Линда Барлоу
Нежна разплата (10)

Девета глава

Офисът на „Перспективите на силата“ на „Мадисън авеню“ беше модерен, светъл и жизнерадостен, въпреки трагичната смърт на своята основателка.

Сутринта, в която се появи там за пръв път, Ейприл бе посрещната от персонала с ентусиазъм, който не й се вярваше да е искрен. Тя беше непозната. Не може да не бяха дочули слуховете, че тя бе сред заподозрените за смъртта на Рина. Беше очаквала да я посрещнат враждебно и подозрително.

Вместо това всички, като се започне от Чарлс Рипли и се стигне до чиновниците, я посрещнаха с топлота. Имаше усмивки, ръкувания, дори прегръдки.

Скоро разбра, че Рипли бе организаторът на това посрещане. Той бе дясната ръка на майка й. Той беше красив мъж на около трийсет години с очарователна усмивка.

Придружи я до просторния, слънчев офис, принадлежал някога на Рина, който отсега нататък щеше да бъде нейно владение.

— Искаме да се чувствате като у дома си — рече той. — Моля ви, поръчайте всичко, което ще ви накара да почувствате този кабинет като свой. Можете да изхвърлите всички мебели и да ги замените с нови, ако това ви устройва. Мога да ви дам имената на неколцина декоратори.

— Няма да е нужно — отвърна младата жена, като се оглеждаше, приятно изненадана. Обстановката бе свежа и семпла, приглушените розови и зелени нюанси подчертаваха слоновата кост на стените и завесите. — Стаята е прекрасна такава, каквато е.

Сети се как майка й бе украсявала мизерната им къщичка със снимки на Холивудски звезди, изрязани от филмови списания.

— Тя беше изключителна жена във всяко отношение — добави той.

Очевидно всички мислеха така. Рина беше талантлива. Рина беше обаятелна и магнетична. Рина беше щедра. Рина беше най-прекрасната жена на света.

— Тя сигурно ви липсва страшно много — рече Ейприл.

— Да, така е.

Нима само аз знам, че всъщност Рина не беше нищо повече от една измамница?

— Сигурно ще пожелаете да се аклиматизирате колкото се може по-бързо — рече Рипли. — Оставил съм ви тук част от материалите за компанията. — Посочи към цветната брошура, която се открояваше ярко върху бюрото. „Перспективите на силата — ключ към вътрешната мощ и външния успех“, пишеше на нея. — И, разбира се, това.

Натисна бутона на малкия касетофон върху бюрото на Ейприл. Стаята се изпълни с жизнерадостна музика. Тя звуча в продължение на няколко секунди, зареждащи слушателите с енергия, след което затихна до нежен шепот.

— Във всеки от нас е заложен неизчерпаем източник на сила — заговори гласът на Рина. — Дълбоко в себе си всички ние сме съзидателни, динамични, поразителни създания. Онова, което трябва да научим, е как да черпим от собствената си сила. Как да я канализираме навън, докато ни освети с неустоимия си вътрешен блясък!

Това й се стори познато. Ейприл си спомни, че майка й бе казала нещо подобно по време на конгреса на Асоциацията на американските книгоразпространители, непосредствено преди да бъде застреляна.

— За да подобрите качеството на вашите взаимоотношения, трябва да поемете контрола над своята сила. Трябва да признаете своята уникална сила. И най-вече — трябва да промените отрицателните възгледи за самите вас.

Същите приказки. Фондацията бе основана именно върху тези баналности. И благодарение на тях Рина и нейните съдружници бяха станали богати, уважавани и предизвикващи възхищение хора.

Ейприл протегна ръка и натисна „Стоп“-а. Човек трябваше да вземе в собствените си ръце контрола на своята сила. Вдигна поглед към Чарлс Рипли и се усмихна.

— Благодаря ти, Чарлс — рече тя. — Всичко това е съвсем ново за мен, затова ценя помощта ти.

— Моля ви, наричайте ме Чарли. Всички се обръщат към мен така.

— Окей. А сега бих искала да остана няколко минути сама. Има толкова много неща, с които трябва да свикна.

— Разбира се, разполагайте с колкото време ви е нужно — отвърна сърдечно той и излезе.

