Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории за Кожения чорап (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last of the Mohicans, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (31 юли 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Фенимор Купър, ПОСЛЕДНИЯТ МОХИКАН

Преводач НЕЛИ ДОСПЕВСКА

Художник СТОИМЕН СТОИЛОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор СНЕЖАНА БОШНАКОВА

Библиотечно оформление Стефан Груев

АМЕРИКАНСКА. IV ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 2,22 лв.

ДИ „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, 1984. ДП „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

Статия

По-долу е показана статията за Последният мохикан от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Джеймс Фенимор Купър. За едноименния филм вижте Последният мохикан (филм).

Последният мохикан
The Last of the Mohicans: A Narrative of 1757
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
Други именаПовествование за 1757
АвторДжеймс Фенимор Купър
Създаване1826 г.
САЩ
Първо издание1826 г.
САЩ
ИздателствоH.C. Carey & I. Lea
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман, исторически роман
Видроман
ПоредицаКоженият чорап
ПредходнаЛовецът на елени
СледващаСледотърсача
Последният мохикан в Общомедия

„Последният мохикан“ (на английски: The Last of the Mohicans) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1826 г. от американското издателство „H.C. Carey & I. Lea“.

Сюжет

Събитията в романа се развиват в британската колония Ню Йорк, през август 1757 г., в разгара на Френската и индианска война. Част от романа е посветена на събитията след атаката на форт Уилям Хенри, когато с мълчаливото съгласие на французите, техните индиански съюзници избиват няколкостотин предали се британски войници и колонисти. Ловецът следотърсач Нати Бъмпо, заедно със своите приятели – индианци от племето мохикани – Чингачгук и неговият син Ункас участват в спасението на две сестри, дъщери на британския командир Мънроу. В края на романа Ункас загива от ръката на хурона Магуа, след като безуспешно се опитва да спаси по-голямата дъщеря Кора Мънроу. Повествованието завършва с думите на делауерския мъдрец Таменунд: „Бледоликите са господари на земята и денят на червенокожите още не е настъпил. Моите дни са се продължили твърде дълго. Сутринта аз видях синовете на Унамис щастливи и силни, ала преди да настъпи нощта, аз доживях да видя последния вожд от мъдрия род на мохиканите!“.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Илюстрация на Андреас Блох към норвежко издание от 1939 г.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Д-ръ Жеко Мариновъ“, 1939 г., превод от френски, 172 с.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Ст. Атанасовъ“, 194- г., 158 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, 1951 г., 392 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 17, 1956 г., 452 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1977 г., 432 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1984 г., 375 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Труд“, библиотека „Златни детски книги“ № 39, 2007 г., 224 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Хеликон“, 2019 г., 528 с.

Филмови екранизации

  • Last of the Mohicans (1912), с участието на James Cruze
  • The Last of the Mohicans (1920), с участието на Wallace Beery
  • The Last of the Mohicans (1932), с участието на Harry Carey
  • The Last of the Mohicans (1936) с участието на Randolph Scott и Bruce Cabot
  • Last of the Redmen (1947) с участието на Jon Hall и Michael O'Shea
  • Last of the Mohicans (1963) с участието на Jack Taylor, Jose Marco, Luis Induni и Daniel Martin
  • Последният мохикан (1992), с участието на Даниъл Дей-Люис

Външни препратки

ГЛАВА XX

Небето все още беше обсипано със звезди, когато Ястребово око дойде да разбуди спящите. Като отметнаха настрани завивките си, Мънроу и Хейуърд се изправиха на крака, щом горският обитател ги викна тихо от входа на грубия подслон, където бяха прекарали нощта. Те излязоха изпод прикритието и завариха разузнавача да ги чака наблизо. Вместо поздрав опитният водач им направи многозначителен знак да мълчат.

— Кажете молитвите си наум, защото този, към когото ги отправяте, знае всички езици — както езика на сърцето, така и езика на устата. Но не издавайте нито една сричка. Рядко гласът на бял човек подхожда за гората, както вече видяхме от примера на певеца. Елате — продължи той, обръщайки се към един от крепостните насипи, — нека влезем от тази страна на рова. Като вървите, внимавайте да стъпвате по камъните и по парчетата дърво.

