Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории за Кожения чорап (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last of the Mohicans, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (31 юли 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Фенимор Купър, ПОСЛЕДНИЯТ МОХИКАН

Преводач НЕЛИ ДОСПЕВСКА

Художник СТОИМЕН СТОИЛОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор СНЕЖАНА БОШНАКОВА

Библиотечно оформление Стефан Груев

АМЕРИКАНСКА. IV ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 2,22 лв.

ДИ „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, 1984. ДП „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

Статия

По-долу е показана статията за Последният мохикан от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Джеймс Фенимор Купър. За едноименния филм вижте Последният мохикан (филм).

Последният мохикан
The Last of the Mohicans: A Narrative of 1757
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
Други именаПовествование за 1757
АвторДжеймс Фенимор Купър
Създаване1826 г.
САЩ
Първо издание1826 г.
САЩ
ИздателствоH.C. Carey & I. Lea
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман, исторически роман
Видроман
ПоредицаКоженият чорап
ПредходнаЛовецът на елени
СледващаСледотърсача
Последният мохикан в Общомедия

„Последният мохикан“ (на английски: The Last of the Mohicans) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1826 г. от американското издателство „H.C. Carey & I. Lea“.

Сюжет

Събитията в романа се развиват в британската колония Ню Йорк, през август 1757 г., в разгара на Френската и индианска война. Част от романа е посветена на събитията след атаката на форт Уилям Хенри, когато с мълчаливото съгласие на французите, техните индиански съюзници избиват няколкостотин предали се британски войници и колонисти. Ловецът следотърсач Нати Бъмпо, заедно със своите приятели – индианци от племето мохикани – Чингачгук и неговият син Ункас участват в спасението на две сестри, дъщери на британския командир Мънроу. В края на романа Ункас загива от ръката на хурона Магуа, след като безуспешно се опитва да спаси по-голямата дъщеря Кора Мънроу. Повествованието завършва с думите на делауерския мъдрец Таменунд: „Бледоликите са господари на земята и денят на червенокожите още не е настъпил. Моите дни са се продължили твърде дълго. Сутринта аз видях синовете на Унамис щастливи и силни, ала преди да настъпи нощта, аз доживях да видя последния вожд от мъдрия род на мохиканите!“.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Илюстрация на Андреас Блох към норвежко издание от 1939 г.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Д-ръ Жеко Мариновъ“, 1939 г., превод от френски, 172 с.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Ст. Атанасовъ“, 194- г., 158 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, 1951 г., 392 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 17, 1956 г., 452 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1977 г., 432 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1984 г., 375 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Труд“, библиотека „Златни детски книги“ № 39, 2007 г., 224 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Хеликон“, 2019 г., 528 с.

Филмови екранизации

  • Last of the Mohicans (1912), с участието на James Cruze
  • The Last of the Mohicans (1920), с участието на Wallace Beery
  • The Last of the Mohicans (1932), с участието на Harry Carey
  • The Last of the Mohicans (1936) с участието на Randolph Scott и Bruce Cabot
  • Last of the Redmen (1947) с участието на Jon Hall и Michael O'Shea
  • Last of the Mohicans (1963) с участието на Jack Taylor, Jose Marco, Luis Induni и Daniel Martin
  • Последният мохикан (1992), с участието на Даниъл Дей-Люис

Външни препратки

ГЛАВА XXVI

Въпреки твърдата си решителност Ястребово око напълно схващаше всички трудности и опасности, които щеше да си навлече. Докато вървеше към лагера, той напрягаше опитния си и остър ум, за да измисли планове, с които да противодействува на бдителността и подозрителността на своите врагове, които знаеше, че в това отношение никак не стоят по-долу от него. Магуа и магьосникът биха били първите, които разузнавачът би пожертвувал заради собствената си безопасност, ако не смяташе, че подобно действие, подходящо за един индианец, е съвсем недостойно за човек, който се хвали с непримесената си кръв. Следователно като разчиташе на здравината на вървите и на жилавите пръчки, с които бе завързал пленниците си, той тръгна право към центъра на селището.

