Линда Барлоу
Нежна разплата (23)

Двадесет и втора глава

— В мен са докладите на полицията и публикациите в пресата по повод инцидента, в който загива съпругата на Кристиан — заяви Карла.

Тя дъвчеше последните хапки от сандвича си с няколко вида риба и морски мекотели и същевременно отмяташе един по един ранните си съботни разговори.

— И? — попита Блакторн.

Трябваше да полага усилия да се концентрира. Съзнанието му непрекъснато се връщаше към спомените от предишната нощ — трескавия поглед на Ейприл, гърлените й стенания, начина, по който пръстите й се плъзгаха почти неусетно по кожата му…

— И е определена като смърт в резултат на злополука. Нивото на алкохола в кръвта на жертвата е било 1,2. Това е над законово допустимата граница. Изглежда двамата с приятеля й са празнували нещо, след което не са видели завоя и излетели от пътя. Колата се търкаляла няколкостотин метра надолу по стръмния склон и предната й част, където седели любовниците, била напълно смачкана. И двамата умрели на място от многобройни наранявания.

— Някакви доказателства, че са били изтикани умишлено извън пътя?

— Не, но изглежда и полицията не е търсила доказателства за нечестна игра. Този участък от пътя е лош и това не е първата злополука, станала на него. Управата на щата била критикувана, че не е поставила по-сигурни парапети на това място. Съществуващите тогава перила били слаби и се разкъсали от удара. Джонас обаче се натъкна на нещо интересно за Кристиан, след като направи своите допълнителни проучвания.

Блакторн зачака да чуе за какво става дума.

— За кратко се е проявявал като автомобилен пилот, чийто главен интерес били ралитата.

— Следователно можем да предположим, че притежава и умението, и хладнокръвието, необходими да изблъска друга кола от пътя.

— Звучи ми доста вероятно, шефе.

— Известно ли е къде е бил през нощта на смъртта на бившата си съпруга?

— В полицейския доклад не се споменава нищо по този въпрос.

— Мисля, че е най-добре да си поговорим със самия Кристиан дьо Севини.

— Точно така. Междувременно тук има още едно интересно нещо. Мис Харингтън ти каза, че според Рипли издателите на Рина се обаждали, за да питат за някакъв ръкопис, нали?

— Да.

— Току-що разговарях с издателката по телефона. Заминала е за няколко дена — беше ми нужно време, докато издиря следите й и на нея това никак не й хареса, още повече, че сме я безпокоили през уикенда и т.н. Тя обаче отрича да се е обаждала.

— Хмм. Сигурна ли си, че точно това е нейната издателка?

— Рина работеше все с едно и също издателство, в продължение на години. Жената се разсмя по този повод, каза, че това било нещо необичайно в книгоиздаването.

— И не знае нищо за някаква автобиография, така ли?

— Каза, че Рина никога не е обсъждала подобен проект с нея. Няма причина да ме лъже, нали?

— Аз поне не се сещам за такава.

— Тогава значи Рипли не казва истината. Или Харингтън.

Блакторн се замисли върху думите й. Беше сигурен, че Ейприл не го лъжеше. Чарли? Може би. Ако самият той искаше да се добере до ръкописа, би било умна идея да скрие собствения си интерес, като се престори, че пита от името на друг. От друга страна…

— Те обаче са издали книгите й за овладяването на силата, нали? Нищо чудно да е занесла автобиографията си на другаде, при някой, който е специализиран в тази неща. Това може да бъде съвсем друг издател.

— Да — отвърна скептично Карла. — Предполагам.

— Обади се на агента й. Той вероятно ще знае, ако Рина е възнамерявала да се обърне към друг издател. Междувременно ще разпитам Чарли.

— От този Чарли ме побиват тръпки — заяви помощничката му.

— Защо?

Тя сви рамене.

— Не знам. Трудно е за обяснение. Всички, с които съм разговаряла, твърдят, че е страхотен — мил, добър, работлив, истински джентълмен. Въпреки това имам тези неприятни усещания. Може би защото никога досега не съм срещала почтени мъже.

— Това обяснява защо двамата с теб се разбираме толкова добре — отвърна Блакторн.

 

 

— Не мога да повярвам — заяви Кристиан. — Ти имаш наглостта да застанеш тук и да твърдиш, че съм наел убиец не само, за да премахне Рина, ами и за да ме отърве от бившата ми съпруга?

Беше събота следобед и Кристиан опитваше да свърши още малко работа преди пристигането на Дейзи. През днешния ден тя трябваше да участва в учредяването на специален фонд във Вашингтон, след което щеше да тръгне насам. Наистина щеше да я види два пъти за една седмица.

