Метаданни
Данни
- Серия
- Истории за Кожения чорап (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Last of the Mohicans, 1826 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Нели Доспевска, 1951 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (31 юли 2004 г.)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
Фенимор Купър, ПОСЛЕДНИЯТ МОХИКАН
Преводач НЕЛИ ДОСПЕВСКА
Художник СТОИМЕН СТОИЛОВ
Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ
Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ
Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ
Коректор СНЕЖАНА БОШНАКОВА
Библиотечно оформление Стефан Груев
АМЕРИКАНСКА. IV ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 2,22 лв.
ДИ „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, 1984. ДП „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Последният мохикан от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа на Джеймс Фенимор Купър. За едноименния филм вижте Последният мохикан (филм).
Последният мохикан | |
The Last of the Mohicans: A Narrative of 1757 | |
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли | |
Други имена | Повествование за 1757 |
---|---|
Автор | Джеймс Фенимор Купър |
Създаване | 1826 г. САЩ |
Първо издание | 1826 г. САЩ |
Издателство | H.C. Carey & I. Lea |
Оригинален език | английски |
Жанр | приключенски роман, исторически роман |
Вид | роман |
Поредица | Коженият чорап |
Предходна | Ловецът на елени |
Следваща | Следотърсача |
Последният мохикан в Общомедия |
„Последният мохикан“ (на английски: The Last of the Mohicans) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1826 г. от американското издателство „H.C. Carey & I. Lea“.
Сюжет
Събитията в романа се развиват в британската колония Ню Йорк, през август 1757 г., в разгара на Френската и индианска война. Част от романа е посветена на събитията след атаката на форт Уилям Хенри, когато с мълчаливото съгласие на французите, техните индиански съюзници избиват няколкостотин предали се британски войници и колонисти. Ловецът следотърсач Нати Бъмпо, заедно със своите приятели – индианци от племето мохикани – Чингачгук и неговият син Ункас участват в спасението на две сестри, дъщери на британския командир Мънроу. В края на романа Ункас загива от ръката на хурона Магуа, след като безуспешно се опитва да спаси по-голямата дъщеря Кора Мънроу. Повествованието завършва с думите на делауерския мъдрец Таменунд: „Бледоликите са господари на земята и денят на червенокожите още не е настъпил. Моите дни са се продължили твърде дълго. Сутринта аз видях синовете на Унамис щастливи и силни, ала преди да настъпи нощта, аз доживях да видя последния вожд от мъдрия род на мохиканите!“.
Издания на български език
- „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Д-ръ Жеко Мариновъ“, 1939 г., превод от френски, 172 с.
- „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Ст. Атанасовъ“, 194- г., 158 с.
- „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, 1951 г., 392 с.
- „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 17, 1956 г., 452 с.
- „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1977 г., 432 с.
- „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1984 г., 375 с.
- „Последният мохикан“, София, изд. „Труд“, библиотека „Златни детски книги“ № 39, 2007 г., 224 с.
- „Последният мохикан“, София, изд. „Хеликон“, 2019 г., 528 с.
Филмови екранизации
- Last of the Mohicans (1912), с участието на James Cruze
- The Last of the Mohicans (1920), с участието на Wallace Beery
- The Last of the Mohicans (1932), с участието на Harry Carey
- The Last of the Mohicans (1936) с участието на Randolph Scott и Bruce Cabot
- Last of the Redmen (1947) с участието на Jon Hall и Michael O'Shea
- Last of the Mohicans (1963) с участието на Jack Taylor, Jose Marco, Luis Induni и Daniel Martin
- Последният мохикан (1992), с участието на Даниъл Дей-Люис
Външни препратки
- „Последният мохикан“ на сайта „Моята библиотека“
- „Последният мохикан“ в сайта на Проект Гутенберг ((en))
|
ГЛАВА XXII
Читателят ще си представи изненадата на Хейуърд по-добре, отколкото ние можем да я опишем. Дебнещите индианци изведнъж се преобърнаха в четириноги животни, езерото — в бобров вир, водопадът — в бент, построен от тези усърдни и изобретателни животни, а подозрителният враг излезе верният му приятел Дейвид Гамът, псалмопевецът. Присъствието на певеца събуди толкова неочаквани надежди относно двете сестри, че без да се двоуми нито за миг, младият човек изскочи из засадата си и изтича напред, за да се присъедини към двете главни действуващи лица на тая сцена.
