Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории за Кожения чорап (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last of the Mohicans, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (31 юли 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Фенимор Купър, ПОСЛЕДНИЯТ МОХИКАН

Преводач НЕЛИ ДОСПЕВСКА

Художник СТОИМЕН СТОИЛОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор СНЕЖАНА БОШНАКОВА

Библиотечно оформление Стефан Груев

АМЕРИКАНСКА. IV ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 2,22 лв.

ДИ „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, 1984. ДП „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

Статия

По-долу е показана статията за Последният мохикан от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Джеймс Фенимор Купър. За едноименния филм вижте Последният мохикан (филм).

Последният мохикан
The Last of the Mohicans: A Narrative of 1757
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
Други именаПовествование за 1757
АвторДжеймс Фенимор Купър
Създаване1826 г.
САЩ
Първо издание1826 г.
САЩ
ИздателствоH.C. Carey & I. Lea
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман, исторически роман
Видроман
ПоредицаКоженият чорап
ПредходнаЛовецът на елени
СледващаСледотърсача
Последният мохикан в Общомедия

„Последният мохикан“ (на английски: The Last of the Mohicans) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1826 г. от американското издателство „H.C. Carey & I. Lea“.

Сюжет

Събитията в романа се развиват в британската колония Ню Йорк, през август 1757 г., в разгара на Френската и индианска война. Част от романа е посветена на събитията след атаката на форт Уилям Хенри, когато с мълчаливото съгласие на французите, техните индиански съюзници избиват няколкостотин предали се британски войници и колонисти. Ловецът следотърсач Нати Бъмпо, заедно със своите приятели – индианци от племето мохикани – Чингачгук и неговият син Ункас участват в спасението на две сестри, дъщери на британския командир Мънроу. В края на романа Ункас загива от ръката на хурона Магуа, след като безуспешно се опитва да спаси по-голямата дъщеря Кора Мънроу. Повествованието завършва с думите на делауерския мъдрец Таменунд: „Бледоликите са господари на земята и денят на червенокожите още не е настъпил. Моите дни са се продължили твърде дълго. Сутринта аз видях синовете на Унамис щастливи и силни, ала преди да настъпи нощта, аз доживях да видя последния вожд от мъдрия род на мохиканите!“.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Илюстрация на Андреас Блох към норвежко издание от 1939 г.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Д-ръ Жеко Мариновъ“, 1939 г., превод от френски, 172 с.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Ст. Атанасовъ“, 194- г., 158 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, 1951 г., 392 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 17, 1956 г., 452 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1977 г., 432 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1984 г., 375 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Труд“, библиотека „Златни детски книги“ № 39, 2007 г., 224 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Хеликон“, 2019 г., 528 с.

Филмови екранизации

  • Last of the Mohicans (1912), с участието на James Cruze
  • The Last of the Mohicans (1920), с участието на Wallace Beery
  • The Last of the Mohicans (1932), с участието на Harry Carey
  • The Last of the Mohicans (1936) с участието на Randolph Scott и Bruce Cabot
  • Last of the Redmen (1947) с участието на Jon Hall и Michael O'Shea
  • Last of the Mohicans (1963) с участието на Jack Taylor, Jose Marco, Luis Induni и Daniel Martin
  • Последният мохикан (1992), с участието на Даниъл Дей-Люис

Външни препратки

ГЛАВА V

Внезапното бягство на водача и дивите викове на преследвачите накараха Хейуърд да остане за няколко минути вцепенен и бездеен от изненада; След това, като съобрази колко е важно да хванат беглеца, той отмахна клоните на заобикалящите го храсти и ревностно се затича да помогне в преследването. Но преди да измине стотина ярда, той срещна тримата горски обитатели, които се връщаха от неуспешната гонитба.

— Защо тъй скоро се обезсърчихте? — възкликна той. — Онзи мошеник навярно се крие зад някое от тези дървета и все още бихме могли да го хванем. Безопасността ни е застрашена, докато той е на свобода.

— Бихте ли изпратили облака да гони вятъра? — запита в отговор разочарованият разузнавач. — Чух как онзи дявол шумолеше по сухите листа като черна змия. Зърнах го точно зад онзи голям бор и се прицелих, тъй да се каже, в дирята му, но нищо не излезе! И все пак, ако някой друг бе натиснал спусъка, щях да кажа, че бе сторено много бързо. Минавам за човек, който има опитност в тези неща и може да преценява. Погледнете този храст — листата му са червени, а всеки знае, че цветът му е жълт през месец юли!

— Това е кръвта на Лисицата! Ранен е и може би ще падне.