Блакторн се бе появил неочаквано и бе заявил, че има няколко неразрешени въпроса във връзка със смъртта на Рина. Кристиан се изкушаваше да му каже да отиде да си го начука, но благоразумието надделя. Това все пак бе разследване на убийство и макар Блакторн да не участваше официално в него, той бе работил за ФБР и несъмнено все още поддържаше връзка с бившите си колеги. Тези хора явно подозираха всекиго и нямаше смисъл да засилва още повече подозрителността им.

Но ако бе предполагал за какво всъщност щеше да го пита той, никога нямаше да го пусне да влезе.

— Всъщност — казваше в това време Роб, — не е изключено и ти сам да си я изблъскал от пътя. Разбрах, че си участвал в ралита. Не е изключено да си я последвал там в нощта, след като си изгубил делото в съда и, щом си видял подходяща възможност, да си се възползвал от нея.

— Разбирам. И когато после е дошъл моментът да бъде убита Рина, не съм се поколебал и за секунда. Тъй като веднъж вече съм прикрил следите от едно убийство, сега съм изпълнен с увереност, че ще се измъкна успешно и след още едно.

— Точно така. Успехът е като наркотик.

— Нека да изясня веднага този въпрос — Кристиан трябваше да използва всичката си воля, която не бе никак малко, за да удържи гнева си. — Първо убих Миранда. След това уредих премахването на Рина. Защо? Защото е разбрала, че съм убил бившата си съпруга? Целта на второто убийство е била прикриването на първото, така ли?

— Да, нещо такова.

Кристиан поклати глава.

— Боже мили. Трябва да сте наистина отчаяни. Колко време ти, ченгетата, ФБР и един Господ знае кой още, работите върху този случай? Изминаха почти три седмици от смъртта на Рина. Това ли е най-доброто, до което сте стигнали?

Блакторн беше невъзмутим.

— Къде беше през нощта на смъртта на бившата си съпруга?

— Чуй какво ще ти кажа. Противно на всякакъв здрав разум те пуснах тук и те изслушах. Но досега не съм чул нищо друго, освен глупости. Няма да разговарям повече с теб. Искам да напуснеш дома ми.

— Ако нямаш какво да криеш, няма причина да не поговорим. А и всичко, което ми кажеш, е между нас.

— Е, в такъв случай, да си остане между нас — отвърна саркастично дьо Севини, — аз бях с жена през въпросната нощ. Така че имам алиби, а твоята бляскава теория не е нищо повече от една боза.

Роб прие спокойно новината.

— Името й?

Добър въпрос — помисли си събеседникът му. Спомените му за онази нощ обаче не бяха толкова добри. Беше пиян и изпълнен със съжаление към самия себе си, тъй като бе изгубил делото, а с него — и Кейт. Но бе излязъл със съдебната чиновничка — привлекателна жена със странно име. Никога повече не се бе виждал с нея, разбира се, но тя може би си го спомняше. Беше прекарал нощта с нея… добре де, част от нощта…

Алекса? Одри? Някакво по-необичайно име. Но нямаше дори мъглив спомен за фамилията й и се съмняваше, че изобщо някога я бе научавал.

— Името й не те засяга. Да не съм ти някаква уличница, че да се отнасяш така с мен! Ако трябва да се дават някакви официални показания, ще го направя в присъствието на моя адвокат. — Замълча за момент. — Защо не помислиш да си наемеш и ти адвокат? Защото ако продължаваш да се държиш така, ще трябва да се замисля сериозно дали да не те дам под съд за лошо професионално поведение. Съществуват ли застраховки за бодигардове при злоупотреба със служебното положение?

Сърдечното изражение на Блакторн се изпари и той пристъпи няколко крачки по-напред. Вдигна една петнайсетсантиметрова порцеланова овчарка — френска, от осемнайсети век — от мраморната масичка и я огледа.

— Хубава е. Ти колекционираш такива неща, така ли?

Кристиан се намръщи, като гледаше как нехайно бе хванал статуетката нежеланият му посетител. Тя бе застрахована, но нямаше как да я замени.

— Остави я на мястото.

Роб я завъртя из пръстите си и неговият домакин скочи на крака, когато овчарката полетя към пода. Блакторн я хвана майсторски в последния момент и я вдигна триумфиращо.

— Хооп! — рече той.

Дьо Севини си пое предпазливо въздух.

— Махай се оттук, по дяволите!

— Ченгето ще говори с теб и за дъщеря ти. Разполагаме с няколко доклада за нейните бягства. Изглежда вкъщи не всичко е наред — може би някакъв вид малтретиране. Ще трябва да проверим всичко това.