Спътниците му се подчиниха, при все че за двама от тях тази необикновена предпазливост беше все още загадъчна. Когато се намериха в рова, който заобикаляше защитния насип от три страни, те откриха, че пътят им бе почти напълно задръстен от развалини. Обаче с внимание и търпение те успяха да се покатерят подир разузнавача, докато най-после стигнаха песъчливия бряг на Хорикън.

— Следите ни могат да се подушат само с нос — каза с доволство разузнавачът, като погледна назад към трудния път, който бяха изминали. — Тревата е коварен килим за хора, които бягат, обаче по дървото и по камъните мокасините не оставят никакви дири. Ако бяхте с военните си ботуши, наистина щеше да има от какво да се страхувате, но когато човек е със сандали от еленова кожа, изработени както трябва, може спокойно да стъпва по камъни. Бутни кануто по-близо до брега, Ункас. По този пясък следите личат много ясно. Полека, момко, полека, кануто не трябва да докосне брега, иначе онези негодници ще познаят по кой път сме тръгнали оттук.

Младият човек се вслуша в предупреждението. Разузнавачът постави една дъска от развалините до кануто и направи знак на двамата офицери да се качат. Щом сториха това, предишният безпорядък бе грижливо възстановен и тогава Ястребово око влезе в малкия плавателен съд, направен от брезови кори, без да остави след себе си нито една следа, от което, изглежда, много се страхуваше. Хейуърд мълча, докато индианците откараха предпазливо кануто на известно разстояние от форта към широката и тъмна сянка, която планината от изток хвърляше върху огледалната повърхност на езерото. Едва тогава той попита:

— Защо бе необходимо да потеглим така крадешком и набързо?

— Ако кръвта на един онеидец можеше да оцвети такова голямо водно пространство като това, по което се носи кануто ни — отвърна разузнавачът, — вашите очи сами биха отговорили на въпроса ви. Забравихте ли онова дебнещо влечуго, което Ункас уби?

— Ни най-малко. Но нали казахте, че бил сам, а от мъртвите няма защо да се страхуваме.

— Наистина той беше сам! Но един индианец, чието племе брои толкова много воини, рядко се страхува, че кръвта му ще бъде пролята, без никой от враговете му скоричко да не нададе предсмъртен вик.

— Но нашето присъствие и авторитетът на полковник Мънроу са достатъчни, за да ни запазят от гнева на нашите съюзници, особено в този случай, когато онзи злодей така справедливо заслужи участта си. Надявам се, че поради такава нищожна причина не сте се отклонили нито със стъпка от прекия път.

— Мислите ли, че онази гадина би отклонила куршума си, дори ако кралят ни се беше изпречил на пътя му? — отвърна упоритият разузнавач. — Защо онзи важен французин, вождът на канадските индианци, не зарови томахавките на хуроните, щом като думата на един бледолик може да окаже такова влияние върху червенокожите?

Отговорът на Хейуърд бе възпрян от един стон на Мънроу, но след като замълча за миг от уважение към скръбта на възрастния си приятел, той отново подхвана разговора.

— За тази своя грешка маркиз де Монкалм ще отговаря пред бога — заяви тържествено младият човек.

— Да, да, сега говорите разумно, защото думите ви се основават на религията и на честността. Да хвърлиш един полк гренадири между индианските племена и обезоръжените войници или да усмириш един ядосан дивак и да го накараш да забрави, че носи нож и пушка, като го увещаваш с приказки и с нежното обръщение „сине мой“ — това са две съвсем различни неща. Не, не. — продължи разузнавачът, като погледна към замъгления бряг на Уилиам Хенри, който сега бързо се отдалечаваше, и се изсмя безгласно, но сърдечно, както обикновено. — Между нас и тях се простира водата и онези дяволи ще уловят дирите ни само ако се сприятелят с рибите и разберат от тях кой е преплавал езерото тази прекрасна сутрин. Иначе, докато решат кой път да хванат, зад нас ще е вече цялата площ на Хорикън.

— С неприятели пред нас и зад нас пътуването ни навярно ще бъде опасно.

— Опасно! — повтори спокойно Ястребово око. — Не може да се каже, че ще бъде напълно опасно, защото, ако държим ушите и очите си нащрек, ние ще успеем да изпреварим онези негодници с няколко часа. Ако пък трябва да хванем пушките, трима от нас знаят как да си служат с тях не по-зле от когото и да било по тези места. Не, не, за опасност не може да се говори. Вероятно ще трябва да караме по-ускорено, както вие бихте се изразили, а може да ни се случи и някакво сблъскване, схватка или друго подобно забавление, но винаги при добро прикритие и изобилни муниции.

