Линда Барлоу
Нежна разплата (17)

Шестнадесета глава

— Бях оправдана — отвърна Ейприл. — Всеки е невинен до доказване на противното, мистър Блакторн.

— Да, знам. Измъкнала си се. Затова ли не се притесняваше от документацията? Да не би да мислеше, че фактите за оправданието просто изчезват, без да остане и следа от тях?

Младата жена се извърна. Няколко крачки по-нататък имаше обрасло с трева хълмче. Седна безцеремонно върху него.

Роб я последва.

— Спести ми представлението, съгласна ли си? Трябваше да си наясно, че съществува голяма вероятност да разбера за това. Не мога да повярвам, че анахаймската полиция или хората от ФБР не са се натъкнали на него още в началото на издирванията си. Трябва да призная, че бе заровено доста дълбоко. Но моят компютърен специалист е страхотен. — Замълча за миг. — Искаш ли да ми разкажеш за случилото се?

Ейприл вдигна глава.

— Имам ли избор?

— Не.

Осъзна, че не се страхува. В известен смисъл дори изпитваше облекчение. Беше се поболяла от тревоги във връзка с това. Срещна смело погледа му.

— Да, наръгах го, с нож за разрязване на писма. — Направи пауза. — Искаш ли да знаеш защо?

— Струва ми се, че се досещам — отговори бавно Блакторн.

— Не, не мисля, че се досещаш — бе стиснала юмруци в скута си. — Моят адвокат, който беше много добър, ме защити, като каза, че мъжът — казваше се Микел — бе опитал да ме изнасили. Това бе неговата интерпретация, не моята. Моята бе, че Микел опита да ме убие. Вярвах го тогава, вярвам и сега.

Той я изгледа. Сините му очи се впиха в нея.

— Разкажи ми.

Спомените й за апартамента на горния етаж с гледка към паметника на Вашингтон, бяха все още ярки. Обичаше да седи пред отворения прозорец, докато влажният вечерен бриз галеше дългите й непокорни коси и да си представя, че се намира на върха на монумента и целият свят се е разстлал в краката й. На няколко пъти се бе изкачвала до върха и знаеше колко голям изглежда светът оттам. В този свят тя можеше да постигне всичко, да направи всичко. Нищо не бе невъзможно, всички мечти бяха осъществими.

— Когато навърших шестнайсет години, избягах от пансиона в Кънектикът, където ме бе оставила майка ми. Игуменката бе жестока жена, която смяташе, че трябва да бие всички упорити момичета, докато ги вкара в правия път. Мразех я. Непрекъснато се надявах майка ми да дойде, за да ме отведе оттам. Но измина година, след нея — втора. Рина така и не се появи. Мисля, че щях да откача, ако не бяха книгите, които намирах в училищната библиотека. Четях жадно всичко, до което успявах да се добера. Там имаше много любовни и приключенски романи от миналия век, както и събраните съчинения на Александър Дюма, Шарлот Бронте и Чарлс Дикенс.

Помнеше добре, че именно Дикенс я бе накарал да се замисли за първи път върху възможността да избяга. Неговите герои водеха дори още по-жесток и по-гаден от нейния живот, но бяха умни и оцеляваха. Ако Дейвид Копърфийлд може да се справи — казваше си често тя, — значи ще се справя и аз.

— Изчаках пролетта на четвъртата година от престоя си там. Бях висока за възрастта си. Рано една сутрин се измъкнах от манастирското училище, купих си боя за коса от един магазин и я боядисах черна. Този трик помнех от инструкциите на Рина за това, как да се избавим от инкасаторите. След което напуснах града. Беше 1969 година и навсякъде имаше демонстрации, улиците бяха пълни с народ. Придвижих се на стоп до Вашингтон — не знам защо — може би защото там бе домът на американския президент, а Джон Кенеди бе за кратко време любовник на майка ми.

Движех се с разни младежи, напуснали колежа, с протестиращи срещу войната и с деца-цветя. Правех плакати, развявах разни призиви, готвех боб и ориз на самообявили се лидери на движението и изминаваха големи разстояния пеш в името на каузата. Но всъщност онова, което ме интересуваше, не беше каузата. Движението за мир ми даде нещо, за което бях копняла през целия си живот — усещането, че принадлежа.

