Джеймс Фенимор Купър
Последният мохикан (28)

ГЛАВА XXVII

Както вече разбрахме, нетърпението на диваците, които се таяха около затвора на Ункас, бе надвило страха им от дъха на магьосника. С разтуптени сърца те се промъкнаха предпазливо до една пукнатина, през която проблясваше слабата светлина на огъня. За няколко минути те взеха фигурата на Дейвид за тази на затворника. Случи се обаче точно оная злополука, която Ястребово око бе предвидил. Като се измори да държи крайниците си тъй дълго свити един до друг, певецът отпусна постепенно краката си напред, докато едно от грозните му стъпала се допря до въглените в огъня и ги разбута настрани. Отначало хуроните помислиха, че магията е обезформила делавареца. Но когато Дейвид, без да съзнава, че го наблюдават, извърна глава и разкри собствената си добродушна и наивна физиономия, дори доверчивите туземци не можеха вече да се съмняват. Те се втурнаха вкупом в колибата и като сложиха безцеремонно ръце върху пленника, веднага откриха измамата. Тогава се понесе викът, който бегълците чуха най-напред. Той бе последван от най-диви и бесни движения, които изразяваха жаждата им за мъст. Но Дейвид, твърд в решението си да прикрие бягството на своите приятели, помисли, че собственият му сетен час е дошъл. Лишен от сборника и свирката, той се довери на паметта си, която рядко му изменяше в такива случаи, и със силен и вдъхновен глас запя първия стих на един погребален химн, за да облекчи преминаването си в другия свят. Това напомни своевременно на индианците за умопомрачението му и те се втурнаха навън, като разбудиха селото по описания вече начин.

Червенокожият воин се сражава и спи, без нещо да го покрива и да му служи за защита. Бойните звуци едва бяха прозвучали, когато двеста мъже стъпиха на крака, готови за битка или за преследване, защото можеше да им се наложи и едното, и другото. Бягството скоро бе открито и цялото село се насъбра около колибата на съвета; всички нетърпеливо зачакаха нарежданията на вождовете. Сега, когато така внезапно се наложи да проявят мъдростта си, хуроните не можеха да не почувствуват необходимост от присъствието на хитрия Магуа! Споменаха името му и се огледаха наоколо, учудени, че не го виждат. Тогава изпратиха в колибата му вестители да го повикат.

В същото време неколцина от най-приближените и съобразителни млади мъже получиха заповед прикрити от гората да заобиколят оголеното от бобрите място, за да проверят дали техните подозрителни съседи, делаварците, не им готвят някаква неприятност. Жени и деца тичаха насам-натам. Накратко казано, по цялото селище отново се възцари див безпорядък. Но постепенно тези прояви на безредие се уталожиха и след няколко минути най-възрастните и най-бележити вождове се събраха в колибата на важно заседание.

Глъчка от много гласове скоро даде да се разбере, че се приближава група, която може би щеше да съобщи нещо, с което да се разгадае тайнствеността на новата изненада. Тълпата навън даде път и неколцина воини влязоха вътре, като водеха със себе си злочестия магьосник, който благодарение на разузнавача бе стоял тъй дълго вързан.

Въпреки че хуроните гледаха на този човек най-различно — някои вярваха безпрекословно в силата му, а други го смятаха за мошеник — сега всички го слушаха с най-голямо внимание. Когато той свърши краткия си разказ, бащата на болната жена пристъпи напред и с няколко съдържателни думи разправи на свой ред каквото знаеше. Тези два разказа дадоха необходимата насока на следващите действия, предприети с присъщата ловкост на диваците.

Вместо да се впуснат към пещерата като безредна тълпа, десет от най-умните и най-смелите вождове бяха избрани да предприемат разследването. Тъй като нямаше време за губене, веднага след като изборът бе направен, определените лица станаха вкупом и напуснаха помещението, без да говорят. Като стигнаха до входа, младежите, които бяха избързали, сториха място на по-възрастните. Всички продължиха пътя си в ниската тъмна галерия с твърдостта на воини, готови да отдадат всичко за общото благо, но които скрито в себе си се бояха от онази сила, с която отиваха да се борят.

