Джеймс Фенимор Купър
Последният мохикан (11)

ГЛАВА X

Веднага щом се съвзе от тази внезапна беда, Дънкън започна да разглежда поробителите си и да наблюдава действията им. Противно на обичая си, обхванати от буйна радост, туземците бяха пощадили не само разтрепераните сестри, но и самия него. Много от червенокожите опипваха по няколко пъти богатите украшения на военното му облекло и в очите им се четеше дивашки копнеж да си присвоят тези дрънкулки. Но преди да извършат обичайното насилие, властният глас на споменатия вече едър хурон възпря издигнатите им над пленника ръце. Това убеди Хейуърд, че за известно време животът им ще бъде запазен до постигането на някаква много важна цел.

Но докато по-младите и по-лекомислените диваци проявяваха тази слабост, по-опитните воини продължаваха претърсването и в двете пещери, като вършеха това с усърдие, което показваше, че далеч не бяха задоволени от събраните досега плодове на победата. Не успели да открият нова жертва, изпълнените с жажда за мъст хурони скоро дойдоха при мъжете пленници, като изговаряха името Дългата карабина с недвусмислена ярост. Дънкън се преструваше, че не разбира техния енергично и многократно повтарян въпрос, докато другарят му нямаше защо да полага усилие да ги мами, тъй като не знаеше френски. Най-после, изморен от настойчивостта им и уплашен да не би да раздразни поробителите си със своето упорито мълчание, Дънкън се огледа наоколо за Магуа, който би могъл да преведе неговите отговори на въпросите, които всеки момент ставаха по-настоятелни и по-заплашителни.

Поведението на този дивак се различаваше напълно от това на другарите му. Докато другите жадно бързаха да задоволят детинската си страст към украшения, като грабеха дори и мизерните вещи на разузнавача или търсеха с кръвожадни, отмъстителни погледи техния отсъствуваш собственик, Лисицата беше застанал малко настрани от пленниците със спокоен и доволен вид, който издаваше, че той вече бе постигнал голямата цел на своето коварство. Когато очите на Хейуърд срещнаха очите на доскорошния му водач, той ги извърна в ужас пред злокобния, макар и спокоен поглед, които му бе отправен. Но Хейуърд победи отвращението си и с обърнато настрани лице заговори на своя враг. — Хитрата Лисица е твърде добър воин — каза неохотно на френски Хейуърд, — за да откаже да обясни на един невъоръжен човек какво искат от него победителите му.

— Те питат за ловеца, който познава горските пътеки — отвърна Магуа на своя развален английски език, като същевременно сложи ръка върху снопа листа, с който бе превързана една рана на рамото му, и свирепо се усмихна. — Дългата карабина! Пушката му е изкусна и окото му никога не се затваря, но подобно на късата пушка на белия вожд тя е безсилна срещу живота на Хитрата лисица!

— Лисицата е твърде храбър, за да си спомня раните, получени във война, както и ръцете, които са ги нанесли!

— На война ли бяхме, когато измореният индианец седна да почине до дървото и да си хапне царевица? Кой изпълни храстите с дебнещи неприятели? Кой извади нож? Чий език говореше приятелски думи, докато в сърцето му бликаше омраза? Магуа ли каза, че брадвичката не е вече закопана и че неговата ръка я е изровила?

Тъй като Дънкън не смееше да отвърне на тези обвинения и да напомни на Магуа за собственото му предумишлено коварство, а от друга страна, не искаше да се унижи и да го умилостивява с някакво извинение, той замълча. Изглежда, че Магуа също предпочиташе да не продължават спора, както и всякакъв по-нататъшен разговор, тъй като отново седна и се облегна на скалата, откъдето се бе изправил в момент на гняв. Но викът „Дългата карабина“ отново се понесе измежду нетърпеливите диваци, когато те схванаха, че краткият разговор бе свършен.

— Чувате ли? — каза Магуа с подчертано безразличие. — Червените хурони искат живота на Дългата карабина, иначе тези, които го крият, ще заплатят с кръвта си!

— Няма го — избяга; сега е далеч и не могат да го хванат.

