Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Keepsake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Дубина (?)
Корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Линда Барлоу. Нежна разплата

ИК „Ера“, София, 1998

Редактор: Олга Тунчева

ISBN: 954–11–0302–2

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

— Обичам това място — рече Кейт, когато двете с Ейприл заизкачваха Голямото стълбище, което водеше към втория етаж на „Метрополитън Мюзиъм“. — Има страхотни неща. Не мога да повярвам, че никога досега не си била тук.

— Ами, аз винаги съм идвала за съвсем кратко в Ню Йорк.

— А посещавала ли си някога туристически забележителности като Статуята на свободата, Световния търговски център, Емпайър Стейт Билдинг и другите подобни на тях?

— Не. Някой ден ще трябва да ме заведеш и там.

— Окей. Ще бъде наистина забавно.

Толкова е хубава и стилна — мислеше си Кейт, като се взираше неприкрито в Ейприл, облечена непретенциозно в широк бял панталон и лютиково жълта блуза със златен шал на бели точки около врата. Носеше удобни бели сандали, от които се показваха фините й крака, чиито нокти бяха лакирани със същия розово-оранжев цвят, както и ноктите на ръцете й. Днес дългите й червеникавокестеняви коси бяха пуснати свободно върху раменете. Първия път, когато се бяха видели, косите й бяха хванати в стегната френска плитка.

Ейприл имаше едно от онези безупречни овални лица, които могат да се видят в модните списания. Носът й беше прав (за разлика от този на Кейт, вирнат смешно нагоре, така поне мислеше самата тя), а устните й бяха пълни и сочни (тези на Кейт бяха тънки и тя ги мразеше). И имаше неотразими светлосини очи, чиито ириси бяха поръбени в краищата с тънка черта с цвят на метличина. Момичето бе готово да замени собствените си лешникови очи с тези на Ейприл.

Толкова е хубава, че би трябвало да я мразя — помисли си тя. А бе станало така, че я бе харесала още от самото начало.

— Е, какво искаш да гледаш — картини, скулптури, останки от древно строителство, западно изкуство, източно изкуство, мебели и порцелан… кое би ти доставило най-голямо удоволствие? Тук имат и някои необичайни неща като брони и стари музикални инструменти — колекции, които не могат да се видят в други музеи. Знам къде се намира всяко нещо, така че избирай.

— Всичко това ме интересува. Защо не ми покажеш твоите любими места в музея? Ако видя нещо, край което бих искала особено много да се спра, ще ти кажа. Ти ще ми бъдеш гид, съгласна ли си?

— Окей.

Кейт прехвърли набързо през ума си най-важните според нея факти. Обичаше този музей — не само, че го бе посещавала безброй пъти, ами бе изучила всяко негово ъгълче и знаеше наизуст всяко помещение в него. Освен това бе изчела много книги за неговата история, а повечето пазачи я познаваха, тъй като непрестанно им задаваше въпроси. Не беше сигурна защо точно обича толкова това място, дори повече от обществената библиотека, което изглеждаше доста странно, тъй като тя бе луда по книгите. Може би беше прероден уредник от началото на века или нещо подобно.

— „Метрополитън“ е огромен — обхваща цели четири пресечки — от Осемдесета до Осемдесет и четвърта улица. Представи си само — сграда, простираща се върху цели четири пресечки.

— Дойде ми наум, че това е добър начин за раздвижване — отвърна с усмивка Ейприл.

— Не — рече Кейт. — Ако искаш да се раздвижиш, ела да покараме ролери в Сентръл Парк — засмя се при мисълта, че може да й се наложи да учи някой възрастен човек да се пързаля с ролери. Когато бе направила опит с баща си, той бе изругал, бе започнал да се движи вдървено и в крайна сметка се бе изтърсил по задник. — Разбира се, ще те изпреваря далече напред, но ако си добра с мен, ще се върна да те взема.

— Слушай, малката, аз също съм карала ролери в Бостън. Току-що си купих нов чифт и съм готова да излезем веднага, щом кажеш. Залагам десет долара, че аз ще те изпреваря.

Оу — възкликна в себе си момичето, — Ейприл е дори по-готина, отколкото си мислех.

— Дадено!

Заведе я първо в салоните за живопис и най-вече — при импресионистите, тъй като обикновено всички искаха да видят най-вече тях. След това разгледаха музикалните инструменти и азиатското изкуство, след което влязоха на едно от най-любимите й места — Градината на китайския кралски двор.

— Толкова е красиво тук — промълви младата жена, като оглеждаше изкусно аранжираните скали и дървета и извития покрив на китайската пагода.

— Иска ми се да седна тук на пода и да слушам звуците на шуртящата вода — прошепна Кейт. — Когато нещо ме тревожи наистина, тук получавам успокоение.

