Линда Барлоу
Нежна разплата (33)

Тридесет и втора глава

Когато вратата към офиса й се отвори неочаквано и вътре влезе някакъв човек, сърцето й спря да бие за момент.

Очевидно беше по-нервна, отколкото си мислеше.

— Добре ли си? — попита Кристиан дьо Севини. — Не исках да те стряскам. Не ме ли чу като почуках?

— Ъъъ, не — отвърна Ейприл. Беше потънала в размисли. Но и той сигурно бе почукал доста тихо. — Обикновено секретарката ми позвънява и ме предупреждава, когато някой се готви да влезе при мен. Хубаво е да имаш секретарка — успя дори да се усмихне. — Досега не съм имала секретарка. Вършех сама цялата работа в книжарницата си.

Младият мъж погледна тънкия като хартия златен часовник на слабата си китка.

— Часът е дванайсет и половина. Сигурно е отишла да обядва.

Ейприл кимна. Къде ли беше Карла?

Все пак Кристиан бе един от заподозрените.

Точно в този момент Карла подаде глава през вратата, за да провери какво става. Младата жена й кимна. Засега всичко беше наред.

— Как е Кейт? — попита тя.

— Много по-добре. Всъщност, почти в нормалното си състояние — поклати глава. — Сега, след като вече всичко се размина, тя като че ли се гордее извънредно, задето е била простреляна и оцеляла, така че да може да разказва за случилото се. Непрекъснато говори по телефона с приятели и ги запознава с кървавите детайли.

— Само дето не е свършило — заяви Ейприл.

— Не — съгласи се той. — Не е свършило.

Беше изминала почти една седмица и не се бе случило кой знае какво, освен, че Изобел и Чарли изведнъж сякаш се бяха хванали за гушите. Носеше се слух, че любовната история помежду им бе приключила, но нито единият, нито другият не го бе потвърдил, а Ейприл не бе чак толкова близка с тях, за да ги пита.

Колкото до нейната собствена любовна история, тя изглежда също бе приключила безславно. Блакторн наистина се бе отдръпнал. Сега нощем я пазеше Джонас, а денем — Карла. С Роб почти не се виждаше.

Опитваше се да не мисли колко много й липсва. Ако се съсредоточеше прекалено много върху това, щеше да усети да се надигат старите емоции — чувстваше се изоставена. Повтаряше си отново и отново, че това е глупава, неразумна реакция. Роб беше професионалист и смяташе, че именно така трябва да върши работата си. Беше й подарил колието и това все трябваше да означава нещо. Мъжете винаги се клатушкаха назад-напред по този начин и ако почакаше, той щеше да се върне и двамата да станат дори още по-близки, отколкото досега.

Освен това, точно сега имаше по-сериозни причини за тревога.

— Виж, има нещо, за което искам да поговоря с теб — обяви Кристиан. — Става дума за разследването.

— Окей. Давай.

— Всъщност, става дума за Робърт Блакторн — леденостудените му сини очи я пронизваха. — След като той дойде у нас и започна да ме обвинява най-необосновано в какво ли не, двамата с баща ми направихме някои справки за неговото минало. Открихме нещо, което може да не е кой знае какво, но все пак е странно. Реших, че трябва да ти го кажа, тъй като те пазят той и неговите хора.

— За какво става дума?

— Всъщност е по-лесно да ти го покажа.

Подаде й разпечатан плик. В него имаше нещо, което приличаше на ксерокопие от статия във вестник.

— Нямам представа доколко добре познаваш Блакторн — продължи младият мъж, като извади листа и го разгъна. По тона му обаче ставаше ясно, че има много добра представа за това доколко добре го познава. — Тази информация обаче ми се струва доста важна. В крайна сметка, както вече стана въпрос, има много причини да желаеш смъртта някому. Отмъщението е един от най-древните мотиви.

В плика имаше изрезка от местния вестник на градчето на Лонг Айлънд, където Роб бе живял със своята съпруга до нейната смърт. Това бе писмо до главния редактор, очевидно в отговор на някаква статия, посветена на алтернативната медицина. Тонът бе унищожителен.

„Пробуждането на вяра и оптимизъм у сериозно болни пациенти е добро, стига само тези т.нар. «алтернативни лечители» да не се месят в традиционните терапии, които все пак имат някакъв шанс за успех.

