Линда Барлоу
Нежна разплата (31)

Тридесета глава

— Ще се оправи — рече Блакторн. Затвори телефона и запозна Ейприл с последните новини от болницата. — Дежурната сестра казва, че електроенцефалограмата й е напълно нормална, няма значително подуване на мозъка и всички жизненоважни функции са наред. Ще я поболи главата, известно време ще трябва да внимава, но всичко ще бъде наред.

— Слава Богу! — прошепна младата жена.

Бяха в града, в полицейския участък, за да отговарят на въпросите; ченгетата бяха започнали с питанията още от мига, в който бяха влезли в апартамента на Ейприл. Полицайката Джанис Флак бе отговорила на повикването; тя бе същата, която бе дошла с друг партньор две седмици по-рано, по повод нахлуването на апартамента. По настояване на Роб бяха извикали и двама детективи от градския отдел „Убийства“. Междувременно Марти Клементе беше също на път за към тях.

Блакторн прегърна Ейприл и усети, че тялото й бе като вцепенено. Прокара длани през косите й, прибра кичур от разстроеното й лице. Тя поклати леко глава и той разбра, че не искаше да я докосва много-много. Въздъхна и се отдръпна.

О’Брайън, един от специалистите по убийствата, ги повика отново в стаята за разпити.

— Вижте, детето ще живее и това е страхотно — рече той. — Но ние сме от отдел „Убийства“. Тя не е мъртва и следователно не е моя работа. — Той направи балон с дъвката си; беше едър мъж с голям корем. Неговият партньор, Мърфи, бе слаб, тих човек, който се задоволяваше да стои на заден план, докато О’Брайън обясняваше: — Дайте ни тяло, някой, убит тук, в големия град Ню Йорк, и ние ще започнем да издирваме убиеца. Да, затова оставя вашите приятели от Бюрото да ви помогнат. Те са добри в тази работа. „Шибаните федерални“, така ги наричаме тук, Блакторн. Не се ли радваш, че вече не си с тях? Ние, разбира се, не обичаме да работим и с частните ченгета. Всеки си мисли, че той най-добре ще се справи, че неговият начин е най-правилният.

— Нека просто да вземем информацията, която можем — прекъсна го лейтенант Флак; опитваше да въдвори мир. — Ще можем да се обиждаме по-късно. — Обърна се към Ейприл. — Казахте, че сте видели добре лицето му? Мислите ли, че ще можете да го разпознаете сред снимките от нашите архиви?

— Да, така смятам.

— Сега ще ги донесем. Знам, че сте уморена, но предпочитам да свършим това сега, докато образът му е още пресен в съзнанието ви.

— Добре — съгласи се уморено младата жена.

— Този вероятно няма да го имате във вашата галерия от престъпници — обади се Блакторн. — Един Господ знае колко хора е убил, но вероятно никога не е бил арестуван.

— Човек никога не знае — отвърна спокойно Джанис Флак. — Той не прилича на типичен професионален убиец. За малко да го хванат.

— Защо не ме застреля? — попита Ейприл. — Имаше оръжие.

— Трябвало е да изглежда като злополука — обясни Роб. — Но след появата на Кейт това е станало невъзможно. Вероятно е имал нареждане да не прави нищо в случай, че нещата се провалят.

— Но всички щяха да разберат, че не е било злополука!

Блакторн изгледа кисело О’Брайън и неговия партньор.

— Ако не бъде доказано, че е убийство, тези момчета губят интерес.

— Хей, слушай, приятелче, и без това вече имаме повече случаи, отколкото можем да поемем, така че не ми говори тези глупости — рече О’Брайън. — Вие имате по едно малко проблемче за разрешаване и му се посвещавате по цял ден. Аз обаче съм затрупан до ушите с работа и непрекъснато се сипят нови случаи, а момчетата на компютрите горе държат сметка за това колко от тях разрешавам и с каква бързина. Нямам време за такива глупости.

— Ако онзи е бил умен, щеше да ви убие при всяко положение, независимо какви нареждания е имал — заяви Флак. Бръщолевенията на колегите й от отдел „Убийства“ очевидно нямаха ефект върху й и не й пречеха да се фокусира върху настоящата си задача. — Щеше да го осъзнае, ако го бе премислил по-добре. Ние ще предположим, че причината да искат да ви убият, каквато и да е тя, все още съществува. Сега вече ще им бъде много по-трудно да го направят. Вие ще бъдете нащрек. Трябвало е да действа, докато има възможност да го направи, независимо дали е щяло да изглежда като злополука или не.