Радостта на Ястребово око не можеше лесно да стихне. Без да се церемони, той грубо дръпна покорния Дейвид, завъртя го на пета и на няколко пъти заяви, че хуроните действително са се проявили като способни хора, щом са успели така да преобразят костюма му. После сграбчи ръката му, стисна я тъй силно, че сълзи потекоха от очите на кроткия Дейвид, и му пожела щастие в новото му положение.
— Тъкмо щеше да започнеш да преподаваш пеене на бобрите, така ли? — каза той. — Тези хитри животни вече владеят наполовина занаята, тъй като удрят в такт с опашките си, както току-що чухте, и това стана тъкмо навреме, защото иначе „Еленоубиеца“ може би щеше да изпее първата нотка. Срещал съм хора, които могат да четат и пишат, а са по-големи глупци от един опитен стар бобър, но колкото се отнася до квичене, тия животни са неми по рождение. Какво ще кажеш за тази песен?
Дейвид запуши ушите си, а когато над тях се понесе граченето на врана, Хейуърд, макар че бе предизвестен за „песента“, погледна нагоре, сякаш да види птицата.
— Вижте — продължи, смеейки се, разузнавачът и посочи към останалите от групата, които в отговор на сигнала вече се приближаваха. — Тази музика си има своите несъмнени достойнства. Тя ми донася две хубави пушки, да не говорим за ножовете и томахавките. Виждаме, че ти си здрав и читав — разправи ни сега какво става с девойките.
— Те са пленнички на езичниците — каза Дейвид. — И макар духът им да е много разтревожен, радват се на удобства и безопасност.
— И двете ли? — запита задъхано Хейуърд.
— Точно така. При все че пътят ни беше труден и храната ни оскъдна, ние нямаме много основание да се оплакваме освен от душевни страдания, понеже ни водеха като пленници в далечна земя.
— Да те благослови господ заради тези думи! — възкликна разтрепераният Мънроу. — Значи ще видя дечицата си здрави и неопетнени, каквито бяха, когато ги загубих!
— Не знам дали в скоро време им предстои освобождение — отвърна съмняващият се Дейвид. — Вождът на тези диваци е обладан от зъл дух, когото никаква сила освен тази на всемогъщия не е в състояние да усмири. Опитвал съм се да му повлияя както насън, така и в будно състояние, но нито звуците, нито езикът, изглежда, могат да трогнат душата му.
— Къде е негодникът? — прекъсна го грубо разузнавачът.
— Днес той е на лов за елени с младежите от племето си, а утре, както чувам, ще навлязат по-навътре в тези гори, по-близо до границата на Канада. Заведоха по-голямата девойка при едно съседно племе, жилищата на което се намират отвъд онази черна скала, а по-малката задържаха между жените на хуроните, чиито колиби са само на две мили оттук, на едно плато, където огънят е изпълнил длъжността на секирата и по този начин мястото е било пригодено за селище.
— Алиса, моята мила Алиса — прошепна Хейуърд. — Значи е изгубила утехата, която може да и даде присъствието на сестра й!
— Точно така. Но доколкото хвалебствените и благодарствени псалми могат да утешат поразената от нещастие душа, тя има тяхната подкрепа.
— Нима има желание да пее?
— Да, пее, обаче по-сериозни и възвишени песни. Но трябва да призная, че въпреки всичките ми усилия девойката по-често плаче, отколкото се усмихва. В такива моменти аз се въздържам да и натрапвам свещените си песни. Но има сладки и утешителни мигове на общуване с музиката, когато диваците се удивяват на нашите гласове.
— А защо ти позволяват да се движиш свободно, без да те следят?
Дейвид се опита да си придаде израз на кротко смирение и отговори скромно:
— Такъв червей като мене почти не заслужава похвала. Но макар че псалмопението не оказа въздействие, когато се разиграваше ужасната сцена на онова кърваво поле, през което минахме, влиянието и отново почна да се чувствува дори върху душите на езичниците и те ме оставят да се движа свободно, където си искам.