Изглежда, че преценката на Хейуърд относно опасността се различаваше до известна степен от преценката на разузнавача, защото вместо да му отговори, той седеше мълчалив, докато кануто измина няколко мили. Точно когато се зазори, те навлязоха в теснините на езерото[1] и бързо и предпазливо се запромъкваха между безбройните малки островчета. Тъкмо по този път Монкалм се бе оттеглил с войската си и нашите скитници не знаеха дали той не бе оставил някои от своите индианци в засада да защищават гърба на армията му и да събират отлъчилите се от строя. Така че сега те се движеха в пролива тихо и с присъщата си предпазливост.

Чингачгук остави настрани своето весло, а Ункас и разузнавачът тласкаха леката лодка през кривите и заплетени канали, където на всяка крачка можеше да се появи внезапна опасност. И докато кануто се носеше по водата, очите на сагамора се движеха внимателно от островче на островче и от храсталак на храсталак. А където водната повърхност позволяваше това, острият му поглед шареше по голите скали и надвисналите гори, които мрачно се спущаха към тесния пролив.

Хейуърд наблюдаваше гледката не само заради красотата на местността, но и подбуждан от опасения, които положението им естествено пораждаше, и тъкмо беше започнал да мисли, че страхът му няма достатъчно основание, когато по сигнал, даден от Чингачгук, веслата престанаха да се движат.

— Хъх! — възкликна Ункас едва ли не в самия момент, когато баща му леко почука острана на кануто и им показа, че наблизо има някаква опасност.

— Какво има? — запита разузнавачът. — Езерото е толкова гладко, сякаш по него никога не са духали ветрове и погледът ми стига на няколко мили по повърхността му — във водата не се вижда дори черната глава на някой лун[2].

Индианецът вдигна сериозно веслото и посочи натам, където бе прикован собственият му съсредоточен поглед. Очите на Дънкън се обърнаха в същата посока. На няколко ярда пред тях се намираше едно от ниските, залесени островчета, което изглеждаше така мирно и спокойно, сякаш уединението му никога не бе нарушавано от човешки крак.

— Не виждам нищо — каза той — освен вода и земя. Каква прекрасна гледка!

— Шт! — прекъсна го разузнавачът. — Сагамор, ти винаги имаш основание за това, което вършиш. Забелязва се само някаква сянка, но неестествена. Майоре, виждате ли онази мъгла, която се издига над острова? Всъщност не може да се нарече мъгла, по-скоро прилича на тънък облак.

— Това са изпарения от водата.

— И едно дете може да ги познае. Но какъв е онзи тъмничък пушек, който се носи на долния му край и който можете да проследите как се издига от лещака? Това е дим от огън. Според мен оставили са го да гори съвсем слабо.

— Нека тогава караме нататък, за да разсеем страховете си — каза нетърпеливият Дънкън. — Трябва да са малко хора, щом са могли да се разположат на такова парче суша.

— Ако съдите за индианската хитрост по книжните правила или по мнението на бледоликите, те ще ви отведат на крив път, да тори и към смъртта ви — отвърна Ястребово око, като изследваше островчето със свойствената си проницателност. — Ако ми бъде позволено да говоря по този въпрос, аз бих казал, че трябва да избираме между две неща: едното е да се върнем и да изоставим преследването на хуроните…

— Никога! — възкликна Хейуърд с глас, прекалено висок за обстоятелствата, при които се намираха.

— Добре, добре — продължи Ястребово око и бързо направи знак, за да потуши нетърпението му. — И аз съм на същото мнение, но поради опитността си смятах за свой дълг да ви кажа всичко, каквото мисля. Ще вървим напред и ако в теснините се намират французи или индианци, ще минем през кръстосан огън покрай тези надвиснали планини. Разумни ли са думите ми, сагамор?

Индианецът не отговори нищо, а само спусна веслото си във водата и подкара кануто напред. Тъй като той беше кормчията, това движение ясно изрази решението му. Сега всички загребаха енергично с веслата и само след няколко минути стигнаха до едно място, откъдето можеха да виждат целия северен бряг на езерото, който дотогава бе скрит от погледа им.

