Линда Барлоу
Нежна разплата (16)

Петнадесета глава

Слънцето залязваше, когато Ейприл влезе в Сентръл Парк. Всеки ден отиваше и се прибираше пеш от работа, от една страна, за да се раздвижва и от друга — за да се опива от царящата в града възбуда.

Обичаше Ню Йорк. Винаги си бе падала по големите градове — Вашингтон и Бостън бяха едни от любимците й. Ню Йорк обаче имаше всичко, като се започне от грубиянските блъсканици и се стигне до истинска грация и красота. Обичаше разнообразието и жизнеността му. Обичаше уличните продавачи със сгъваемите им куфари, пълни с часовници и бижута със съмнително качество, сергиите, на които се продаваше хотдог, небостъргачите, лудото движение, елегантната стара архитектура, атмосферата на твърдоглавие и лична свобода.

Градът открай време бе център на емиграцията — когато някой мечтаеше да отиде в Америка, той мечтаеше да отиде в Ню Йорк. Тук имаше винаги новодошли, които се учеха да се ориентират из града. Ейприл се чувстваше част от една отдавнашна традиция.

„Перспективите на силата“ се помещаваха в голяма административна сграда на ъгъла на „Медисън авеню“ и Шейсет и трета улица, а апартаментът й беше на Шейсет и втора улица Запад, между Бродуей и Кълъмбъс. Така че обичайният й път беше да тръгне на запад, да измине една пресечка до Пето авеню и да влезе в парка покрай зоологическата градина, да пресече поредица от алеи до изхода на Сентръл Парк Уест, след което й оставаше да измине само две пресечки до апартамента, принадлежал на Рина.

Никога не бе предполагала, че Сентръл Парк е толкова голям. В началото малко се притесняваше да се разхожда сама из него, но Кейт бе разбила на пух и прах опасенията й.

— Много по-безопасно е, отколкото казват. На мен никога нищо не ми се е случвало в Сентръл Парк. Просто не стой там посред нощ и всичко ще бъде наред.

И наистина паркът бе винаги пълен с отдадени на различни дейности хора. Едни се разхождаха, други караха велосипеди и кънки, бягаха, а някои показваха майсторството си в овладяването на скейтборд под гръмките звуци на касетофоните си. Можеха да се видят улични музиканти и любители-актьори, които избираха дадено място и започваха да се изявяват, независимо дали някой ги наблюдаваше или не. Имаше и влюбени, някои по-дискретни, други — направо нахални. Без да споменаваме теглените от коне каруци, с накачени по тях туристи, и патрулиращата конна полиция.

Тази неделна вечер обаче изглеждаше по-спокойна от обичайното. Ейприл беше спала почти до единайсет — рядък разкош — след което бе отишла в офиса. Имаше да учи толкова неща за бизнеса на майка си, че й се струваше съвсем разумно да работи поне по един ден през всеки уикенд. Освен това бе чудесно всички офиси да бъдат единствено на нейно разположение.

Беше изгубила представа за времето без обичайната суматоха на работния ден. Стана така, че вече бе доста късно, когато тръгна по една от любимите си алеи в южния край на парка.

Облаците не й позволяваха да види залязващото слънце, но бързо сгъстяващият се мрак потвърждаваше настъпването на нощта. Даде си сметка, че докато стигне до другия край, вече щеше да бъде съвсем тъмно.

Ускори крачка. Алеята, обикновено пълна с хора, излезли да подишат чист въздух, беше почти пуста. В далечината протътна гръм. Може би именно заплахата от лятна буря бе накарала онези, които обикновено излизаха вечер, за да поспортуват, днес да си останат вкъщи.

Младата жена погледна пътя пред себе си. Беше добре осветен; щеше да бъде в безопасност, стига да се придържаше към алеите.

Надяваше се.

При поредния завой се озова на петнайсетина метра от трима младежи на около осемнайсет-деветнайсет години. Носеха широки дрехи, прекалено топли за сезона. Това означаваше ли, че криеха под тях оръжие? Шегуваха се и се смееха на нещо и изглеждаха напълно безопасни, но всичко, което бе чувала за Сентръл Парк изведнъж нахлу в съзнанието й и тя съжали, че не бе взела такси.