Когато се приближи до жилищата, стъпките му станаха по-решителни и от очите му не отбягваше никакъв белег, бил той приятелски или вражески. Една занемарена колиба се издигаше малко преди другите и изглеждаше, че е била изоставена, преди да бъде напълно построена — вероятно поради липсата на някои необходими неща, като например дървен материал или вода. Но през пролуките й се виждаше да блещука слаба светлина, която показваше, че макар и недовършена, тя не беше без обитатели. Разузнавачът се запъти към нея подобно на разумен генерал, който се готви да проучи предните позиции на неприятеля, преди да се реши да проведе главното нападение.

Като зае поза, свойствена на животното, което представляваше, Ястребово око пропълзя до едно малко отверстие, откъдето се виждаше вътрешността на колибата. Оказа се, че това е жилището на Дейвид Гамът. Верният учител по пеене бе дошъл тук заедно със своите мъки, страхове и смирено упование в закрилата на провидението. Точно когато грозноватата му фигура попадна под погледа на разузнавача, самият горски жител в образа на мечка стана обект на най-дълбоки размишления от страна на самотното същество.

Колкото и дълбока да бе вярата на Дейвид в чудесата на древността, той отхвърляше вярването за намесата на свръхестествени сили в съвременния живот. С други думи, той искрено вярваше в способността на Варлаамовото магаре да говори, но гледаше с известен скептицизъм на певческите възможности на една мечка, при все че се увери в това чрез собствените си чувствителни уши. Във вида и държането на Дейвид имаше нещо, което показваше на разузнавача пълния безпорядък в главата му. Той седеше върху куп сухи клонки, от които вадеше по някоя и друга съчка, за да поддържа слабия огън, облегнал глава на ръката си, тъжно замислен. Любителят на музиката не бе променил нищо в облеклото си, както го описахме, освен че бе покрил плешивата си глава с триъгълната касторена шапка, която не се бе оказала достатъчно очарователна, за да събуди алчността на някой от поробителите му.

Ястребово око, който си спомни как бързо Гамът бе напуснал постелята на болната жена, сега направи известни догадки относно дълбоките му размишления. Най-напред обиколи колибата и като се увери, че беше съвсем изолирана и че особеностите на обитателя й вероятно я пазеха от посетители, той се осмели да мине през ниския вход и да се яви пред Гамът. Последният беше седнал така, че огънят остана помежду им. Когато Ястребово око се намести до единия му край, в продължение почти на една минута двамата се гледаха, без да проговорят. Голямата и тъй внезапна изненада се оказа прекалено силна — не за философията, а за вярата и издръжливостта на Дейвид. Той потърси свирката си и се изправи с някакво смътно намерение да опита магьосническото влияние на музиката.

— Тъмно и тайнствено чудовище! — възкликна той, като сваляше с разтреперани пръсти очилата си и търсеше верния си помощник във всяка беда — ценния сборник с псалмите. — Не познавам нито породата ти, нито намеренията ти, но ако кроиш нещо против личността и правата на един от най-смирените божи служители, чуй вдъхновените слова на младежа от Израел и се покай.

Мечката разтресе рошавото си тяло и един добре познат глас отвърна:

— Скрий свирката и приучи гърлото си към по-голяма скромност. Пет думи на прост и разбираем английски език точно сега струват колкото цял час кряскане.

— Какво си ти? — запита Дейвид, почти задъхан и съвсем неспособен да изпълни първоначалното си намерение.

— Човек като теб, чиято кръв е толкова чиста от всякакъв мечешки или индиански примес, колкото е и твоята. Тъй скоро ли забрави от кого получи глупавия инструмент, който държиш в ръката си?

— Възможно ли е това? — отвърна Дейвид, като задиша по-свободно, когато истината започна да се разкрива в съзнанието му. — На много чудеса съм се натъквал, откакто се намирам между безверниците, но положително никое от тях не е надминало това!

— Хайде, хайде — отвърна Ястребово око, като откри честното си лице, за да успокои съмненията на своя другар, — виждаш пред себе си една кожа, която може да не е толкова бяла, колкото тази на нежните същества, но ако в нея има червен оттенък, той се дължи само на ветровете и слънцето. А сега, да говорим за по-важни неща.

— Най-напред ми кажи какво стана с девойката и с младежа, който така смело я търсеше — прекъсна го Дейвид.

— Те се отърваха благополучно от томахавката на тази гадина. Но ти можеш ли да ме отправиш по следите на Ункас?

— Младият момък е затворен и много се боя, че е осъден на смърт. Дълбоко съм опечален, че човек с такива добри заложби ще трябва да умре в невежество и затова намерих един благочестив химн …

— Можеш ли да ме заведеш при него?

