Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Keepsake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Дубина (?)
Корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Линда Барлоу. Нежна разплата

ИК „Ера“, София, 1998

Редактор: Олга Тунчева

ISBN: 954–11–0302–2

История

  1. — Добавяне

Двадесет и шеста глава

— Джъстин, нужна ми е твоята помощ — обърна се Изобел към собственика на магазина „Сценични удоволствия“, в който се предлагаха всевъзможни кожени изделия за игрите на господари и роби.

Джъстин взе ръката й и я целуна.

— За вас, милейди, винаги.

— Трябва да поговоря с теб — огледа клиентите. В момента бяха само двама, двойка педерасти, които оглеждаха кожени и метални хамути. Тук се продаваха широка гама кожени облекла, в това число поли и панталони, корсети, сака, сутиени и бикини. Както и играчки, необходими в отношенията между господари и роби — камшици, бухалки, нашийници и всевъзможни други укротяващи средства. — Може ли да слезем долу?

Той кимна и остави магазина в ръцете на своята помощничка, дребна червенокоса жена, която Изобел си спомняше смътно от едно парти, на което бе дошла със своята любовница.

Магазинът се намираше в четириетажната къща, която Джъстин притежаваше във Вилидж от повече от двайсет години.

— Долу е тъмницата — припомни й той, когато влязоха в жилищната част на сградата.

Изобел кимна.

— Знам.

Той я изгледа съсредоточено за момент, но не каза нищо. Слязоха заедно в слабо осветено мазе, превърнато в „сцена“ за господари и роби. Младата жена бе идвала на няколко подобни партита тук. Виждаха се обичайните окови, греди, пейка за бичуване, висящи от тавана метални халки и други подобни съоръжения.

Край едната стена имаше изтъркан диван, където хората сядаха, за да се прегръщат или да си починат. Тя се приближи до него, седна и протегна ръка към Джъстин, който я последва.

Той беше среден ръст — не много по-висок от нея самата — и набит. Косата и мустакът му бяха посребрени. Имаше големи тъмни, неустоими очи. Изобел не се съмняваше, че голяма част от силата му над жените идваше именно от тях — бе достатъчно просто да ги съзерцава безмълвно с тези изразителни очи.

— Какво има? — попита той.

Изобел прехапа устна и се замисли върху отговора си. С Джъстин никога не бяха спали заедно, тъй като и двамата бяха определено доминиращ тип, но се бяха подкрепяли един друг при различните си болезнени преживявания, сърдечни болки и скандали. Познаваха се от няколко години и се харесваха и уважаваха един друг.

— Хей — обади се младият мъж. — Виждам, че нещо не е наред.

— Виж какво, ти си един от най-близките ми приятели на сцената — изсмя се невесело. — А хората от сцената са горе-долу единствените ми приятели напоследък.

— Те са добри хора — заяви Джъстин.

— Знам. Защо останалите ни мислят за толкова странни?

— Меко казано, защото много казват, че сме душевноболни и опасни садисти.

— Понякога това ме вбесява. Винаги съм мислела, че е много по-здравословно да признаеш слабите си места и да намериш безвредни начини да играеш с тези свои особености, отколкото да ги отричаме, да ги крием и потискаме.

— В това няма съмнение.

— Хората се нараняват всекидневно по всевъзможни задкулисни начини — и го отричат. Но когато видят как един доминиращ тип възпитава внимателно и с любов своя подчинен, казват, че това било перверзия.

Джъстин не отговори. Изобел знаеше, че е чувал това и преди — всички от сцената споделяха подобни възгледи. Сега не казваше нищо ново… просто изразяваше онова, което бе дошла да каже. И да моли.

— Джъстин, с теб сме приятели отдавна. Виждала съм те на сцената. Знам, че твоите партньорки ти вярват. Знам, че си спечелил и заслужаваш тяхното доверие.

Младият мъж я погледна, изпълнен с любопитство докъде щеше да ги отведе всичко това.