Лисицата се усмихна с ледено презрение и отвърна:

— Когато белият човек умира, той мисли, че вече се е отървал, но червенокожите знаят как да измъчват дори и духовете на враговете си. Къде е тялото му? Нека хуроните видят скалпа му!

— Той не е мъртъв, той избяга. Магуа поклати недоверчиво глава.

— Да не е птица, та да разпери крила? Да не е риба, та да може да плува без въздух? Белият вожд чете в книгите си и смята хуроните за глупци.

— Макар и да не е риба, Дългата карабина може да плува. Когато всичкият барут бе изразходван и когато очите на хуроните бяха закрити от облак, той се понесе надолу по течението на реката.

— А защо белият вожд остана? — запита индианецът все още с недоверие. — Нима той е камък, който потъва на дъното, или пък скалпът му гори главата?

— Ако беше жив другарят ти, който падна във водопада, той би потвърдил, че не съм камък — отвърна раздразненият младеж, който в яда си започна да се хвали така, че да събуди възхищение у един индианец. — Белият човек смята, че само страхливците изоставят поверените им жени.

Магуа процеди неразбрано няколко думи през зъби и продължи гласно:

— А делаварците могат ли да плуват, както могат да пълзят между храстите? Къде е Голямата змия?

От употребата на тези канадски прякори Дънкън разбра, че доскорошните му другари бяха много по-добре познати на враговете му, отколкото на самия него, и неохотно отговори:

— Той също избяга по течението на реката.

— А Бързия елен не е ли тук?

— Не знам кого наричаш Бързия елен — каза Дънкън, който гледаше да използува всеки повод, за да протака разговора.

— Ункас — отвърна Магуа, произнасяйки делаварското име дори по-трудно, отколкото изговаряше английските думи. — Бързия елен е името, с което белите назовават младия мохикан.

— Лисицо, ние, изглежда, бъркаме имената — каза Дънкън, като се надяваше да събуди спор. — Ако говориш за младия делаварец, той също избяга по реката.

За един индианец нямаше нищо невероятно в подобно бягство и Магуа повярва на тези думи с готовност, която още веднъж показа каква малка стойност имат за него тези, които се бяха изплъзнали. Но другарите му проявиха чувства, твърде различни от неговите.

Хуроните със своето характерно търпение чакаха в пълно мълчание резултата от този кратък разговор. Когато Хейуърд престана да говори, всички до един извърнаха очи към Магуа и по този изразителен начин поискаха от него да им обясни какво си бяха казали с белия човек. Преводачът посочи към реката и с това движение, както и с малкото думи, които изрече, им обясни какво бе станало. Щом разбраха, диваците нададоха страхотен вой, който показа колко голямо бе разочарованието им. Някои изтичаха яростно до брега на реката, като цепеха въздуха с бесни движения, други плюеха във водата, изразявайки възмущението си от нейното изменническо накърняване на техните безспорни права на победители. Неколцина — най-силните и най-страшните от бандата — хвърляха към пленниците мрачни погледи с яростна омраза, възпирана само от обичайното им самообладание. А един-двама даже изразяваха неприязнените си чувства със заплашителни движения, срещу които нито полът, нито красотата на девойките представляваха някаква защита. Младият офицер направи отчаяно, но безуспешно усилие да скочи към Алиса, когато видя черната ръка на един дивак да се вмъква в буйната й коса, която падаше по раменете й, и да размахва нож около главата й, сякаш за да покаже по какъв ужасен начин ще я лиши от това украшение. Ръцете на Дънкън обаче бяха вързани; при първото движение, което направи, той почувствува как ръката на якия индианец, който предвождаше бандата, стисна като в менгеме рамото му.

Като си даде бързо сметка колко безполезна би била всякаква борба срещу превъзхождащата го сила, той се подчини на съдбата си и насърчи своите нежни спътнички с няколко ласкави, тихо изречени думи, с които им обясни, че туземците обикновено вършат по-малко от това, с което заплашват.