Блакторн докосна нежно ръката й. Ейприл вдигна очи към него. Той я слушаше напрегнато, със сериозно изражение, погледът му бе изпълнен със съчувствие.

— Животът обаче не беше лесен — продължи тя. — Живеех в малък апартамент с още четири момичета. Дрехите ми бяха стари и окъсани. Понякога беше проблем да си осигурим достатъчно храна. Всичко това обаче изгуби значение в края на лятото на 1969 година, защото бях влюбена… — Усмихна се криво. — А благодарение на любовта всичко изглежда хубаво. Беше горещ, задушен августовски ден и от петте съквартирантки вкъщи си бях само аз. Очаквах приятеля си. Бяхме се запознали две седмици по-рано на една антивоенна манифестация. Той беше на двайсет и една, а аз му казах, че съм на осемнайсет. Името му беше Микел. Харесваше ми начинът, по който сричките се търкаляха по езика. Беше от Мексико и говореше зле английски, но това, разбира се, нямаше никакво значение. Не бях виждала мъж с по-секси очи. Тъмнокафяви и изпълнени с безкрайно чувство. Понякога погледът му ставаше прекалено твърд и това ме караше да се питам какъв ли е бил предишният му живот. Не ми беше казвал кой знае какво по този въпрос, освен че бил беден, но горд. Мислехме този ден да посетим Смитсониън заедно. Той искаше много да види демонстрацията на авиацията. Мечтаеше един ден да се научи да лети…

Ейприл се раздвижи неудобно върху тревата. Разказът вече бе породил някои прекалено живи картини в съзнанието й. Искаше й се да може да спре дотук… но знаеше, че трябва да продължи. И то не заради Роб Блакторн, а и защото това бе част от нейното минало, което бе избягвала прекалено дълго.

— Микел се отби, за да ме вземе. Поканих го и му предложих една кола. Беше с дънки и дрипава тениска. Кожата му бе мургава, косата — дълга, тъмна и къдрава. Тялото му беше невероятно. Разведох го из апартамента. Помня, че се чувствах смутена и усещах прекалено ясно, че сме сами. Не бяхме любовници. Всъщност бях девствена. Беше ме целувал няколко пъти, но това бе всичко. Не го заведох в стаята си — просто му я показах от прага. Той погледна към двете тесни легла в миниатюрното помещение и отпи от колата си. Трябваше да отида до банята, така че го оставих в коридора. Когато излязох, Микел ме чакаше. Той ме награби, обърна ме с лице към него и започна да ме целува страстно. Преди да разбера какво става, ме вдигна и ме понесе към моята стая. Знаех, че трябва да се възпротивя, но всичко беше толкова вълнуващо и, както си мислех глупаво, много романтично.

Роб я стисна за ръката, но тя почти не забеляза.

— Отнесе ме до леглото на съквартирантката ми Джули вместо до моето, но аз не си направих труда да му покажа, че е сбъркал. Постави ме на него, легна отгоре ми и продължи да ме целува. Беше тежък и силен и когато опитах да се раздвижа, за да се наместя по-удобно, не успях.

Така и не разбрах със сигурност кога възбудата ми премина в страх. Сигурно беше свързано с факта, че той не казваше нито дума. Разкопча блузата ми и я разтвори, за да гали гърдите ми, но ръцете му бяха студени и безлични. Целуваше ме, но нещо не беше както трябва. По-скоро като че ли опитваше да отвлече вниманието ми. И тогава внезапно ме хвана за гърлото и започна да стиска. В началото помислих, че се шегува, но стискането стана мъчително и не ми позволяваше да дишам. — Сърцето на Ейприл заблъска в гърдите й при спомена колко мъчително бе да не можеш да си поемеш въздух. — Борех се, но сега той бе застанал на колене, като ме бе възседнал през гърдите. Погледнах го право в очите и онова, което видях, ме смрази. Не познавах този човек. Това не бе симпатичният, красив, тайнствен Микел. Това бе убиец. Опитах да го изблъскам от себе си. Дърпах пръстите му, обвити около гърлото ми, косите му, дерях го по лицето. Чувах бученето на ускорения пулс в ушите си, а дробовете ми крещяха за глътка въздух. Болката в гърлото ми ставаше все по-силна и по-силна и се чувствах така замаяна, че не можех нито да мисля, нито да дишам. Знаех, че ще умра…

— Божичко, Ейприл — промълви Блакторн.

