Линда Барлоу
Нежна разплата (25)

Двадесет и четвърта глава

— Ейприл мисли, че знае защо са убили баба — обяви Кейт на другата сутрин пред баща си и Дейзи Тюлейн по време на закуска.

Кристиан, който мажеше с масло препечената си филийка, направи физиономия.

— Всички мислят така.

— Много е важно да се открие причината — продължи момичето. — Човек трябва да анализира ума на убиеца, за да отключи сърцето му.

— Не си ли малко малка, за да мислиш за убийства, сладурче? — попита Дейзи.

— Тя е обсебена от тази тема — обясни с извинителен тон баща й. — Дъщеря ми е новият Шерлок Холмс.

Кейт го погледна намръщено. Той мислеше, че тя се занимава с глупости. Не вярваше, че знае наистина нещо.

— Аз самата също обичам хубавите криминалета — отвърна Дейзи. — Ейприл Харингтън нали притежавала една от книжарниците за криминални романи? Бас държа, че и тя се мисли за детектив.

— Тя просто не иска да бъде убита като майка си — обясни възмутено Кейт. — Това ми се струва достатъчно добър мотив, за да искаш да разкриеш убиеца.

— Боже всемогъщи, и защо някой би искал да убие Ейприл? — попита Дейзи.

Както обикновено, не ядеше нищо. Каквато и храна да й предложеха, тя все смяташе, че съдържа прекалено много калории. Кейт обаче мислеше, че няма вид на страдаща от анорексия. Гърдите й бяха прекалено големи.

— Защото знае прекалено много — заяви тя и натъпка в устата си парче палачинка, полято обилно с кленов сироп. Забеляза, че Дейзи следи всяко нейно движение. На, изяж се от яд — помисли си тя. — Основните причини за извършване на убийство са алчност, похотливост и желанието да не се допусне някой да проговори пред полицията. Ейприл е умна. Тя е открила доста неща за майка си. И иска да спипа убиеца даже преди полицията.

— Даваш го много драматично, както обикновено, Катрин — обади се баща й.

А ти ме обиждаш както обикновено, татко — поиска да каже тя, но се отказа. Снощи бе изживяла такова вълнение, докато помагаше на Ейприл да търси ръкописа на Рина! За първи път бе почувствала, че наистина би могла да помогне за разкриването на убиеца.

— Баба работеше върху книга за своя живот. Но я застреляха, преди да успее да я довърши. А сега книгата като че ли е изчезнала. Ние мислим, че го е направил някой, който е искал да попречи тя да бъде издадена.

Дейзи и баща й се спогледаха. Кейт се зае отново с палачинките, изпълнена с очакване. Сега вече и двамата бяха наострили уши. Харесваше й, когато престанеха да си гукат, за да слушат нея.

— Тя е написала много книги — обади се Дейзи, като си играеше със своята лъжица. — Какво й е било толкова особено на тази?

— Това е автобиография, а не някоя от онези книги, които ни учат как да си помогнем сами. Беше за нея самата. За нейния живот, за нейното минало. И разказваше някои неща за нейните клиенти — може би дори неща, които никой не е искал да казва. — Погледна към баща си и додаде предизвикателно: — Никой не знае какво се е случило с ръкописа. С Ейприл обаче вече имаме някои подозрения по този въпрос.

— Намерихте ли го? — попита Кристиан.

— Е, не, не още — побърза да отговори тя. — Но мисля, че Ейприл го е намерила. Или поне ще го направи скоро, ако вече не го е сторила. Аз й дадох тази идея, нали разбирате, и…

Не довърши мисълта си и се запита дали не бе казала прекалено много. Ейприл я бе помолила да не споменава пред никого за липсващата дискета. Особено при положение, че не знаеха със сигурност дали тя изобщо съществуваше.

В началото момичето бе сигурно, че баба му я бе скрила някъде в апартамента. Вероятно това бе причината да бъде претърсен. Убиецът сигурно също знаеше за дискетата — или поне за ръкописа.