Младата жена заоглежда заобикалящата я обстановка — удобните и същевременно — утилитарни мебели, абстрактните картини по стените, скъпия бледозелен килим. Нямаше нищо общо с претъпкания склад на нейната книжарница, където книгите бяха струпани до тавана. Беше побрала само едно бюро в единия ъгъл, за да води счетоводните си сметки на него…

Въздъхна. Нямаше връщане назад. Беше използвала тази възможност, за да прехвърли, поне временно, „Поизън Пен“ на Брайън. Той бе посрещнал така ентусиазирано новината, че я бе разсмял.

Интеркомът върху бюрото иззвъня.

— Търсят ви по телефона, мис Харингтън — рече някой.

Ейприл вдигна слушалката.

— И така — произнесе познат мъжки глас, — както виждам наистина имате полза от смъртта на майка си.

Блакторн.

— Да, реших да приема предложението — отвърна бавно младата жена.

— Много зле за бизнеса с криминални романи в Бостън. За вас очевидно няма значение, че Изобел е положила много усилия за „Перспективите на силата“, че иска да заеме този пост, че той е жизненоважен за нея?

— Може би ми се струва несправедливо — отговори предпазливо тя. — Но майка ми — специално наблегна леко на следващите няколко думи — трябва да е имала някаква причина да остави ръководството на фондацията на мен. Освен това Арман дьо Севини лично ме помоли да приема този пост. — Помълча, а след това добави: — Впрочем, мистър Блакторн, пропуснахте да ми кажете, че сте свързан не само професионално със семейство дьо Севини. Този факт обяснява донякъде враждебното ви отношение към мен.

— Не бих казал, че съм особено близък на семейството… — Направи пауза. — Не повече, отколкото сте му близка вие.

— Очевидно сте били близки с Рина. Бяхте споменат в завещанието й. Трябва ли да разбирам, че сте ядосан, защото „Перспективите на силата“ не е оставена на вас?

Настъпи тишина, след което Роб се изсмя и рече:

— Опитвам се да си го представя. Как ръководя организация за вдъхновяване на нещастни в едно или друго отношение хора по цял свят да използват личните си сили. По дяволите, едвам се сдържах в края на деня да не започна да съветвам другите как да го постигнат. — След това додаде, вече по-сериозно: — Не, мис Харингтън, не ме интересува какво ще стане с компанията на Рина. Онова, което ме интересува живо, е убиецът й да получи справедливо възмездие.

— Надявам се да успеете — отвърна напрегнато тя.

— Така възнамерявам — помълча отново и добави: — Предупреждавам ви, мис Харингтън. Ще бъда непрекъснато край вас, ще ви наблюдавам, ще следя всяка ваша стъпка. Ролята ви цялата тази работа изобщо не ме задоволява. При вас има нещо, което просто не пасва, и аз възнамерявам да открия какво е то.

Ейприл затръшна телефона.

Дълбоко от съзнанието й започнаха да изплуват мрачни спомени. Вашингтон, лятото на 1969 година. Беше избягала от пансиона, без дом… само на шестнайсет години…

Мястото ми не е тук — помисли си тя.

Това беше лудост.

Те щяха да открият.

 

 

Ейприл прекара остатъка от първия си ден в „Перспективите на силата“ в запознаване с персонала, обстановката и основните процедури на фондацията. И Чарли Рипли, и Делорес Елгреко, секретарката на Рина, й оказаха неоценима помощ и й даваха безценна информация. Делорес беше привлекателна, макар и с леко грубовата външност млада жена, със силен нюйоркски акцент, която още от мига на запознанството им й даде да разбере, че нямаше да търпи глупости от нейна страна, така както не бе търпяла глупости и от страна на Рина.

— Аз съм добра в професията си, затова кажете какво точно искате от мен — бе казала тя, когато се запознаха. И някак си успяваше да изглежда отракана и наперена, но не и неприятна. — Само кажете и ще го имате, без никакъв проблем.

— Благодаря — бе отвърнала Ейприл.

— О, дори не го споменавайте.

Ейприл се запозна с няколко аудио и видеозаписи. Присъства на събранието във връзка с двуседмичния семинар на „Перспективите на силата“ за напреднали, който трябваше да се състои идния февруари. Вече бяха резервирали места в един хотел в Мауи, но не беше ясно дали запазените стаи щяха да бъдат достатъчно. Бизнесът се разрастваше с главозамайваща скорост, а предстоящото излизане на нова книга и видеолента вероятно щеше да увеличи многократно броя на желаещите да присъстват на семинара.

— Тъжно и иронично е — заяви Чарли по време на събранието, — но публичността около тайнствената смърт на Рина привлече още по-силно интереса на публиката към нас. Ще трябва да имаме предвид това, когато планираме мероприятията през следващата година.