Притисна я в обятията си и тя се вкопчи в него така, сякаш той бе единствената й връзка с действителността. Не оказа никаква съпротива, но и не го погледна. Цялото й съзнание бе обсебено от миналото.

… Едната от безумно тършуващите й ръце попадна върху нощната масичка, която Джули бе отрупала с евтини романи, с писма от приятеля си, който беше в Ню Йорк, с водната си чаша и… с нещо остро. Ейприл се сети, че съквартирантката й отваряше писмата със специален сребърен нож. Беше й го подарила баба й с думите, че „една дама не трябвало никога да разкъсва писмата си“.

С последните проблясъци на съзнанието девойката затърси дръжката, откри я, стисна я, а след това вдигна ръка и заби с всичка сила острието в гърба на Микел.

Той изохка и силата, с която стискаше врата й, намаля. Ейприл го удари по лицето с другата си ръка. Той се търкулна от нея и се стовари върху пода.

Тя стана, залитайки, от леглото, като хълцаше. И без да се обърне да види в какво състояние го оставя, хукна от апартамента…

— Помня как заудрях с всичка сила по вратата на управителката на сградата и стоях треперейки в коридора, докато тя се качи горе да види какво е станало. А аз само си представях как полицията идва, как ме разпитва и открива коя съм и откъде съм дошла. А после щяха да ме върнат в онзи ужасен пансион в Кънектикът. Още по-зле, след това щяха да известят майка ми и да й кажат как бях пуснала мъж в спалнята си, как той се бе опитал да ме изнасили, а след това аз го бях убила. Това бе прекалено много за едно шестнайсетгодишно момиче. Изгубих последните остатъци от смелостта си и избягах от апартамента на управителката, като оставих малкото си лични вещи, за да търся сигурност и анонимност из улиците. В продължение на три седмици обикалях от съборетина на съборетина и печелих по някой и друг долар, като просех по ъглите на улицата. Живеех в постоянен ужас, разкъсвана от кошмари, в които участваха Микел, майка ми, Арман и полицията. Не знаех какво или, което бе още по-важно, защо бе станало; нямах представа дали доскорошната ми любов бе жива или мъртва. Мисълта, че може би го бях убила, ме ужасяваше, но още повече ме плашеше предположението, че той може да ме преследва. Най-накрая една нощ, гладна, изтощена и емоционално съсипана, потърсих подслон у един мил свещеник, чиято мисия бе да помага на децата-цветя. Разказах му моята история, той ме успокои и заедно се обадихме в полицията. Тогава научих, че Микел бе починал в болницата. Не заради самите рани, а заради настъпилата вследствие на тях инфекция, но очевидно това нямаше значение за съда. Аз бях причинила раните и следователно бях отговорна за смъртта му. Освен това, преди да умре той бе дал неверни показания и настоял, че не е извършил нищо престъпно, а аз го бях наръгала в пристъп на ревност, защото бил проявил интерес към моята съквартирантка. Междувременно синините по шията, които биха спомогнали да се докаже моята версия по случая, бяха изчезнали. Така че полицията ме арестува за убийство втора степен.

Ейприл обхвана здраво тялото си с ръце и потрепери.

— Искаш ли да си починеш малко? — попита я Роб. — Виждам, че ти е трудно да говориш за това.

Погледна го. Макар да не бе казал нищо кой знае колко утешително, изражението в сините му очи изразяваше симпатия и тя усещаше носещите се на вълни от него емоции.

Младата жена въздъхна.

— Добре съм, струва ми се. В крайна сметка мисля, че точно това би трябвало да сторя — да погледна без страх в своето минало. Точно заради това се опълчих и срещу майка си в конгресната зала и пак поради тази причина реших да приема нейната работа. Просто… — Гласът й секна. Погледна събеседника си. — Убивал ли си някога човек?

— Да — отвърна той.

— После усещането никога не те напуска. Дори когато е било при самозащита, то никога не те напуска.

— Не — съгласи се той. — И така би трябвало да бъде. В противен случай това би показало, че нещо не е наред.

Ейприл кимна.

