Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Keepsake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Дубина (?)
Корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Линда Барлоу. Нежна разплата

ИК „Ера“, София, 1998

Редактор: Олга Тунчева

ISBN: 954–11–0302–2

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава

В повечето случаи проследяването на хора е и трудно, и тъпо — мислеше си Блакторн. Но, докато слизаше след Изобел по някаква метална стълба в слабо осветения селски клуб, му мина през ума, че този път нещата щяха да се окажат наистина интересни.

Искаше да разбере кои бяха нейните странни и неприятни приятели.

Беше събота вечерта — най-обещаващата, както бе осъзнал отдавна, за срещи между хора, несвързани от работата. Тя бе отишла да вечеря в ресторант, но се бе нахранила сама. А след това се бе прибрала, както предполагаше, за да си легне. Роб постоя малко отвън, в случай, че все пак излезе отново; тайно се надяваше това да не стане, тъй като неговото собствено легло бе започнало да го привлича доста силно.

Бе изругал под носа си, когато тя се появи непосредствено преди полунощ. После едва не я изгуби, защото таксито й направи забранен завой и се насочи на юг.

Беше чувал за „Шато“, макар никога да не бе ходил там. Преди няколко години бе работил като охрана на един японски бизнесмен, вманиачен на тема нестандартен секс. Клиентът му беше настоял да посети два от нюйоркските клубове за „роби и господари“ — „Волт“ и „Падълс“. Блакторн бе ходил там в качеството си на негов бодигард и бе смаян от онова, което бе научил за ексцентричната манхатънска субкултура през тези няколко вечери.

Джеси се бе пошегувала с него, когато бе чула описанието му на „Волт“, което бе направил с най-големи подробности.

— Като те слушам, имам чувството, че ти се иска да се върнеш там вече не по служба — бе казала тя.

Но когато се бе съгласил, че това наистина би могло да се окаже интересен начин за прекарване на вечерта, тя бе побързала да отклони предложението му.

Единствено сексът не бе съвършен в тяхната връзка. Джеси винаги бе по-традиционно настроена от него самия, с повече задръжки и с по-малко желание за експериментиране.

Помещението бе претъпкано с народ. „Колко много чудаци има в този град“ — помисли си той и, като се настани пред големия бар в предната стая на клуба, си поръча диетична „Пепси“. Знакът при входа съобщаваше, че консумацията на алкохол е забранена. „Няма защо да се тревожиш за това изкушение“ — рече си на ум, с мрачна усмивка на лицето, Роб.

Въздухът бе опушен, а музиката — прекалено силна. Не, че имаше нещо против рока. Дори го обичаше. В твърдите ритми и сантименталните мелодии имаше известна примитивна привлекателност.

Тъй като засега не можеше да види Изобел, той заоглежда останалите представителки на нежния пол. Жените не бяха сами. Имаше много самотни мъже, но всички жени изглежда бяха придружени от един или повече мъже. Някои от тях носеха робски нашийник и следваха почтително партньорите си. Други пък бяха на високи токове и с отличителното кожено бельо на господарките.

От предишния си, макар и ограничен опит, Блакторн знаеше, че повечето от присъстващите всъщност не бяха чак толкова странни, колкото изглеждаха. Човек би помислил, че подобен тип хора трябва да са несдържани, вулгарни същества, но той бе разговарял с неколцина от тях и бе открил, че са любезни, интелигентни и нормални. Имаха театрална настройка и очевидно им доставяше удоволствие да изпробват всички кътчета на своята чувственост, дори най-тъмните. В това имаше известна доза смелост и, макар и неохотно, Блакторн изпита възхищение към тях.

В крайна сметка, той самият също имаше своите тъмни кътчета.

Жена-робиня с бели кожени бикини и кожени белезници около китките тръгна нанякъде заедно със своя партньор. И двамата бяха закръглени. Направи му впечатление, че доста от присъстващите бяха с наднормено тегло. Може би апетитът им за всички наслади в живота бе по-голям от обичайното.

В този момент забеляза една слаба, изумителна жена с кожен корсет. Ето я. Изобел.

Тя не го беше забелязала. Двамата с партньора й — обърнат с гръб към него — минаха на не повече от метър от него самия, но тя бе изпаднала в нещо като транс. В очите й видя същия стъклен поглед, който му бе направил впечатление още по време на посещението във „Волт“. Някои хора дотолкова се възбуждаха само от факта на своето присъствие тук, че спонтанно изпадаха в „еротично състояние“, сякаш се бяха дрогирали.

Изобел дьо Севини си падаше по нестандартния секс. Блакторн отпи отново от пепсито, докато размишляваше какво общо би могло да има това с „Перспективите на силата“ и смъртта на Рина.

Дали влечението към игрите на власт вървеше ръка за ръка със склонността към насилие в реалния живот? Нямаше подобни доказателства, но човек не можеше да бъде абсолютно сигурен. Кой беше източникът на тези импулси? Имаше ли в миналото на Изобел нещо, обясняващо странността й и какво още бе причинило то?

