Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Keepsake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Дубина (?)
Корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Линда Барлоу. Нежна разплата

ИК „Ера“, София, 1998

Редактор: Олга Тунчева

ISBN: 954–11–0302–2

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Кейт постави безшумно слушалката върху телефонния дериват в стаята си. Сви се топка върху леглото. Щеше да идва. Мисис Тюлейн. Дейзи. Беше се обадила на баща й, за да му каже с кой полет пристига. А тя самата не можеше да стори нищо, за да я спре, тъй като баща й смяташе, че знае всичко и никога за нищо не я слушаше.

Как можеше да се среща с една толкова фалшива жена като нея? Това беше отвратително. Трябва да бе отчаян.

— Мразя я — промърмори под носа си момичето.

Може би все пак щеше да измисли начин да се отърве от нея.

И после щеше да му намери някоя по-добра жена. По-млада. По-подходяща. По-открита. Някоя жена, която щеше да го накара да забрави за политиканката, която само се усмихваше, говореше любезности и се представяше за нещо, което не беше в действителност.

Кейт бръкна под леглото и измъкна оттам портативния компютър на баба си. Включи го, извика нужния й файл и започна да пише бързо.

„Открих прекрасната жена за баща си. Казва се Ейприл и някои мислят, че може тя да е убила баба. Аз обаче знам, че това не е вярно, макар баба да я е изоставила, когато е била на моята възраст. Аз вероятно съм единствената, която знае също като нея какво значи да бъдеш изоставена от майка си. Това те изпълва с гняв и тъга, но не те прави убиец. Тя е наистина готина и ми се струва красива. Има тъмночервени къдрави коси, които изглеждат много тежки. (Докато моята коса само виси и не иска да стои по начина, по който я реша; дори баретите не се задържат върху й.) Има големи очи и хубава усмивка и мисля, че татко трябва да е луд, за да не я хареса. Разбира се нямам представа дали тя ще го хареса /аз лично смятам, че той не е цвете за мирисане/, но баба ми беше казала, че е много красив и жените си падали много по него. Човек обаче не би предположил такова нещо, ако съди по начина, по който се държи. Започна да се среща с Дейзи Тюлейн, а тя е една загубенячка. Даже по-зле. Тя е…“

Кейт спря да пише, замисли се за момент, а след това излезе от файла. Отказа се от по-нататъшно писане, защото й бе дошла по-добра идея.

Слезе на долния етаж. Баща й беше в кабинета си, надвесен над компютъра.

— Здравей, татко.

Той трепна и тя осъзна, че го е стреснала. Надяваше се, че сега пък нямаше да й се разкрещи. Напоследък двамата сякаш само това правеха, като се видеха — крещяха си един на друг.

Кристиан обърна глава и отвърна:

— Здрасти — после погледна към часовника си. — Май е късничко, а? Утре е учебен ден. Написа ли си домашните?

— Да.

Приближи се до бюрото и подпря хълбок в него. Екранът беше изпълнен с цифри, както обикновено. Баща й боравеше с някаква хубава счетоводна програма — беше виждала да я рекламират в нейните компютърни списания.

— Кога е следващото ти контролно по математика?

— Не знам. Другата седмица. Ще го направя, както обикновено.

— Не бъди чак толкова уверена.

— Защо?

Тя беше най-добрата по математика в седми клас, всички го знаеха. Не й се налагаше даже да учи — математиката просто й се удаваше. С английския беше по-трудно, особено тази година, откакто се занимаваха с глупавата граматика. Щеше да бъде щастлива, ако я оставеха просто да си пише, ама не, трябваше да й губят времето да отговаря на въпроси от рода на какъв тип подчинено изречение е това.

— Фактът, че нещо ти се удава с лекота не означава, че трябва да го занемариш.