— Няма да бъде трудно — отвърна Дейвид колебливо, — обаче много се боя, че присъствието ти там по-скоро ще усложни, вместо да облекчи нещастното му положение.

— Не приказвай повече, а ме води! — отвърна Ястребово око, скривайки отново лицето си, и сам даде пример, като веднага излезе от колибата.

Докато двамата вървяха, разузнавачът подразбра, че спътникът му има достъп до Ункас благодарение на това, че го смятат за умствено разстроен, както и поради благоволението на един от пазачите, който говореше малко английски и Дейвид бе решил да го покръсти. Можем да се съмняваме дали хуронът разбираше намеренията на новия си приятел, но тъй като изключителното внимание ласкае дивака, както и цивилизования, то бе произвело споменатото въздействие. Излишно е да описваме по какъв хитър начин разузнавачът изтръгна тези подробности от простодушния Дейвид; нито пък ще се спираме тук върху нарежданията, които му даде, когато всичко му стана известно, тъй като тия неща ще бъдат обяснени на читателя при самото развитие на разказа.

Колибата, в която бе затворен Ункас, се намираше точно в центъра на селището и разположението и беше такова, че беше трудно да се приближиш или да я напуснеш, без да те забележат. Но тактиката на Ястребово око ни най-малко не го караше да се крие. Като разчиташе на дегикировката си и на своята способност да играе добре ролята си, той пое най-открития и пряк път за посоченото място. Момчетата бяха вече дълбоко заспали, а жените и повечето от воините се бяха прибрали в колибите си за нощуване. Само четирима-петима обикаляха около вратата на затвора на Ункас и предпазливо, но зорко наблюдаваха държането на пленника.

При вида на Гамът, придружен от едного, който се явяваше в познатата маскировка на най-бележития от магьосниците им, воините с готовност направиха път и на двамата, обаче не проявиха никакво намерение да се оттеглят. От друга страна, индианците очевидно искаха да останат там от интерес към тайнствените магьоснически действия, които, разбира се, те очакваха да видят при подобно посещение.

Тъй като за разузнавача бе напълно невъзможно да се обърне към хуроните на собствения им език, той се принуди да предостави разговора само на Дейвид. Въпреки наивността си той изпълни блестящо дадените му нареждания и напълно оправда дори най-смелите надежди на учителя си.

— Делаварците са жени! — възкликна той, като се обърна към дивака, който разбираше малко от родния му език. — Моите глупави сънародници, ингизите, им казаха да вдигнат томахавките си и да нападнат своите бащи в канадските земи и те забравиха своя пол. Желае ли моят брат да чуе как Бързия елен ще поиска фуста и как ще плаче пред хуроните на позорния стълб?

Възклицанието „хъх“, произнесено със силен тон на съгласие, показа с какво удоволствие дивакът би станал свидетел на подобно унижение от страна на един враг, когото толкова дълго време мразеха и от когото тъй много се бояха.

— Тогава нека моят брат се махне от входа и вещият магьосник ще дъхне в лицето на онова куче! Кажи това на братята ми.

Хуронът обясни на другарите си думите на Дейвид. И те на свой ред изслушаха предложението с такова доволство, каквото можеше да се очаква от дивашката им природа при проявата на една толкова изтънчена жестокост. Те се отдръпнаха малко и дадоха знак на мнимия магьосник да влезе. Но вместо да ги послуша, мечката продължи да седи на мястото си и заръмжа.

— Вещият магьосник се бои, че дъхът му ще се допре до неговите братя и ще отнеме и тяхната смелост — продължи Дейвид, като разбра какво искаше да му внуши разузнавачът, — затова те трябва да се отдръпнат още по-на далеч.

Хуроните, които смятаха подобна беда за най-голямото нещастие, което може да ги сполети, се оттеглиха назад и застанаха там, откъдето не можеха нищо да чуят, но можеха да виждат добре входа на колибата. Тогава, сякаш доволен, че вече са в безопасност, разузнавачът стана от мястото си и бавно влезе вътре. Там беше тихо и мрачно и освен пленника нямаше никой друг. Колибата бе осветена от загасващ огън, на който преди това бяха готвили.