— А какво те тревожи, Кейт?

Момичето сви рамене.

— О, обичайните неща, нали знаеш.

Ейприл я хвана за ръката, докато се взираха във водите на заобиколеното със скали езерце, в което плуваха риби.

— А сега точно притеснява ли те нещо?

Кейт се сети как само преди няколко месеца бе дошла с баба си тук. Двете стояха на същото място, наблюдаваха рибите, слушаха плискането на водата в камъните.

Очите й се напълниха със сълзи. Опита да ги задържи, но те продължаваха да бликат и скоро потекоха по бузите й. Трепереща вдигна към лицето свободната си ръка и го избърса.

Нейната спътничка я прегърна веднага и я притисна силно в обятията си. Това накара Кейт да заплаче още по-силно. Дори баба й нямаше да направи това. Баба й щеше да се направи, че не е забелязала или може би щеше да я потупа несръчно по рамото. Колкото до баща й, той щеше да се смути толкова, че да не знае какво да направи.

А Ейприл просто я прегръщаше и галеше косите й, като я остави да си поплаче. „Никой не го е правил с мен след мама — спомни си тя. — Толкова е несправедливо! Баба поне поживя повечко, успя да остарее, а мама даже не… Не мисли за това, не мисли за това, не мисли за това.“ Опитваше да се овладее. Безсмислено беше да мисли за майка си. Освен това не искаше новата й приятелка да я помисли за някоя ревла, макар очевидно да бе много добра и изпълнена с разбиране.

— Мразя да плача — промърмори тя.

— Не трябва да го мразиш — отвърна нежно Ейприл. — В това няма нищо лошо. Сълзите облекчават болката в сърцето, напрежението в душата. Не се срамувай от емоциите си.

— Нямам нищо против тях, просто не искам да ги показвам!

— Понякога е много трудно. Мисля, че хората, които полагат големи усилия да не показват емоциите си, в крайна сметка изгубват изобщо способността си да чувстват.

— Мисля, че точно такъв е случаят с баща ми — избъбри момичето.

— Това важи за много хора, за нещастие.

— Баба беше нещо подобно — заяви замислено Кейт. — С нея обаче беше по-различно.

— Какво искаш да кажеш? В какъв смисъл по-различно?

Баба — припомни си тя, — е майка на Ейприл. Опита да си представи как би се чувствал човек, ако бъде изоставен от собствената си майка. Знаеше донякъде от собствен опит, тъй като нейната майка бе умряла и я бе изоставила завинаги. Но не го беше направила по собствена воля.

— Струва ми се, че тя правеше опити да… да чувства своите емоции, нещо такова. Сякаш не си бе позволявала да го прави доста време. Беше й трудно, но тя не се предаваше.

Ейприл я гледаше така, сякаш детето й казваше нещо умно, нещо оригинално.

— С Рина се разбирахте много добре, нали?

Момичето кимна.

— Тя сигурно ти липсва.

Кейт сви юмруци.

— Искам да открия онзи, който я е убил и да го гледам как се пече на бавен огън.

— Какво кръвожадно дете. Сигурно до такъв резултат води гледането на екшъни и MTV.

Момичето закима усилено.

— Познахте, госпожо.

Разгледаха изложба на рамки за картини в една от залите за лекции, след което слязоха на долния етаж, за да се насладят на египетското изкуство и Кейт я поведе демонстративно към огромното пространство, посветено на Храма на Дендур.

— Не е ли страхотно? — попита тя, докато оглеждаха вътрешността на масивната постройка. — Намирало се е на брега на Нил, но го преместили тук след построяването на някакъв язовир, който щял да го залее. Музеят построил цяло ново крило, тъй като нямало къде да го побере.

— Обикновено се ядосвам много, когато местят антични паметници на културата от родината им — заяви младата жена. — В тази ситуация обаче положението е по-различно, тъй като в противен случай той щеше да бъде разрушен.

След като разгледаха храма, те се настаниха на една каменна пейка срещу него, за да си починат, докато наблюдаваха как другите влизат и излизат от него.

— Говоря сериозно, да знаеш — промълви изведнъж Кейт.

Ейприл прибра косите от лицето й и се вгледа в очите на своята събеседничка.

— Какво говориш сериозно?

— Искам да помогна за откриването на убиеца на баба. Искам да знам кой и защо го е направил.

Очакваше Ейприл да отвърне с някое от обичайните за възрастните неща като „Това е работа на полицията“ или „Дванайсетгодишните момичета не се занимават с разкриване на престъпления“. Но, както обикновено, новата й приятелка не реагира по типичния за възрастните около нея начин. Тя кимна и рече:

— И кой според теб го е направил?

— Мисля, че е някой от нейните клиенти — отвърна незабавно Кейт.

— Защо мислиш така?

Момичето се поколеба.