Невероятно колко много са готови да платят хората, за да получат съвет и да въведат ред в живота си — мислеше Ейприл. Феноменален брой хора искаха да разберат как да развият потенциала си за придобиване на богатство, успех и щастие. И бяха готови да платят скъпо и прескъпо за това.

— Ние ще ви научим на тайната как да контролирате своята сила — промърмори Ейприл. — Извадете чековите си книжки и се подпишете върху пунктираната линийка.

Около три часа следобед й се обади Марджори „Дейзи“ Тюлейн, бившата заместник-губернаторка на Тексас, която се готвеше да влезе в Сената. Ейприл я бе видяла на погребението и бе поразена от безмерните й топлота и чар. Дейзи бе участвала в най-известните трийсетминутни информационни предавания на Рина, където бе обяснявала страстно как „Перспективите на силата“ бяха променили живота й и подканяше зрителите да опитат на свой ред.

— Просто искам да ти кажа, че аз и още много други хора имаме вяра в теб, сладурче — заяви кандидатката. — Майка ти беше умна жена. Признавам, че е знаела какво прави, когато те е обявила за своя наследница в завещанието си.

— Аз обаче не съм толкова сигурно в това, мисис Тюлейн — отвърна сухо Ейприл.

— Наричай ме Дейзи, сладурче, и бъди абсолютно сигурна. Майка ти никога не вършеше нещо, без да го обмисли внимателно. Тя ме научи на много неща. Без Рина днес нямаше да съм там, където съм. Не съм имала по-добра приятелка от нея и я обичах истински.

Младата жена не знаеше какво да отговори на това.

— Имаш ли нужда от мен, не се колебай да ми го кажеш, окей? — продължи Дейзи. — Рина със сигурност щеше да се грижи за моите деца, ако Господ бе повикал първо мен, така че аз ще бъда твоят ангел-хранител, Ейприл, чуваш ли какво ти казвам?

— Чувам ви — отвърна с усмивка Ейприл.

— Следващия път, когато дойда в Ню Йорк, ще си побъбрим сладко и ще направим тежка обиколка из магазините. Не може да се занимавам непрекъснато с предизборната кампания. Имам нужда от малко говорна терапия.

Ейприл се засмя.

— Звучи доста забавно.

— Някакъв подлизурко ме ръга в ребрата с отчета от последните проучвания на общественото мнение или нещо подобно. Трябва да вървя, сладурче. Вземи здраво в ръце силата си и им дай да се разберат!

Ейприл драскаше разсеяно на лист хартия върху бюрото си. Сенатор Дейзи Тюлейн — написа тя. — Вземи здраво в ръце силата си и им дай да се разберат!

Изправи се и се приближи до прозореца, от който се разкриваше панорамна гледка към града. Подпря чело в студеното стъкло. Внезапно я обзе странното усещане, че не знае коя е и какво прави тук. Сякаш все още не можеше да осъзнае истинските си чувства, истинското си аз.

Беше тук, на работното място на Рина дьо Севини и опитваше да започне да изпълнява нейните задължения.

Помагаха й служителите на Рина, а нейните роднини и приятели приемаха, с различна степен на удоволствие и неудоволствие, този факт.

И живееше в апартамента, принадлежал на Рина. Както бе отбелязал Арман, намирането на апартамент в Ню Йорк не беше лесна работа и, освен това, тъй като апартаментът бе собственост на „Перспективите на силата“, фактически той така или иначе вече беше неин. Беше се преместила в него предишния ден.

Майка й бе мъртва, но нейното влияние бе по-силно от години насам.

Младата жена си даде сметка, че се чувства донякъде като втората мисис Уинтър, сравнявана на всяка крачка с уважавания от всички образец, Ребека.

 

 

Изобел изчака края на деня, за да се появи.

Обявиха пристигането й непосредствено преди пет часа. Беше облечена с къс сив костюм, който, кой знае как, успяваше да изглежда плътно прилепнал по тялото й, въпреки консервативната си кройка. Блузата под сакото беше аленочервена. Токовете й бяха малко прекалено високи, а черните й коси бяха разпилени в безпорядък върху раменете.

Преди няколко години и аз самата щях да се облека така — помисли си Ейприл. — И щях да го направя, защото съм уплашена и се опитвам да го скрия със скандалния си вид.

Изобел беше с няколко години по-млада от нея самата. Не беше на много повече от трийсет. Явно е била почти бебе, когато баща й се бе оженил за Рина. Нейната мащеха бе единствената майка, която бе познавала.