— Ето ги — прошепна разузнавачът, — знаците не са ни излъгали: канута и пушек. Очите на нехранимайковците още не са ни видели през мъглата, иначе досега щяхме да чуем проклетия им боен вик. Гребете заедно, приятели! Отдалечаваме се от тях и куршумите им вече почти не могат да ни стигнат!

Добре познатият пукот на пушка, чийто куршум заподскача по спокойната повърхност на тесния провлак, и един груб крясък откъм острова прекъснаха думите и дадоха да се разбере, че са открити. Следния миг те видяха няколко дивака да скачат в канутата си, които скоро затанцуваха във водата и се спуснаха да ги преследват. Доколкото Дънкън можа да разбере, тези страшни предвестници на наближаващата битка не промениха нито израза на лицата, нито движенията на тримата водачи, а само ударите на веслата им станаха по-силни и по-единни и караха малката лодчица да подскача напред като някое същество със собствен живот и собствена воля.

— Спри ги там, сагамор — каза Ястребово око, като погледна хладнокръвно над лявото си рамо, продължавайки да размахва веслото, — задръж ги точно там. В цялото хуронско племе няма ни една пушка, която да уцели на такова разстояние, но човек може спокойно да разчита на цевта на „Еленоубиеца“ …

Като се увери, че мохиканите можеха и сами да поддържат необходимото разстояние, разузнавачът остави настрани веслото си и вдигна злокобната пушка. Три пъти я опира той на рамото си и три пъти другарите му очакваха да чуят пукота й, но той я сваляше, за да помоли индианците да оставят неприятелите да дойдат по-близо. Най-после вярното му и взискателно око изглежда бе задоволено и той сложи лявата си ръка върху цевта, и повдигна бавно дулото, когато Ункас, който седеше на носа на лодката, възкликна и го накара още веднъж да забави изстрела.

— Е, момко, какво има? — запита Ястребово око. — С тази своя дума ти спаси един хурон от смърт. Има ли причина за това, което правиш?

Ункас посочи към скалистия бряг малко пред тях, откъдето друго бойно кану летеше точно напреко на пътя им. Сега беше съвсем ясно, че ги грозеше неминуема опасност, така че нямаше нужда от думи, които да потвърдят това. Разузнавачът остави настрани пушката си и отново пое веслото, а Чингачгук насочи носа на лодката към западния бряг, за да увеличи разстоянието между тях и новия неприятел. Междувременно тези, които напираха отзад, напомниха за присъствието си с диви и ликуващи викове. Тази вълнуваща сцена разбуди дори Мънроу от апатията му.

— Да се отправим към скалите на брега — каза той с вид на опитен военен — и да открием огън срещу диваците. Вече нито аз, нито моите близки ще се доверим на когото и да било от служителите на Людовиковците!

— Този, който иска да успее във войната срещу индианците — отвърна разузнавачът, — не трябва да се чувствува прекалено горд, та да не се учи от ловкостта на туземците. Подкарай по-близо до сушата, сагамор! Ние заобикаляме онези негодници и може би те ще се опитат да ни пресекат пътя някъде по-далеч.

Ястребово око не бе сгрешил. Хуроните разбираха, че насочвайки се право към лодката, те изостават, затова започнаха да изменят посоката, докато най-после двете лодки се озоваха успоредно една на друга, с разстояние от двеста ярда помежду им. Сега вече преследването се обърна изключително в състезание по бързина. Леките канута се носеха напред с такъв устрем, че езерото пред тях се накъдри в ситни вълни и движението им стана вълнообразно от собствената им скорост. Може би тъкмо поради това, както и от необходимостта всички да са на веслата, хуроните не се заловиха веднага за оръжието си.

Напрежението на бегълците беше твърде силно, за да трае дълго; преследвачите бяха повече на брой. Дънкън забеляза с безпокойство, че разузнавачът започва да се оглежда загрижено наоколо, сякаш търси средства, които да подпомогнат бягството им.

— Подкарай малко по-настрани от слънцето, сагамор — каза упоритият горски жител. — Виждам, че онези негодници се лишават от един гребец, за да може той да стреля. Една-единствена счупена кост би могла да стане причина да загубим скалповете си. Карай по-настрани от слънцето и тогава островът ще остане помежду ни.