— Чуй добре какво ще ти кажа, копеле такова — гласът на Кристиан бе студен и премерен, но той кипеше вътрешно. — Няма нищо, което да не е наред и определено няма никакво малтретиране. Повтарям, Блакторн, ще направиш добре да си наемеш адвокат. Ще ти бъде необходим.

Роб не изглеждаше особено впечатлен от заплахата, когато си тръгна.

Дьо Севини грабна телефона. Кой беше впрочем този кучи син? Какво точно знаеха за него? Рина го бе наела и той се бе провалил. Баща му беше ли правил някакви справки, за да види доколко може да се разчита на него?

Очевидно Робърт Блакторн бе твърдо решен да открие всички подробности за миналото на всеки, който му се струваше дори леко подозрителен. А доколко щеше да издържи самият той едно подобно проучване?

— Татко — рече той, когато Арман вдигна телефона от другата страна. — Мисля, че имаме проблем.

 

 

— Какъв е проблемът, сладурче? — попита Дейзи. — Угрижен ли си нещо?

Бяха в голямото му легло. Кристиан бе гол, Дейзи — в един от нейните любими ефирни корсети-бодита, този път виолетов, поръбен със слонова кост. Тя мислеше, че са много секси. Той обаче би предпочел да е гола и да не трябва да се чуди дали отдолу се закопчаваше с миниатюрните секретни копченца или гайки. Проклетото бельо създаваше много повече неприятности, отколкото си заслужаваше.

Дейзи бе коленичила до него, с разчорлени коси и поруменели от усилията бузи. Вече петнайсетина минути го смучеше или по-скоро се мъчеше да го направи безуспешно.

— Какво според теб би било да смучеш патката на един убиец? — попита нехайно той.

Дейзи трепна. Тя не използваше изрази като „смукане на патка“, така че сигурно щяха да й бъдат нужни няколко секунди, за да разбере за какво става дума.

— За какво говориш, сладурче?

Плъзна се нагоре в леглото с очевидно облекчение. Не обичаше оралния секс. Налагаше си да го прави. Понякога й се струваше, че трябва си налага всичко, свързано със секса… Въпреки голямата си вътрешна топлота, Дейзи бе студена в спалнята.

— Днес ме обвиниха в убийство, ето за какво говоря. И то не за едно, ами за две убийства.

Тя присви очи.

— Искаш да кажеш, че полицията опитва да докаже вината ти за смъртта на Рина?

„Да докаже вината ти.“ Интересно колко пъти се бе срещала с онзи полицейски началник в Хюстън.

— Не знам за полицията, но онзи идиот, охраната, Блакторн, същият, който позволи да застрелят Рина право под скапания му нос, се е захванал с мен.

— Добре де, и защо ти е на теб да я убиваш? Нямаше какво да делиш с нея.

— Блакторн смята, че първо съм убил Миранда — причинил съм катастрофата в пристъп на гняв, след като съм изгубил делото за Кейт. После Рина научила за това и започнала да ме изнудва. И аз, естествено, съм убил и нея.

Дейзи се засмя. Обикновено смехът й му допадаше с южняшкия си чар. Тази нощ обаче му се стори малко див и необуздан.

— Те са отчаяни, сладурче — заяви след малко тя. — Това трябва да е причината. Вече започват да търсят под вола теле.

— Вероятно.

— Когато умря твоята съпруга…

— Бивша съпруга — поправи я остро младият мъж.

— Да, разбира се, извинявай. Та, когато тя умря, някой заподозря ли, че ти имаш нещо общо със злополуката?

— Не, разбира се. Или, дори да са заподозрели, не са ми казали. Бях разпитан, естествено. Искам да кажа, моментът бе наистина малко странен. Тя умря в същия ден, в който бе приключило делото за определяне настойника на Кейт. По-точно рано на другата сутрин. Това бе една от жестоките шегички на съдбата.

— Не вярвам в жестоките шегички на съдбата — заяви мисис Тюлейн. — Ние сами градим съдбата си.

— Добре, добре, ти вярваш във врелите-некипели на „Перспективите на силата“, но аз не им вярвам. Съдбата на някои хора се прави от други. Като тази на Рина, например. Няма да започнеш да твърдиш, че е избрала сама да бъде убита, нали?

— Не, разбира се. Но тя е достигнала до този мит благодарение на собствените си действия. Трябва да е направила нещо — да е обидила някого, да го е предала, да го е накарала да я намрази. Така стават нещата, сладурче. По един или друг начин, може би дори без да си даде сметка, Рина е изтъкала примката, стегнала собствения й врат.

— Ако около моя врат има някаква шибана примка, нея със сигурност ми я надява Робърт Блакторн. Да върви в ада проклетото копеле.