Линда Барлоу
Нежна разплата (26)

Двадесет и пета глава

Джералд Мороу се представи в хотел „Плаза“ и откри с удоволствие, че клиентът му бе запазил апартамент. Елегантен, в стил „Стария свят“. Като млад непрокопсаник, когато задигаше коли от бруклинските улици, бе готов на убийство, за да може да се озове на подобно място. Усмихна се. И сега наистина бе убил, за да се озове тук, помисли си с усмивка той.

Истинското му име, разбира се, не беше Мороу, нито пък името, с което се записа на рецепцията, но при изпълнението на тази задача мислеше за себе си като за Джералд Мороу, тъй като с него се бе представил миналия месец в Анахайм. Приближи се до високия прозорец с тежките завеси от брокат и погледна към разкриващата се панорама на Ню Йорк. В краката му се разстилаха шумни главни артерии, елегантни сгради, паркинги и човешко множество. Заети пчелички, които бързаха към всекидневните си задължения. Изпълнени с чувство за собствената си значимост. И вярата, че както те самите, така и дребните им грижи имат някакво значение.

Глупаци.

Вдигна ръка и се прицели с протегнатия си показалец.

— Бум — прошепна той, като имитираше изстрел. Един небостъргач експлодира. — Бум — повтори той и един от градските автобуси избухна в пламъци. — Бум — продължи да твърди той и навсякъде хората падаха по корем, като се извиваха и стенеха от ужас. — Аз притежавам силата — вслуша се в гласа си, след което добави: — Може би съм малко побъркан, но какво значение има това, дявол да го вземе.

Мороу се обърна с гръб към прозореца и се настани върху дивана в единия край на елегантната стая. Постави дипломатическото си куфарче върху махагоновата масичка за кафе и го отвори. Извади от него тънък плик, отвори го и извади снимката, като я подпря на тънката ваза, в която бе поставена една-единствена роза.

Клиентът го бе наел за друга работа. Очевидно бе доволен от начина, по който бе осъществил предишната си задача.

Още една жена. Някои не обичаха да стрелят по жени, но това бе неговата специалност. За нещастие в тази професия подобен на неговия талант не се търсеше особено много, така че, както останалите си колеги, той приемаше да убива и мъже. Но когато някой искаше да се избави от жена, знаеше към кого да се обърне. Никой не го правеше така старателно — и с такава любов — както Джералд Мороу.

Това обаче щеше да бъде особено голямо предизвикателство. Клиентът не желаеше обикновеното чисто премахване, не желаеше бързо отърваване.

— Трябва да прилича на злополука — бе казал той. — Дори полицията трябва да повярва в това. Не можем да рискуваме да прилича на професионално убийство.

Много по-скъпо е уреждането на „злополука“. Но това пък беше най-хубавото убийство. Нямаше подробно разследване, нямаше проблеми с полицията. Мороу бе уреждал няколко „злополуки“ и десетина „самоубийства“. Те бяха неговата слабост. В тях имаше много по-голямо творчество. Често те изискваха повече лични контакти с мишената, което можеше да бъде добро или лошо, в зависимост от индивида.

Нямаше търпение да осъществи личния си контакт с въпросната мишена.

Тя беше красива. На снимката това не личеше така добре. Тя не показваше нито искриците в очите й, нито колко са лъскави кестенявите й коси. Той обаче си ги спомняше много добре, тъй като веднъж вече я бе виждал лично.

Очите бяха много важни. Той винаги забелязваше очите им. Струваше му се особено интригуващо да им наблюдава очите, когато куршумите разкъсваха телата им. В тях виждаше загадката на живота, на смъртта и вечността — в тази частица от секундата, когато дотогава изразителният поглед ставаше празен, а живото — мъртво.

Ако успееше да разбере очите, разбираше и душата. Все повече започваше да вярва в съществуването на душата и на живота след смъртта. Нещо жизненоважно изчезваше в мига на смъртта — изчезваше и отиваше… някъде.

Някъде дълбоко в подсъзнанието си изпитваше страх. Ако наистина имаше живот след смъртта, какво го очакваше в него? През ума ми преминаваха картини на огън и вечни мъки, които бе запомнил от приказките на побъркани енорийски свещеници. Като момче беше добър католик. Вярваше в рая и ада.

Сега смяташе, че религията е за глупаците. Ако след смъртта съществуваше нещо, то бе по-сложно и много по-вълнуващо от огньовете за злите и арфите — за добрите. А адът със сигурност беше много по-вълнуващ от рая. Ако имаше ад, то той очакваше с нетърпение да попадне в него. Копнееше да бъде погълнат завинаги от него.

Съсредоточи се върху снимката. Ейприл Харингтън беше неговият ангел. Щяха да посетят заедно ада. Тя щеше да отиде там, разбира се, въпреки невинността и чистотата, които се излъчваха от нея. Всички жени бяха обречени на ада. Като Ева, своята майка, те бяха червиви от грехове.

Мороу се усмихна.

— Върви право в ада, мис Харингтън. Не минавай през GO. Не вземай 200$^[1]. Чакай ме там. Някой ден ще се отегча и ще те последвам. Запази ми място във Вечната сауна. Завържи ме на същия стълб на същата клада като теб, за да бъдем заедно сред пламъците.

Облегна се назад и започна да се възхищава на хармонията между единствената червена роза и голямата снимка. Хмм. Протегна ръка към телефона и набра номера на портиера. Поиска номера на някой уважаван продавач на цветя.

„Това не е особено разумно“ — припомни си той няколко минути по-късно, когато даде поръчката си.

Усмихна се на прекрасното лице на мишената.

