Джеймс Фенимор Купър
Последният мохикан (34)

ГЛАВА XXXIII

Когато на следния ден слънцето изгря, то завари ленапското племе потънало в скръб. Шумът на битката бе стихнал, делаварците бяха излезли победители в древната си вражда и бяха отмъстили за недавнашната си свада с мингозците, разрушавайки цяло едно селище. Черните и мрачни облаци, които се носеха около мястото, където се издигаше хуронският стан, ясно показваха участта на това скитническо племе. А стотиците гарвани, които се виеха над голите върхове на планината или се носеха на шумни ята над широко просналата се гора, сочеха мястото на страшната битка. Всяко око, поне малко запознато с граничната война, лесно можеше да забележи всички непогрешими доказателства за безмилостните последици на индианската мъст.

Но все пак слънцето завари ленапското племе потънало в скръб. Никакви радостни викове, никакви тържествени песни не прославяха победата им. И последният закъснял воин, завърнал се от жестоката битка, изми страхотната си бойна украса и се присъедини към поразените от нещастието свои съплеменници. Гордостта и ликуването бяха изместени от смирението, а най-свирепата от всички човешки страсти вече бе заменена от най-дълбока скръб.

Колибите бяха пусти. Цялото племе с тъжни лица се беше събрало в широк кръг на едно място в близката околност, където цареше дълбоко и тържествено мълчание. Макар че тук се бяха струпали като жива стена същества от различна възраст, пол, положение и занятие, всички бяха обзети от едно-единствено чувство. Всички очи бяха приковани в центъра на този кръг, където се намираха онези, които бяха станали предмет на тази дълбока всеобща мъка.

Шест делаварски девойки, чиито дълги, тъмни коси падаха свободно на гърдите им, стояха неподвижни и само от време на време хвърляха благовонни билки и горски цветя върху направена от благоуханни клони носилка, където под плащеница от индиански тъкани лежаха тленните останки на пламенната, благородна и великодушна Кора. Тялото й бе скрито под много ръчно тъкани завивки, а лицето й бе завинаги закрито за човешки погледи. В краката й седеше безутешният Мънроу. Той бе свел старата си глава почти до земята, принуден да се подчини на повеленията на съдбата. Скрита мъка се четеше по набръчканото му чело, прикрито отчасти от безредно разпилените сиви кичури коса, които се бяха спуснали върху слепите му очи. До него смирено стоеше Дамъг, гологлав под слънчевите лъчи; очите му, блуждаещи и загрижени, се движеха ту към малкия сборник, който съдържаше толкова много странни, но свети максими, ту към съществото, на което той от душа желаеше да даде утеха. Хейуърд също бе наблизо: облегнат до едно дърво, той се мъчеше да удържи пристъпите на скръбта си, за което бе нужно цялото му мъжество.

Но колкото тъжна и печална да бе тази група, както всеки би могъл да си представи, тя бе много по-малко трогателна от друга група, която се намираше срещу нея. Седнал като жив, в тържествена поза, Ункас бе украсен с най-пищните накити, които притежаваше племето. Красиви пера се развяваха над главата му. Много нанизи от мъниста, огърлици, гривни и медали красяха снагата му. Но угасналите очи и безизразните черти на лицето му твърде силно противоречаха на празния блясък на труфилата.

Точно пред трупа седеше Чингачгук без оръжие, без бойна украса и без каквито и да било украшения освен едно-синята костенурка — емблемата на рода му, незаличимо татуирана върху голите му гърди. През цялото време, откакто племето се бе събрало тук, мохиканският вожд бе гледал студеното и безжизнено тяло на своя син с вперени и тревожни очи. Тъй прикован и устремен бе неговият поглед м толкова неподвижна бе позата му, че човек не би могъл да различи живия от умрелия, ако тъмното лице на единия не издаваше от време на време смутения му дух и ако върху чертите на другия не бе отпечатано спокойствието на смъртта.

Недалеч беше разузнавачът, опрян замислено на своето смъртоносно и отмъстително оръжие. А Таменунд, подкрепян от най-старите мъже на племето, стоеше на една близка височинка, откъдето можеше да обгърне с погледа си нямото и покъртително събрание на народа си.

От вътрешната страна на кръга се беше изправил военен в униформа на чужда държава. Настрани от него беше буйният му кон, сред група прислужници, яхнали своите коне, очевидно готови за някакво далечно пътуване. Облеклото на чужденеца показваше, че той заема отговорна служба при командира на канадските войски. Личеше, че миролюбивата му мисия е била осуетена от неговите буйни и свирепи съюзници и че сега той беше безмълвен и тъжен зрител на последиците на една борба, която не бе успял да предотврати, тъй като бе пристигнал твърде късно.

