Линда Барлоу
Нежна разплата (29)

Двадесет и осма глава

— Хмм?

Беше почти задрямала. Отвори неохотно очи. Мороу наблюдаваше как те се изпълниха с неразбиране, а после със страх. А след това се разшириха и тя изправи рязко глава. „О, да — помисли си той, — наистина е прекрасна.“

Тя извика нещо от рода на:

— Кой сте вие?

В отговор той посочи пистолета си.

В подобните случаи това бе мигът на истината. След като знаеха, че ще умрат, как щяха да посрещнат това? Беше виждал всевъзможни реакции — страх, отричане на истината, луда съпротива, безразсъдна смелост. Един мъж му бе показал среден пръст миг преди да му пръсне мозъка. Друг се бе усмихнал и му бе благодарил.

— Вършиш ми истинска услуга, приятел — бе казал той.

Ейприл Харингтън стисна юмруци и вирна брадичка.

— Кой те нае? — попита тя.

Той поклати глава. Воденето на ненужни разговори с една Мишена никога не бе добра идея.

— Ти уби майка ми, нали?

Изглеждаше по-скоро разгневена, отколкото уплашена.

— Изправи се — нареди Мороу.

Младата жена поклати глава.

— Не.

Насочи пистолета си към нея и направи две крачки към ваната.

— Стани, ако обичаш — поправи се той и й се усмихна искрено, макар и леко подигравателно.

— Просто ме застреляй и привършвай с това!

— Няма да те застрелям.

Изрече го без усилие, тъй като това бе истината, въпреки че думите му може би щяха да породят у нея напразни надежди. Не обичаше да ги лъже. Не беше честно. Но когато изпълнението на задачата изискваше известно сътрудничество от страна на Мишената, понякога се налагаше да извърти леко истината.

Освен това хората имаха нужда от малко надежда. Така желанието им да се харесат се увеличаваше.

— Няма да ме застреляш ли?

Сега гласът й потрепери.

— Не. Изправи се.

— Гола съм.

Те се притесняваха за най-странни неща.

— Няма значение. Първо отвори канала. Нека част от водата да изтече.

Тя го изгледа, след това се наведе напред и извади запушалката на канала.

— Добре — рече успокоително той.

Щеше да го запуши отново, преди да си тръгне, но за момента ваната бе прекалено пълна. Никой не взема душ в пълна с вода вана.

— Там има ли гумена постелка за вана? Върху нея ли си седнала?

Ейприл кимна. Брадичката й потреперваше.

— Искам я. Измъкни я изпод тялото си и ми я подай.

Без да го изпуска от поглед, тя се надигна и бръкна във водата под себе си. Беше се образувал вакуум и постелката бе залепнала за дъното, така че я отдели с доста усилия. Вече започваше да губи търпение, когато младата жена го изненада. Извади рязко ръце от водата, като го опръска с вода и хвърли сапунената постелка право в лицето му. Той изруга и се наклони на една страна. Мишената извика. Ако не се бе уверил, че апартаментът е звуконепроницаем, сега можеше да се притесни.

Хвана с обвитата си с ръкавица длан един кичур коса и я дръпна рязко назад. Тя извика отново, този път от болка. Наведе се над нея, така че лицата им се приближиха. Усещаше мириса й — бе доста изкусителен.

— Млъкни. Не искам да ти причинявам болка. Но ще го направя.

Всъщност не му пукаше дали щеше да й причини болка или не; желанието му беше да не оставя следи по тялото й. След това ченгетата подробно щяха да го огледат за някакъв белег от борба. Откриването на нараняванията, получени при самозащитата на жертвите от техните убийци, бе едно от основните средства за установяване разликата между убийство и злополука.

Именно поради тази причина бе сложил леките си найлонови шорти и тениска. Към подметките на маратонките си бе закрепил специални галоши. И, разбира се, беше с хирургически ръкавици.

— Вдигни си десния крак върху страничната стена на ваната — нареди със същия спокоен глас той.