Тази мярка не беше безполезна. Пред тях се простираше дълъг, нисък остров. Когато се приближи до него, кануто на преследвачите трябваше да обиколи откъм оная страна, която се намираше срещу мястото, край което бяха минали преследваните. Разузнавачът и приятелите му не пренебрегнаха това преимущество и в момента, когато храстите ги скриха от всякакви погледи, те удвоиха усилията, които и без това изглеждаха толкова огромни. Двете канута сега приличаха на бегачи, които развиват най-голяма скорост; преследваните имаха преднина.

— Ункас, ти доказа, че познаваш добре направата на брезовите канута, щом избра това измежду канутата на хуроните — каза разузнавачът, като се усмихна по-скоро от доволство, че бяха по-бързи в надбягването, отколкото поради възможността за спасение, която сега започна да им се открива малко по малко. — Онези дяволи пак са се нахвърлили с всички сили върху веслата, така че трябва да се борим за скалповете си с веслата вместо с пушки и вярно око. Хайде сега всички заедно, приятели, да дадем дълъг удар с веслата.

— Готвят се да стрелят — каза Хейуърд. — И тъй като се намираме на една линия с тях, те могат да ни уцелят.

— Лягайте тогава на дъното на кануто — отвърна разузнавачът — вие и полковникът; тогава ще имат две мишени по-малко.

Хейуърд се усмихна и отговори:

— Ще бъде много лош пример, ако най-висшият по чин се скрие, а войниците стоят изправени срещу огъня!

— Това е то смелостта на белия човек! — възкликна разузнавачът. — И тя, както много от принципите му, не се основава на никакъв разум. Мислите ли, че сагаморът или Ункас, или пък аз, който съм човек без примес в кръвта си, ще се колебаем дали да потърсим прикритие при някоя схватка, щом като няма никаква полза да се излагаме?

Защо са издигнали французите крепостта Квебек, ако битките трябва да се водят из горските поляни?

— Всичко, което казвате, е много вярно, приятелю — отвърна Хейуърд. — Но все пак нашият обичай не ни позволява да направим това, което препоръчвате.

Един залп от страна на хуроните прекъсна разговора им. Докато куршумите свиреха край тях, Дънкън видя как Ункас извърна глава и погледна към него и Мънроу. Въпреки близостта на неприятеля и надвисналата над самия него голяма опасност лицето на младия воин не изразяваше друго чувство — Хейуърд бе принуден да признае това — освен изумление при вида на хора, готови да се излагат така безполезно. Вероятно Чингачгук бе по-добре запознат с принципите на белите хора, тъй като не им хвърли ни един поглед и не откъсна нито за миг очи от точката, която го ориентираше да направлява кануто. Един куршум скоро отплесна лекото, излъскано весло от ръцете на вожда и го преметна във въздуха далеч пред тях. Хуроните нададоха вик и се възползуваха от сгодния случай да изпратят нов залп. Ункас описа дъга във водата със своето весло и докато кануто извиваше бързо, Чингачгук грабна изпуснатото весло, размаха го високо, нададе бойния вик на мохиканите и отново се зае със своята важна работа.

Шумни викове — Голямата змия! Дългата карабина! Бързия елен! — се понесоха изведнъж откъм канутата зад тях и изглежда, дадоха нов устрем на преследвачите. Разузнавачът грабна „Еленоубиеца“ в лявата си ръка, вдигна го над главата си и го размаха победоносно срещу своите неприятели. Диваците отговориха на това предизвикателство с крясък и веднага последва нов залп. Куршумите се разсипаха като градушка по езерото и един дори прониза дървесната кора, от която бе направено малкото им кану. В този критичен момент мохиканите не проявиха ни следа от някакво чувство. Строгите им черти не изразяваха нито надежда, нито уплаха, но разузнавачът отново извърна глава и като се засмя по своя тих начин, каза на Хейуърд: — Негодниците много обичат да слушат звука на собствените си пушки, но нито един мингозец няма око, което да се прицели сполучливо в танцуващо кану! Вижте как освободиха един човек от веслата, за да пълни пушките, макар че ние напредваме най-малко с три фута, а те с два! При това пресмятане на разстоянията Дънкън не беше спокоен колкото другарите си, но все пак се зарадва, когато откри, че благодарение на тяхната по-голяма ловкост, както и на объркването сред враговете, положението им значително се подобряваше. Хуроните скоро пак стреляха и един куршум удари веслото на Ястребово око, без да го повреди.