Денят клонеше към края на своята първа четвърт, а множеството стоеше все така неподвижно от пукването на зората. Не се чуваше нищо друго освен сподавен плач и през тези дълги, мъчителни часове никой не мръдна, освен когато от време на време някой просто и трогателно оставяше своя дар пред мъртвеца. Единствено само търпението и въздържаността на твърдия индиански характер можеше да поддържа тази външна скованост, която сякаш бе превърнала в камък всяка тъмна фигура.

Най-после мъдрецът на делаварците протегна едната си ръка, облегна се на раменете на придружаващите го и се изправи. Видът му беше немощен, като че ли още един век се беше прострял между човека, появил се вчера пред народа си, и този, който сега се олюляваше на възвишението.

— Мъже ленапци! — каза той с глух глас, в който сякаш звучеше някакво пророчество. — Лицето на Маниту е скрито зад облак. Очите му са извърнати от вас, ушите му са запушени, езикът Му не дава отговор. Вие не го виждате и все пак присъдата му е пред вас. Отворете сърцата си и нека дъхът ви да не изрича лъжи. Мъже ленапци! Лицето на Маниту е скрито зад облак.

Когато тези прости, но страшни думи стигнаха до слуха на множеството, наоколо се възцари такава дълбока и благоговейна тишина, сякаш божеството, на което се кланяха, бе изрекло тези слова без помощта на човешки език. И дори бездушният Ункас изглеждаше като живо същество в сравнение със смирената и покорна тълпа, която го заобикаляше. Но когато непосредственото въздействие постепенно премина, едва доловими гласове подеха нещо като песнопение в чест на мъртъвците. Това бяха женски гласове, вълнуващо нежни и плачевни. Думите не бяха свързани помежду си, но когато една жена свършваше, друга подхващаше възхвалата или оплакването — наречете го, както щете — и даваше израз на вълнението си със слова, които отговаряха на чувствата й и на случая. От време на време общи и високи изблици на скръб прекъсваха оплаквачката, а девойките край носилката на Кора, сякаш замаяни от скръб, грабваха безразборно клонките и цветята, които покриваха тялото й. Но в по-сдържаните моменти на скръбната песен цветята — емблеми на красота и чистота — с нежност и съжаление биваха хвърляни обратно на местата им. При все че многото прекъсвания и изблици на скръб нарушаваха единството на възхвалата, един превод на думите би показал, че всяка изразена в нея мисъл логично следваше предшествуващата.

Една девойка, избрана за тази цел поради своето положение и заслуги, започна със скромно загатване да възпява качествата на починалия воин, като украсяваше изразите си с онези ориенталски образи, които вероятно индианците бяха донесли със себе си от крайните точки на другия континент и които сами по себе си представляват съединително звено между древните истории на двата свята. Тя го нарече „пантера на своето племе“ и го описваше като човек, чийто мокасин не оставя следа по росата, който скача като млад елен, чиито очи са по-светли от звездите в тъмна нощ и чийто глас през време на битката е силен като гърма на Маниту. Тя му напомни за родната му майка и наблегна на щастието, което тя трябва да изпитва, че има такъв син. Помоли го, когато се срещнат в света на духовете, да й каже, че делаварските девойки са ронили сълзи върху гроба на сина й и са я наричали блажена.

После тези, които я последваха, запяха с още по-мили и по-нежни гласове и загатнаха с женска деликатност и чувствителност за младата чужденка, която напуснала горния свят в момента, тъй близък до неговото последно издихание, че това разкривало твърде ясно и недвусмислено волята на Маниту. Те му напомниха да бъде мил към нея и да проявява снизходителност към неумението й да създаде удобства, тъй необходими за воин като него. Спряха се без следа от завист на несравнимата й красота и подобно на ангели, за които се смята, че се радват, когато срещнат по-съвършени от себе си, възпяха благородната й твърдост и прибавиха, че тези нейни дарби богато замествали някои малки недостатъци на възпитанието й.