— Имаш право — заяви Блакторн. — Сега вече аз ще я пазя.

— Надявам се да се справиш по-добре, отколкото с дамата в Анахайм — обади се О’Брайън.

 

 

Кристиан дьо Севини крачеше из малката болнична стая, в която Кейт лежеше в безсъзнание. „Счупване на черепа — бе казал лекарят. — И, разбира се, сътресение на мозъка.“ Бяха го уверили обаче, че всичко ще се оправи. Положението не изглеждало чак толкова лошо; тя трябвало да се събуди.

Ами ако не се събудеше? О, Боже, ами ако…?

Главата й бе омотана в бинт, а лицето й изглеждаше толкова измъчено, толкова дребно. Като че ли раняването бе намалило възрастта й с няколко години и тя бе отново на осем или девет. Колко беше малка, колко деликатна… И лежеше абсолютно неподвижно и безмълвно.

Мониторите над леглото й писукаха. На един от тях се появяваха вълните от електрическата активност на сърцето й. Скачащите цифри регистрираха пулса й — жизненоважните звуци на детското й сърчице.

Куршумът бе издълбал плитка бразда в кожата и повърхността на черепа й, но не бе достигнал до мозъка. Ако бе проникнал два-три сантиметра по-дълбоко, сега щеше да бъде мъртва.

Докато наблюдаваше монитора, изведнъж се отнесе години назад. Спомни си как бе седял до Миранда в кабинета на нейния гинеколог и бе слушал изумено предавания, посредством ултразвуковата апаратура, забързан пулс на още нероденото им дете. Тогава си бе помислил, че това биене щеше да продължи непрекъснато в продължение на още осемдесетина години — толкова силно бе звучал, толкова неразрушимо.

Тялото, подслонило и изхранило това мъничко, биещо сърчице, лежеше студено в земята. А днес… звукът, който му се бе сторил толкова неуязвим и който бе мислил, че ще продължи да съществува дълго след като той самият също си отидеше от този свят, за малко не бе замлъкнал завинаги.

„За всичко съм виновен аз.“

Все едно че някой повдигна тежка завеса и той отново можеше да вижда ясно за първи път от години. Очевидно това бе нужно, за да стигне до сегашното си прозрение. Погледна към дъщеря си и почувства, че очите му се пълнят със сълзи. Стига!

Никога повече. Никога повече.

Беше предостатъчно.

Това бе краят.

 

 

— Между нас е свършено, Чарли — заяви Изобел.

Той премигна неразбиращо.

— Какво?

— Не искам да се виждаме повече. Ще измислим нещо за работата си в офиса. В началото ще ни бъде трудно, но постепенно нещата ще се уталожат, сигурна съм. Съжалявам, но това е неизбежно.

Беше го поканила вкъщи. Предпочиташе да приключи с него по телефона, но подобна постъпка й се стори прекалено малодушна. Той бе приел с вълнение поканата, очевидно в очакване да прекарат заедно една много приятна вечер. Тя обаче не можеше да повярва, че Чарли е чак толкова безчувствен, като се има предвид случилото се с Ейприл и Кейт.

Той поклати глава, сякаш не можеше да повярва на думите й.

— Изобел, нищо не разбирам. Какво искаш да кажеш с това „между нас е свършено“? Та аз съм влюбен в теб!

— Съжалявам. Предупредих те да не се влюбваш в мен. Никога не съм ти обещавала нищо, Чарли. Предупредих те да не ставаш прекалено зависим от мен.

— Ти си тази, която зависи от мен!

Боже милостиви, това ли си мислеше? Нищо чудно, че бе започнала да усеща толкова тревожни вибрации.

— Това са само твоите фантазии. Просто така ти се ще да бъде. Знам, че искаш да се грижиш за мен. Да ме защитаваш. — Стараеше се тонът й да бъде нежен, но твърд. Не искаше да му дава дори най-малка надежда. — Аз обаче нямам нужда от това, нито от теб, нито от когото и да било другиго. За мен е от огромно значение да ме разбереш правилно. — Вложи цялото си убеждение в гласа. — Аз сама управлявам живота си и се справям със своите проблеми. Винаги съм го правила и ще продължавам да го правя. Не желая някой да се бърка в моите неща. Съжалявам, ако звучи грубо, но аз те предупредих.