Не бъди такава паникьорка. За Бога, ако някой знаеше как да оцелее на улицата, това със сигурност бе тя. Беше положила немалко усилия да забрави тази част от живота си, но от време на време спомените оживяваха и започваха да я преследват… особено сега, след смъртта на Рина.

Едва снощи бе сънувала кошмар. Някой я преследваше. Знаеше, че иска да я убие, но нямаше представа защо. Тя бягаше, опитваше да се изплъзне, но той бе по-бърз от нея. Усещаше дъха му във врата си, а след това ръцете му обхванаха шията й.

Беше се събудила трепереща и мокра от пот. Бе запалила светлините и бе останала така, обвила ръце около коленете си, като се мъчеше да прогони образите от съня. Не бе посмяла да легне и да заспи отново.

Засега никой не я бе питал за лятото на шейсет и девета. Тогава й бяха казали, че запечатват протоколите по нейния случай; това трябва да бе истина.

Младежите почти се бяха изравнили с нея. Ейприл затаи дъх, когато се разминаха безпроблемно. Съвземи се — нареди си тя.

Навлезе в част на парка, където дърветата бяха по-гъсти. Вляво бе районът на кънкьорите, който, както й бе казала Кейт, през зимата се използвал и за пързаляне на лед, там се намираха миниголфът и няколко баскетболни табла. Мястото беше по-осветено; със сигурност и сега имаше хора, решили да направят една по-късна игра.

Тръгна още по-бързо, спъна се в някаква издатина по алеята и се олюля. За момент помисли, че ще падне, че си е изкълчила глезена или нещо подобно, но в крайна сметка успя да запази равновесие. Въздъхна облекчено; в същия миг трепна, тъй като я докосна нечия ръка.

Завъртя се на пети. Зад нея стоеше някакъв висок мъж. Не го беше чула да се приближава. Лицето му беше в сянката на голямото дърво вдясно, но нито то, нито каквото и да било друго в него не я интересуваше. Инстинктивната й реакция беше да побегне.

Отдръпна се от него и хукна по алеята. Виждаше светлините на пързалката — не беше чак толкова далеч… той нямаше да й стори нищо, прекалено близко до цивилизацията бяха…

Чу го как изруга, а след това как забърза след нея.

Също като в съня й.

— Хей! — извика той. — По дяволите, Ейприл, по-спокойно.

Знаеше името й. Рационалната част на съзнанието й настояваше да преоцени създалата се ситуация, но онази нейна част, която сънуваше сънища и знаеше що е паника, все още контролираше положението. Той я настигаше. Чуваше стъпките му по паважа.

— Ейприл! — извика отново той.

Гласът му й беше познат, но кръвта й преливаше от адреналин, мускулите й бяха пълни с него. Усети го как протяга ръка към нея и това я накара да хукне встрани, към дърветата. Дишаше с усилие, неравно; струваше й се, че дробовете й ще се пръснат всеки момент. Земята извън алеята беше неравна. Тук не можеше да тича бързо, беше постъпила глупаво, защо трябваше да…

— Господи — възкликна сърдито непознатият, изравни се с нея и я последва между дърветата. — Успокой се. Никой няма да те изнасилва или убива.

— Блакторн — хлъцна младата жена.

— Да, аз съм и не съм гонил престъпници от години.

Тя забави темпото, след това спря рязко, като се подслони под сянката на голям дъб. Той я настигна; направи й впечатление, че също дишаше тежко, макар и да не бе задъхан като нея.

Тя се хвана за гърдите и се преви. Гълташе големи глътки въздух.

— Добре ли си?

Кимна, като се опитваше да диша нормално.

— Защо побягна така?

— Ти се появи изневиделица. Изплаши ме!

— Заслужаваше си го, след като си позволяваш разходки из Сентръл Парк посред нощ. Какво, по дяволите, мислеше, че правиш?

— Прибирам се вкъщи. Винаги минавам по този път.

Вече дишаше по-леко. Изправи се и прокара пръсти в косите си, разпилени в безпорядък по раменете.

— Девет часа вечерта е. Не може да си чак толкова неосведомена за нюйоркската действителност.

— Добре, ами ти какво правиш тук?

— Преследвам те, очевидно. И слава Богу, при положение, че се отнасяш толкова нехайно към собствената си безопасност. Макар да не тръгнах с намерението да ти бъда бодигард.

Младата жена се облегна на дънера на дъба. Блузата й бе се измъкнала от полата и откриваше част от корема й. Опита да я прибере дискретно.