Но ако Дънкън прибягна към тези утешителни думи, за да разсее страха на двете сестри, той не беше толкова наивен, че да се самозалъгва. Той знаеше много добре, че авторитетът на един индиански вожд в действителност има малко тежест и че в повечето случаи той се дължи на физическо превъзходство, а не на някакво нравствено надмощие. Следователно опасността беше толкова по-голяма, колкото повече бяха заобикалящите ги диваци. И най-строгата заповед на този, който изглеждаше да е признатият им вожд, можеше да бъде нарушена всеки миг от прибързана ръка, която би решила да принесе пленника в жертва на духа на умрял приятел или роднина. Така че, докато Дънкън външно показваше спокойствие и смелост, сърцето му се свиваше от страх винаги, щом някой от свирепите поробители се приближеше до беззащитните сестри или приковеше сърдития си, блуждаещ поглед в тези крехки фигури, които бяха така неспособни да издържат и най-слабото нападение.

Безпокойството му обаче доста се разсея, когато видя, че вождът повика войниците си на съвещание. Разискванията им бяха кратки и ако се съди по мълчанието на повечето от присъствуващите, решенията се вземаха единодушно. Някои от говорещите често сочеха към лагера на Уеб и от това можеше да се разбере, че те се плашеха от опасността, която можеше да дойде оттам. Изглежда, че това съображение ги накара по-бързо да вземат решение и ускори всичко, което последва.

През време на това кратко съвещание Хейуърд, освободен за малко от големите си страхове, имаше време да се възхити от предпазливостта, с която хуроните се бяха приближили след прекратяването на боя.

Вече казахме, че горната половина на острова представляваше гола скала, лишена от каквато и да било защита освен няколкото разпръснати пънове, довлечени от водата. Хуроните бяха избрали за нахлуване тъкмо това място, като за тази цел бяха пренесли кануто през гората, която заобикаляше водопада. Те бяха наслагали оръжието си в кануто и десетина от тях, държейки се отстрани за него, бяха оставили то да ги води. Двамина от най-изкусните воини, застанали така, че да могат добре да наблюдават опасното за преминаване място, направляваха кануто. Облагоприятствувани от това положение, те бяха стигнали челната част на острова тъкмо при онази точка, която беше тъй фатална за първите нападатели, но този път те имаха преимуществото, че бяха повече на брой и притежаваха огнестрелно оръжие. За Дънкън беше съвсем ясно, че именно по този начин бяха слезли на острова, тъй като сега те донесоха лекото кану от горната част на скалата и го спуснаха във водата близо до отвора на външната пещера. Щом като сториха това, вождът направи знак на пленниците да влязат в кануто.

Понеже съпротивата беше невъзможна и увещанията безполезни, Хеуърд даде пример и пръв тръгна към кануто, където скоро седна заедно със сестрите и с все още учудения Дейвид. Въпреки че хуроните не познаваха тесния воден път между водовъртежите и бързеите на водопада, все пак изискванията на този вид плаване им бяха твърде добре известни и не можеха да направят голяма грешка. Когато индианецът, който щеше да направлява кануто, зае мястото си, цялата банда скочи във водата, кануто се плъзна по течението и след няколко минути пленниците се озоваха на южния бряг на потока, почти срещу мястото, където индианците бяха слезли предишната вечер.

Тук стана ново кратко, но сериозно съвещание. В това време конете, на чиято уплаха собствениците им приписваха своята голяма беда, бяха изведени от скривалището им в гората и докарани на закътаното място. Сега шайката се раздели. Едрият вожд, за когото толкова пъти споменаваме, се качи на бойния кон на Хейуърд, поведе повечето от хората си направо през реката и се изгуби в гората, като остави пленниците под надзора на шестима червенокожи, между които се намираше Хитрата лисица. Дънкън наблюдаваше действията им с възобновено безпокойство.

