пред гърди, а тъмните й очи горяха.

— Справедлив избор, така ли? — повтори тя. — Дори да има нещо справедливо в това да компенсираш постфактум стореното някога зло, тя можеше да го направи по друг начин. Изборът й определено не е особено мъдър и благоразумен. Това е бизнес, татко. Как можеш да си седиш тук и да твърдиш, че някаква жена, която дори не познаваме — някаква си продавачка — е човекът, който ще може да управляваме една компания на стойност милиони долари? Та тя ще я съсипе! Или може би се надяваш тайничко да стане точно това?

— Достатъчно, Изобел — рече дьо Севини.

— Лъжеш се, ако мислиш, че няма да се боря за онова, което е мое по право.

— Защо просто не убиеш Ейприл Харингтън? — предложи Кристиан във внезапен изблик на емоции. — Тогава ще наследиш „Перспективите“ и всичко ще бъде наред.

Изобел изгледа брат си; студените му очи отвърнаха на погледа й.

Арман поклати тъжно глава.

Блакторн и Клементе също се спогледаха.

Тук има нещо гнило — помисли си Блакторн. Изкашля се.

— Лично аз не давам и пет пари за това, кой ще ръководи „Перспективите на силата“. Онова, което искам да знам — и възнамерявам да науча — е кой уби Рина.

— Блестящият детектив в действие?

Тонът на Кристиан бе обиден, но никой не можеше да го обяви за такъв, защото в това той действително имаше ненадминат талант.

— Блясък е последното качество, което се изисква при разследването на убийство — отвърна Роб. — Просто нямаме чак толкова блестящи убийци — и със сигурност няма да намерим такъв в това семейство — бе посланието, което се надяваше да прозвучи в думите му. — Инатът и решимостта обикновено вършат по-добра работа от умните умозаключения. Убийците оставят следи. Понякога те се откриват трудно. Понякога се въртим дълго в кръг, като опитваме да отличим фалшивите от истинските. Но в крайна сметка неизменно откриваме истинските следи и те ни отвеждат там, където трябва.

— Струва ми се, че бяхте нает да предотвратите онова, което стана, а не да почиствате кашата след свършен факт — отговори Кристиан.

— Да, и се провалих — отвърна с равен глас Блакторн. — А сега е въпрос на професионално достойнство да поправя погрешното впечатление.

Направи пауза, погледна всеки един от тях поотделно. Почти при всички подобни смъртни случаи, най-близките роднини възбуждаха най-силни подозрения. Мотивите, подтикващи хората към убийство, бяха често съвсем светски, дори тривиални. Действителни и въображаеми дреболии, съзнателно и несъзнателно извършени жестокости. За разлика от криминалните романи, продавани така успешно от Ейприл Харингтън, зад истинските убийства често не стояха големи, интелигентно съставени планове. На всеки съвършен план, при който убиецът получава застраховката на жертвата си, се падаха хиляди безсмислени убийства, от които никой нямаше полза — животът приключваше и хората отиваха в земята заради страсти, които щяха да изстинат до сутринта, ако не бяха действали прибързано.

Повечето хора с комплексни мотиви за убийство бяха в тази стая.

— Тук става въпрос за нещо повече от професионална гордост — заяви Блакторн. — Рина помогна на много болни хора, в това число и на моята съпруга. И когато аз самият имах нужда от някого, тя винаги беше насреща. — Наложи се да си поеме предпазливо глътка въздух, за да скрие емоциите си. — Дължа й го. И тъй като няма как да го направя директно за нея, ще го направя заради паметта й. Възнамерявам да се погрижа справедливостта да възтържествува. Ще открия убиеца й и ще го — или я — поставя там, където му е мястото.

В продължение на няколко секунди никой не отвърна нищо. След това Арман се приведе напред и постави едната си длан върху ръката на Блакторн.

— Благодаря ви за предаността. Ако мога да ви бъда полезен с нещо, само кажете. Ще се моля и се надявам да успеете.

Кристиан и Изобел не се произнесоха, макар Изобел да изглеждаше развълнувана, сякаш желаеше да каже нещо. Изражението на Кристиан беше студено и непроницаемо като дялан мрамор.

Роб се спогледа с Мартин Клементе. Лицето на бившия му колега беше мрачно. Той вероятно знаеше не по-зле от Блакторн, че засега следите не водеха наникъде.

 

 

Изобел дьо Севини затръшна вратата зад гърба си, след като влезе в апартамента си в Челси. Премина като ураган през огромната дневна в бившата фабрика, стигна до частта на помещението, която служеше за спалня и седна пред старата тоалетка. Взря се в отражението си в огледалото. Не беше красива или поне никога не се бе смятала за красива. Чертите й бяха прекалено остри, особено носът. Сега изглеждаха дори по-остри от всякога, тъй като от смъртта на Рина не се бе хранила както трябва.

Всъщност, припомни се тя, не се беше хранила както трябва от доста дълго време. Теглото й бе намаляло. Чарли бе направил голям въпрос от това. Побърза да заяви, че все пак би искал да вижда малко месце по кокалите й.

Изобел обаче предпочиташе да бъде дори още по-слаба. Не искаше никой да забележи дори и грам излишна тлъстинка по нея и да се усмихне пренебрежително, когато се появеше някъде гола.