— Нищо не съм занемарявала. — Както обикновено, той дори нямаше представа по колко време отделяше дъщеря му за математиката… или за каквото и да било друго. Разбира се беше още по-добре, че не знае по колко време се занимаваше с писане. „Отивам да уча“ — казваше тя и се затваряше в стаята си. С домашните се справяше за около час. През останалото време измисляше истории, понякога само в главата си, понякога — върху някоя дискета. — Татко?

— Ммм?

Той отново гледаше екрана.

— Познаваш ли Ейприл? Онази, за която казват, че е убила баба?

Той обърна глава.

— Това са глупости, Кейт. Кой ги казва?

— Мислех, че всички ги говорят. Не е вярно, знам. Но хората говорят много неща, които не са верни.

Кристиан я гледа мълчаливо в продължение на няколко секунди, след което рече:

— Да не би съучениците да ти създават проблеми заради смъртта на баба ти? Ако случаят е такъв, надявам се, че не позволяваш това да те притеснява. Бих могъл да дойда да поговоря с директора.

Баща ми да тръгне да ме спасява? — помисли си момичето, без да се впечатли. Беше малко късно. Две деца наистина й бяха създали доста неприятности. Но тя им бе отвърнала със същото и това бе сложило край на историята. Нямаше нужда от него. Нямаше нужда от никого.

— Това не е проблем.

По лицето му се изписа облекчение.

— Добре.

А ако съществуваше проблем — помисли си тъжно тя, — щеше наистина да му бъде много неприятно да се занимава с него.

— Става дума за Ейприл.

— За какво по-точно?

— Питах се дали бихме могли този уикенд да я поканим на… ъъ, на вечеря? Мисля, че не познава никого. И освен това ни е роднина, нещо подобно.

Сега вече бе привлякла вниманието му.

— Искаш да поканя Ейприл Харингтън на вечеря?

Изрече го така, сякаш никога не бе чувал нещо по-глупаво. Кейт усети, че главата й сякаш започва да се обръща сама към него. Вирна предизвикателно брадичка.

— Да — отвърна тя. — Всъщност искам да я поканим още в събота следобед, за да правим нещо заедно, а след това да вечеряме. Искам да я заведем в музея. Тя ми каза, че обича изобразителното изкуство.

— Кейт, ти почти не познаваш Ейприл Харингтън. А аз изобщо не я познавам.

— Е, тогава може да бъде мой гост, не твой. Но мисля, че на теб също ще ти хареса. Тя е хубава, татко. И доколкото разбирам, не е омъжена.

Кристиан присви очи и тя разбра, че бе допуснала грешка. Нямаше намерение да изръси така направо тайните си въжделения, но той я изнервяше, когато започнеше да я наблюдава така със студените си очи, които сякаш гледаха през нея. Накара я да забрави за намерението си да действа хитро и да се промъкне под неговата броня, без да е разбрал, че според нея те двамата с Ейприл щяха да бъдат прекрасна двойка — той може би щеше да се влюби в нея и може би дори щяха да се оженят и тогава тя щеше отново да си има майка.

— Всъщност, Кейт, този уикенд ще дойде приятелката ми Дейзи. И знам, че тя няма търпение да те види.

— Тя не дава и пет пари за мен.

— Що за глупост. Винаги пита за теб.

— Е, аз пък не я харесвам. И не виждам защо трябва да я каниш всеки път тук.

— Каня я тук, защото в момента това е най-важната жена в живота ми. Вече си достатъчно голяма, за да разбираш тези неща.

Кейт повдигна вежди.

— Ти си този, който не разбира. — Направи пауза и го погледна право в очите. — Не я чукаш, нали? Не мога да си представя такова нещо.

— Прекаляваш, Кейт — заяви той със сдържания си, контролиран тон, който тя мразеше много.

— Не ми пука! Мразя Дейзи Тюлейн и мразя и теб.

Хукна от кабинета, с надеждата, че ще стигне до стаята си, преди да се е обляла в сълзи. И успя на косъм.