Разузнавачът се изсмя и почука многозначително с пръст по челото си; той обясни тази особена привилегия по-до-бре, когато каза:
— Индианците никога не навреждат на малоумните. Но защо, когато пътят лежи открит пред очите ти, ти не се върна назад по собствените си следи — те не са толкова мъчни за намиране, колкото следите на катерицата? Защо не донесе за случилото се във форд Едуард?
Като имаше предвид само собственото си яко и желязно тяло, разузнавачът изискваше от Дейвид да извърши нещо, което в никакъв случай нямаше да бъде по силите му. Но без да изгуби напълно смирения си израз, Дейвид се задоволи да отговори:
— При все че душата ми би се възрадвала наново да се намери в християнска среда, краката ми по-скоро биха следвали поверените ми нежни души дори до идолопоклонническото царство на йезуитите, отколкото да направя една крачка назад, докато тези души изнемогват в плен и мъка.
Макар преносният смисъл на думите му да не беше много ясен, искреният и прям израз на очите му и изписаната по лицето му честност бяха достатъчно красноречиви. Ункас се приближи до него и го изгледа одобрително, а баща му изрази доволството си с обичайното си кратко възклицание. Разузнавачът поклати глава и каза с радост:
— Господ никога не е отреждал човек да упражнява само гърлото си и да пренебрегва другите си, по-добри дарования! Но когато тоя човек е трябвало да получи образование под синьото небе и сред красотата на гората, той е попаднал в ръцете на някоя глупава жена. Дръж, приятелю! Аз смятах да запаля огъня с тази твоя свирка, но тъй като за тебе тя е ценна, вземи си я, надувай я и прояви всичките си способности!
Гамът взе свирката си с израз на такова удоволствие, каквото смяташе, че е съвместимо с важната длъжност, която изпълняваше. Като я опита неколкократно, сравнявайки я със собствения си глас, и като откри със задоволство, че не се бе развалила, той изпя няколко, стиха от един от най-дългите химни в малката песнопойка, която така често сме споменавали.
Обаче Хейуърд бързо прекъсна религиозните му старания и продължи да му задава въпроси относно миналото и настоящото положение на двете пленнички; той направи това по-спокойно, отколкото чувствата му позволяваха в началото на разговора им. При все че Дейвид поглеждаше към своето съкровище с жадуващи очи, той се видя принуден да отговаря, особено когато старият баща също взе участие в разпитването, и то по такъв внушителен начин, че му бе невъзможно да откаже. А и разузнавачът не пропущаше да зададе по някой и друг уместен въпрос, когато му се представяше удобен случай за това. По този начин, макар и с чести прекъсвания, изпълнени със заплашителни звуци от новонамерения инструмент, преследвачите се добраха до някои важни обстоятелства, които щяха да се окажат полезни при постигането на голямата им цел — спасяването на двете сестри. Разказът на Дейвид беше просторен, изложените факти — малко.
Магуа почакал в планината, докато му се представил сгоден случай за тръгване. Тогава слязъл и поел край западния бряг на Хорикън по посока към Канада. Тъй като хитрият хурон бил запознат с пътеките, а също така знаел много добре, че няма близка опасност от преследване, те напредвали с умерена бързина, без да се изморяват. От откровеното признание на Дейвид стана ясно, че собственото му присъствие е било по-скоро търпяно, отколкото желано, макар че дори Магуа не бил напълно лишен от онази дълбока почит, която индианците изпитват към хора, засегнати от Великия дух[1]. Нощем проявявали големи грижи към пленниците, за да не пострадат от горската влага, а така също и да не избягат. Както вече видяхме, при изворчето пуснали конете на свобода. Макар че минали по дълъг и отдалечен път, Магуа прибягвал към описаните вече хитрости, за да скрие всички следи към мястото, където възнамерявал да ги заведе. Когато пристигнали в стана на неговото племе, Магуа се съобразил с обичая, от който индианците рядко се отклоняват, и разделил двете пленнички. Изпратили Кора при едно племе, което временно обитавало една съседна долина. Дейвид обаче се оказа голям невежа относно обичаите и историята на тези туземци, така че не можа да каже нищо задоволително относно името и характера им. Той знаеше само това, че не били взели участие в последното нападение срещу Уилиам Хенри, че подобно на самите хурони били съюзници на Монкалм и че поддържали приятелски, макар и не лишени от бдителност отношения с войнолюбивото диво племе, с което случайността ги бе довела временно в такава тясна и неприятна близост.