— Така и не разбрах какво се бе случило. По време на делото се оказа, че Микел бил незаконно пребиваващ чужденец. Никой не знаеше точно откъде бе дошъл. Откриха следите му в неговото село в Мексико. Оказа се, че го бе напуснал преди шест години и никой не знаеше нито къде е бил, нито какво е правил през това време. Предполагам, че е бил нещо като скитащ социопат. Дали беше убил друг човек, преди да атакува мен? Ако бе така, очевидно се бе измъкнал безнаказано, тъй като никога не го бяха арестували.

— Може да е бил сериен убиец — заяви Роб. — Вече знаем, че понякога те скитат от щат в щат и по този начин усложняват задачата на полицията.

— Бягството от местопрестъплението бе най-голямата грешка, която съм могла да направя. Щеше да бъде по-лесно да убедя съдията с помощта на синините по врата си. И, както се оказа, бях избягала за нищо. По време на целия период, през който бях арестувана и съдена, не преставах да се надявам, че майка ми ще се появи. Но тя така и не го направи, макар по това време с Арман вече да се връщаха в Ню Йорк поне за няколко месеца всяка година.

— Нищо чудно, че си й била толкова ядосана — обади се Блакторн.

Младата жена кимна.

— Когато всичко свърши и ме освободиха, аз осъзнах много неща. Разбрах и приех факта, че Рина наистина ме бе изоставила и вероятно никога повече нямаше да я видя. Но това не беше проблем за мен. Вече нямах желание да я виждам. Освен това осъзнах, че живота, който водех, нямаше смисъл, че пилеех времето си. Това бе повратна точка за мен. Може да се каже, че тогава пораснах наистина.

Роб издаде някакъв утвърдителен звук.

— Отец Джакобс — свещеникът, който ми бе помогнал — ми уреди подслон в един общински център за проблемни юноши и девойки. Започнах да работя по четири часа в някаква закусвалня, като същевременно се върнах в училище и завърших гимназия. След това си намерих чиновническа работа, и започнах да посещавам вечерни курсове в колеж. Това ми отне шест години, но в крайна сметка се дипломирах.

Блакторн кимна и тя осъзна, че той вероятно знаеше тези факти, благодарение на чудесата на съвременната компютърна техника.

— Оставих миналото зад гърба си. Всичко — майка си, монахините, Микел. Този живот ми допадаше. Единствено като забравех миналото можех да направя настоящето поносимо, а бъдещето — заслужаващо да бъде очаквано с нетърпение.

— Някои от нас живеят прекалено много в миналото.

Младата жена го изгледа с любопитство. Сега вече той знаеше всичко за нея, но тя не знаеше нищо за него.

— Защо промени мнението си за това? — попита той.

Тя сви рамене.

— През годините напреднах значително. Но в определен момент зациклих. Осъзнах, че не съм щастлива. И се омъжих… Предполагам, че това също ти е известно.

Той кимна.

— За мъжа, от който си взела сегашната си фамилия.

— Джонатан Харингтън, точно така. Беше добър човек. Но не се получи. Така и не успях — не знам, не успях да се отпусна напълно. Очаквах той да ме изостави. В крайна сметка го оставих аз. Същото се получи и при другите ми връзки. Най-сетне си дадох сметка, че никога няма да си позволя да бъда щастлива, докато не разбера защо ме бе изоставила майка ми.

— И реши да се срещнеш с нея.

— А когато го направих, тя умря.

Неочаквано гласът й секна. Блакторн протегна отново ръка. Тя я пое и усети топлия натиск на пръстите му. Усещането беше приятно, много приятно. Той беше нежен и излъчваше нещо, което действаше смайващо успокоително.

— Каква история само, Ейприл!

— Вярваш ли ми?

Роб сви рамене. Палецът му чертаеше несъзнателни кръгове по опакото на дланта й.

— Казах ти истината.

— Защо не ми я каза по-рано?

— Аз бях оправдана. Не знаех дали пазят документацията за хора, които в крайна сметка се оказват невинни. А и дори да я пазят, тогава бях непълнолетна и се надявах, че каквито и данни да пазеха, те бяха секретни. Не исках да се връщам отново към тези спомени. Не мислех, че е нужно.

Той не отговори.

— Признавам обаче, че се страхувах някой да не разкрие историята — продължи младата жена. После направи пауза. — Сигурно няма никакъв смисъл да те моля онова, което говорихме току-що, да си остане между нас?

— Зависи от стимула — отвърна бавно Блакторн и на устните му се оформи усмивка.