Ункас се намираше в един отдалечен ъгъл в полулегнало положение, тъй като ръцете и краката му бяха здраво вързани с яки върви, които му причиняваха болка. Когато страшното същество се появи пред младия мохикан, той не го удостои с никакъв поглед. Разузнавачът, който беше оставил Дейвид пред вратата, за да следи да не ги наблюдават, счете за разумно да не сваля маската си, докато не се увери, че са сами. Затова, вместо да заговори, той се опита да изиграе някои от шегите на животното, което представяше. Младият мохикан отначало помисли, че враговете му са изпратили истински звяр, който да го мъчи и подлага на изпитание нервите му. Но в движенията на животното, които на Хейуърд се бяха сторили тъй правдоподобни, той долови известни недостатъци, които веднага му показаха, че в случая се касае само до наподобяване на истинския звяр. Ако Ястребово око можеше да схване колко ниска оценка даваше по-опитният Ункас на представлението му, той сигурно би продължил играта със засегнато честолюбие. Но презрителният израз в очите на младия човек можеше да се изтълкува по толкова различни начини, че достойният разузнавач бе пощаден от мъката на подобно откритие. Щом Дейвид даде уговорения сигнал, в колибата се чу ниско съскане вместо свирепото ръмжене на мечката.

Ункас се бе облегнал о стената на колибата и затворил очи, за да не гледа това неприятно същество. Но в момента, когато се чу съскането на змията, той се надигна и се огледа, а после сведе глава Надолу и затърси с очи във всички посоки, докато острите му очи се спряха на рошавото чудовище, където те останаха приковани като от някаква магия. Същите звуци се повториха отново и очевидно излизаха от устата на звяра. Очите на младежа още веднъж зашариха из вътрешността на колибата и като се върнаха там, където се бяха спрели най-напред, той промълви с дълбок, подтиснат глас.

— Ястребово око!

— Прережи вървите му — каза Ястребово око на Дейвид, който току-що се бе приближил до тях.

Певецът направи каквото му поръчаха и Ункас се почувствува свободен. В същия момент сухата кожа на животното тупна на земята и разузнавачът се изправи в същинския си вид. Мохиканът разбра интуитивно усилията на своя приятел и не издаде нито с дума, нито с движение изненадата си. След като Ястребово око свали рошавата си дреха, като просто развърза няколко кожени върви, той извади един дълъг бляскав нож и го сложи в ръката на Ункас.

— Червените хурони са навън — каза той. — Да бъдем готови.

В същия момент той сложи многозначително ръка върху друго подобно оръжие — и двете бяха плод на храбростта му, проявена същата вечер.

— Ще отидем — каза Ункас.

— Къде?

— При Костенурките. Те са деца на моите прадеди.

— Да, момко — каза разузнавачът на английски език, с който беше склонен да си служи, когато биваше малко разсеян, — вярвам, че същата кръв тече и в твоите жили, но времето и разстоянието са поизменили малко цвета и. Какво ще правим с мингозците пред вратата? Те са шестима, а на певеца не може да се разчита.

— Хуроните са самохвалковци? — каза презрително Ункас. — Техният тотем е еленът, но те се движат като охлюви. Делаварците са деца на Костенурката, но надбягват елена.

— Да, момко, вярно е това, което казваш, и не се съмнявам, че ако се надбягваш с тях, ще надминеш цялото им племе, а ако се надбягваш по права линия на разстояние от две мили, ще стигнеш до края и ще си поемеш дъх, преди някой от тези мошеници да е успял да измине и един хвърлей място. Но силата на белия човек е повече в ръцете, отколкото в краката. Що се отнася до мене, мога да пръсна черепа на един хурон така добре, както всеки способен човек, ала когато работата дойде до бягане, тези негодници ще надвият …

Ункас, който вече се беше приближил до вратата, готов да мине пръв, сега се отдръпна и отново се озова на дъното на колибата. Но Ястребово око беше твърде зает със собствените си мисли и не забеляза това движение, а продължи да говори повече на себе си, отколкото на другаря си.

— Но най-после — каза той — неразумно е да се пречи на един човек заради некадърността на другия. Така е, Ункас, ти ще направиш по-добре, ако побегнеш, докато аз си сложа отново кожата и се доверя на хитростта си, защото нямам бързи крака.

Младият мохикан не отговори, но спокойно скръсти ръце и се облегна на един стълб, който подпираше стената на колибата.