Външното помещение на пещерата беше тихо и мрачно. Жената лежеше на обикновеното си място и в обикновеното си положение, макар някои от присъствуващите да казваха, че видели как „лекарят на белокожите“ я отнесъл в гората. Това обстоятелство, което безспорно и нагледно противоречеше на разказа на бащата, накара всички да обърнат очи към него. Смутен от мълчаливото им обвинение и вътрешно разтревожен от тъй необяснимата случка, вождът се приближи до постелята и като се наведе, хвърли недоверчив поглед към лицето на жената, сякаш се съмняваше в действителността. Дъщеря му бе мъртва.

Всесилният природен инстинкт за миг надви и старият воин закри очи, обхванат от скръб. После, като възвърна самообладанието си, той погледна към своите другари и сочейки трупа, каза на своето наречие:

— Съпругата на моя млад човек ни е напуснала! Великия дух е сърдит на своите деца.

Тъжното известие бе посрещнато с тържествена тишина. След кратко мълчание тъкмо един от по-възрастните индианци се готвеше да заговори, когато видяха тъмен вързоп да се търкаля от съседното помещение право към центъра на стаята, в която бяха застанали. Понеже не знаеха с какви същества имат работа, всички се отдръпнаха малко назад и загледаха учудени, докато вързопът стигна срещу светлината и като се приповдигна, изложи на показ разкривеното, мрачно и свирепо лице на Магуа. При това откритие всички възкликнаха от изумление.

Но щом разбраха истинското положение на своя вожд, неколцина извадиха бързо ножовете си и скоро освободиха крайниците и устата му. Хуронът се изправи и разтърси снага като лъв, който излиза от дупката си. От устата му не се отрони ни дума, макар че ръката му играеше нервно с дръжката на ножа, докато смръщените му очи обхождаха цялата група, сякаш търсеха подходяща жертва за първия изблик на отмъщението си.

Ункас, разузнавачът и дори Дейвид имаха щастие, че в този момент ръката му не можеше да ги достигне, защото без съмнение точно тогава никаква изтънчена жестокост нямаше да забави смъртта им, нито щеше да се противопостави на свирепия порив за мъст, който почти го задушаваше. Като се видя заобиколен от приятелски лица, дивакът заскърца със зъби като с железни пили и преглътна яростта си поради липса на жертва, върху която да я излее. Тази проява на гняв бе забелязана от всички и от страх да не разлютят и без това раздразнения до лудост човек, те не проговориха ни дума в продължение на няколко минути. Но когато измина доста време, най-старият от присъствуващите заговори:

— Моят приятел се е срещнал с някакъв враг. Наблизо ли е той, за да могат хуроните да отмъстят?

— Нека делаварецът умре! — възкликна Магуа с гръмотевичен глас.

Последва пак дълго и изразително мълчание, нарушено, както преди, с нужната предпазливост от същия индианец.

— Мохиканът има бързи крака и бяга надалеч — каза той, — но моите воини са по дирите му.

— Избягал ли е? — запита Магуа с дълбок и гърлен глас, който сякаш излизаше из глъбините на гърдите му.

— Между нас се беше появил някакъв зъл дух и делаварецът заслепи очите ни.

— Зъл, дух — повтори подигравателно Магуа. — Това е злият дух който взе живота на толкова хурони — духът, който уби моите млади войни при „падащата река“, който отряза скалповете им при „целебния извор“ и който сега върза ръцете на Хитрата лисица!

— За кого говори моят приятел?

— За кучето, което крие сърце и хитрост на хурон под кожата на бледолик — Дългата карабина.

Произнасянето на това тъй страшно име произведе обичайното въздействие върху слушателите му. Но когато воините поразмислиха и разбраха, че техният опасен и дързък враг се беше промъкнал в самия им лагер и бе сторил такива злини, учудването им се замени от страхотна ярост и всички свирепи страсти, които току-що се бяха борили в гърдите на Магуа, изведнъж се предадоха и на другарите му. Някои от тях скърцаха ядно със зъби, други изливаха гнева си в крясъци, а трети размахваха диво ръце във въздуха, сякаш ударите им се стоварваха върху обекта на омразата им. Но този внезапен изблик на гняв се уталожи също тъй бързо, както бе избухнал, и се замести от мрачната сдържаност, която диваците си налагаха най-вече в моменти на бездействие.