Усети напрежение в слабините, като се сети, че тази вечер можеше да се появи гола пред много хора.

Погледна към диамантения часовник на китката си. Малко след единайсет. Страстите в „Шато“ сигурно вече се нажежаваха. Беше петък вечер и нормалните бяха добре дошли. През седмицата стаите и съоръженията в „Шато“ бяха на разположение на хомосексуалистите — за лесбийки във вторник и четвъртък и педерасти в понеделник, сряда и петък. През уикендите обаче мястото принадлежеше на хетеросексуалните играчи.

Изобел нямаше намерение да ходи там този уикенд, но Ейприл Харингтън също не бе влизала в плановете й. Гневът и безсилието й бяха неочаквани; трябваше да се справи с тях.

Взе телефона и набра номера на Чарли.

— Сам ли си? — попита тя.

— Разбира се, че съм сам — отвърна той, изненадан от подозренията й.

— Отивам в „Шато“. Искаш ли да дойдеш?

— Добре ли си? — попита той.

— Чудесно.

— Мисля непрестанно за това, което стана днес, Изобел. Толкова съжалявам. Не мога да повярвам. Надявам се, че ще оспориш новото завещание.

— Слушай, мъча се да си избия цялата тази неприятна история от главата. Искаш ли да се срещнем тази нощ или не искаш?

— Окей. Разбира се. Притеснявам се за теб, това е всичко.

— Благодаря — отвърна Изобел, — но няма как да оправиш тази ситуация.

— Мога да опитам. Знаеш, че желая най-доброто за теб, винаги.

Гласът й стана дрезгав.

— Да, защото си мой роб, сладурче.

Мълчание. След което Чарли каза:

— Там ли ще се срещнем?

— Ммм. Ще се появя около полунощ.

— Ще бъда там — промърмори той и затвори.

Тя се взира още известно време в телефона. Чарли бе верен и любящ и тя успяваше да се отпусне в неговата компания. Но никога не беше особено разумно да имаш връзка с човек, с когото работиш. Може би бе дошло време да започне да му търси заместник.

Съблече дрехите си и започна да тършува в дъното на дрешника, докато откри някои от нещата, които й трябваха. Сред тях беше черен корсет, ушит от мека кожа. Отпред беше с дантела и едвам покриваше гърдите й. Обу чифт кожени бикини, в комплект с корсета, които покриваха горе-долу чатала й отпред, но бяха дълбоко изрязани встрани и отзад. Добави към това къса кожена пола, черни мрежести чорапи с кожени жартиери и обувки с десетсантиметров ток. Никаква блуза. Така или иначе щеше да я свали… както и полата.

 

 

Чарли я чакаше вътре, когато тя пристигна в „Шато“ няколко минути след полунощ. Той носеше черно кожено сако върху тъмно поло. Дългите му крака бяха пристегнати в кожени панталони. Наистина изглеждаше добре с русите си коси и сиви очи. Изобел усети, как няколко жени го оглеждаха от различните тъмни ъгълчета на клуба. Ако тя скъсаше с него, той нямаше да има никакви проблеми да си хване нещо ново. Стига да иска. Напоследък той многократно бе засвидетелствал любовта си към нея.

Изобел се приближи до него и изви шия, за да приеме целувката му.

— Изглеждаш великолепно, господарке — каза Чарли.

— Благодаря ти, робе.

— Липсваше ми. Наистина бих искал да не те виждам само тук и в офиса.

— Това е всичко, което мога в момента.

Придвижиха се до обширната централна част в клуба, където се разхождаха други двойки, повечето с подобно на нейното облекло, в което се наблягаше най-вече на кожата и на бляскавия черен винил. Някои бяха почти напълно голи.

В единия край на помещението в полумрака се бе събрала групичка край някакъв недобре осветен уред. Чуваха се звуци от удари, придружени от викове, които говореха много повече за удоволствие, отколкото за болка. И действително случаят беше точно такъв. Камшиците бяха истински, но бяха направени от най-мека кожа и така обработени, че даже да не оставят следи дори по най-нежната кожа.

— Добре ли си? — сивите очи на Чарли я наблюдаваха изпитателно. — Да не се тревожиш за нещо?

— Добре съм. Хайде да играем.

Той сви рамене. Не е много добър като роб — помисли си тя. Не беше в природата му да се отказва от властта.

Може би беше прекалено снизходителна към него. Най-добрите доминиращи бяха особняци на тема контрол. Те искаха — в действителност имаха нужда — да контролират и най-малката подробност от сцената. Възбуждаше ги властта, която получаваха при всичко това.

Изобел наистина обичаше да контролира, но дребните детайли не я интересуваха, за разлика от някои от доминиращите партньори. Не, при нея ставаше по-скоро въпрос за усещането на власт. Харесваше й да гледа как един мъж — или още по-добре, няколко мъже — са коленичили в краката й.

Извади от чантичката си чифт кожени белезници с козина от вътрешната страна и даде знак на Чарли да протегне ръце напред. Усети познатата възбуда, докато ги закопчаваше около китките му.

Когато двамата се запътиха към задната стая — с позорния стълб и стълба за бичуването — младата жена затвори очи с надеждата да се избави от гледката, обсебила съзнанието й — Рина, паднала безжизнена и безмълвна на пода на конгресната зала.