— Те споделяха всякакви неща с нея. Нали разбираш, тя им помагаше да се справят с проблемите си. Някои от тях сигурно в миналото си са вършили лоши неща.

— Какви лоши неща?

Кейт започваше да се чувства неудобно. По принцип не би трябвало да знае подобни неща. След малко Ейприл щеше да я попита откъде е научила всичко това.

— Ами някои от тях са били алкохолици и наркомани и тези проблеми са им пречели да се възползват от вътрешната си сила. Баба трябваше да им помогне да се освободят от напрежението, причинено от натиска на тяхното минало.

— Тя споделяше ли с теб методите, с които помагаше на хората? — заинтересува се Ейприл.

— Да, тя разговаряше много с мен. А и… ами аз се навъртах много около нея. — Поколеба се. — Понякога дочувах какви ли не неща. Нали разбираш, случайно.

Да, а понякога допирах до стената стъклена чаша и подслушвах умишлено.

— Кейт, има ли нещо, което си чула и което би трябвало да каже на полицията?

Момичето си помисли за Дейзи Тюлейн. Не беше казала нито на полицията, нито на когото и да било онова, което знаеше. Веднъж баба й й беше казала:

— Трябва да запомниш, Кейт, че някои неща са съвсем лични. Те не засягат никого другиго, освен теб. Разбираш ли?

Освен това Дейзи не беше убиец. Тя просто не беше подходящата жена за баща й.

Ейприл я наблюдаваше и изражението й бе странно. Затова Кейт сви рамене, ухили се глупаво и рече:

— Иска ми се да мога да се сетя за нещо, което би свършило работа на полицията. Но това бяха предимно много тъжни хора, които не можеха да спрат да пият, да пушат или да мамят съпругите си.

— В такъв случай нямаш сериозно основание да мислиш, че убиецът е бил един от клиентите на баба ти, така ли?

Гласът на Ейприл й се стори спокоен и сериозен като стоящата насреща им египетска статуя.

Момичето прехапа устна.

— Струва ми се причината е там… — Преглътна с усилие. — Не искам да се окаже, че е някой от онези, които познавам. Като членовете на нашето семейство, нали разбираш?

Ейприл я прегърна буйно.

— Не, аз също не искам това.

 

 

Ейприл не знаеше какво да прави с Кристиан дьо Севини.

Не бе имала почти никакви контакти с него, въпреки, че офисът му бе на същия адрес, както и „Перспективите на силата“. За разлика от Арман, той не се бе отбил нито веднъж при нея. Всъщност, когато се бе обадил, за да я покани на вечеря, тя се бе изненадала много.

Той беше привлекателен мъж. Силни черти и коса с цвят на току-що изсечена златна монета. Очите му бяха морскозелени, а устата би била чувствена… ако й позволеше да се отпусне в усмивка.

Макар двамата с Кейт да живееха в по-модерна сграда от Арман, техният двуетажен апартамент бе също така изключително елегантен. Едно не можеше да се отрече на това семейство — всички те имаха превъзходен вкус.

— Аз съм нещо като колекционер — бе споменал Кристиан, докато я развеждаше из дома си. — Но се опасявам, че съм също така и дилетант. Проявявам някакъв интерес и се посвещавам с цялата си енергия на него, след което го изоставям. Нещастна черта на характера, предполагам.

Ейприл се усмихна. Не знаеше дали говореше искрено или просто опитваше да я обезоръжи със своите самокритики.

— Последната ми страст е порцеланът — продължи той. Спря пред един осветен шкаф, в който бяха изложени всевъзможни порцеланови изделия. — Севр и Майсен — знаете ли разликата?

— Единият е във Франция, а другият — в Германия, нали?

Едната му вежда се вдигна нагоре.

— Много добре. Интересувате ли се от порцелан?

— Не знам нищо за него — отвърна с усмивка младата жена. — Географските ми познания за Европа обаче са доста добри.

Кейт запляска с ръце.

— Не му позволявай да ти изнася скучната си лекция за стария порцелан. Прави го, за да пропъди хората. Казва, че ако е наистина отегчителен, можем да бъдем сигурни, че те никога повече няма да се появят тук.

Ейприл се засмя.

— Трябва да опитам тази тактика. В офиса има неколцина, от които бих искала да се отърва, по един или друг начин. Не бях се сетила да опитам да ги отегча.

— Съмнявам се, че бихте била способна на подобно нещо — обади се нейният домакин.

Макар да го бе изрекъл безизразно, нямаше съмнение, че го бе замислил като комплимент. Ейприл се усмихна, а Кейт, както забеляза, засия.