Страхотно, направо страхотно — помисли си тя, когато успя да се овладее отново. Изобщо не постъпваше разумно. Това бе една от причините за омразата й към Дейзи — Дейзи бе достатъчно умна да се справя с баща й. Знаеше как да го прикотка и да оправи настроението му; знаеше как да го върти около малкия си пръст. Дейзи беше от тези жени, които знаят как да омаят мъжа. Което беше доста странно, ако човек се замислеше.

В класа й имаше две такива момичета. Едно умно момиче обаче — а Кейт знаеше, че е умна — би трябвало да понаучи нещичко за това. Вбесяваше се при мисълта, че досега не бе успяла да се справи с този проблем!

Майка й щеше да я научи, ако беше жива, беше сигурна.

Стовари юмрук във възглавницата.

Всичко щеше да бъде съвсем различно, ако майка й не бе умряла.

 

 

Кристиан изруга и затвори файла, върху който опитваше да работи. Не можеше да се съсредоточи. Притесняваше се, не знаеше какво и как да направи. Добре, че поне баща му се беше отказал от вечното си твърдоглавие и бе възприел по-реалистична позиция. Но сега, след като вече бе признал проблема, очевидно очакваше Кристиан да го разреши, а той самият съвсем не беше чак толкова сигурен в способността си да го стори…

Последното, за което можеше да си позволи да отделя време, бе как да се справя с едно пубертетче с пощръклели хормони. И въпреки това внезапно не бе способен да мисли за нищо друго.

Изправи се и си наля бренди от кристалната гарафа върху бюфета в ъгъла. Отпи бавно от чашата си, потънал в мрачни мисли.

Той не беше особено добър баща. Миранда бе поемала върху своите плещи по-голямата част от родителските задължения.

Само допреди няколко години всичко беше безкрайно по-лесно, когато Кейт все още обичаше играчките и буйните игри. Имаше много щастливи спомени за това, как се бе търкалял по пода на дневната с нея, как я бе хвърлял във въздуха, как я бе люлял на коленете си, как беше слушал щастливия й смях и писъци. Тогава беше лесно да й достави удоволствие. И тя, и той бяха обичали тези мигове.

Бе забелязал, че, както в неговото собствено семейство, така и в семействата на техните приятели, бащите отговаряха за различните забавления — играчки, игри и посещения на музеи и увеселителни паркове, докато майките се занимаваха със сериозните неща като ходене на лекар и родителски срещи в началното училище. Съпругата му често се бе оплаквала, че тя трябва да поеме всички отговорности и нито едно от забавните неща.

А те наистина се бяха забавлявали. Кейт го бе обичала безусловно. Тя бе единственото същество в живота му, което му бе отдало цялото си сърце, без да иска нищо в замяна. И той, разбира се, й бе дал всичко. С нея можеше да се смее, да играе, да бъде емоционален и да проявява обичта си. Тя беше неговото дете и му имаше пълно доверие. Никога не го съдеше и не го отблъскваше.

До развода. И битката за получаване на правата върху детето. И смъртта на майка й.

Отпи по-голяма глътка бренди.

Това се бе отразило много зле на Кейт. От безгрижно, буйно дете тя се бе превърнала в загадъчно и замислено момиче. А с това се бяха променили и всички правила, тъй като внезапно бе станала прекалено голяма, за да продължават да се търкалят пак по пода на дневната и вече не се интересуваше изобщо от играчки, игри и увеселителни паркове.

Рина обаче явно й бе допаднала. За нея никога не бе и помислял, че е способна да прояви интерес към някакво пубертетче, а тя се бе държала прекрасно към дъщеря му.

И ето, че сега беше мъртва. А Кейт отново тъгуваше.

Нагълта останалото бренди, за да събере смелост и заизкачва стълбите към стаята на дъщеря си.

Откри я наведена над бюрото си, да пише настървено нещо на някакъв лаптоп.

Тя затвори рязко компютъра и подпря лакти отгоре му.