Тя не направи никакъв опит да се подчини. Очевидно беше от инатите. Мороу хвърли малък прозрачен найлон на пода и коленичи върху него, без да пуска косите й. След това я блъсна с лице напред в останалата във ваната вода.

Цялото й тяло се напрегна, когато опита да се освободи. Той обаче, с една ръка в косите й и опрял другата здраво между ключиците й, имаше предимството не само на по-голямата си сила, а и на по-удобната си поза. Ейприл се вкопчи в стените на ваната, но те бяха порцеланови и още по-хлъзгави от сапунената пяна и водата. Нямаше нито за какво да се задържи, нито в какво да нарани ръцете си.

Мороу преброи бавно до трийсет. Беше без значение дали дробовете й щяха да се напълнят с вода — официалната причина за смъртта й щеше да бъде удавяне.

Измъкна лицето й от водата. Тя си пое шумно въздух, закашля се, задави се, извика. От очите й рукнаха сълзи. Не трябваше да забрави да измие следите от засъхнали сълзи, преди да си тръгне. Сълзите — телесна течност — биха могли да се превърнат в материално доказателство.

Правилното манипулиране на материалните доказателства беше тайната, благодарение на която убийството изглеждаше като злополука. Технологиите за тяхното разкриване бяха напреднали толкова много през последното десетилетие, че ставаше все по-трудно и по-трудно да бъдат измамени. Близкият контакт между двама души — както между двама любовници, така и между един убиец и неговата Мишена — почти винаги водеха до оставяне на физически доказателства; дори съвсем незабележими, те можеха да бъдат открити с последните високотехнологични методи и инструменти.

Подобно на всички истински професионалисти, Мороу бе изучил последните новости при анализа на следите от мястото на престъплението. Знаеше, че и най-дребната грешка можеше да го издаде. Този случай вече бе довел до прекалено много контакт и това не му харесваше.

— Постави десния си глезен на страничната стена на ваната — повтори той.

Този път Мишената се подчини, като кашляше и пръскаше слюнки.

С бързи и икономични движения наниза примката около глезена й и я затегна. Беше дебел пласт памук, който бе увил грижливо в найлон, така че по кожата й да не останат влакънца от него. Найлоновото въже бе поставено върху тях, без да се докосва до тялото й.

Така нямаше да останат следи и следователно — доказателства.

— Какво… правиш? — прошепна Ейприл.

Въжето бе добре стегнато.

— Изправи се.

— Ако се готвиш да ме убиеш, само…

Накара я да млъкне, като я сграбчи отново за косите и потопи лицето й обратно във водата. Този път я задържа там само десет секунди и когато я пусна, тя крещеше:

— Не, не! Добре, добре!

Младата жена се изправи тромаво. Сега вече водата, останала във ваната, беше не повече от десетина сантиметра — точно подходящата дълбочина.

— Затвори канала и пусни душа.

Ръцете й трепереха, когато се подчини.

Хванал хлабаво въжето в дясната си ръка, Мороу се придвижи зад нея. Тя се мотаеше с кранчето на душа. Той се стараеше да не се захласва по стройното й тяло, което голо беше дори още по-хубаво. Прекрасни гърди, готин задник. С удоволствие би прокарал ръце по този задник — без ръкавиците, така че да усети топлата й, гъвкава плът — но това бе невъзможно. Съдебните лекари щяха да открият потта му, косъмчета, миниатюрни люспички от кожата му и достатъчно ДНК, за да го пратят зад решетките до края на живота му.

Ейприл трепна рязко с цялото си тяло, когато душът рукна с пълна сила.

Мороу затегна въжето, но още недостатъчно, за да я накара да изгуби равновесие. Тя беше все още объркана, не бе осъзнала какво става. Щеше да дръпне силно въжето, така че да отдели десния й крак от пода на ваната. Тя щеше да се строполи с всичка сила, да удари главата си в стената, във ваната или в металното кранче. Ако ударът не я убиеше веднага, най-малкото щеше да я зашемети и да му даде възможност да я хване за главата и да я удари по-силно в частта на ваната, в която се бе приземила.