Но въпреки обещаващото начало, разговорът по време на вечерята бе напрегнат. Прекалено много теми бяха забранени. Струваше й се равносилно на разходка из минно поле да прояви интерес към личния живот на Кристиан след всичко, което бе научила за битката му с Миранда за Кейт и последвалата смърт на съпругата му. Разговорът за „Перспективите на силата“ щеше да отегчи Кейт, а Кристиан пък очевидно не изпитваше никакъв интерес към личния живот на своята гостенка.

Затова разговорът се въртеше около дъщеря му — нейните интереси, нейните мечти, нейните амбиции. Ако не беше тя, двамата вероятно нямаше да проронят и дума през цялата вечер.

Ейприл долови също така напрежението, което съществуваше между бащата и дъщерята. Реши, че причината беше в големите различия помежду им. Кейт беше открита, ентусиазирана и горяща от желание да достави удоволствие, докато Кристиан бе сдържан, резервиран мъж, по чието изражение не можеше да се разбере какво всъщност става в него. Това не означаваше непременно, че не изпитва никакви емоции, напомни си младата жена, а просто, че се бе научил да държи под похлупак чувствата си.

От друга страна обаче не бе изключено наистина да е безсърдечно копеле.

След вечеря се настаниха в дневната и Ейприл реши, че ще се възползва от тази възможност да научи нещо повече за Рина, дори с риск темата да отегчи малката й приятелка.

— Как се разбирахте с майка ми? — попита тя.

Младият мъж се взря в брендито на дъното на чашата си.

— Двамата с майка ви всъщност нямахме кой знае колко общи интереси.

— Не я ли харесвахте?

Той сви рамене.

— Невинаги виждахме нещата по един и същ начин.

— Мислех, че харесваш баба, татко — възпротиви се Кейт. — Даже плака, когато разбра, че са я убили — видях те.

Кристиан обърна ледения си поглед към момичето.

— Трябва да си сънувала. За последен път плаках на осемгодишна възраст, когато умря кучето ми.

Острият му тон очевидно смути Кейт и Ейприл побърза да обясни:

— В това общество учат мъжете да не плачат, Кейт, да контролират и крият чувствата си. Жалко, че постъпват така. Мисля, че никой — било то мъж или жена — не трябва да се чувства задължен да крие непрекъснато всичките емоции вътре в себе си. Това е доста трудно нещо.

— Както много други неща, с практиката става по-лесно — обади се нейният домакин.

Ейприл срещна погледа му. Стори й се, че за момент зърна в него нещо, което си заслужава да опиташ да достигнеш — нещо тъжно и мило. След това клепачите му закриха очите и той вдигна чашата си, като скри онова, което бе разкрил за момент.

 

 

Тази нощ Кристиан лежа в леглото си, неспособен да заспи. Ейприл Харингътн си бе тръгнала рано, за голямо разочарование на Кейт. По някое време тази вечер бе осъзнал, че дъщеря му се бе надявала да забележи зараждането на някакъв интерес помежду им. Дейзи определено не й допадаше, така че тя се опитваше да му намери жена, която й харесва.

Всъщност идеята не беше лоша. Ейприл бе наистина привлекателно създание, а и като личност бе много интересна. Очевидно беше топла, не създаваща проблеми натура и несъмнено вече бе спечелила сърцето на дъщеря му.

Освен това бе по-млада от Дейзи. И по-чувствена, беше готов да се хване на бас. Може би трябваше да положи малко повечко усилия да включи чара си в действие.

След вечерята тя бе започнала да го разпитва — не особено ловко — за семейството, за собствения му живот, за работата. И за Рина. Беше си спомнил, че Ейприл притежава книжарница за криминална литература в Бостън и вероятно й се струваше възможно да разобличи измамата.

Това го бе отегчило и възмутило, честно казано. Не му беше приятно да го разпитват разни аматьори, дори и деликатно.

Несъмнено тя бе доловила неохотата му да й сътрудничи в разследването. По начина, по който бляскаха и мятаха светкавици сините й очи в края на вечерта му бе станало ясно, че тя едвам се сдържа да не му каже колко грубо и неприятно се бе държал. Подозираше, че единствено присъствието на Кейт я бе възпряло да не го направи.

Колкото до Кейт, тя нямаше какво да му каже, когато си тръгна гостенката им. Изгледа го укорително и хукна нагоре по стълбите към стаята си. Когато два часа по-късно бе надникнал в нея, тя спеше, свита на топка, притиснала към гърдите си плюшеното си куче.

Дейзи щеше да дойде на другия ден.

Може би щеше да повдигне духа му, да му помогне да подреди мислите си, да въведе някакво подобие на ред в шибания си живот. Дейзи вярваше в преобразуването на личността. В глупости от рода на: „Това е първият ден от останалия ти живот.“

Може би част от това щеше да се окаже вярно и за него самия.

Нямаше кой знае какъв шанс.

Но не можеше да продължава още дълго по този начин.