Съдейки по необичайната сдържаност на диваците, щеше му се да вярва, че ще го вземат пленник, за да го предадат на Монкалм. Тъй като мисълта на тия, които са в нещастие, е постоянно будна, а и въображението е най-дейно, когато е подбудено от надеждата — колкото далечна и слаба да е тя, — той дори допускаше, че щяха да използуват бащинските чувства на Мънроу, за да го отклонят от военния му дълг. Защото, макар френският военачалник да се славеше със своята смелост и предприемчивост, той минаваше също и за специалист в такива ходове, които не винаги отговарят на почтените усилия на нравствеността и които така опозориха европейската дипломация по онова време.

Всички тези бързи и наивни предположения сега се разпръснаха от поведението на поробителите му. Тези от тях, които бяха последвали едрия воин, се отправиха към езерото Хорикън и Хейуърд и другарите му не можеха да очакват друго, освен да бъдат задържани от дивите си победители като пленници, и то без всякаква надежда. Нетърпелив да узнае дори най-лошото и готов в такава беда да опита мощта на златото, той превъзмогна неохотата си да говори с Магуа.

Като се обърна към бившия си водач, който си бе присвоил авторитета и държанието на човек, определен отсега нататък да ръководи бандата, той заговори с възможно най-приятелския и доверителен глас:

— Бих искал да поговоря с Магуа за нещо, което подхожда само за такъв голям вожд като него.

Индианецът извърна презрително очи към младия офицер и каза:

— Говори! Дърветата нямат уши!

— Но червените хурони не са глухи и думите, които е редно да се кажат пред големците на племето, могат да замаят главите на младите воини. Ако Магуа не желае да слуша, кралският офицер знае и да мълчи.

Дивакът каза небрежно няколко думи на другарите си, които несръчно приготовляваха конете за сестрите, направи няколко крачки настрана и с предпазливо движение накара Хейуърд да го последва.

— А сега говорете — каза той, — ако думите ви са подходящи за ушите на Магуа.

— Хитрата лисица доказа, че е достоен за славното име, дадено му от неговите канадски прадеди — започна Хейуърд. — Аз виждам неговата мъдрост, както и всичко онова, което той направи за нас, и ще си го спомня, когато дойде време да го възнаградя. Да, Лисицата доказа, че е не само мъдър съветник, но и човек, който знае как да измами враговете си!

— Какво е сторил Лисицата? — запита студено индианецът.

— Какво! Нима той не видя, че гората бе пълна с пратеници на неприятелите и не дори Змията не можа да пропълзи между тях, без да го видят? Нима тогава той не загуби пътя си, за да заблуди хуроните? Не се ли престори, че отново се връща при хората от своето племе, които се бяха отнесли зле с него и го бяха изпъдили от техния вигвам^[1] като куче? И когато ние видяхме какво искаше да направи, нима не го подпомогнахме, като се престорихме, че не му вярваме, та хуроните да помислят, че белият човек го смята за свой враг! Всичко това не е ли вярно? И когато Лисицата със своята мъдрост заблуди очите и запуши ушите на своите хора, не забравиха ли те, че едно време се бяха отнесли несправедливо към него и го бяха принудили да избяга при мохоките? И не го ли оставиха на южния бряг на реката с техните пленици, а те самите като глупци се отправиха на север? Нима сега Лисицата не възнамерява като истинска лисица да се върне по стъпките си и да заведе дъщерите на богатия белокос шотландец при баща им? Да, Магуа, аз виждам всичко и вече започнах да обмислям как може да се възнагради толкова мъдрост и честност. Преди всичко командирът на Уилиам Хенри ще даде това, което подобава да се даде от един бял вожд за подобна услуга. Медалът^[2] на Магуа няма да е вече от тенеке, а от ковано злато; рогът му ще прелива от барут; в кожената му торбичка ще има толкова долари, колкото са камъчетата по брега на Хорикън, и елените ще ближат ръката му, защото ще знаят, че няма да могат да избягат от изстрела на пушката, която той ще носи. А що се отнася до мене, аз не знам какво още да прибавя към благодарността на шотландеца; но аз — да, аз ще …

— Какво ще даде младият вожд, който идва откъм изгрев слънце? — запита хуронът, като забеляза, че Хейуърд се колебае с какво да завърши изброяването на подаръците, та то да представлява връхната точка на желанията на един индианец.