След това други на свой ред се обърнаха към самата девойка със сладкия си, мек глас на нежността и любовта. Съветваха я да бъде весела и ни най-малко да не се страхува за бъдещото си благополучие. Другар щял да й бъде ловец, който знаел как да удовлетвори и най-дребните й нужди. До нея щял да върви воин, способен да я защити срещу всяка опасност. Увериха я, че пътят й щял да бъде приятен, а бремето леко. Предупредиха я да не съжалява напразно за приятелите от младостта си и за местата, където са живели роднините й, защото и в „благословените ловни поляни на ленапците“ имало такива приятни долчинки, такива бистри потоци и такива благоуханни цветя, както и в „рая на бледоликите“. Посъветваха я да се грижи за нуждите на своя другар и никога да не забравя разликата, която Маниту така мъдро е установил между тях. После извисиха буйно глас и запяха вкупом възхвала на младия мохикан. Нарекоха го благороден, мъжествен и щедър — всичко онова, което подобава на един врин и което може да спечели любовта на една девойка. Като облякоха мислите си в най-далечни, смътни образи, признаха, че през краткото време, докато са били заедно, те са открили със своята женска интуиция накъде са клонели предпочитанията му. Не е спрял благосклонно погледа си върху делаварските девойки. Той бил от род, който някога господствувал над бреговете на Соленото езеро и сърцето му го върнало към народ, който живее близо до гробовете на дедите му. Защо да не бъде насърчено такова предпочитание? Всяко око могло да види, че нейната кръв била по-чиста и по-богата от кръвта на останалите от нейния род. Че била годна да се справя с трудностите и опасностите на горския живот, доказвало поведението й. И сега, прибавиха те, „мъдрият дух“ я пренесъл на място, където тя щяла да намери сродни души и да бъде вечно щастлива.

После, като промениха отново мелодията и темата, загатнаха за девойката, която лее сълзи в близката колиба. Сравниха я със снежинките — като тях чиста, бяла и бляскава и както тях летните горещини можели лесно да я стопят, а зимният студ да я смрази. Не се съмняваха, че е прекрасна в очите на младия вожд, чиято кожа и чиято скръб така много приличали на нейните. Очевидно беше, че я смятаха по-малко ценна от девойката, която оплакваха, макар и да не изразиха това ясно. Все пак те не й отказаха похвалата, която нейните редки прелести заслужаваха. Сравниха къдриците и с изобилните ластари на лозата, очите й със синия небесен свод. Безупречно белия облак, обагрен с розовия оттенък на слънцето, те смятаха по-малко привлекателен от цвета на лицето й.

Докато траеха тези и други подобни песни, не се чуваше нищо освен тихата мелодия, разнообразявана или по-скоро засилвана от онези страшни изблици на скръб, които можеха да се нарекат хорови припеви. Самите делаварски мъже слушаха като омагьосани и от менящия се израз на лицата им ставаше съвсем ясно колко дълбоко и истинско беше съчувствието им. Дори Дейвид не отказа да даде ухо на звуците на тези тъй сладки гласове и много преди да свърши песента, по погледа му личеше, че душата му бе обаяна.

Разузнавачът, който единствен от белите мъже разбираше думите, се откъсна от размишленията си и наклони лице настрана, за да схване съдържанието на песента на девойките. Но когато те заговориха за бъдещето на Кора и Ункас, той поклати глава като човек, който вижда заблудата на простодушната им вяра, и отново зае предишната си поза, която запази до края на церемонията. За щастие Хейуърд и Мънроу можеха да запазят самообладанието си, понеже не разбираха значението на първобитните звуци, които чуваха.

От всички туземни слушатели единствен Чингачтук не прояви интерес към песента. Докато траеше тази сцена, погледът му не промени нито веднъж посоката си и нито един мускул не трепна по скования му лик дори и при най-бурните и най-трогателни пасажи на оплакванията. Студените и безжизнени останки на сина му бяха всичко за него. Всички негови сетива освен зрението изглеждаха смразени, за да могат очите му да погълнат за последен път чертите, които бе обичал така дълго и които подир малко щяха да се скрият завинаги от погледа му.

В този момент от погребалния обред един воин, твърде прославен със своите военни подвизи, а особено с участието си в последното сражение, човек със строго и тежко държане, пристъпи бавно из тълпата и застана близо до тялото на умрелия.