За момент му напомни за неговата бивша съпруга. За това, как бе затръшвала вратите пред него, как се бе изолирала, как бе търсила усамотение, за да се среща с цяла поредица любовници, както бе разбрал по-късно. И то не с нормални, ами с извратените, онези, дето си падат по камшици и кожени облекла. Божичко! Колко ужасни бяха взаимоотношенията им.

— Какво пишеш? Някакво съчинение за домашно ли?

Тя го изгледа, без да отговори. Това вероятно бе дневникът й. Тя водеше ли си дневник? Какво щеше да научи за нея, ако го конфискуваше, за да го прочете?

— Мислих върху предложението ти. Ако ти се иска да я поканиш на вечеря в събота, можеш да го направиш. Дейзи ще дойде чак в неделя.

Лицето на Кейт светна веднага и това му напомни, че всъщност не беше нужно кой знае какво, за да й достави удоволствие. Не трябваше да го забравя. Тя не беше трудно дете.

— Мога ли да я поканя първо в „Метрополитън Мюзиъм“?

— Ако искаш. Но ще трябва да отидете там сами. Възнамерявам да работя в събота следобед.

— Окей. Ти и без това не обичаш да се мъкнеш из музеите.

Разтакаването из някой претъпкан с народ музей наистина не бе сред любимите му занимания.

— Кейт, искам да те питам нещо.

— Какво?

— Защо не ти харесва Дейзи?

Тя направи физиономия.

— Казах ти. Много е фалшива. Мразя такива хора.

— Какво точно имаш предвид, като казваш, че е „фалшива“? Дейзи е много мила и чаровна дама. Повечето хора биха казали, че е ангажиращо искрена и открита. И ако не я изберат, причината най-вероятно ще бъде тази, че казва онова, което мисли малко по-често, отколкото трябва. От политиците се очаква да казват онова, което всички искат да чуят от тях, а Дейзи не го прави.

— Влюбен ли си в нея? — попита Кейт.

— Не става въпрос за моите чувства, питам за твоите. Искам да разбера защо твърдиш така упорито, че Дейзи Тюлейн е неискрена; та това е неразумно.

— Не е. Все казваш, че не съм разумна, когато не си съгласен с мен. Казваше го и на мама!

Страхотно — помисли си младият мъж. — И това не помогна.

Дъщеря му обаче задълба още по-нататък:

— Фалшива е, защото не е това, за което се представя. Прави се на толкова мила, толкова добра. Дори в неделя ходи на църква.

— И какво лошо има в това? Хората ходят на църква, както знаеш. Всъщност, повечето американци го правят. И много от тях изобщо не вярват в Господ.

Това вече му се струваше прекалено. Едно от задълженията, които Миранда бе пропуснала да изпълни, бе даването на известно религиозно възпитание на детето. Кейт вече беше на дванайсет години, достатъчно голяма за конфирмацията[1]. Кристиан обаче не беше сигурен даже дали бе кръстена.

— Аз мисля, че онзи, който ходи на църква, трябва да бъде добър човек, без грехове.

— Дейзи е добър човек.

Момичето си изсмя кратко.

— Може би няма и грехове.

Той се изкашля. Без грехове ли?

— Да не би да си разстроена заради връзката ми с нея?

— О, татко, моля те. Не ми пука с кого излизаш! И не желая да говоря повече на тая тема!

От това определено нямаше да се получи нищо. Беше изгубил благоразположението й, създадено със съобщението, че може да покани Ейприл Харингтън на вечеря. Реши да върне темата.

— Ще се обадя на Ейприл и ще я поканя за тази събота. Ще й кажа също така и за музея и ако това я заинтригува, двете ще можете да си поговорите и да си направите среща.

— Окей — отвърна Кейт.

— Довърши си домашното.

— Добре.

Щом остана само, момичето влезе отново във файла, на мястото, където бе прекъснало преди малко. Помисли за момент, след което написа: „За малко не казах на баща си онова, което знам за Дейзи Тюлейн. Аз обаче не мога да го докажа, а и тя ще го отрече, така че никой няма да ми повярва.“

Бележки

[1] Първото причастие — Б.пр.