Мохиканите и разузнавачът слушаха този несвързан и многократно прекъсван разказ с все по-нарастващо любопитство. Когато той се помъчи да обясни с какво се занимава племето, сред което бе задържана Кора, Ястребово око запита рязко:
— Видя ли какви бяха ножовете им? Английска или френска направа?
— Мисълта ми съвсем не беше насочена към такива празни работи, а повече гледах да утешавам девойките.
— Може да дойде време, когато няма да смяташ ножа на дивака за такава празна работа — отвърна разузнавачът с глас, в който звучеше голямо презрение към тъпотата на певеца. — Устроиха ли те царевичния си пир[2] и можеш ли да кажеш нещо за тотемите[3] на племето?
— Имахме много и изобилни царевични пирове. Когато зърната са потопени в мляко, те са едновременно сладки за устата и подкрепителни за стомаха. А значението на думата тотем не ми е познато. Ако това понятие има някаква връзка с тяхното певческо изкуство, за него не заслужава да се говори. Никога не извисяват вкупом глас да възхвалят бога и изглежда, че от всички идолопоклонници те са най-непросветените в религиозно отношение.
— Това е клевета срещу индианците. Дори и мингозците обожават единствено само истинския, жив бог. За срам на хората, които имат моя цвят на кожата, те са създали злобната измислица, че червенокожите се кланят пред образи, които сами са сътворили. Вярно е, че се опитват да бъдат в добри отношения и с дявола — пък и кой ли не би сторил това с един неприятел, когото не може да победи? Но за благоволение и помощ те се обръщат единствено към Великия, добър дух.
— Може и така да е — каза Дейвид, — но по телата им съм виждал изрисувани странни и чудновати образи. Възхищението и вниманието, което те им отдават, много ми прилича на обожание, особено спрямо едно прекалено мръсно и отвратително създание.
— Змията ли? — бързо запита разузнавачът.
— Твърде прилично на нея. Рисуват го като гадна, пълзяща костенурка.
— Хъх! — възкликнаха едновременно и двамата внимателно заслушани мохикани, а разузнавачът поклати глава с вид на човек, който е направил важно, но неприятно откритие. След това бащата заговори на делаварско наречие с такова спокойствие и достойнство, че веднага прикова вниманието дори и на онези, за които думите му бяха неразбираеми. Движенията му бяха внушителни и от време на време енергични. Веднъж вдигна високо ръка и като я свали, диплите на леката му наметка се разтвориха и той сложи пръст на гърдите си, сякаш искаше с това да подчертае значението на думите си. Дънкън проследи с поглед движението му и видя, че току-що споменатото животно бе красиво, макар и леко татуирано със синя боя върху мургавите гърди на вожда. Всичко онова, което младият човек бе чул относно острите раздори между големите племена на делаварците, сега нахлу в главата му и той зачака сгоден момент да заговори, обхванат от нетърпение, почти непоносимо поради големия интерес, който този въпрос представляваше за него. Желанието му обаче бе доловено от разузнавача, който извърна глава от своя червенокож приятел и каза:
— Открихме нещо, което може да се окаже добро или лошо за нас, както ще отреди провидението. Сагамор е от благородно делаварско потекло и е главен вожд на племето на костенурките[4]. От думите на певеца личи много ясно, че част от неговите хора се намират между индианците, за които ни разправи. И ако той бе изразходвал в разумни въпроси половината от дъха, който е прахосал, за да надува гърлото си като тръба, сега щяхме да знаем колко бойци има племето. Пътят, по който сме тръгнали, е действително опасен, защото щом един приятел отвърне лице от тебе, той често става по-жесток и от врага, който те преследва заради скалпа ти.
— Обяснете — каза Дънкън.
— Това е дълга и тъжна история и не обичам много да мисля за нея, защото не може да се отрече, че злото бе сторено главно от бледолики. Но тя свърши с това, че обърна томахавката на брат срещу брата и накара мингозеца и делавареца да се хванат ръка за ръка.