— Защо ни напусна, гордост на мохиканите? — каза той, като се обърна към глухите уши на Ункас, сякаш безжизненото тяло бе запазило способностите на живия човек. — Дните ти бяха като часове на слънцето, когато е още между дърветата, а славата ти — по-ярка от обедните му лъчи. Ти си отиде, млади воино, но стотици виандоти разчистват тръните от твоя път към света на духовете. Кой от тези, които те видяха в сражението, можеше да повярва, че ти би могъл да умреш? Кой преди тебе е показал на Утава как да се бие? Краката ти бяха като крила на орел; ръката ти по-тежка от падащите клони на бора, а гласът ти като този на Маниту, когато говори в облаците. Езикът на Утава е немощен — прибави той, като се огледа наоколо с тъжен взор — и на сърцето му е много, много тежко. Гордост на мохиканите, защо ни напусна?

Последваха го други. Повечето от видните мъже на племето изпяха или изрекоха своята последна възхвала пред останките на починалия вожд. Когато всички свършиха, отново се възцари дълбока и пълна тишина.

Тогава се чу нисък, дълбок звук, подобен на тих съпровод на далечна музика, понесъл се във въздуха, едва доловим и все пак тъй неясен, че оставаше загадка какъв е и откъде иде. Той бе последван от новите тонове, всеки по-висок от предшествуващия. Те стигаха до ухото най-напред като проточени, често повтаряни възклицания и най-после като думи. По полуотворените устни на Чингачкту личеше, че това бе погребалната песен на бащата. При все че никой не извърна очи към него, нито пък прояви и най-малкия признак на нетърпение, ясно бе по начина, по който всички надигнаха глави да слушат, че те поглъщат звуците с такова напрегнато внимание, каквото само Таменунд преди това бе привличал. Но напразно напрягаха слух. Песента едва се чуваше, а сетне стана все по-неясна и по-трептяща, докато най-после се изгуби, сякаш отнесена от полъха на вятъра. Устните на сагамора се затвориха и той остана на мястото си мълчалив и неподвижен, вперил очи пред себе си като същество, на което всевишният бе дал само тяло на човек, но не и дух. Делаварците, които разбраха от тези признаци, че приятелят им не е в състояние да прояви голяма твърдост, намалиха вниманието си към него и с вродената си деликатност дадоха вид, че отправят всичките си мисли към погребалния обред на младата чужденка.

Един от по-старите вождове даде знак на жените, които се насъбраха в онази част на кръга, където се намираше тялото на Кора. Девойките вдигнаха носилката на рамене и тръгнаха с бавни и отмерени стъпки, като запяха нова жалейна песен в чест на мъртвата. Гамът, който зорко наблюдаваше обредите, считани от него за езически, сведе глава над рамото на безчувствения баща и прошепна:

— Те отнасят останките на детето ви. Няма ли да ги последваме и да се погрижим да бъдат положени в земята с християнско опело?

Мънроу се сепна, сякаш в ушите му бяха прозвучали тръбите на страшния съд, хвърли загрижен и бърз поглед наоколо, изправи се и последва скромното шествие с войнишка твърдост, макар и потиснат от бремето на бащинска мъка. Приятелите му се насъбраха около него, обладани от скръб, която беше твърде силна, за да се нарече съчувствие. Дори младият французин, който се присъедини към процесията, имаше вид на човек, силно трогнат от ранната и печална кончина на една тъй прекрасна девойка. Но когато и последната и най-скромна от жените на племето се присъедини към развълнуваната и стройна редица, ленапските мъже се събраха в кръг и се наредиха около тялото на Ункас — мълчаливи, сериозни и неподвижни като преди.

Мястото, избрано за гроб на Кора, беше малка могилка, където растяха няколко млади и здрави борови дръвчета, които хвърляха върху кътчето тъжна сянка. Когато стигнаха там, девойките снеха носилката с характерното си търпение и вродена свенливост и почакаха няколко минути, докато разберат дали тези, чиито чувства бяха най-много засегнати, са доволни от стореното.

Най-после разузнавачът, който единствен познаваше обичаите им, каза на собствения им език:

— Моите дъщери са направили всичко както трябва. Бледоликите им благодарят.

Доволни от изказаното одобрение, девойките положиха тялото в ковчег, изкусно и дори красиво изработен от брезова кора, след което го пуснаха в неговото тъмно, вечно жилище. Според обреда те заровиха гроба и заличиха следите от прясно копаната пръст с листа и клонки; всичко бе извършено по същия прост и безмълвен начин. Но когато добрите девойки изпълниха това печално приятелско задължение, те се поколебаха, сякаш да покажат, че не знаят дали да продължат. В този момент от обреда разузнавачът отново се обърна към тях:

— Младите девойки са сторили достатъчно — каза той. — Даровете им бяха според изискванията на техния рай; духът на една бледолика не се нуждае нито от храна, нито от облекло. Аз виждам — прибави той, като отправи поглед към Дейвид, който разгърна книгата си, готов да запее свещена песен, — че друг, който познава по-добре от мене християнските обичаи, се готви да говори.