Но да се промиват мозъците на болни от рак хора с истории за ужасите на химио- и радиотерапията, за да бъдат накарани да напуснат болничните заведения и да дадат на други парите си, е акт на изключителна липса на съвест.

Една много близка на сърцето ми жена умря, защото обръщаше много по-голямо внимание на утешителните — но безполезни в медицинско отношение — баналности на организацията «Перспективите на силата», която ни учи как «да си помагаме сами». Ако тя бе отделяла по-малко време на «намирането на собствената си сила» и повече — на доказалото ефективността си съвременно лечение, днес можеше да бъде все още жива.

«Перспективите на силата» и подобни на нея организации, които трупат феноменални суми, като предлагат безполезни панацеи за всички несгоди на живота, са колективно отговорни всяка година за смъртта на хиляди доверчиви клиенти.

Те трябва да бъдат спрени, с всички възможни средства.“

Писмото до редактора носеше подпис Робърт Блакторн.

Ейприл поклати глава и го прочете отново. Датата на изрезката беше отпреди малко повече от година и половина, очевидно скоро след смъртта на Джеси.

Вдигна поглед към Кристиан. Усещаше учестените удари на сърцето си.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Само това, че на твое място бих искал да науча доста повече неща за човека, на когото поверявам живота си.

 

 

След излизането на Кристиан, младата жена дълго стоя неподвижно пред бюрото си. Плашеше я скоростта, с която въображението й бе изградило невероятна история, изпълнена с подозрения и предателство. Без да е убедена си каза, че бе прекарала прекалено много време в книжарница, специализирала се в продажбата на криминални романи.

А ето и какво нашепваше въображението й. Блакторн бе таен враг на Рина. Бе се престорил, че й е приятел и, след като тя го бе наела за свой телохранител, бе наел убиеца, свършил така добре работата си в конгресния център в Анахайм. Беше го допуснал в заседателната зала и, тъй като знаеше прекрасно кой е истинският убиец, се бе нахвърлил върху Ейприл и така бе отвлякъл вниманието на хората, за да му даде възможност да се измъкне.

Причината за подобна постъпка? Отмъщение. Обвиняваше Рина дьо Севини — и „Перспективите на силата“ — за смъртта на любимата си съпруга.

„Те трябва да бъдат спрени, с всички възможни средства.“

Беше смятал, че смъртта на Рина ще осакати организацията. И че е изпълнил мисията си.

Но тогава се бе появила Ейприл. И макар да не споделяше тези убеждения така въодушевено, както майка си, тя се справяше добре с управлението както на хората, така и на финансите и засега вършеше доста добре работата си. „Перспективите на силата“ продължаваха да функционират, а управляването на собствената сила все още бе доста актуално, въпреки смъртта на своята създателка. И така, беше решил да убие и нея.

В крайна сметка тя представляваше опасност за него. Ровеше се настоятелно в загадката около смъртта на майка си. Дори бе изказала предположението, че трябваше да огледат отношенията на Рина с клиентите й, а една от нейните клиентки бе Джеси Блакторн.

Престани, Ейприл.

Потърка с длани по ръцете си, като се мъчеше да сложи край на необуздания ход на мислите си. „Не си причинявай това. Не подозирай всеки, с когото се сближиш!“

Не, ако трябваше да подозира непременно някого, по-добре беше това да е Кристиан. Вероятно той й бе показал този материал, за да предизвика още по-голямо объркване, по-голям хаос и да отдалечи подозренията от самия себе си.

Младата жена си пое дълбоко въздух. Разбира се онова, което трябваше да направи, бе да предаде веднага материала на Роб, за да се оправя той с така създалата се ситуация.

Думите, които бе написал, привличаха неустоимо погледа й: „Една, много скъпа на сърцето ми жена, е мъртва… колективно отговорни всяка година за убийството на хиляди доверчиви клиенти… с всички възможни средства… трябва да бъдат спрени.“

В състояние на такава скръб човек е способен да направи доста невероятни обвинения.

Но тези чувства бяха изразени прекалено силно.

Роб, Роб. Спомни си как я бе обичал, как я бе притискал в обятията си. А прекрасното сребърно колие, което й бе подарил, носеше често на шията си. Той беше чудесен любовник. Но колко добре го познаваше наистина?

Какви са предпоставките за доверието?

 

 

— Може ли да те питам нещо? — каза малко по-късно по телефона тя.