— Значи предполагате, че Кора се намира между част от това племе?
Разузнавачът кимна утвърдително, макар че, както изглеждаше, искаше да прекрати разговора по този тежък въпрос. Нетърпеливият; Дънкън направи няколко прибързани и отчаяни предложения за освобождаването на двете сестри. Мънроу се отърси от безразличието си и заслуша смелите планове на младия човек с такава почит, която не подхождаше на белите му коси и на годините му. Като остави пламенността на влюбения да постихне, разузнавачът намери начин да го убеди, че е безумно да се действува прибързано в едно дело, което изисква най-хладнокръвна преценка и най-голяма твърдост.
— Добре ще бъде — прибави той — да оставим този човек да се прибере както обикновено и да се навърта в селището, като предупреди девойките за нашето идване, докато му дадем знак да дойде при нас, за да се съвещаваме. Приятелю, можеш ли да различиш граченето на врана от подсвиркването на дрозд?
— Тя е приятна птица — отвърна Дейвид — и песента й е нежна и тъжна, макар че тактът й е бързичък и неправилен.
— Е добре — каза разузнавачът, — щом харесваш гласа й, той ще бъде сигналът ни. Запомни тогава, че когато чуеш дрозд да подсвирква три пъти, ще трябва да дойдеш в храсталака, където се предполага, че птицата …
— Чакайте — прекъсна го Хейуърд, — аз ще го придружа.
— Вие! — възкликна удивен Ястребово око. — Омръзнало ли ви е да гледате как изгрява и залязва слънцето?
— Дейвид е живо доказателство за това, че хуроните могат да бъдат милостиви.
— Да, но Дейвид може да си служи с гърлото и да извращава природните си дарби така, както не би сторил никой човек със здрав разум.
— И аз мога да играя ролята на луд, на глупак, на герой и на всичко, само за да спася любимата си. Не ми се противопоставяйте повече, защото решението ми е взето.
Ястребово око изгледа за миг младия човек с безмълвно удивление. Но Дънкън, който от уважение към способностите и заслугите на разузнавача досега се подчиняваше, така да се каже, безмълвно на неговите заповеди, изведнъж започна да се държи като по-високостоящ, та човек не можеше лесно да му се противопостави. Той махна с ръка, за да покаже, че не ще слуша никакви възражения, и тогава продължи с по-умерен език.
— Вие имате способи да ме преобразите. Е добре, сторете го! Нашарете ме, ако искате — накратко, направете от мене каквото и да било, например шут, палячо.
— Не подхожда на човек като мене да каже, че който вече е сътворен в определен вид от мощната ръка на провидението, има нужда да бъде променян — промърмори недоволният разузнавач. — Когато разпращате отряди по време на война, вие смятате за благоразумно поне да им определите знаци и място за сбор, така че тези, които воюват на ваша страна, да знаят кога и къде да очакват своите приятели.
— Слушайте — прекъсна го Дънкън. — Вие разбрахте от този верен страж на пленничките, че индианците са от две племена, ако не и от два народа. Тази, която вие наричате тъмнокосата, е при племето, което вие смятате за клон на делаварците, а другата, по-малката, положително е сред нашите отявлени врагове, хуроните. На младостта и положението ми подобава да се впусна тъкмо срещу тях. А докато вие водите преговори с приятелите си за освобождението на едната от сестрите, аз или ще се опитам да спася другата, или ще умра.
Смелостта на младия войник блестеше в очите му и под нейно влияние цялата му външност придоби внушителен вид. При все че Ястребово око знаеше много добре индианските начини на действие, така че не можеше да се предвиди опасността от подобно приключение, той не знаеше как да се противопостави на това внезапно решение.
Може би в предложението имаше нещо, което подхождаше на собствената му твърда природа и събуждаше скритата му любов към смели приключения, която толкова се бе увеличила от дългата му опитност, че рискът и опасността му бяха станали до известна степен необходими, за да изпитва радост от живота. Вместо да продължи да се противопоставя на плана на Дънкън, той изведнъж промени настроението си и се зае да го изпълни.