Нищо чудно, че се чувстваше така ограбена.

— Просто исках да знаеш, че няма да се правя на особено щастлива от решението ти да дойдеш да работиш тук, — заяви без предисловия тя. — Аз съм много пряма натура. Не вярвам в обичайните офис политики и лицемерие. Затова те предупреждавам официално, че ще се боря.

— Чудесно — кимна Ейприл.

Ресниците на Изобел трепнаха.

— Не смятам, че заслужаваш да седиш на този стол. Ако мога да ти отнема мястото, ще го направя.

— След като твърдиш, че си пряма, предполагам, че средствата, които ще използваш, ще бъдат също преки, а не подмолни?

— Ще използвам всички средства, които ми попаднат под ръка — отвърна Изобел. — Защо? — тонът й стана подигравателен. — От какво се страхуваш?

— От много неща — отвърна Ейприл. — От отхвърляне, например. От провал. — Стараеше се да говори равно. — Подобно на всички останали човешки същества бих искала хората, с които работя, да ме уважават и харесват. Очевидно тук това няма да бъде лесно. Обичали са Рина. Аз обаче съм неизвестна величина.

— Книжарка — напомни й Изобел.

— Да. Това беше нещо, което можех да върша, в което имах увереност. Тази работа е нещо съвсем друго. Не знам дали ще мога да я върша. Не знам дали притежавам нужните за това качества. Но със сигурност ще опитам.

— Това не е добра идея — произнесе се нейната опонентка. — Докато ти си правиш „опити“, току-виж си унищожила всичко, за чието изглаждане сме положили толкова усилия. Никой не оставя управлението на претъпкан с пасажери самолет в ръцете на необучен пилот. Най-добре за „Перспективите на силата“ би било да отстъпиш незабавно мястото.

— И да оставя ръководната позиция на теб.

— Аз трябваше да бъда наследницата на Рина.

— Така може да си си мислела, но указанията в завещанието й са съвсем ясни.

— Не мисля, че компанията трябва да страда само защото в края на живота си е била обзета от нещо като сантиментална носталгия.

— Нямало е как да знае, че е наближавал краят на живота й — отвърна тихо Ейприл. — Тя беше убита.

Въздухът помежду им беше изпълнен с напрежение.

— Няма опасност да го забравя.

— Нито пък аз. Попита ме от какво съм се страхувала. Майка ми заемаше тази работа и бе убита. Сега аз заемам нейното място. Бих била пълна глупачка ако не си давам сметка, че онова, което е станало причина за нейната смърт, може да изложи на опасност и мен самата.

— Освен ако ти не си я убила.

— Аз обаче знам, че не съм. Следователно знам и че убиецът е все още някъде тук. И че той — или тя — може да атакува отново.

— Щом се страхуваш толкова от това, защо си тук? — попита Изобел. — Защо не се върнеш в малката си безопасна книжарница в Бостън и не се скриеш в нея?

— Предпочитам да не се крия от страховете си. Колкото до загадките — те съществуват, за да бъдат разрешавани — младата жена направи пауза. — С майка ми бяхме като чужди в продължение на години. Но тя ми беше майка. Някой я е убил и аз възнамерявам да открия кой е той. Освен това възнамерявам да се заема с работата, която ми е възложила. Ако някоя от тези две цели те притеснява, това си е твой проблем, не мой. Аз имам желание да работим заедно, но ако си решила да се спречкваме непрекъснато, трябва да се подготвиш за факта, че аз няма да се поколебая да отвърна на удара с удар.

Изобел кимна студено, но на Ейприл й се стори, че долови изненада в изражението й.

— Радвам се, че се разбираме така добре — рече тя. А след това се обърна и излезе величествено от стаята.

 

 

— Тя е кучка — заяви Изобел пред Чарли. — Проблемът е там, че е умна кучка. Следователно няма да бъде толкова лесно да я манипулирам, както се надявах.

Чарли поклати глава. Бяха заедно в дома й. Беше вечерта след първия работен ден на Ейприл. Изобел обаче не показваше никакъв интерес към секс, към игра на господарка и роб или към евентуално посещение на „Шато“. Крачеше из огромната дневна на таванския си апартамент и се косеше за онова, което можеше да се случи на „Перспективите на силата“.

— Не мога да повярвам, че се съгласи да поеме тази работа. Мислех, че е някоя предана на книжарницата си в Бостън особа, която няма да има смелостта да се впусне в бизнес, който дори още не е започнала да разбира. Подцених я, по дяволите.