Магуа успя да обмисли всичко, промени държането си и придоби вид на човек, който знае как да действува с достойнство в този тъй важен момент.

— Нека идем при моя народ — каза той. — Той ни чака.

Другарите му се съгласиха мълчаливо; цялата група напусна пещерата и се върна в колибата на съвета. След като седнаха, всички обърнаха очи към Магуа и от този знак той разбра, че очакват да им разкаже какво се бе случило. Той стана и разправи всичко, без да преувеличи или скрие нещо. Измамата, извършена от Дънкън и Ястребово око, разбира се, бе напълно разкрита. Дори и най-суеверните индианци не се съмняваха вече в това, което се бе случило. Беше съвсем очевидно, че ги бяха измамили по най-обиден, най-безсрамен и най-позорен начин. Когато той свърши и отново седна, събраните вкупом членове на племето се загледаха един друг, удивени както от дързостта, така и от успеха на неприятелите си. Оставаше да се обсъдят средствата и възможностите за отмъщение.

Изпратиха нови преследвачи по следите на бегълците, а след това вождовете се заеха най-сериозно да се съвещават. Един подир друг всички по-възрастни воини предложиха най-различни мерки, които Магуа изслуша мълчаливо и с уважение. Този лукав дивак си бе възвърнал хитростта и самообладанието и сега пристъпи към целта с обичайната си предпазливост и умение. Едва когато всички се бяха изказали, той почна да излага собственото си мнение. То придоби още по-голяма тежест поради обстоятелството, че някои от разузнавачите се бяха вече върнали и според сведенията им бегълците били проследени достатъчно далеч, за да няма никакво съмнение, че са потърсили убежище в съседното селище на техните подозрителни съюзници делаварците. Подпомогнат от това важно съобщение, вождът разкри внимателно плановете си пред своите другари и както можеше да се очаква от красноречието и хитростта му, те бяха възприети без никакво възражение. Накратко, мотивите и съображенията му бяха следните:

Вече казахме, че съобразно един обичай, от който индианците рядко се отклоняват, сестрите бяха разделени една от друга веднага щом стигнаха в хуронското село. Магуа отдавна беше разбрал, че като задържи Алиса при себе си, ще може най-лесно да се наложи на Кора. Следователно, когато ги разделиха, той затвори по-младата там, където можеше винаги да му бъде под ръка, докато тази, която ценеше повече, повери на съюзниците на племето си. Подразбираше се, че тази мярка бе временна и че бе предприета както за да се поласкае съседното племе, така също и за да се спази неизменното правило на индианския обичай. Докато, от една страна, вождът бе непрестанно подбуждан от поривите за мъст, които у дивака рядко дремят, все пак той винаги бдеше над личните си интереси. За да може отново да спечели пълното доверие на племето си, той трябваше да изкупва с дълго и мъчително покаяние младежката си слабост и изневярата към сънародниците си. А без доверие човек не може да има власт сред едно индианско племе. В това деликатно и трудно положение хитрият туземец не бе пожалил никакви средсва, за да засили влиянието си. И една от най-сполучливите му маневри беше успехът, който бе постигнал, като спечели благоволението на мощното и опасно съседно племе. Резултатът от този опит оправда всичките му очаквания, защото хуроните съвсем не правеха изключение от ръководното правило на човешката природа, което кара човека да цени дарбите си точно толкова, колкото ги ценят другите.

Но докато правеше тази привидна жертва заради общите интереси, Магуа никога не изпускаше личните си цели. Те бяха осуетени от непредвидените случки, вследствие на които всичките му пленници се изплъзнаха от властта му. И сега той се виждаше принуден да проси услуги от тези, на които доскоро от тактически съображения сам правеше услуги.

Някои от вождовете предложиха хитри и коварни планове, с цел да изненадат делаварците и завземат лагера им, като едновременно с това си възвърнат и пленниците. Защото всички бяха съгласни, че честта им, интересите им, а също покоят и щастието на умрелите им съплеменници най-наложително искат от тях бързо да намерят жертви, върху които да излеят отмъщението си. Но Магуа успя без голяма трудност да се противопостави на тези тъй опасни и със съмнителен изход планове. С присъщото си умение той разкри тяхната рискованост и несъстоятелност. Като изтъкна противни на техните доводи, той се осмели да изложи собствените си планове.