Изплюй камъчето, за Бога.

— Искам да бъда подчинена на някого. Не, имам нужда да го направя. Не като нещо постоянно. Само веднъж. Ти си единственият ми познат, на когото имам достатъчно доверие да ми бъде доминиращ.

— Това е чест за мен — отвърна тихо той.

— Ще го направиш ли?

Той взе дланите й в ръцете си. Стори й се малко вглъбен в себе си и в същото време — поласкан.

— Ако си сигурна, че наистина искаш точно това.

— Нужно е… нужно е да го направя.

Огледа тъмницата, позорните стълбове, халките. Странно колко различно й се струваше всичко сега, след като знаеше, че този път контролът щеше да бъде в ръцете на друг, а не в нейните. Сега виждаше, че това наистина можеше да бъде страховито местенце.

Рина — помисли си тя.

— Изобел?

— Всичко е наред. — Дори успя да се усмихне. — Искам да го направя веднага, днес, стига да нямаш нищо против.

— Виж, нека да не избързваме толкова, съгласна ли си? Нека просто да постоим тук малко и да се отпуснем — приведе се напред и постави едната си ръка върху раменете й. — Опитвам да свикна с мисълта, че една от най-скъпите ми и най-красивите доминиращи, които познавам, ме моли да й стана господар — каза криво той. — Би ли искала да ми кажеш защо?

Тя поклати глава.

— Не мога.

Той я изгледа с неотразимите си кафяви очи и се замисли.

— Прав ли съм като предполагам, че става дума за някакъв емоционален конфликт?

Изобел се изсмя.

— Да, можеш да го наречеш и така.

Джъстин кимна.

— В такъв случай, ще измислим някоя както емоционална, така и физическа парола. Ако нещата станат прекалено тежки, използвай я и аз ще спра веднага.

— Разбира се. Но… — поколеба се. — Не искам сцена като за роб-новак. Искам да бъде сурово. Най-силовото, което можеш да направиш, без да причиняваш вреда.

— Значи онова, което искаш, е наказание. Чувстваш вина за нещо и желаеш аз да ти помогна да я изкупиш.

Младата жена се изсмя нервно.

— Много си мъдър, стари приятелю, но нека не се отдаваме чак толкова на психоанализа.

— Съгласен. Все пак ми кажи още едно нещо. Не можахте ли просто да превключите с Чарли?

— Не. Не мога да бъда сигурна, че знае какво да прави като доминиращ. Освен това… — замълча за момент. — Не съм сигурна още колко ще се виждаме с него.

Погледът му стана замислен.

— Не се ли получава?

Изобел стисна юмруци.

— Не.

— Съжалявам.

Тя сви рамене.

Той взе дланта й в своята.

— Сега, така ли?

— Ако имаш време и енергия.

— Чудесно. Искам обаче да ти кажа, че… това би могло да промени нещата помежду ни.

— Което означава?

Тъмните му очи проблеснаха.

— Означава, че ако Чарли е на път да си отиде и ако има някаква вероятност ти да играеш ролята на покорния, не съм сигурен, че бих искал да се съглася на „само веднъж“.

Той й казваше, че може да й бъде нещо повече от обикновен приятел. Трогната, Изобел поклати бавно глава. Но той не я познаваше истински. Нямаше представа какво иска.

— Не мога да мисля за това сега — отвърна тя.

— Няма проблем — превключи към по-делови тон. — Трябва да ти задам няколко практически въпроса.

— Да, знам правилата. Окей, здрава съм, нямам сърдечни проблеми, нямам астма, нямам гръбначни или други скелетни проблеми, не нося вируса на СПИН и нямам други венерически болести, не знам да имам някакви фобии. Моята парола за безопасност е просто „парола“, тъй като се помни по-лесно и не може да бъде объркана. Найлоновите въжета и кожените белезници ще свършат добра работа. Знам, че няма да използваш метални белезници или нещо друго, което би наранило китките. Всякакъв вид камшици, пръчки и бухалки са приемливи. О, и това ми напомни…

— Ей — постави длан върху устата й. — По-спокойно. Виждам, че няма да ти бъде лесно да се откажеш от контрола.