Момичетата се отдръпнаха скромно настрана и от главни действуващи лица при погребението се превърнаха в смирени и внимателни зрителки на това, което последва. Докато Дейвид изливаше благочестивите си чувства, те не си позволиха да проявят ни най-малко учудване, нито да хвърлят дори един нетърпелив поглед. Слушаха също като тези, които разбираха значението на непознатите думи, сякаш чувствуваха изразената в тях тъга, надежди и примирение.

Развълнуван от сцената, на която току-що бе станал свидетел, и повлиян може би от собствените си скрити чувства, певецът надмина себе си. В сравнение с меките гласове на девойките неговият топъл, плътен глас звучеше не по-зле; по-разнообразната му мелодия имаше това предимство — поне за онези, за които бе специално предназначена — че беше разбираема. Той завърши химна тъй, както го бе започнал — сред дълбока и тържествена тишина.

Когато песента завърши, по беглите, свенливи погледи, както и по общото, макар и слабо раздвижване на множеството, личеше, че всички очакват и бащата на починалата да каже нещо. Мънроу, изглежда, съзнаваше, че е дошъл моментът на най-силното напрежение, на което е способна човешката природа. Той свали шапка от посивялата си глава и с твърд, спокоен поглед изгледа плахата, тиха тълпа, която го заобикаляше. После направи знак на разузнавача да го слуша и заговори:

— Кажете на тези добри и мили девойки, че един баща с отпаднали сили и разбито сърце им благодари. Кажете им, че този, на когото под различни имена всички се кланяме, не ще забрави милосърдието им и че не е далеч времето, когато може би ще се съберем около трона му без разлика на пол, положение или цвят на кожата.

Разузнавачът слушаше разтреперания глас, с който старият воин изрече тези думи, и бавно поклати глава като човек, който се съмнява във въздействието им.

— Да им кажа това — рече той, — би означавало да ги уверя, че снегът не вали през зимата или че слънцето е най-силно, когато листата на дърветата падат.

После, като се обърна към жените, той предаде благодарността на бащата по най-пригоден за слушателите начин. Главата на Мънроу бе клюмнала на гърдите му и той отново бе потънал в скръбта си, когато споменатият преди малко млад французин се осмели да го докосне леко по лакътя. Щом привлече вниманието на опечаления старец, той посочи група млади индианци, които приближаваха с лека и добре покрита носилка, а после му показа към слънцето.

— Разбирам ви, господине — отвърна Мънроу с глас, в който звучеше насила наложена твърдост, — разбирам ви. Такава е волята на небето и аз се подчинявам. Кора, дете мое, ако молитвите на един покрусен баща биха могли сега да ти помогнат, колко блажена би била! Хайде, господа — прибави той, като се огледа наоколо с величествено спокойствие, при все че гордостта, която трепереше по старческото му лице, беше твърде силна, за да се скрие, — дългът ни тук е свършен. Да вървим!

Хейуърд се подчини на подканването, което ги отдалечаваше от мястото, където всеки миг чувствуваше, че самообладанието му може да го напусне. Но докато другарите му се качваха на конете, той намери време да стисне ръката на разузнавача и да му напомни за обещанието, което си бяха дали — да се срещнат отново в редовете на британската армия. После, като скочи на седлото, той подкара коня си към носилката, откъдето се чуваха тихи, сподавени ридания, които издаваха присъствието на Алиса. Така всички бели мъже с изключение на Ястребово око — Мънроу, оборил глава, последван от Хейуърд и Дейвид, които тъжно мълчаха, адютантът на Монкалм и неговата охрана — минаха пред очите на делаварците и скоро изчезнаха в обширната гора.

Но връзката, с която общото нещастие съедини сърцата на тези простодушни горски обитатели със сърцата на чужденците, които за кратко ги бяха посетили, не можеше лесно да се скъса! Много години легендата за бялата девойка и за младия мохикански воин скъсяваше дългите нощи и облекчаваше измерителните походи или въодушевяваше младите и смелите с желание за отплата. А и второстепенните действуващи лица в тези важни събития не бяха забравени. Чрез разузнавача, който дълго след това им служеше за връзка с цивилизования свят, те научиха, че Сивата глава скоро се прибрал при дедите си — сломен, както погрешно се смятало, от военните си несполуки. Научиха също, че Широката ръка отвел живата дъщеря на Мънроу далеч в селищата на бледоликите, където най-после сълзите й пресъхнали и били последвани от светли усмивки, по-присъщи на веселата й природа.