— Слушай, знам, че си разстроена от злополуката, станала с племенницата ти — рече младият мъж. — Убиецът се е развихрил отново и това е наистина страшно. И именно затова имаш нужда от мен. Нужен съм ти, за да те защитавам. Боже мой, Изобел, следващата му цел ще бъдеш ти.

— Едното няма нищо общо с другото.

Усети, че гласът й потрепва.

— Разбира се, че има. Нещата са страшно свързани.

Обърна му гръб. Стомахът й се бе свил на топка. Как се бе объркал толкова животът й? Докато Рина бе жива, наистина бе трудно — спорове, разногласия, съревнование, борба за власт. Работата с Рина никога не бе лесна, нито за нея самата, нито за Чарли, въпреки добродушната му натура. Но все пак тогава бе по-лесно, отколкото сега.

— Моля те, Чарли, върви си.

Настана продължителна тишина.

— Има някой друг — произнесе най-сетне сериозно той. — Имаш си нов любовник, нали?

Тя не мислеше за Джъстин по този начин. Той бе добър приятел. Беше й дал нещо, от което се нуждаеше отчаяно и така й бе помогнал да вземе решение. Но Джъстин — неговата тъмница, неговите инструменти, тялото му — бяха само средства, не причина.

— Това няма нищо общо с когото и да било другиго, освен с нас двамата. Не мога да се виждам повече с теб. От връзката ни не се получава нищо. И за това сме отговорни ние двамата, така че, моля те, не търси причината другаде.

— Но защо? — гласът му бе станал умолителен, дори може би уплашен. — Аз те обичам, бих сторил всичко за теб. Моля те, Изобел, не ми причинявай това!

— Боже мой, не искам мъж, който би сторил всичко за мен — отвърна тя, започвайки да губи търпение. — Искам мъж, който уважава повече себе си. Не искам обсебен от собствената ми особа мъж, който се опитва да чете мислите ми, който вярва, че знае какво желая и от какво имам нужда и действа според това. Нима не разбираш? Ти ме задушаваш.

Съжали за думите си в мига, в който ги произнесе. Дявол да го вземе, щеше ли да се научи някога да мисли, преди да бръщолеви?

Младият мъж клатеше глава с вид на човек, готов да заплаче всеки момент.

— Не мога да повярвам на ушите си. Просто не мога да повярвам, че имаш такова мнение за мен. Аз те обичам. Дявол да го вземе, нима това не означава нищо?

— Означава много. И ме изпълва с тъга и съжаление. Но това няма да промени решението ми. По-добре си върви.

Той протегна ръце към нея, като се опита да я прегърне. Изобел се отдръпна, но Рипли я последва, обхвана я около кръста, обви ръка около раменете й. Тя изохка неволно — мястото, което бе докоснал, я болеше леко. Чарли я погледна право в очите, а след това, без предупреждение, дръпна надолу блузата й.

— Не! — извика тя, вбесена от постъпката му.

Той обаче не се отказваше и смъкна надолу по раменете й леката материя; там имаше леки белези. Трябваше да изчака няколко дена, преди да направи тази среща с него; дотогава следите от срещата й с Джъстин щяха да изчезнат.

— Не мога да повярвам! — изкрещя той. — Позволила си на някого да ти причини това? Оставила си на някой да те доминира? Кой е той? Кой е той, по дяволите? Ще го убия!

— Махай се! — отвърна младата жена. — Върви си веднага, Чарли, или ще повикам полиция.

Той я зашлеви. През лицето. Тя се олюля и за малко не падна.

— Върви си! — повтори тя с леден тон, като едвам се контролираше. — Върви си и никога повече не се появявай. Между нас е свършено, кучи син такъв.

Чарли си тръгна, като проклинаше и удряше с юмрук по стената. Изобел заключи вратата след него и отиде в дневната. Измъкна цигара от пакета, който не бе отваряла от дни и, треперейки, я запали. Пое дълбоко дима и главата й се изпълни с кошмарни образи. Беше я ударил. Ушите й все още пищяха от силния му удар. Досега не бе и предполагала, че Чарли Рипли е способен на насилие, колкото и да е изнервен.