— Добре — каза разузнавачът, като огледа с любопитство леката драскотина. — Това не би наранило кожата дори на дете, а още по-малко на мъже като нас, които доста са били шибани от вилнеещите природни стихии. А сега, майоре, ако се опитате да си послужите с това плоско весло, аз ще накарам „Еленоубиеца“ да вземе участие в разговора.

Хейуърд грабна веслото и се зае за работа с повече жар, отколкото ловкост, а Ястребово око се залови да разглежда как е заредена пушката му. След това се прицели бързо и стреля. Хуронът, който стоеше на носа на най-предното кану, се беше изправил със същото намерение, но ето че се катурна назад и изпусна пушката си във водата. Обаче в следния миг отново стъпи на крака, макар и да стори това с несигурни и объркани движения. В същия миг другарите му престанаха да гребат. Преследващите канута се събраха едно до друго и застанаха неподвижни. Чингачгук и Ункас се възползуваха от това, за да си поемат дъх, а Дънкън продължи да гребе с най-голямо постоянство и усърдие. Бащата и синът се изгледаха със спокойни, но въпросителни погледи, за да разберат дали някой от тях бе пострадал при престрелката, защото и двамата отлично знаеха, че ако нещо им се е случило в такъв напрегнат момент, нито единият, нито другият би си позволил да го изяви с въздишка или възклицание. Няколко едри капки кръв се стичаха по рамото на сагамора. Схващайки, че очите на Ункас се задържат дълго върху тях, той взе малко вода в шепата си и като ги изми, показа по този простичък начин, Че смята раната за съвсем незначителна.

— Полека, полека, майоре — каза разузнавачът, който през това време беше напълнил пушката си, — вече сме се отдалечили доста, за да може моята пушка да покаже цялата си хубост, и нали виждаш — онези дяволи са се спрели да се съвещават. Нека се приближат колкото на един изстрел — за това може да се разчита на очите ми — и аз ще ги проследя по дължината на целия Хорикън, като гарантирам, че в най-лошия случай техните изстрели може само да одраскат кожата ни, а два от всеки три удара на „Еленоубиеца“ ще бъдат смъртоносни.

— Ние забравяме целта си — отвърна ревностният Дънкън. — Нека се възползуваме от това преимущество и се отдалечим от врага.

— Върнете ми децата — каза дрезгаво Мънроу. — Не си играйте повече с мъката на един баща, а ми върнете дечицата.

Отдавна вкорененият му навик да се подчинява на по-високостоящите от него бе приучил разузнавача на послушание. Като хвърли последен поглед към далечните канута, той сложи настрана пушката си и отмени изморения Дънкън, взимайки отново веслото, което започна да размахва с неизтощима енергия. Със същите усилия гребяха и мохиканите и само след няколко минути водната маса между тях и враговете им бе станала толкова голяма, че Дънкън отново задиша спокойно.

Езерото започна да се разширява и пътят им минаваше покрай широк бряг, по чието протежение, както и преди, се издигаха високи и назъбени планини. Островите бяха малко и лесно можеха да се избягнат. Ударите на веслата станаха по-равномерни. След опасното и смъртоносно преследване, от което току-що се бяха освободили, гребците продължаваха да гребат. Те вършеха това с такова хладнокръвие, сякаш изпитваха силите си в някакво спортно състезание, а не при такива трудни, дори отчайващи обстоятелства.

Вместо да вървят край западния бряг, където ги водеше целта им, предвидливият мохикан подкара кануто по-близо до онези хълмове, зад които се знаеше, че Монкалм бе повел армията си към силната крепост Тикондерога. По всичко личеше, че хуроните бяха изоставили преследването, така че нямаше никаква явна причина за подобна предпазливост. Обаче те продължиха да се движат в тази посока още няколко часа, докато стигнаха един залив близо до северния край на езерото. Тук закараха кануто до брега и всички слязоха на сушата. Ястребово око и Хейуърд се покачиха на една близка стръмнина. Първият от тях, след като огледа просналата се под него водна шир посочи на другаря си малък черен предмет, който се клатушкаше във водата край една издатина на сушата на разстояние от няколко мили.