Пусна я и тя се усмихна глупаво.

— Съжалявам. Наистина ти вярвам.

— Продължавай да си го повтаряш и ще започнеш да го вярваш на едно по-дълбоко ниво, където действително има значение.

Изобел си пое дълбоко въздух.

— Джъстин, не искам да мислиш, че аз…

— Шшт. Интелектуалното доверие е различно от физическото. Второто ще трябва да го заслужа.

Наистина го харесваше много. Наистина бе сгрешила, че не бе избрала мъж като него.

— Когато бях малка, си фантазирах да бъда покорявана — призна тя. — И сега понякога го правя пак. Но винаги съм се страхувала от това. Страхувах се да се откажа да контролирам положението — изсмя се. — Мъжете, на които вярвах, почти неизменно ме предаваха.

— Е, този път няма да има предателство — Джъстин се изправи и се приближи до дървения скрин в другия край на стаята. Започна да тършува в него и след малко извади нещо. Когато се върна, неговата гостенка видя, че държеше в ръцете си мек нашийник от черна кожа. — Това ще помогне за промяната — заяви той, като й показа заключващия се механизъм и катинарчето, което трябваше да се закрепи за някоя от металните халки. — Ще ти стане — подаде й го. — Сложи си го.

Изобел усети, че пулсът й се ускорява. Беше слагала нашийник на много мъже-роби, но тя самата никога не бе носила подобно нещо.

— Помогни ми — промълви тя, като опитваше да закрепи двата края на нашийника.

Домакинът й поклати глава.

— Искам да го направиш ти. Слагането на нашийника означава, че се отказваш от властта, от контрола. Това символизира твоето покорство. Разбираш ли?

Тя кимна. Освен тревогата започваше да усеща и възбуда. Може би все пак всичко щеше да протече както трябва. Джъстин беше много опитен. Знаеше точно какво да направи, какво да каже.

Закопча нашийника, прокара с треперещи пръсти катинара през металната халка в стената и го заключи. Извади миниатюрното месингово ключе и го постави тържествено в протегнатата длан на своя господар.

Той извади от скрина по един чифт кожени белезници за ръце и за глезени. Видя го как ги проверява грижливо; беше сигурна, че щеше да бъде така предпазлив абсолютно за всяко нещо, което ползваше и правеше. Наблизо имаше аптечка, която несъмнено бе снабдена с всичко, нужно за даване на първа помощ.

Младият мъж извади също така различни бухалки, камшици, бичове и дървена пръчка. Забеляза, че Изобел ги гледа и повдигна вежди.

— Човек ще помисли, че никога не си виждала подобни неща.

— Нека да кажем, че никога не съм ги виждала точно по начина, по който ги виждам сега!

Джъстин се усмихна, хвана я за ръката и я дръпна да се изправи. Поведе я към центъра на помещението, където се намираше мястото за робите. Това бяха два грубовати пръта, забити на около метър и осемдесет разстояние един от друг направо в циментовия под, свързани с напречна греда; тя се намираше доста високо, така че дори един висок мъж не би могъл да я достигне. И в напречните, и в хоризонталната греди през определен интервал бяха закрепени метални пръстени. От тях висяха дебели найлонови въжета.

Джъстин обхвана лицето й между дланите си и я целуна нежно по устата. Целувката й хареса много.

След това той отстъпи и взе белезниците.

— Първо китките.

Внезапно се почувства уязвима, безпомощна и, въпреки че му вярваше, уплашена.

Но се радваше, че изпитва тези емоции… че можеше да ги усеща… че не беше, както се бе опасявала, мъртва вътре в себе си.

Рина — помисли си отново тя, когато Джъстин тръгна към нея.