Но си заслужаваше риска.

— Нов обожател ли имаш? — попита Блакторн, като си играеше с листенцата на разтварящата се роза.

Тя украсяваше центъра на масичката за кафе в дневната на Ейприл и красотата й се подчертаваше от деликатната сребриста ваза.

Младата жена премигна насреща му.

— Не си ли я изпратил ти?

— Не.

Ревността, която го прободе, го изненада много.

— Пристигна без каквато и да било картичка. Предположих, че е от теб.

По дяволите — помисли си Роб. Искаше му се да беше така.

Бяха дочакали края на още една седмица, но без да напреднат. И той, и официалните власти бяха разпитвали Кейт дьо Севини. Техниците на ФБР бяха взели компютъра на Рина и бяха опитвали чрез най-съвременни и съвършени средства да възстановят файловете, които момичето настояваше, че е виждало. Но Рина — или някой друг — бе проявил особено голяма предпазливост. Файловете така и не бяха възстановени.

А дискетата, ако изобщо бе съществувала, не бе открита.

Междувременно Блакторн не бе успял да напредне и във връзка с бащата на Кейт. Злополуката с бившата му съпруга никога не бе разглеждана като евентуално убийство, а без някакво материално доказателство нямаше причина случаят да бъде изваден от архивите. Освен това се оказа, че Кристиан има алиби за въпросната нощ. Някаква жена на име Огъста, с която се запознал в съда, където се разглеждало делото за настойничеството на Кейт. Марти и неговите хора правеха проверки по този повод, но не бяха особено ентусиазирани.

— Тази теория ми се струва почти толкова далечна и малко вероятна, колкото и намесата на убийците на Джон Кенеди — бе казал Марти.

Роб започваше да се пита дали случаят щеше да бъде разрешен изобщо някога.

— Вечерята е готова — провикна се от кухнята Ейприл.

Беше го поканила на вечеря. Той си бе казал, че трябва да откаже поканата и да не се увлича толкова по една от главните заинтересовани в разследвания от него случай. Рационалните мисли по този повод обаче бяха пометени от спомена за удоволствието, което бе получил през онази първа нощ в обятията й.

Тя му се бе противопоставила още при първата им среща. Беше запазил спомени за нейната съпротива при събитията около убийството, но майка й. Фактът, че тогава не я бе гонил с романтична цел, не променяше положението. От мига, в който я бе задържал в Анахайм, през случката в Сентръл Парк и до партито на Изобел, когато се бе сгушила доброволно в неговите обятия, той я бе преследвал. Тогава тя най-сетне бе отстъпила, но във всичко това имаше такава всеотдайност и искреност, че дъхът му бе секнал.

Въпреки това, поне на определено ниво, този факт го бе притеснил. Чувствата му към нея бяха прекалено силни. Първо, той я харесваше — харесваше живеца в нея, енергията й, топлината. Харесваше му фактът, че бе превъзмогнала едно осакатяващо в емоционално отношение минало и бе успяла в професионално отношение, и се възхищаваше от решителността, с която опитваше да се изправи пред емоционалните си демони и да се пребори с тях.

И, освен това изпитваше силно желание към нея. Изпълнената й с радост чувственост го бе омагьосала окончателно. От толкова време не бе срещал подобна жена. Джеси, колкото и да я бе обичал, никога не бе страстна и освободена, когато ставаше дума за секс.

Въпреки това не трябваше да забравя, че Ейприл бе изоставена от най-важната фигура в своя живот. По-късно пък бе предадена и нападната от любимия мъж, към когото се обърнала за любов, едвам си бе спасила живота, а след това трябвало да се бори с правната система, в очите, на която била олицетворение на лошо момиче, като злодей, а не като жертва. Знаеше, че на определено ниво тези събития още я преследваха.

Не искаше да й причини още болка.

Не искаше да бъде следващия, който ще се появи в живота й и след това ще си замине.

Определено не трябваше сега да бъде тук, след като знаеше, че след всяка следваща нощ, прекарана заедно, щяха да затъват все по-дълбоко. И наистина нямаше да бъде тук, ако… ако…

През последните няколко дена за първи път бе започнал да се освобождава от обсебването си от Джеси. Беше страховито да гледа проблясъците на свободата и дори още по-страшно да осъзнае колко хубаво бе това. Но той просто не можеше да устои на изкушението да изследва тези емоции.

Влезе в малката кухня. Тя разбъркваше салатата — виждаше парченцата крехка маруля, лук, краставица, козе сирене, домати. Междувременно печеше на скара риба-меч с гъби, лук и пресен босилек.

— Ухае прекрасно — промълви той, повдигна косите й и я целуна по врата.

— Ммм. Престани или няма да довърша салатата.

Той я прегърна изотзад, провря ръка под ръката й и започна да си играе с гърдите й през копринената лятна блуза, която бе сложила.

— Можем да пропуснем вечерята — предложи Роб, когато тя се изви назад към него, като издаваше тихи гърлени звуци.

— О, не — заяви Ейприл, като се обърна и го погледна усмихнато през рамо. — Не готвя много често, но когато го направя, очаквам усилията ми да бъдат вкусени!

— Окей, първо ще се насладим на вкуса на пиршеството… — дланите му се плъзнаха надолу по корема й и докоснаха бедрата. — А след това ще насочим вниманието си към друг вид глад.

Тя се обърна, както я бе прегърнал, така че вече бяха лице в лице, гърди в гърди.

— Гладен ли си за мен? — промълви тя.

— С вълчи апетит.

Младата жена се засмя радостно.

— Тогава нека оставим вечерята за по-късно — заяви тя.