Беше се обадила в дома на Кристиан, за да поговори с Кейт. Телефонът бе вдигнал Арман. Каза, че дошъл за няколко дена при сина си и внучката си. „След всичко случило се, трябва да бъда по-близко до тях“ — бе обяснил той.

— Разбира се — отвърна Кейт.

— Веднъж ми каза, че Роб Блакторн не ти харесва и според теб нищо чудно убиецът да е той. Искам да знам защо го каза. Какво те накара да го мислиш? Да не би да знаеш нещо за мистър Блакторн, което не си казала на полицията?

— Не съвсем — заяви момичето.

— Но…

— Веднъж дойде в апартамента, когато бях там. За да види баба. Не знаеше, че съм отишла да прекарам вечерта при нея. Двамата се скараха. Чух го да й крещи. Беше ужасно.

— Кога беше това, Кейт?

— Не помня точно. Преди известно време.

— Чу ли за какво се караха?

— Не обърнах особено внимание. Възрастните все спорят за нещо. Помня го само защото викаха много силно и аз се уплаших някой да не пострада.

— И това стана в апартамента? В апартамента, в който сега живея аз? Сигурна ли си?

— Абсолютно.

„Хубаво местенце.“

„Не си ли идвал досега?“

„Не. Наеха компанията ми да пази Рина по време на пътуването й до Западното крайбрежие, не преди това.“

Защо я бе излъгал?

 

 

— Мистър Клементе, обажда се Ейприл Харингтън. Предполагам, че знаете коя съм.

— Да, разбира се, мис Харингтън — отвърна агентът във ФБР.

— Трябва да ви задам един въпрос. Става дума за разследването. Всъщност, става дума за мистър Блакторн.

— Блакторн вече не е свързан с нашия отдел.

— Но някога е бил свързан, нали? Бил е агент на ФБР.

— Защо се интересувате? — попита с типичен за държавния служител тон той — дистанциран и неотзивчив.

Защото спя с него и ми е необходимо да разбера дали не е убиец!

— От думите му останах с впечатлението, че е бивш служител на Федералното бюро.

— Това е така. Беше. Напусна преди две години.

— Защо?

— Защо не попитате него самия, мис Харингтън?

Нещо в тона му й даде да разбере, че знаеше за връзката й с Роб.

— Доколкото разбирам, това има нещо общо със заболяването и смъртта на съпругата му?

— Да, той понесе трудно това. И то се отрази върху ефективността на работата му.

— Той ли напусна или бе помолен да го направи?

От другата страна настъпи пауза. Най-после Клементе повтори:

— Мисля, че този въпрос е най-добре да му зададете сама.

Колебанието и неотзивчивостта му обаче й бяха казали достатъчно. Затвори телефона, като се питаше дали Роб наистина е бил принуден да напусне ФБР.

Тази вечер Ейприл не можа да хапне. Стомахът й се бе свил на топка. Повтаряше си отново и отново, че се държи глупаво… че поради преживяния стрес бе изгубила вяра в собствената си преценка.

Как можеше да вярва на човек, когото не можеше да види, не можеше да чуе, не можеше да докосне?

Роб не трябваше да я оставя сама!

 

 

Джералд Мороу не се бе предал, въпреки, че имаше нареждания да се оттегли. И напук на опасността да бъде видян от полицията, продължаваше да наблюдава апартамента на Мишената.

Клиентът обаче не бе останал доволен от провала. Нещо повече, бе побеснял.

Нищо чудно. Трябваше да се очаква. Беше се провалил напълно, бе изгубил оръжието си, за малко да остане и без очи, за Бога. В продължение на цяла седмица ги бе промивал по няколко пъти на ден, ужасен, че това може да се е отразило завинаги на зрението му. Дори не можеше да отиде на лекар. Ченгетата щяха да издирват всеки с нараняване на очите.

За щастие през последните два дена зрението му се бе прояснило.

Кучката не бе достатъчно силна, за да му причини трайна вреда. Беше добра, но не достатъчно.

Сега вече всичко се бе променило. Клиентът вече нямаше значение; сега ставаше дума за уреждане на сметки между него и Мишената. Сега вече той определяше действията си. Не му пукаше дали клиентът щеше да го потърси отново някога. Сега работеше за самия себе си.

Беше подписал договор за убийство със самия себе си.

И задачата му щеше да приключи едва тогава, когато прекрасното тяло на Ейприл Харингтън се превърнеше в безжизнена маса.