— Той ще направи така, че огнената вода от островите в соленото езеро да потече пред вигвама на Магуа и да не спре, докато сърцето на индианеца не стане по-леко и от перата на колибри, а дъхът му — по-сладък от аромата на цъфтящите в гората орлови нокти^[3].

Лисицата слушаше сериозно, докато Хейуърд бавно редеше умело скроената си реч. Когато младият човек спомена хитростта, с която уж предполагаше, че индианецът е измамил хората от своето племе, по лицето на слушателя му се изписа предпазлива сериозност. Когато Дънкън загатна за обидата, която уж прогонила хурона от неговите сънародници, в очите на индианеца проблесна лъч на такава необуздана ярост, та смелият говорител помисли, че е засегнал най-чувствителната му струна. А когато стигна до думите, които така изкусно събудиха както жаждата на индианеца за мъст, така и желанието му за облаги, вниманието на дивака бе силно привлечено.

Въпросът на Лисицата беше зададен спокойно и с обичайното за един индианец достойнство, но по замисленото изражение на лицето на слушателя се виждаше съвсем ясно, че отговорът беше много умело скроен. Хуронът се позамисли няколко минути, а след това, като сложи ръка на грубата превръзка нараненото си рамо, каза с разпаленост:

— Нима приятелите оставят такива белези?

— А нима Дългата карабина би оставил такъв лек белег на един неприятел?

— Делаварците пълзят ли като змии към тези, които обичат? Свиват ли се, за да се нахвърлят върху тях?

— Щеше ли Голямата змия да се остави да я чуят ушите на този, който тя би искала да бъде глух?

— Изпраща ли белият вожд куршум срещу своя побратим?

— А не улучва ли, когато има сериозно намерение да убива? — отвърна Дънкън, като се усмихна с изкусно престорена откровеност.

След тези дълбокомислени въпроси и бързи отговори настъпи дълго мълчание, през време на което Магуа преценяваше думите на Дънкън. Хейуърд виждаше, че индианецът се колебае. За да бъде победата му пълна, той отново започна да изброява подаръците, но Магуа направи изразително движение с ръка и каза:

— Достатъчно. Лисицата е мъдър вожд и това, което той върши, ще се види по-късно. Вървете си и дръжте устата си затворена. Ще отговорите тогава, когато Магуа заприказва.

Като забеляза, че очите на събеседника му са отправени бдително към останалите от бандата, Хейуърд веднага се оттегли, за да не би да събуди съмнение, че води някакви преговори с водача им. Магуа се приближи до конете и даде вид, че е много доволен от усърдието и сръчността на другарите си. След това направи знак на Хейуърд да помогне на девойките да се качат на конете; той рядко благоволяваше да си служи с английски език, освен когато имаше особено важно съображение.

Вече нямаше никакъв благовиден предлог за бавене и Дънкън трябваше, макар и неохотно, да се подчини. Докато помагаше на разтрепераните девойки, които от страх да не зърнат свирепите лица на поробителите си рядко вдигаха очи от земята, той им пошепна новосъживените си надежди. Кобилата на Дейвид бе взета от тези, които последваха едрия вожд, поради което нейният собственик, а също така и Дънкън трябваше да вървят пеш. Но Дънкън не съжаляваше много за това, тъй като пешеходството му даваше възможност да забави цялата група, а той все още обръщаше жаден поглед към форт Едуард в напразна надежда да долови откъм тази част на гората някой звук, който да му покаже, че иде помощ.

Когато всички се приготвиха, Магуа даде знак за тръгване и отиде начело на групата, за да я предвожда лично. Подир него вървеше Дейвид, който, след като се бе съвзел от раняването, бе започнал постепенно да разбира в какво положение се намира. Зад него яздеха двете сестри, край които вървеше Хейуърд, а индианците се движеха отстрани и отзад на групата с неуморима бдителност.