Какво й бе казал той само преди две-три седмици? „Ейприл Харингтън няма да издържи дълго, обещавам ти. Ще си отиде, преди да разберем какво става и «Перспективите на силата» ще бъдат наши.“

Какво ли щеше да каже полицията, ако предадеше думите му?

 

 

— Най-лошото от всичко е, че правех, каквото ми наредеше — обясни Ейприл. — Беше като насън. Не можех да повярвам, че става наистина. Знаех, че е дошъл да ме убие, но не можех да повярвам, че ще умра.

— Знам — отвърна Блакторн.

Специалистите все още работеха в апартамента й, затова я бе завел в своя дом след няколкочасовия разговор с полицията, а после — и с Марти в щаба на ФБР. Не я беше виждал толкова изтощена и уплашена.

— А сега, след като свърши, виждам всичко като през мъгла. Като че ли някак си не мога да си го спомня добре. — Погледна го; сините й очи бяха пълни със страх. — Спомнях си, когато говорих с полицията. Защо не мога да си спомня сега? Това да не би да е някаква реакция на стреса?

Роб кимна.

— Не се притеснявай за това. Нашите тела са по-разумни от мозъка в подобни случаи.

— Помня лицето му — промълви младата жена и потрепери.

— Ти си вероятно сред малцината, които са го виждали и са все още живи.

Погледна го отново озадачено.

— Пред очите ми са отделни картини, но линейната ми памет сякаш е разрушена. Разбираш ли? Помня някои от случилите се неща, но като че ли не мога да възстановя точния ред. Всичко е объркано.

Блакторн не отговори. Беше срещал предостатъчно жертви, за да знае, че онова, което изпитваше тя, бе напълно нормално. Не можеше да я спре да мисли за случилото се. Беше настоял да вземе предписаното й от лекаря успокоително, но тя бе отказала.

— Струва ми се, че в определен момент се възпротивих и той натисна главата ми във водата във ваната. Не можех да дишам и, точно както казват, почувствах невъобразима паника, тъй като единственото ми желание бе да си поема въздух, но знаех, че ако отворя уста всичката мръсна вода ще нахлуе в дробовете ми и ще умра. А след това вече като че ли нищо нямаше повече значение и бях готова да направя всичко, тъй като тялото ми крещеше за въздух… и той ме пусна. Струва ми се, че след това вече започнах да правя всичко, което ми нареди.

— Всеки би постъпил така.

Ейприл го погледна.

— Не и ти.

— Напротив, аз също.

— Не. Ти си силен. Ти щеше да се съпротивляваш през цялото време.

Блакторн си се представи пиян, с бутилка в ръка, и се засмя тихичко.

— Много неща не знаеш за мен. Не съм чак толкова силен. Както виждам, ти си проявила само няколкоминутна слабост, това е всичко. А после си го наредила добре, ти и Кейт.

— Кейт — прошепна младата жена.

Очите й се напълниха със сълзи. Той я прегърна.

— Тя ще се оправи, скъпа. Ще се оправи.

— Помислих, че си е тръгнала. Бях сигурна, че си е тръгнала. Все още не разбирам защо го е направила, защо се е престорила, че си тръгва, а след това се е скрила в кухнята.

— За да те шпионира, вероятно. Знаеш какви са децата. Или пък е усетила, че нещо не е наред.

— Той я простреля. А тя е само едно дете. Той…

— Шшт! Престани да мислиш за това. И двете останахте живи. Всъщност, и двете сте свършили страхотна работа. Той е имал оръжие, но вие сте го изритали с голи ръце.

— Той се измъкна.

— Ще го хванем — увери я Блакторн. — Той се е провалил. Все едно че вече е мъртъв.

Ейприл го изгледа.

— Изглеждаш ожесточен.

— По-жесток съм, отколкото си мислиш.

Тя кимна, а след това погледът й се зарея отново нанякъде.

— Имам нужда от един душ — заяви след малко тя. Но после, сякаш чу думите си, тя потрепери. — Не — промълви младата жена. — Не, не, не мога.

— Студена си. Ела, ще те отнеса в леглото.

— Чувствам се мръсна. Искам да се измия — но как, след случилото се… Никога вече не искам да влизам във вана.