Роб остави почти празната си чаша на бара и я последва в задната стая.

Върху подиум в средата на помещението лежеше почти гол мъж-роб. Неговата партньорка, привлекателна блондинка с кожена пола и сако, черни чорапи и обувки с невъзможно високи токове, го шляпаше ритмично по задника с дланта си. Наобиколилата ги тълпа ги наблюдаваше мълчаливо, някои галеха партньорите си. Нивото на общата възбуда нарасна, когато господарката взе кожена бухалка.

Изобел обаче прикри устна с ръка и се прозя.

Роб пристъпи зад нея.

— Как можеш да се отегчаваш на подобно място? — промълви почти в ухото й той.

Тя се завъртя на пети.

— Блакторн!

Партньорът й също се обърна и Роб присви очи. Божичко. Та това беше Чарли Рипли, от „Перспективите на силата“. Интригуващо усложнение…

— О, Рипли, здравей. Светът е малък.

Рипли изглеждаше смутен. Нищо чудно. „Боже мили, аз също бих се смутил, ако някой ме води с нашийник около врата“ — помисли си Блакторн.

— Виж, това надали е моментът или мястото — рече Чарли. — В момента не сме на работа.

— Аз обаче съм. Работя в най-различни часове.

Изобел се плъзна между тях.

— Остави ме да поговоря с него, Чарли. Предполагам, че става дума за убийството на втората ми майка. Дай ни само няколко минути.

— Наистина не мисля…

— Всичко е окей — рече нетърпеливо тя.

Рипли отстъпи, верен на ролята си на добър роб.

Изобел придърпа Роб в един ъгъл, където бе по-спокойно и нямаше толкова хора.

— Това вече е прекалено. Какво, по дяволите, правиш тук?

— Може би идвам тук често.

Младата жена го ослепи с бляскавата си усмивка.

— Странно. Не съм те виждала досега.

— Или пък предпочитам да задоволявам фантазиите си вкъщи.

— Божичко, Блакторн. Нима и ти имаш фантазии? На мен пък ми се струваше доста простодушен. Не, почакай, сетих се. Ти си непреклонното ченге. Аз съм окаяната нарушителка на закона. Ти ме залавяш, слагаш ми белезниците и ме хвърляш в една килия, за да ме разпитваш с помощта на всевъзможни подобни методи. — Усмихна се отново. — Единственият проблем е, че не играя ролята на робиня.

Роб сви рамене.

— Колко жалко. Това сложи край на фантазиите ми.

— От друга страна… — Изобел го огледа и усмивката й стана още по-широка. — За теб, скъпи, бих се замислила дали да не направя изключение.

— Аз също — отвърна на усмивката й той.

Младата жена се разсмя и разтърси буйните си коси.

— Сериозно. Тук май се чувстваш в свои води. Излизаш ли на сцената?

— Искаш да кажеш дали идвам тук, когато не съм на работа ли? Не.

Огледа се, проследи с поглед една привлекателна тъмнокоса жена, която коленичи грациозно в краката на своя „господар“. Носеше яркочервен корсет в стил „Веселата вдовица“ и почти нищо друго, ако се изключат белезниците и каишката около врата. Дългите й слаби крака бяха в черни фигурни чорапи, прикрепени към долния край на корсета с черни дантелени жартиери. Нейният господар, който я галеше нежно по гърдите, беше висок, строен, с приятна външност и може би няколко години по-млад от нея. Лицето му му се стори познато; Блакторн реши, че го е виждал някъде — може би на „Уолстрийт“.

— Признавам, мястото притежава своеобразен чар — рече той.

— Бих могла да те запозная с хората и обичаите тук, ако желаеш — предложи Изобел.

— Благодаря, но не си падам особено по запознанствата.

— Заради смъртта на Джеси ли? Все още ли тъгуваш по нея?

Младият мъж кимна. Понякога му се струваше, че никога нямаше да успее да преживее смъртта й.

— С Джеси отдавали ли сте се някога на подобни лудории?

Добрата стара Изобел — винаги казваше онова, което мисли. Достатъчно по този въпрос — реши той.

— Слушай, не съм дошъл тук, за да говорим за мен. Имам няколко въпроса към теб. Нека да излезем за малко.

— И защо да го правя?

— Виж, можем да го направим сега, докато си спокойна, или в офиса ти утре, когато вероятно ще бъдеш под напрежение и претоварена с работа. Изборът е твой.

— Дошла съм тук да се забавлявам, Роб. Не искам да си задръствам мозъка с неприятни теми. Това е моето убежище от реалността. Ако искаш да говорим, нека бъде тук, но нека да бъде също така бързо, съгласен ли си?

Блакторн кимна към Чарли, който ги проследи с поглед, докато се придвижиха към едно по-изолирано местенце.

— На него очевидно никак не му се нрави мисълта да бъде разкрит. После можеш да го успокоиш, че пет пари не давам за еротичните му предпочитания. Единственото, което ме интересува, е откриването на убиеца.