Те вървяха все така и мълчаха; само от време на време Хейуърд отправяше по някоя утешителна дума към девойките или пък Дейвид даваше воля на душевните си мъки с някое жално възклицание, с което искаше да изрази своята покорност и смирение. Вървяха в южна посока, противоположна на пътя за Уилиам Хенри. Макар от това да личеше, че Магуа се съобразява с първоначалното решение на победителите, Хейуърд не можеше да повярва, че изкусителната му стръв бе толкова скоро забравена. Той твърде добре познаваше криволиченията на индианските пътеки и знаеше, че когато е необходимо да се постъпи хитро, индианците не тръгват направо към целта. Те изминаваха по този мъчителен начин миля подир миля през безкрайния лес без всякакъв изглед, че пътят им ще свърши. Хейуърд наблюдаваше слънцето, което стрелкаше отвесните си лъчи през клоните на дърветата, и копнееше за момента, когато Магуа ще поеме по-благоприятен за тях път. Понякога си въобразяваше, че предпазливият дивак не иска да мине наблизо до войските на Монкалм, а се е отправил към едно добре познато гранично селище, където се намираха обширните имения на един бележит военачалник и близък приятел на шестте племена. Да бъде предаден в ръцете на сър Уилиам Джонсън беше много повече за предпочитане, отколкото да го заведат в пущинаците на Канада, но за да се постигне дори първото, беше необходимо да се изминат още много изморителни мили през гората, като всяка стъпка го отдалечаваше все повече от мястото, където се развиваха военните действия и където го зовяха дългът и честта.

Единствена Кора помнеше наставлението, което разузнавачът им даде при тръгване, и когато й се представяше случай, тя протягаше ръка да прекърши клонките, до които можеше да стигне ръката й. Но бдителността на индианците правеше тези предпазни мерки както трудни, така и опасни. Много често тя не успяваше, защото срещаше зорките им погледи. Тогава се принуждаваше да се преструва, че изпитва страх, какъвто в действителност не чувствуваше, и даваше вид, че се хваща за клонките поради женска страхливост. Само веднъж тя успя да пречупи клон от един голям храст, а в същия момент й хрумна да изпусне ръкавицата си на земята. Този знак, предназначен за тези, които можеше да минат подир тях, бе забелязан от един индианец, който й върна ръкавицата и откърши останалите клони на храста така, че да изглежда, че това е било сторено от някое животно, завряло се там. После той сложи ръка на томахавката си и изгледа Кора така многозначително, че тя престана да прави крадешком знаци, по които можеше да се открие откъде са минали.

Това действие на червенокожия пресече всяка надежда за помощ, тъй като и в двете индиански групи имаше коне и беше невъзможно да се открие пътят им само по следите от копитата.

Хейуърд би се осмелил да придума Магуа, ако в мрачната му резервираност имаше поне нотка на насърчение. Но през всичкото време дивакът рядко се обръщаше да погледне към тези, които го следваха, и нито веднъж не проговори. Слънцето му беше единствен водач и подпомаган от разни непонятни знаци, разбираеми само за туземеца, той ги водеше през места, където растеше само бор, през плодородни долинки, през ручеи и потоци и по вълнисти хълмове с инстинктивна точност и едва ли не по права линия като птичи полет. Той не се поколеба нито веднъж. Дали пътеката едва можеше да се различи, дали изчезваше, дали беше съвсем утъпкана, или пък се виждаше ясно пред него — това очевидно нямаше никакво значение за бързината и непоколебимостта му. Като че умората не му влияеше никак. Когато очите на уморените пътници се вдигаха от изгнилите листа, по които вървяха, те виждаха тъмната му фигура, промъкваща се напред между стволовете на дърветата, с протегната глава и прикрепено на нея леко перо, полюшвано от въздушното течение, което се образуваше единствено от собственото му движение.

Но това бързане и това усърдие не бяха безцелни. След като прекосиха малка долинка, през която криволичеше буйно поточе, той изведнъж започна да се изкачва по един хълм, толкова стръмен и труден, че сестрите бяха принудени да слязат от конете, за да го следват. Когато стигнаха до върха, те се озоваха на едно равно място с редки дървета, под едно от които Магуа просна тъмното си тяло, сякаш и той бе изнурен за почивка, от която толкова много се нуждаеха всички останали.