Той я вдигна на ръце и я отнесе към малката си баня, онази с душа без вана. Постави я на пода и пусна водата. Специалистите вече я бяха огледали с най-големи подробности, бяха изстъргали доказателствен материал изпод ноктите й и опипали цялото й тяло с лазер. Роб не беше сигурен каква част от това си спомняше тя. Може би бе блокирала паметта си за тях, така както бе сторила с подробностите около нападението.

— Не, моля ти се — възкликна младата жена, когато я побутна към душа. — Не мога, не мога.

Той плъзна ръце по тялото й и я целуна встрани по шията.

— Аз съм тук. Няма да се отделям от теб. Не е нужно да правиш нищо. Довери ми се, скъпа, довери ми се.

Тя притисна лице във врата му. А след това кимна бавно.

С предпазливи движения той съблече халата, който й бе дал. Погали я и й каза, че е красива. Парата от душа вече започваше да затопля банята. Блакторн съблече тениската и дънките си.

— Роб, не знам…

— Всичко е наред — рече той и, като я поддържаше здраво за талията, й помогна да влезе в душ кабинката. Тя потрепери, когато топлата вода потече по тялото й. Младият мъж взе сапуна и започна да масажира лекичко гърба й. Ейприл се притисна в него и потрепери, а след това заплака. — Всичко е наред, скъпа моя, всичко е наред — мълвеше Блакторн.

Тялото й се тресеше в ръцете му от силните ридания. Той я притискаше към себе си, като продължаваше леко да масажира с насапунисаните си длани врата й, главата й и мускулите на гърба.

Когато Ейприл се наплака на воля и се поотпусна, той я насапуниса добре с гъбата, без да пропусне нито сантиметър от тялото й. Въпреки положените усилия, бе невъзможно да се пребори с възбудата си. Запита се дали убиецът се бе възбудил при мисълта за предстоящото убийство и това накара Роб да се почувства също омърсен. Изтърка грижливо и своето тяло, сякаш така можеше да премахне злото, което ги бе връхлетяло.

 

 

— Татко?

Гласът бе слаб и безсилен, почти плачлив, неуверен, но Кристиан скочи на крака. Наведе се над нея. Едната й длан помръдваше, а клепачите, почти напълно закрити от превръзките на главата, потрепваха леко.

— Всичко е наред, скъпа, аз съм тук, аз съм тук.

— Татко, къде съм? — гласът й бе уплашен. Отвори очи, но ги затвори веднага заради ярката светлина. — Боли ме главата.

— Намираш се в болницата. Но ще се оправиш, Кейт.

Младият мъж седна на ръба на леглото и взе малката й ръчичка в своята. Тя го стисна конвулсивно.

— Какво правя в болницата?

Очевидно беше учудена.

— Няма значение, миличка, просто си почивай. Ще поговорим по-късно за това.

— Искам да знам още сега — настоя тя и Кристиан усети, че се усмихва с облекчение.

Слава Богу, това бе старата противоречива и нетърпелива Кейт. Мисълта й очевидно бе съвсем бистра.

— Простреляха те, моето момиче — отвърна той. — Вероятно същият човек, който уби баба ти. За щастие, в твоя случай той се е прицелил по-високо. Куршумът те е ожулил по черепа и затова сега те боли главата. Но не е причинил сериозни поражения.

— Някой се е опитал да ме убие? — замисли се за момент. — Ауу!

— Спомняш ли си нещо, Кейт?

Учудването на лицето й се смени от ужас.

— Ейприл. Какво стана с Ейприл? Добре ли е?

— Да, добре е. Като си отишла в нейния апартамент, ти си се изложила на опасност, но вероятно си спасила живота й.

— Нали не е мъртва? Не ме лъжеш, нали, татко?

— Не, кълна ти се. Ейприл е съвсем добре.

— И аз съм й спасила живота?

Младият мъж се усмихна и я целуна нежно по бузата.

— Точно така. Ти си истинска героиня.

— Така ли мислиш?

О, Боже! Нима се съмняваше, че се гордее с нея? Дочул неувереността в гласа й, той си спомни колко пъти не бе до нея, когато бе имала нужда, колко пъти не бе оправдавал доверието и надеждите й. Отсега нататък обаче нещата щяха да се променят.

— Много съм горд с теб, миличка — заяви той.

Кейт се усмихна.

— Обичам те, татко.

Той я прегърна толкова здраво, колкото позволяваха тръбичките и мониторите.