Първото нещо, което направи, бе да поласкае самолюбието на слушателите си — способ, който винаги успява да привлече вниманието. След като изброи отделните случаи, при които хуроните бяха проявили своята смелост и мъжественост, за да отплатят за нанесените им обиди, той се отклони и започна да възхвалява мъдростта. Обрисува я като добродетел, която отличава бобъра от другите животни, хората от зверовете и най-после по-специално хуроните от останалото човечество. След като достатъчно възвеличи благоразумието, той се впусна да им покаже по какъв начин то може да се приложи към сегашното положение, в което се намираше племето им. От една страна, каза той, е техният бледолик баща, владетелят на Канада, който бе погледнал с недобро око на своите деца, понеже те тъй много бяха окървавили томахавките си; от друга — едно племе, многочислено като тяхното, което говори различен език, има различни интереси, не ги обича и което с удоволствие би се възползувало от всеки повод, за да ги постави в немилост пред великия бял вожд. След това заговори за нуждите им; за даровете, които те имат право да очакват за миналите си заслуги; за голямото разстояние, което ги отделя от собствените им ловни земи и родни села, а също и за необходимостта да се осланят повече на благоразумието, отколкото на поривите си при тези тъй критични обстоятелства. Когато разбра, че по-старите мъже одобряват умереността му, а мнозина от по-буйните и по-известни воини слушат тези разумни планове със смръщени лица, той ловко ги върна пак към темата, която най-много обичаха. Заговори им открито за тяхната мъдрост и смело заяви, че тя ще им донесе пълна и окончателна победа над враговете. Загатна им, че ако са достатъчно предпазливи, успехите им ще се увеличат и те ще унищожат всички, които племето им има основание да мрази. Накратко, той така съчета войнствеността с лукавството, очевидното с неясното, че задоволи склонностите и на двете групи слушатели, като събуди надеждите и на едните, и на другите; а всъщност никой от присъствуващите не можеше да каже, че е разбрал напълно намеренията му.

Ораторът или политикът, който може да създаде подобно положение на нещата, обикновено става популярен сред съвременниците си независимо от това, какво ще бъде отношението на следващите поколения към него. Всички доловиха, че той не изказа всичко, което имаше да каже, и всеки разбираше тези недомлъвки според собствените си способности или според това, какво собствените му желания го караха да очаква.

При така създаденото благоприятно положение няма нищо чудно, че тактиката на Магуа възтържествува. Племето се съгласи, че трябва да се действува благоразумно, и всички единодушно предоставиха ръководството на цялата работа на вожда, който бе препоръчал такива мъдри и ясни мерки.

Магуа вече бе постигнал голямата цел на цялата си хитрост и предприемчивост. Той отново и напълно бе спечелил загубеното благоволение на племето си и дори бе заел ръководно място. Фактически бе станал негов вожд и дотогава, докато беше в състояние да поддържа популярността си, особено докато племето продължаваше да се движи в неприятелска територия, никой монарх не можеше да бъде по-самовластен от него. Той се отказа от всякакви съвещания с другите вождове и възприе внушителен, властен вид, за да поддържа достойнството на положението си. Разузнавачи бяха разпратени в различни посоки; на шпионите бе заповядано да се приближат до лагера на делаварците и да го огледат; воините бяха пуснати да се приберат в колибите си, като им се каза, че скоро ще бъдат повикани да изпълнят своята служба, а на жените и децата се даде нареждане да се оттеглят, с предупреждение, че тяхното задължение е да мълчат. След като взе всички тези мерки, Магуа мина през селото и се спря тук и там, където смяташе, че посещението му би поласкало съответния домакин. Той засили самоувереността на приятелите си, подкрепи колебливите и задоволи всички. После се отправи към собствената си колиба. Жената, която хуронският вожд бе напуснал, когато бе прокуден от племето си, беше умряла. Той нямаше никакви деца и живееше в една колиба без какъвто и да е другар. Всъщност това беше разкъртената и самотна постройка, в която намерихме Дейвид; в редките случаи, когато се срещаха, Магуа понасяше присъствието му с презрително безразличие на човек, който проявява високомерно превъзходство.