— Не се притеснявай за Чарли. Аз ще се оправя с него.

— Струваш ми се доста уверена в това отношение — отбеляза той.

— Той е влюбен в мен. Предупреждавам го да не се привързва прекалено силно, но започвам да мисля, че той е от онези личности, които се вманиачават на някоя тема. Трудно се намират добри роби. Особено мъже-роби. Прекалено сте свикнали да доминирате в реалния живот.

— Рина знаеше ли за интереса ти към този вид секс?

— Не бих се изненадала — отвърна спокойно младата жена. — Рина знаеше много неща. Не изпускаше от очи хората си. Все повтаряше колко е важно да познаваш добре приятелите и познатите си, наистина да ги познаваш, като наблягаше на „наистина“. Това бе част от нейната философия за личната сила. Да познаваш самия себе си и всички около теб.

Ето, че научи нещо ново.

— Казваш, че не изпускала от очи хората си. Какво точно имаш предвид?

Изобел сви рамене.

— Всички й се доверяваха. Тя знаеше много тайни. Казваше често, че помага на хората като ги изслушва със симпатия, но аз винаги съм си мислела, че в това има нещо повече. Според мен на нея й доставяше огромно удоволствие да знае колкото се може повече от личните им тайни. И съм сигурна, че не би се поколебала да ги използва, ако й се наложи.

Изнудване, с други думи — помисли си той. — Дали това би могло да бъде мотивът за убийството?

— Възможно е някой да желае да ме накара да замълча завинаги — бе обяснила Рина, когато го бе наела да я пази.

И бе признала, че знае прекалено много тайни за прекалено много хора.

— Ако желаеш да разбереш Рина — продължаваше да обяснява неговата събеседничка, — трябва да разбереш дълбокия й интерес към властта, към силата. Наричаше го „сила на личността“, сякаш ставаше дума за нещо ново и по-различно, но в действителност то си бе чисто и просто домогване към власт — махна с ръка към неясните фигури в задименото мазе. — Размяна на сила, размяна на власт. Ето за какво става дума. За дисциплина. За контрол. Тези неща тя ги разбираше, макар да не бе избрала да ги прилага на място като това — потупа дланта си с дръжката на камшика, който държеше. — Трябва да разположиш Рина в подходящото обкръжение. Малко хора го правят. Мислят, че тя олицетворяваше алтруизма, симпатията и любовта, но всичко това са пълни глупости. Тя поне бе достатъчно честна да нарече своята фондация „Перспективите на силата“, тъй като ставаше дума именно за това.

— Обсъждали ли сте с нея тези неща? — попита Блакторн.

— Често. Аз бях откровена с нея и тя — с мен. „Перспективите на силата“ промени живота й. От безвластна съпруга на татко, тя се превърна в господарка на собствения си живот.

— Не напълно — припомни й Роб. — В крайна сметка някой друг определи съдбата й.

Изобел направи физиономия.

— Да, и това не би й допаднало ни най-малко.

— И така, как се разбирахте двете? — попита след кратка пауза младият мъж.

Събеседничката му отпусна ръце край тялото си и го изгледа през притворените си клепачи.

— Ето, че си дойдохме на темата. Да не мислиш, че аз съм наела убиеца?

— А ти как мислиш?

— Отговарям с „не“ за пред пресата. Но знам, че не мога да очаквам от теб или от другите ченгета да ми повярват. Аз обаче не спечелих нищо от нейната смърт, не забравяй този факт.

— Но очакваше да спечелиш. Мислеше, че ти ще наследиш „Перспективите на силата“. Съществуването на Ейприл Харингтън бе изключително неприятна изненада.

— Да, може би трябваше да убия и нея.

Чарли избра този момент, за да се появи край тях. Кимна на Блакторн и хвана не особено почтително господарката си за ръката.

— В другата стая се готвят да започнат с търга на роби — рече той.

Изобел се усмихна оживено на събеседника си.

— А, кулминацията на вечерта! Не искаме да я пропуснем, нали?

— Разговорът с теб ми беше от голяма полза — заяви Блакторн.

— Пак заповядай — тонът й бе сух. — Всъщност, идната седмица ще правя парти. В петък, ако искаш да дойдеш. Възнамерявам да отпразнувам по-екстравагантно рождения си ден — усмихна се. — Доведи си приятелка, ако желаеш. Или пък ела сам. Ще има и самотни гости. Може да имаш късмет.

— Привлекателна перспектива — отвърна с усмивка той.

Реши да пропусне търга на роби. Разговорът с Изобел му бе дал достатъчно поле за размисъл.

Когато се приближи до колата си, завари клетъчния телефон да звъни.

— До късно работиш — рече той, когато чу гласа на Карла. — Какво откри?

— Чух се с Джонас — отвърна тя. — Ще ти хареса онова, което е открил от поверителен източник за Ейприл Харингтън.

— Значи ще ми хареса, така ли?

— Имай ми доверие — заяви Карла.