— Изобел, успокой се. Сега вероятно пък я надценяваш. Моето впечатление е, че тя гледа на това като на предизвикателство. Не изпитва истински интерес към „Перспективите на силата“ и като че ли не вярва на основните внушения на майка си.

— И какво от това? Аз също не им вярвам. Работата е там, че милиони хора вярват в тези врели-некипели за помощта, която можем да си окажем сами. Разбере ли това веднъж, може да направи истински капитал от него.

Чарли беше сигурен, че в сърцето си Изобел вярваше на това. В противен случай нямаше да се вълнува толкова много от перспективата да пусне в действие учението на Рина. Тя може и да създаваше впечатление, че не й пука, но той я познаваше по-добре от останалите и знаеше колко уязвима бе в действителност.

„Вземи здраво в ръце своята сила“ бе ключът да получим онова, което искаме от живота. И Изобел, и той знаеха прекрасно това. „Перспективите на силата“ имаше такъв успех, благодарение на грижливо програмираната от Рина дьо Севини система на определяне на целите, подсилване на умствената дисциплина, трансформиране на дълбоко залегналите в нас отрицателни вярвания в положителни и богато възнаграждаване за успешното преминаване на всяко изпитание; това бе солиден, психологически подкрепен метод за осъществяване на истински, променящи живота ни, преобразувания.

Човек наистина можеше да поеме в свои ръце съдбата си. Както и да промени съдбата на други хора.

Чарли помнеше колко безперспективен бе собственият му живот, преди да срещне Рина и да чуе за „Перспективите на силата“. Потомък на някога богат род, изгубил по време на предишното поколение властта и влиянието си заради комара, алкохола и глупави инвестиции, Чарли бе обземан от дете от толкова силни пристъпи на депресия, че на няколко пъти бе планирал в подробности ритуала на своето самоубийство. Последният, само преди три години, бе прост — той включваше бутилка „Чивас“ и моста „Джордж Вашингтон“.

Рина караше към града през нощта, когато той за малко не се бе хвърлил в бездната. Тя бе една от мнозината водачи на моторно превозно средство, които бяха отбили от пътя, за да опитат да го разубедят. Другите не му бяха направили впечатление. Но не и Рина.

Тя се бе запътила право към него (никой от останалите не бе постъпил така — те стояха встрани сякаш се страхуваха, че желанието да се хвърлиш от мост може да се окаже заразно).

— Ти наистина си стигнал до края на пътя — бе казала тя. — Всяка отрицателна мисъл, която си имал някога, всяко срамно действие, което си извършвал, всяко неправилно схващане, което си възприемал, са се обединили, за да те доведат до този мост. Можеш да скочиш, но можеш и да поемеш ръката ми. Каквото и да направиш, със стария ти живот е приключено.

Тя беше руса, дребна и хипнотична. От нея се излъчваше сила, която той усещаше през обгръщащата го мъгла, причинена от изпитото уиски. Когато му протегна ръката си, на него му се стори, че просто няма друг избор. Беше я поел и бе станал неин ученик. И бе опознал жената, която го бе спасила, и нейните добродетели, и нейните слабости.

А сега нея вече я нямаше.

Но нейните прозрения — и програмата, която бе създала, за да й даде живот — щеше да продължи да живее. Както с всяка философия посланието бе много по-важно от онзи, който го носеше.

Колкото до Ейприл Харингтън, нейната поява на сцената беше неочаквано усложнение. „Перспективите на силата“ обаче даваше няколко метода за справяне с неочаквани усложнения и Чарли Рипли ги знаеше всичките.

Приближи се до Изобел и я прегърна. Никакво еротично подчинение тази нощ; тази нощ той щеше да бъде защитникът. Имаше да благодари на „Перспективите на силата“ за още едно нещо — след като бе хванал здраво в свои ръце собствената си сила, той бе завоювал сърцето и на жената на своите мечти.

— Не се притеснявай, любов моя — прошепна младият мъж. — Ейприл Харингтън няма да издържи дълго, обещавам ти. Тази работа не я привлича, а и няма цели. Ще се откаже, преди да сме разбрали какво става и „Перспективите на силата“ ще бъде наша.

Усети как Изобел настръхна в обятията му.

— Наша ли?

По дяволите!

— Твоя — отвърна меко той. — А аз ще бъда твой верен и покорен слуга, скъпа господарке.