Там именно се оттегли Магуа, след като бе положил усилия да прокара тактиката си. Но докато другите спяха, той не знаеше и не търсеше почивка. Ако имаше някой любопитен, който да проследи действията на новоизбрания вожд, той би го видял да седи в един ъгъл на своята колиба и да размишлява върху бъдещите си планове — от момента, когато се бе оттеглил, до часа, определен за събиране на воините. От време на време вятърът подухваше през цепнатините на колибата и ниските пламъчета, които мъждукаха между въглените, хвърляха трептящата си светлина върху мрачната фигура на самотника. В тези моменти човек би взел тъмнокожия дивак за демон, който размишлява върху въображаеми оскърбления и крои зли планове.

Дълго преди да се зазори, воините започнаха да влизат един подир друг в самотната колиба на Магуа, докато се събраха двадесет от тях. Всеки носеше пушката си и останалите бойни съоръжения, при все че украсата им бе мирновременна. Влизането на тези свирепи същества ставаше незабелязано. Някои сядаха в тъмните ъгли на помещението, а други заставаха като неподвижни статуи, докато най-после се събра цялата предварително избрана група.

Тогава Магуа се изправи и даде знак да потеглят, като сам застана начело. Те последваха водача си един подир друг в добре познатия строй, който си е спечелил отличителното название „индийска нишка“. Измъкнаха се от лагера тихо и незабелязано, съвсем не като воини, обзети от възбудата на войната; повече приличаха на носещи се духове, отколкото на бойци, тръгнали да търсят слава по пътя на безумно смели дела.

Вместо да поеме пътеката, която Бодеше право към стана на делаварците, Магуа поведе своя отряд по течението на криволичещия поток и край малкото изкуствено езеро на бобрите. Беше започнало да се зазорява, когато навлязоха в оголеното място, разчистено от тези умни и работливи животни. Макар че Магуа, който отново си беше сложил старинната премяна, носеше върху дрехата си от щавена кожа образа на лисица, в отряда му имаше един вожд, чийто символ или „тотем“ беше бобърът. Този човек би проявил особен вид богохулство, ако бе минал край това голямо селище на символичните си родственици, без да изрази по някакъв начин своето уважение. Ето защо той се спря и заговори с такива ласкави и приятелски думи, сякаш се обръщаше към разумни същества. Нарече животните свои братовчеди и им напомни, че много алчни търговци подтикват индианците да ги убиват, и ако те са останали невредими, то се дължи само на неговото закрилящо влияние. Той обеща, че ще продължи да бъде благосклонен към тях, и ги посъветва да му бъдат благодарни. После заговори за похода, на който бе тръгнал, и им намекна по доста деликатен и заобиколен начин, че сега е моментът да дарят своя роднина с малко от мъдростта, с която толкова се славят.

Докато траеше тази необикновена реч, другарите му слушаха така сериозно и внимателно, сякаш всички бяха еднакво уверени в нейната уместност. Веднъж или дваж те видяха черните същества да се появяват на повърхността на водата и хуронът изрази удоволствието си от това, че думите му не бяха отишли напразно. Точно когато свърши речта си, главата на един голям бобър се показа от вратата на една колибка, чиито пръстени стени бяха много повредени и която диваците смятаха за необитаема. Тази необикновена проява на доверие бе посрещната от оратора като много благоприятно предзнаменование и при все че животното се скри малко прибързано, той щедро го обсипа с благодарностите и хвалебствията си.

Когато Магуа реши, че бе употребено достатъчно време, за да се задоволят родовите чувства на воина, той отново даде знак за тръгване. Щом индианците се отдалечиха, стъпвайки така леко, че ухото на обикновен човек не би ги чуло, същият бобър с достопочтен вид отново дръзна да покаже глава от прикритието си. Ако някои от хуроните бяха обърнали поглед назад, щяха да видят, че животното ги наблюдава с умен и любопитен поглед, който лесно можеше да бъде взет за проява на разум. И наистина поведението на четириногото бе толкова странно, че опитният наблюдател би се почудил как да го изтълкува. Но когато групата навлезе в гората, всичко се изясни. Животното се измъкна цяло от колибата и като свали кожената си маска, изпод нея се показа сериозната физиономия на Чингачгук.