— Е — каза разузнавачът, като го погледна, — защо се бавиш? Ще има време и за мене, тъй като негодниците най-напред тебе ще подгонят.

— Ункас ще остане — беше спокойният отговор.

— Защо?

— За да се бие наред с бащиния си брат и да умре с приятеля на делаварците.

— Ех, момко — отвърна Ястребово око, като стисна ръката на Ункас в железните си пръсти. — Ако ме беше оставил, щеше да приличаш повече на мингозец, отколкото на делаварец. Но все пак се реших да ти направя това предложение, тъй като знам, че младите обичат живота. Е, това, което във войната не може да се направи със смелост, трябва да се направи с хитрост. Навлечи кожата. Не се съмнявам, че ще играеш ролята на мечка не по-зле от мен.

Каквото и да бе личното мнение на Ункас относно съответните им способности в това направление, външно с нищо не издаде, че смяташе себе си за по-ловък. Той се вмъкна бързо и сръчно в кожата на звяра и зачака нарежданията, които по-възрастният му другар щеше да му даде.

— А сега, приятелю — каза Ястребово око, като се обърна към Дейвид, — една размяна на дрехи ще представлява за тебе голямо удобство, тъй като никак не си свикнал с трудностите на живота из тези пущинаци. Ето, вземи ловната ми риза и калпака ми, а ми дай твоята наметка и шапка. Трябва да ми повериш освен това книгата и очилата, а също и свирката. Ако някога се срещнем при по-благоприятни обстоятелства, ще си ги получиш отново заедно с благодарността ми.

Дейвид се раздели със споменатите предмети с готовност, която би била голяма чест за щедростта му, ако самият той не печелеше в някои отношения от тази размяна. Ястребово око не загуби много време да се преоблече и когато неспокойните му очи се скриха зад очилата, а на главата кацна триъгълната касторена шапка, под светлината на звездите той можеше лесно да мине за певеца, тъй като на ръст двамата бяха почти еднакви. След като свършиха с тези приготовления, разузнавачът се обърна към Дейвид и му даде последните си нареждания.

— Лесно ли се плашиш? — запита го безцеремонно той, за да бъде наясно с всичко, преди да рискува да даде някакви нареждания.

— Заниманието ми е миролюбиво и аз смирено вярвам, че имам благ и милостив нрав — отвърна Дейвид, малко раздразнен от така ясно изразеното недоверие в мъжествеността му, — обаче никой не може да каже, че някога съм забравил вярата си в бога, дори и при най-големите премеждия.

— За тебе ще бъде най-опасно в момента, когато диваците разберат, че са били измамени. Ако не ти счупят главата, то ще е за това, че те смятат не с ума си; тогава ще имаш основание да вярваш, че ще си умреш на постелята. Ако останеш, ще трябва да седнеш тук, в сянката, и да играеш ролята на Ункас, докато хитрите индианци открият, че са измамени, и тогава, както вече споменах, за тебе ще настане момент на изпитание. И тъй — избирай — бягай или оставай!

— Точно така — каза твърдо Дейвид. — Ще остана на мястото на делавареца. Заради мене той се е сражавал смело и великодушно. Затуй и аз съм готов да сторя за него това, а дори и нещо повече.

— Говориш като мъж и като човек, от когото при по-умно възпитание можеше да излезе нещо по-добро. Сведи надолу глава и си прибери краката. Формата им може да разкрие истината по-рано, отколкото е необходимо. Мълчи колкото можеш по-продължително, а когато заговориш, ще постъпиш благоразумно, ако изведнъж закрещиш, както си знаеш. Това ще напомни на индианците, че не си съвсем отговорен за постъпките си. Ако обаче отрежат скалпа ти, което не ми се вярва, можеш да бъдеш сигурен, че нито Ункас, нито аз ще забравим това, а ще отмъстим, както подобава на истински воини и на верни приятели.

— Чакайте! — каза Дейвид, като разбра, че те се готвеха да го напуснат. — Аз съм смирен и недостоен последовател на този, който ни учеше да не се водим от принципа за отмъщение. Следователно, ако загина, не търсете друга жертва заради моя скалп, а по-скоро простете на убийците ми. И ако изобщо си спомните за тях, нека това да бъде в молитви за просветление на душите им и за тяхното вечно добруване.

Разузнавачът се поколеба и се замисли за нещо.