Щом изгубеше съзнание, останалите във ваната десетина сантиметра вода щяха да влязат в дробовете й и да свършат останалото. Щеше да изчака разбира се, докато се увери, че всичко е свършено както трябва. Щеше да измъкне въжето и памучния омекотител от глезена й и да отнесе всичко със себе си, когато си тръгне.

Не трябваше да забрави да дръпне перденцето около ваната, преди да излезе. Никой не си вземаше душ, без да го дръпне…

Ченгетата щяха да намерят една мъртва жена, която се бе подхлъзнала, докато бе завъртала кранчето на душа, бе се ударила и след това, вече изпаднала в безсъзнание, се бе удавила. Може би ако бе сложила гумената постелка, преди да започне да се къпе, това нямаше да се случи никога. Хората са толкова безотговорни.

Неочаквано Мишената се обърна към него.

— Искам да знам кой те е наел. Кристиан ли? Ти ли уби и неговата съпруга, като изблъска колата й от пътя?

Не обърна внимание на въпроса й. Трябваше да мисли за прекалено много подробности.

— Обърни се с гръб към душа и постави ръце върху темето си.

Детайлите наистина го бяха обсебили. Беше проблем да се освободи от ръцете. Те вършеха доста работа при възпирането от падане. Щеше да ги върже зад гърба й, ако нямаше прекалено голям риск да остави следи.

— По дяволите, искам да знам! Изобел ли е? Доколкото разбирам, тя единствено би спечелила от моята смърт. Нима иска чак толкова много „Перспективите на силата“?

— Млъквай!

— Върви по дяволите… Нямам какво да губя!

— Напротив, има. Може да умреш безболезнено или мъчително. За мен няма значение. С теб имаме предостатъчно време. Мислиш ли, че щях да се занимавам с тази работа, ако не ми доставяше удоволствие? За мен е истинска наслада да убивам жени.

Имаше наистина хубав задник. И беше смела. Дишаше учестено, трепереше, но вече не плачеше. Странно, но много често жените бяха по-смели от мъжете. Много от тях вече щяха да хленчат и да дърдорят празни приказки.

— Какво искаш от мен? — попита Ейприл.

Мороу се усмихна.

— Единствено задоволството от добре свършена работа.

— И ти го получаваш, като убиваш хора?

Тонът й беше нападателен.

— Тук няма нищо лично.

Но лъжеше. Беше лично. И наистина му се искаше да й отдели повечко време, да забрави за всички тези глупави доказателства.

Откъм антрето се затръшна врата.

Мороу замръзна на място.

— Ейприл? — провикна се някакъв глас. — Хей, Ейприл, вкъщи ли си?

По дяволите!

— Кейт, не! — извика Ейприл.

Явно беше онова проклето хлапе! Сигурно си имаше ключ.

Спусна се отгоре й, преди да успее да извика отново, обви ръка около врата й и запуши устата й с длан. Вдигна я от ваната — не беше лека, но мускулите му бяха добре тренирани — и я помъкна към вратата на банята, за да я заключи. Тъй като Мишената се бореше, той сви юмрук и я удари под лявата скула. Тя се отпусна в ръцете му, но според него не беше изгубила съзнание.

Това сложи край на всичките му старания да не оставя следи.

Пусна я върху пода; тя изохка и се сви на топка. Сега вече трябваше да избира между две неща — да изостави цялата работа или да убие и двете.

— Ако възникне проблем, зарязвай всичко и се измъквай — бе казал клиентът. — Това трябва убедително да прилича на злополука. Не можем да позволим да започне разследване на още едно убийство.

Дяволска работа. Щеше да стане хубаво убийство. Беше почти привършил с нея. Искаше да го направи. Дори сега изкушението бе прекалено силно, почти не можеше да му се противопостави.

Клепачите й потрепнаха и се отвориха. Беше замаяна, но в съзнание. И беше прекрасна. Стройна и гола, с гъсти коси и светлосини очи. Искаше да наблюдава как животът напуска тези очи. Искаше да ги съзерцава и да разбере загадката, която се криеше в края на вечността.

Въжето все още бе обвито около глезена й. Само едно движение и можеше да се озове около врата й.