— Елате — каза той с добродушна усмивка. — Еленът, който ще се хвърли във водата, трябва да бъде предвождан, а не следван. Чингачгук има толкова различни бои, колкото жената на инженера, която изобразява природата на листчета хартия, като прави планините да изглеждат на купи ръждиво сено и поставя небето така ниско, че можете да го докоснете с ръка. Но и сагаморът умее да си служи с боите. Седнете на онзи пън и залагам живота си, че ще направи от вас такъв палячо, че сам вие ще се харесате.
Дънкън се подчини и мохиканът, който слушаше внимателно разговора, с готовност се зае за работа. Твърде опитен във всички тънки изкуства на своята раса, той нарисува с голяма сръчност и бързина онези фантастични образи, които туземците приемат, че изразяват доброжелателство и шеговитост. Всяка линия, която можеше да бъде сметната, че показва скрита наклонност към война, беше старателно избягната, докато пък, от друга страна, той изрисува такива образи, които можеха да бъдат изтълкувани като израз на благоразположение.
Накратко, той прикри всичко, което можеше да издаде воина, и го преобрази като клоун. Този вид дегизировка не беше необикновен между индианците и тъй като облеклото на Дънкън вече достатъчно го беше преобразило, имаше основание да се вярва, че със знанието си на френски език той можеше да мине за някакъв фокусник от Тикандерога, залутал се между съюзническите и приятелски племена.
Когато сметнаха, че бе достатъчно нашарен, разузнавачът му даде множество приятелски съвети, определи сигналите и посочи мястото, където трябваше да се срещнат, в случай че успеят. Раздялата между Мънроу и младия му приятел беше тъжна, макар че Мънроу я прие с безразличие, което неговата честна и сърдечна природа никога не би допуснала, ако се намираше в по-добро състояние на духа. Разузнавачът отведе настрани Хейуърд и му съобщи намерението си да остави стария човек в някое безопасно селище под закрилата на Чингачгук, докато той и Ункас търсят Кора между ония, за които имаха основание да вярват, че са делаварци. После му повтори предупрежденията и съветите си с топлота и тържественост, които дълбоко трогнаха Дънкън, и в заключение каза:
— А сега, господ да ви благослови! Харесва ми духът, който показахте, защото той е дар на младостта, особено на хора с гореща кръв и смело сърце. Обаче приемете предупреждението на човек, който има основание да твърди, че това, което казва, е вярно. За да надхитрите един мингозец и да сломите смелостта му, ще ви е нужно цялото ви мъжество и мъдрост, по-голяма от тази, която се учи от книгите. Господ да ви благослови! Ако хуроните отрежат скалпа ви, разчитайте на обещанието на един човек, когото ще подкрепят двама смели воини. Хуроните ще заплатят победата си скъпо: за всеки косъм от главата ви ще бъде отнет животът на един от тях. Така че, млади човече, дано провидението ви помогне във вашето тъй благородно начинание. Не забравяйте, че за да надхитрите онези негодници, е позволено да си служите с похвати, които може и да не са присъщи на един бял човек.
Дънкън разтърси сърдечно ръката на своя достоен другар, който все още се колебаеше да го пусне, заяви за втори път, че предоставя стария си приятел на неговите грижи, й даде знак на Дейвид да тръгват. В продължение на няколко минути Ястребово око гледаше втренчено след смелия и предприемчив млад човек с открито възхищение, а после поклати глава в знак на съмнение, обърна се и поведе другарите си към гората, която ги погълна.
Пътят, поет от Дънкън и Дейвид, минаваше точно през сечището на бобрите и покрай брега на вирчето им Когато Дънкън се видя сам с един толкова наивен човек и тъй малко годен да окаже някаква, помощ в случай на беда, той за пръв път осъзна трудностите на задачата, с която се бе нагърбил. Чезнещата светлина увеличаваше мрачната атмосфера на пустата и дива местност, която се простираше навред около него. Имаше нещо страшно дори в тишината на малките колибки, които, той знаеше, че са така препълнени с живи същества. Като гледаше възхитителните постройки и чудната предвидливост на умните им обитатели, мина му през ума, че дори и зверовете в тази обширна пустинна местност притежават инстинкти, които едва ли не съответствуват на собствения му разум. Той не можеше да не забележи със загриженост неравната борба, в която така прибързано се бе хвърлил. После в съзнанието му изпъкна яркият образ на Алиса, отчаянието й, както и голямата опасност, сред която тя се намираше, и това го накара да забрави своето рисковано положение. Като подвикна ободрително на Дейвид, той продължи да върви с леката и жива стъпка на младостта и предприемчивостта.