Той погледна натам и се усмихна:

— Хубава гледка.

Дяволите да го вземат — помисли си тя. — Няма да му позволя да ме унижава.

— Какво искаш?

— Мисля, че е време двамата да си поговорим.

Ейприл се огледа, като се чудеше защо бе избрал точно Сентръл Парк за разговори.

— Говори тогава. Разполагаш с пет минути.

— О, много благодаря, но това ще ни отнеме малко повечко време. Искаш ли да отидем някъде, където ще можем да седнем на чаша кафе?

Нима очакваше да му предложи да отидат в нейния апартамент?

— Тук е напълно подходящо.

Младият мъж сви рамене.

— Окей — огледа я и тя остана с усещането, че я разсъблече в ума си. Но той каза само: — Както виждам, новата ти работа започна да ти се струва интересна.

— Да. Едновременно интересна и предизвикателна. В много по-голяма степен, отколкото очаквах.

— Носят се слухове, че си се справила много добре през първата седмица. Хората са приятно изненадани.

Тя реши да не се обижда.

— Аз самата съм също приятно изненадана.

— Разбира се, все още не сме стигнали до истинския въпрос — дори да се справяш с административната страна на задълженията си, какво ще стане, когато дойде време за писането на нови книги, нови записи, нови вдъхновяващи семинари? Дали ти също можеш да бъдеш гуру като майка си? Готвиш ли се да отидеш там, да покръстиш нови вярващи и да поведеш още жертви към Обетованата земя?

Ейприл сви рамене.

— Доста ми е трудно да си се представя в тази роля.

— На мен също — отвърна Роб.

Подпря единия си хълбок на дървото. Беше облечен небрежно с черни дънки и бяла риза с къси ръкави. Панталоните му бяха тесни и подчертаваха привлекателната извивка на задника му и дългите мускули на краката.

Изглеждаше добре за човек, който очевидно наближаваше средна възраст. Трябва да бе поне на четирийсет, може би дори малко над тях. Направи й впечатление колко сини бяха очите му и колко тъмни и гъсти — ресниците.

— Би било пленително изследване за това как слепият води друг сляп. Или по-скоро… — усмихна се неприятно — … как слепият води тъпия.

— О, нима? — отстъпи малко встрани. Беше прекалено близко до него и нещо от сгъстената в тялото му енергия я караше да се чувства уязвима. — И в какъв смисъл съм сляпа?

— В морален. Поне според мен. Но кой знае, това може и да не те спре. Повечето гуру на нашето време и на което и да било друго време са били майстори на сплетните и измамите, така че това може би няма да бъде проблем за теб.

— За какво, по дяволите, говориш? Хайде, изплюй камъчето, Блакторн. Прекалено късно е, за да се отдаваме на словесни игри.

— А, колко си директна само. Харесвам това качество у една жена.

Тя го изгледа.

— Честна, директна и пряма. Освен когато лъжеш. Забелязала ли си някога, че именно честните и директни хора имат особен успех в лъжите? Никой не очаква от тях да лъжат.

— И в какво съм те излъгала? — попита тихо тя.

Роб се приближи още повече.

— Като пропусна да ми кажеш — както и на когото и да било другиго — за престъпното си минало.

Тя отвърна на погледа му и издържа така няколко секунди, след което усети как стресът преминава към стомаха й. Точно от това се страхувах — помисли си тя.

— Нямам такова минало.

— Виж, Ейприл. — Тонът му беше тих и уверен. — Не блъфирам и не съм излязъл да ловя риба. Нося копия от информацията. Искаш ли да ги видиш?

— Да — отвърна напрегнато младата жена.

Той извади няколко листа, сгънати по дължина, от задния джоб на дънките си. Ейприл ги прегледа набързо; струваше й се, че ще повърне всеки момент.

— Е? — повдигна в очакване вежди той. — Този път по изключение май няма какво да кажем, а?

— Бях непълнолетна. Документацията бе запечатана.

— Да, само че вече текат деветдесетте години на двайсети век. По пътя на информацията няма прегради. — Взе листите и ги прибра отново в джоба си. — Съдена си като непълнолетна във Вашингтон през 1969 година за убийство втора степен. Както изглежда си наръгала до смърт някакъв мъж.

Значи в крайна сметка историята ще излезе на бял свят — помисли си тя.