— Този принцип — каза той — е твърде различен от закона на гората и все пак, като поразмислиш, в него има нещо достойно и благородно. — После, като въздъхна дълбоко, сякаш за последен път изразяваше съжалението си за една философия, която отдавна бе изоставил, той прибави: — Като човек без примес в кръвта си и самият аз бих желал да действувам така, при все че не всякога е лесно да се отнасяш с индианеца тъй, както със своя християнски събрат. Господ да те благослови, приятелю! Ако човек размисли правилно и ако отправи поглед към вечността, вижда, че възгледите ти не са много далеч от истината, при все че всичко зависи много от природните ни качества и от силата на изкушенията ни.

Като каза това, разузнавачът се върна и сърдечно разтърси ръката на Дейвид, след което веднага напусна колибата, придружен от Ункас, облечен в кожата на звяра.

В момента, когато Ястребово око се намери пред погледите на хуроните, той изпъна снагата си със свойствената за Дейвид скованост, протегна ръка, за да отмерва такт, и започна да издава звуци, които смяташе, че наподобяват псалмопението му. За благополучния изход на този опасен опит беше добре, че Ястребово око имаше работа с хора, чиито уши бяха твърде слабо упражнени да доловят благозвучното съчетание на музикалните тонове, иначе жалките му усилия щяха да го издадат. Налагаше се да минат близо до тъмната група на диваците и докато се приближаваха към тях, гласът на разузнавача ставаше все по-силен. Когато стигнаха съвсем близо, хуронът, който говореше английски, протегна ръка и спря мнимия псалмопевец.

— Ами делаварското куче — каза той, като се наклони напред, взирайки се, за да долови израза на лицето му. — Бои ли се то? Ще чуят ли хуроните стенанията му?

Звярът заръмжа така свирепо и естествено, че младият индианец свали ръката си и се дръпна настрани, сякаш за да се увери, че мечката пред него не е истинска. Ястребово око, който се боеше, че гласът му ще го издаде пред хитрите му врагове, с радост се възползува от това прекъсване и отново разля такъв поток от звуци, че едно по-изтънчено общество би окачествило това музикално представление като „същинско фиаско“. Но пред тези слушатели то само увеличи още повече уважението, което те никога не пропускаха да отдадат на душевно разстроените. Малката група индианци се отдръпна вкупом назад и остави мнимия магьосник и неговия вдъхновен помощник да отминат напред.

От Ункас и разузнавача се изискваше не малко смелост, за да продължат да се движат със същите важни и тържествени стъпки дори когато минаваха край къщите, особено като разбраха, че любопитството бе надвило страха на зрителите и ги подтикваше да се приближат до колибата, за да видят въздействието на магиите. И най-малкото нетърпеливо или неблагоразумно движение от страна на Дейвид можеше да ги издаде, а те на всяка цена се нуждаеха от време, за да се осигури безопасността на разузнавача. Шумните звуци, които разузнавачът счете за тактично да издава, привлякоха мнозина любопитни зяпачи по вратите на отделните колиби, край които минаваха, а веднъж или дваж един воин с мрачен вид се изпречи на пътя им, подтикван от суеверие или бдителност. Никой обаче не ги спря. Тъмнината на късния час и дързостта на постъпката им се оказаха техни най-добри съюзници.

Двамата авантюристи се бяха отдалечили от селото и вече бързо се приближаваха към гората, когато един дълъг и висок вик се понесе от колибата, където по-рано бе затворен Ункас. Мохиканът се изправи на крака и разтресе рошавото си покривало, сякаш животното, което наподобяваше, се готвеше да направи някакво отчаяно усилие.

— Чакай — каза разузнавачът, като сграбчи приятеля си за рамото. — Нека изреват отново! Това беше само от учудване.

Той нямаше време за бавене, тъй като в следния миг въздухът се изпълни с викове, които прокънтяха из цялото село. Ункас захвърли кожата и пристъпи, разкривайки грациозната си фигура. Ястребово око го тупна леко по рамото и се промъкна напред.

— Нека сега дяволите тръгнат по дирите ни — каза разузнавачът, като издърпа изпод един храст две пушки с всичките им необходими съоръжения, и размахвайки „Еленоубиеца“, подаде на Ункас неговото оръжие. — Поне двамина ще намерят смъртта си.

После те сведоха надолу пушките си като спортисти, готови за състезание, втурнаха се напред и скоро потънаха в тъмната, мрачна гора.