Тялото й разбра посланието дори преди умът й да опее да го анализира. Ейприл поклати изненадано глава. Той обаче продължаваше да я държи за ръката и този контакт й беше много приятен.

Той правеше аванси и тя, за своя собствена изненада, бе готова да ги приеме.

— Не мога да повярвам — заяви тя, като се стараеше да звучи безгрижно. — Аз ти разказвам тъжна история за сексуално насилие и ти ми отвръщаш със сексуални намеци.

— Мъжете са мръсници — отбеляза Роб.

Не можеше да не се засмее на думите му. Той стоеше съвсем близко до нея, но не излъчваше повече заплаха, освен една нейна разновидност — чувствената.

Внезапно осъзна, че го харесва.

Определено й допадаха топлината и чувствеността на дланта му…

— По време на четенето на завещанието се изненадах като чух, че Рина ти е оставила спомен в памет на твоята починала съпруга. Кога умря тя? — попита Ейприл.

Промяната на темата на разговор като че ли го изненада. За момент си помисли, че няма да й отговори. Но тогава той кимна и рече:

— Преди почти две години. Беше болна от рак.

— Съжалявам — промълви младата жена.

— Аз също — отвърна той; никога досега не го бе чувала да говори с такъв разпален тон.

— Трябва да е много тежко — обади се неуверено тя. — Искам да кажа, връзките приключват по най-различен начин, но със смърт… да овдовееш сравнително млад — това е необичайно.

Той кимна.

— Не е като при развода. И си напълно права, много малко хора разбират. Дори в групите за подкрепа между овдовелите, хората са предимно възрастни, т.е., те са прекарали целия си живот заедно…

Гласът му секна и това го смути леко.

— Една моя добра приятелка преди няколко години изгуби съпруга си в автомобилна катастрофа — рече Ейприл. — Маги, книгоразпространителката на любовни романи, която беше с мен в заседателната зала в Анахайм. Това й причини много трудности. Тя има две малки деца, които трябва да отгледа съвсем сама.

— С Джеси нямахме деца. Често съжалявам за това. Но ти си права. Щеше да ми бъде трудно да се справям, ако имахме деца. И без това ми бе много трудно да се приспособя към новия си живот през последните няколко месеца — загледа се далеч пред себе си в продължение на няколко секунди, след което се обърна към своята събеседничка. Мускулите на челюстта му потрепваха и на Ейприл й се прииска да го погали, за да разнесе част от болката му. — Май успя да ме отвлечеш много успешно от темата — заяви доста по-студено той.

Беше дошло време да се окопае отново. Младата жена бе открила, че мъжете издържат само на малки количества уязвимост.

— Въпросът е — продължи Блакторн, — дали това, което ми разказа тази вечер има отношение към сегашното разследване и ако е така, каква част?

— Наистина ли смяташ, че то има нещо общо със случилото се с Рина?

— Не — отвърна след моментен размисъл той. — Струва ми се, че не.

— Е, в такъв случай предлагам да забравим за тази история.

— И да отпусна примката около врата ти?

— Да.

Той изглежда се бе приближил още повече до нея. Лицето му със сигурност беше по-близо. Сините му очи блестяха точно над нейните и тя осъзна, че бе достатъчно да наведе глава само няколко сантиметра, за да слее устните си с нейните.

— Сексуалният тормоз — произнесе бавно той, — не трябва да се споменава никъде в тези дискусии.

— Не — прошепна тя.

— Може ли да те питам нещо?

— Давай.

— Опитът ти с Микел — който си е получил онова, което е заслужавал, ако питаш мен — отрази ли се отрицателно върху отношенията ти с мъжете?

— Да — отвърна Ейприл. — В продължение на доста дълго време не исках да имам нищо общо с тях. Но не завинаги. — Замълча за миг. — А болестта и смъртта на твоята съпруга отрази ли се на твоите отношения с жените?

— Да. Дори не съм поглеждал жена откакто умря Джеси.

Ейприл преглътна с усилие.

— Но сега ме гледаш.

Роб се приближи още повече.

— Не като жена. Гледам на теб като на заподозряна.

— Не ти вярвам.

— Съветвам те да ми повярваш — промълви той и плъзна пръсти в косите й. — Не изпитвам интерес към теб като към жена. И не бих и помислил да те тормозя сексуално.

— Защо тогава…

— Отвори си устата.

— Аз…

— Добре — рече той и я целуна.