Но тези случки станаха по-късно от времето на нашия разказ. Изоставен от всички свои белокожи другари, Ястребово око се върна там, където го влечаха собствените му чувства, чиято сила беше по-голяма от силата на всякакви други връзки. Той стигна тъкмо навреме, за да хвърли сетен поглед върху лицето на Ункас, когото делаварците вече обличаха в последните му кожени дрехи. Те се спряха за малко, за да позволят на якия горски жител да хвърли своя продължителен, любещ поглед, а след това покриха тялото, за да не го открият никога вече. Тогава се образува шествие подобно на първото и цялото племе се събра край временния гроб на вожда — временен, защото редното беше някой бъдещ ден костите му да почиват при костите на собствения му род.

Всички се движеха едновремено и изпитваха едно и също чувство. Същата проява на скръб, същата пълна тишина и същата почит към опечаления баща царяха край гроба, както вече описахме. Тялото бе положено в поза, изразяваща покой, с лице, обърнато към изгряващото слънце, а бойните му и ловджийски оръжия бяха поставени до него, за да бъдат готови за последното пътуване. На ковчега, който пазеше трупа от пръстта, бе направено отверстие, за да може духът да се съобщава с тленната си обвивка, когато това е необходимо. Всичко бе зарито и защитено от грабливите животни с характерната за туземците изобретателност. С това обредите свършиха и всички присъствуващи пристъпиха към по-духовната част на погребалната церемония.

Чингачгук още веднъж стана предмет на общо внимание. Той още не бе говорил и при този тъй важен случай от прославения вожд се очакваше да каже нещо утешително и назидателно. Доловил желанията на народа, суровият; воин, изпълнен със самообладание, вдигна ръце, които бе крил в дрехите си, и се огледа наоколо със спокойни очи. Здраво стиснатите му изразителни устни се отвориха и за пръв път, откакто траеше дългата церемония, ясно прозвуча гласът му.

— Защо са опечалени моите братя? — каза той, като изгледа тъмните лица на унилите воини, които го бяха заобиколили. — Защо плачат моите дъщери? Защото един младеж е отишъл в щастливите ловни земи? Защото един вожд е завършил с чест попрището си? Той беше добър, той беше справедлив, той беше смел. Кой ще отрече това? Маниту е имал нужда от такъв воин и затова го е повикал. А що се отнася до мен, сина и бащата на Ункас, аз съм обгорял бор в сечището на бледоликите. Моят род изчезна от бреговете на Соленото езеро и от хълмовете на делаварците. Но кой може да каже, че змията на племето е забравила мъдростта си? Аз съм сам …

— Не, не — извика Ястребово око, който през цяло го време наблюдаваше скованите черти на своя приятел с вперен поглед, изпълнен със самообладание, но който не можа да издържи повече. — Не, сагамор, ти не си сам. Цветът на кожата ни може да е различен, но провидението ни е определило да вървим по един и същи Път. Аз нямам роднини и мога да кажа като тебе, че нямам и свой народ. Той беше твой син, червенокож, и може би двамата бяхте по-близки по кръв, но ако някога забравя момъка, който тъй често се сражаваше до рамото ми по време на война и спеше край мене по време на мир, нека този, който е сътворил всички ни, какъвто и да е цветът на кожата ни или кръвта ни, нека и той ме забрави! Момчето ни напусна за известно време, но, сагамор, ти не си сам.

Чингачгук стисна ръката, която разузнавачът в своя горещ порив бе протегнал над прясната пръст, и двамата яки и храбри горски обитатели сведоха глави, и горещи сълзи закапаха в краката им, оросявайки като дъждовни капки гроба на Ункас.

Сред тържествената тишина, с която бе посрещнат този изблик на чувства, изливащ се от сърцата на двамата най-прославени воини от този край, Таменунд вдигна глас, за да разпръсне множеството.

— Стига — каза той. — Вървете си, деца на Ленапе. Гневът на Маниту не е укротен. Защо Таменунд да чака? Бледоликите са господари на земята и денят на червенокожите още не е настъпил. Моите дни са се продължили твърде дълго. Сутринта аз видях синовете на Унамис щастливи и силни, ала преди да настъпи нощта, аз доживях да видя последния вожд от мъдрия род на мохиканите.