Като направиха почти полукръг около вира, те се отклониха от реката и започнаха да се изкачват по едно малко възвишение сред равнината, която прекосяваха. След около половин час стигнаха до друго сечище, което, по всичко личеше, че също е било направено от бобрите. Навярно някаква беда бе принудила умните животни да изоставят това място заради по-удобното, което сега заемаха. Едно съвсем естествено чувство накара Дънкън да се поколебае за момент — не му се искаше да остави прикритието на обраслата с гъсталак пътека. Приличаше на човек, спрял се да събере сили, преди да се впусне в някакво рисковано начинание, за което скрито съзнава, че ще е необходима цялата му енергия. Той се възползува от това спиране и хвърли няколко бързи погледа наоколо, за да долови колкото може повече подробности.
На отсрещната страна на сечището, близо до мястото, където потокът се спускаше над няколко скали от едно още по-издигнато равнище, той откри около петдесет или шестдесет колиби, грубо построени от стволове, суха трева и пръст. Те бяха изградени безредно и не изглеждаха нито красиви, нито спретнати. Дори нещо повече — по отношение на последните две изисквания те стояха толкова по-долу от селището на бобрите, което Дънкън току-що бе видял, че сега той започна да очаква някаква втора изненада, не по-малко смайваща от първата. Не остана измамен в очакването си: под смътната светлина на здрача видя двадесет или тридесет фигури да се изправят една подир друга от високата, груба трева пред колибите, която ги прикриваше, а след това отново да се скриват от погледа, сякаш потъваха в земята. Поради това, че тези фигури се появиха внезапно и Дънкън можа да им хвърли само бърз поглед, те му заприличаха на тъмни, подскачащи призраци или по-скоро на някакви неземни същества, отколкото на обикновени създания от кръв и плът. За миг той виждаше някоя гола, мършава фигура, която размахваше безумно ръце във въздуха, после мястото й изведнъж оставаше празно, а след това фигурата се появяваше внезапно в някой отдалечен кът или биваше последвана от някое ново, също така тайнствено същество. Като забеляза, че спътникът му се бави, Дейвид проследи накъде гледа той и до известна степен го накара да дойде на себе си, като проговори:
— Тук има много необработена плодородна почва — каза той. — И мога да прибавя без греховно самохвалство, че през краткотрайния ми престой в тези езически селища множество добри семена бяха пръснати по пътя.
— Туземците повече предпочитат лова, отколкото друго занятие, което изисква труд — каза Хейуърд, който не разбираше нищо, а продължаваше да гледа вторачено странните същества.
— Не труд, а по-скоро радост за духа е човек да извиси глас на възхвала, но тези момчета не използуват дарбите си! Рядко съм срещал хора на тяхната възраст, които да са тъй надарени от природата за псалмопение, а едва ли има други да пренебрегват дарованието си повече от тях. Три вечери се навъртам тук и три пъти събирах хлапетата, за да вдигнем вкупом глас в свещена песен, но всеки път те отвръщаха на усилията ми с викове и крясъци, които охладиха ентусиазма ми!
— За кого говориш?
— За ей тези деца там, които губят ценно време за глупави палячовщини. Ах! Колко е чужда дисциплината на тези изоставени на себе си хора. В тази страна на брезите пръчките за бой изобщо са непознати, така че не трябва да се чудя защо най-ценният дар на провидението се прахосва в подобни крясъци.
Дейвид затвори уши, за да не чува хлапетата, чиито викове точно тогава прокънтяха през цялата гора. Като се усмихна на собствените си суеверия, Дънкън каза твърдо:
— Да вървим.
Без да снема ръце от ушите си, учителят по пеене се подчини и двамата продължиха по посока на мястото, което Дейвид понякога наричаше „селището на филистимляните“.