— Виждате ли онова нещо? — запита разузнавачът. — За какво бихте го сметнали вие с опитността си на бял човек, ако бяхте принуден сам да си търсите пътя из тази пустош?

— Ако не беше толкова далеч и нямаше този размер, щях да предположа, че е птица. Може ли да е одушевен предмет?

— Това е кану от хубава брезова кора, карано от свирепи и ловки мингозци. При все че тези, които обитават горите, са надарени от провидението с такива очи, които не са така полезни в градовете, където има изкуствени средства за подпомагане на зрението, все пак никакъв човешки орган не е в състояние да долови всички опасности, които ни заобикалят в този момент. Онези гадове се преструват, че са заети само с вечерята си, но щом падне мрак, отново ще тръгнат подир нас като хрътки, които са надушили следи. Трябва на всяка цена да им избягаме или да се откажем от преследването на Хитрата лисица. Тези езера са много полезни, особено когато дивите птици навлязат във водата — продължи разузнавачът, като се огледа наоколо със загрижено лице, — но те не предлагат никакво прикритие освен на рибите. Господ знае на какво би заприличала страната, ако селищата някога се разпрострат далеч от двете реки. Както ловът, така и войната ще изгубят красотата си.

— Нека не се бавим нито миг без причина.

— Не ми харесва много пушекът, който виждате да се вие край скалата над кануто — прекъсна го разсеяно разузнавачът. — Живота си залагам, че и други очи освен нашите го виждат и знаят какво означава той. Впрочем с думи нищо не се оправя; време е вече да се действува.

Ястребово око напусна мястото, отдето наблюдаваха, и слезе на брега, дълбоко замислен. На делаварско наречие той съобщи на другарите си това, което бе видял, след което последва кратко и оживено съвещание. Когато то свърши, тримата веднага започнаха да изпълняват взетите решения.

Те вдигнаха лодката от водата и я понесоха на раменете си. После навлязоха в гората, като се постараха да оставят колкото можеха по-широки и по-ясни следи. Скоро стигнаха до един поток, прекосиха го, продължиха напред и спряха на една обширна и гола скала. Оттук, където можеше да се очаква, че стъпките им няма да личат, те се върнаха по същия път до потока, като вървяха много внимателно заднешком. След това тръгнаха по коритото на малкото поточе по посока към езерото, в което отново спуснаха кануто. Мястото беше ниско и това ги скриваше от сушата, а и брегът на езерото бе покрит на известно разстояние с гъсти, надвиснали храсталаци. Под това естествено прикритие те караха с търпеливо усърдие кануто, докато разузнавачът заяви, че според него могат без страх да слязат отново на сушата.

Стояха там, докато вечерният мрак направи предметите неясни и мъчно забележими. После отново потеглиха и облагоприятствувани от тъмнината, подкараха кануто мълчаливо и енергично към западния бряг. При все че назъбените очертания на планината, към която се бяха отправили, не представляваха никакви особени белези за окото на Дънкън, мохиканът навлезе в малкото заливче, което бе избрал с увереността и сигурността на опитен пилот.

Пак вдигнаха лодката, отнесоха я в гората и грижливо я скриха под един храст. После взеха оръжието и вързопите си и разузнавачът заяви на Мънроу и на Хейуърд, че той и индианците най-после са готови да продължат пътя.

Бележки

[1] Красотите на езерото Джордж са добре познати на всеки американски турист. По отношение на височината на заобикалящите го планини и на това, което е направено от човешка ръка, то стои по-долу от хубавите швейцарски и италиански езера, но по форма и бистрота на водата може напълно да се сравни с тях, а с броя и разположението на островчетата си далеч надминава всичките. Говори се, че има няколко стотици островчета в едно водно пространство, дълго по-малко от тридесет мили. Протокът, който съединява всъщност двете езера, е изпълнен с толкова много островчета, че разстоянието между тях е не повече от няколко стъпки. Самото езеро е широко от една до три мили.

Щатът Ню Йорк е забележителен с броя и красотата на езерата си. От едната страна той граничи с просторното езеро Онтарио, а от Другата — с Чамплейн, което се простира почти на сто мили дължина. Езерата Онеида, Канандагу, Сенека и Джордж са дълги по 30 мили, а по-малките езера са безброй. Край повечето от тях сега се издигат красиви селища. По много от тези езера се движат параходи. — Б.а.

[2] Лун — северна водна птица. Б.пр.