Двете с Ейприл обаче бяха преровили отново навсякъде, но без успех. Апартаментът на Шейсет и втора улица бе съвременен, с прави стени под прав ъгъл и там просто нямаше удобни за скривалище места.

Тази сутрин обаче на Кейт й бе дошла нова идея. Опитваше се да си намери извинение, за да претърси също и апартамента на дядо си. Рина все пак прекарваше известно време със своя съпруг, и огромната, причудлива къща предлагаше много повече възможности в това отношение. Особено на нещо дребно и тънко като компютърна дискета 1.44 МБ.

— Не съм виждала от доста време дядо — заяви тя, като за огромно облекчение на баща си, смени темата на разговор. — Мислиш ли, че би имал нещо против, ако се отбия да го видя следобед?

— Каква чудесна идея, Кейти — обади се Дейзи. — Той сигурно се чувства самотен сега без Рина. Защо не се обадиш на баща си? — обърна се към Кристиан тя. — Бихме могли да го поканим на вечеря.

— Предпочитам аз да отида при него — каза Кейт. Но, тъй като реши, че се държи невъзпитано, додаде: — Той живее в един богат, хубав апартамент, построен през двайсетте години или тогава, когато хората са били много богати. Аз бих могла да отида там, а вие двамата да останете сами.

Предложението привлече вниманието им.

Възрастните са наистина отвратителни — реши момичето.

Когато Дейзи Тюлейн се върна в Далас на следващата вечер, тя се чувстваше изтощена и обезверена. Директорът на предизборната й кампания бе изпратил по факса последното проучване на общественото мнение. Вместо да изпревари двамата си съперници, бели мъже на средна възраст, с които щеше да се състезава на предварителните избори, тя започваше да губи. Гласоподавателите бяха винаги изпълнени с подозрения, когато ставаше дума за жена-кандидат, особено в южните щати.

Може би в крайна сметка щеше да се окаже, че свързването с вътрешната й сила нямаше да й помогне. Може би никой от маскарадите нямаше да помогне, дори онзи, на който се отдаваше с Кристиан.

Ех, Рина — помисли си тя. — Никога не съм била толкова добра в това, колкото беше ти.

Дали беше постъпила правилно? Невъзможно беше да го разбере. Рина я нямаше, а тя трябваше да продължава да върви напред. От нея можеше да излезе добър сенатор, беше сигурна в това. Имаше толкова прекрасни идеи и планове, а и трябваше да се направят толкова много неща…

Трябва да поемеш в твои ръце контрола на собствения си живот.

Точно това се опитваше да направи. Но ето, че сега започваха да търсят ръкописа на Рина. И ако го откриеха…

Намери писмото върху добре подредената купчина вестници на мраморната масичка във фоайето на дома си. Тъй като на него пишеше „поверително“, секретарката й не го бе отворила. Беше пристигнало в обикновен бизнес плик. Името и адресът й бяха изписани ясно с мастило. Нямаше обратен адрес, но писмото бе пуснато от Ню Йорк.

Вътре имаше един-единствен голям лист, на който бе написано като че ли със същия почерк, както и на плика: „Работата все още не е свършена. Други знаят онова, което опитваш да скриеш. Скоро всички ще узнаят.“

Това бе всичко.

Но то бе достатъчно.

Дейзи сгъна писмото и го пъхна обратно в плика. Пресече фоайето, приближи се до орнаментираното огледало, което висеше над голяма порцеланова китайска ваза (избрана по препоръка на Кристиан), в която бяха поставени прелестни летни цветя. Вгледа се в отражението си в огледалото, нещо, което й беше доста трудно да направи през последните години.

Там няма никой друг — увери сама себе си тя. Нищо не надничаше иззад ъглите, нищо не се криеше зад образа й, никой не шепнеше името й. Имаше само Дейзи, хладнокръвна и уверена, поела в свои ръце контрола над собствения си живот.