— Не, не — отвърна разузнавачът и решително отхвърли това предположение. — Може да съм одраскал някой от крайниците му, но от това той е хукнал още по-бързо. Когато куршум одраска бягащо животно, той действува, както шпората на коня — засилва движенията му и влива живот в плътта, вместо да го отнема. Но ако куршумът разкъса месото, раненият обикновено спира след един-два скока независимо от това, дали е индианец, или елен.

— Ние сме четирима яки мъже срещу един ранен!

— Омръзнал ли ви е животът? — прекъсна го разузнавачът. — Онзи червен дявол ще ви привлече до мястото, където стигат томахавките на другарите му, преди да сте се задъхали от гонитбата. Неразумно беше от страна на човек, който често и в съня си чува бойните викове на червенокожите, да гърми с пушка, когато наблизо враговете се крият в засада! Но това беше такова изкушение, такова естествено изкушение! Хайде, приятели, нека се придвижим, и то така, че да заблудим хитрия мингозец и той да тръгне по погрешна следа, иначе още утре по това време скалповете ни ще се развяват пред палатката на маркиз Монкалм.

Тези страшни думи, изречени от разузнавача с хладната увереност на човек, който напълно съзнава опасността, макар и да не се бои от нея, напомниха на Хейуърд за важния дълг, който бе поел. Като се огледа наоколо с напразно усилие да прониже мрака, който все повече и повече се сгъстяваше под слетнатите сводове на гората, той почувствува, че лишени от всякаква чужда помощ, неговите безпомощни спътнички скоро щяха да зависят само от милостта на жестоките врагове, които подобно на хищни зверове чакат да падне мрак, за да станат страшните им удари по-сигурни. Възбуденото му въображение, заблуждавано от измамливата светлина, превръщаше в човешки форми всеки веещ се храст и всяка останка от повалено дърво. Двадесетина пъти му се стори, че съзира как ужасните лица на дебнещите врагове надничат от скривалищата си и непрестанно следят всяко движение на пътниците. Като погледна нагоре, видя, че прозрачните, вълнисти облаци, които залезът бе оцветил, вече губеха леките си розови краски, а потокът, който течеше плавно край мястото, където той бе застанал, можеше да се различи само по тъмните си, залесени брегове.

— Какво да правим? — каза той, чувствувайки пълна безпомощност при положението, в което се намираха. — За бога, не ме оставяйте! Помогнете ми да защитим тези, които придружавам, и направо кажете каква награда ще искате за това!

Другарите му, които се бяха отделили настрана и разговаряха на своето наречие, не чуха тази внезапна и гореща молба. Макар и да водеха разговора си тихо и предпазливо, почти шепнешком, Хейуърд, който сега се приближи до тях, лесно можеше да различи оживения тон на младия воин от по-спокойния говор на по-възрастните събеседници. Явно беше, че спореха върху подходящите за случая мерки, които пряко засягаха пътуващите. Силно заинтересуван от разисквания въпрос и обезпокоен от забавянето, което му се струваше, че носи нови опасности, Хейуърд се приближи още повече до застаналата в полумрака група, с намерение да изяви по-определено предложението си за възнаграждение, когато белият човек направи едно движение с ръка, което показваше, че бе отстъпил в спора, извърна се встрани и като говореше сякаш на себе си, каза на английски:

— Ункас е прав! Няма да е човешко да оставим такива безпомощни същества на произвола на съдбата, дори и това да стане причина да се разкрие завинаги убежището. Ако искате да спасите тези нежни цветчета от зъбите на онези страшни змии, вие трябва да не губите време, господине, и решителността ви да не отслабва!

— Как може някой да се съмнява в това ми желание? Не предложих ли вече …

— Предложете благодарността си на провидението, което би ни помогнало да победим хитростта на плъзналите из тези гори дяволи — спокойно го прекъсна разузнавачът — и спестете парите, които може би нито вие ще бъдете жив да ми дадете, нито аз ще оцелея, за да ги използувам. Мохиканите и аз ще направим всичко, което човешкият ум може да измисли, за да спасим от беда нежните цветя, които не са създадени за тези пущинаци, и ще сторим това, без да се надяваме за друга награда освен онази, която бог винаги дава за добрите деяния. Най-напред трябва да обещаете две неща както от ваше име, така и от името на приятелите ви, защото иначе няма да можем да ви помогнем, а само ще навлечем беда и на себе си.

— Кажете, кои са те?

— Едното е да бъдете тихи като тези спящи гори, каквото и да става, а другото — на никой жив човек да не издадете мястото, където ще ви заведем.

— Ще сторя всичко възможно, за да се изпълнят и двете условия.

— Тогава, последвайте ни, защото губим минути, тъй драгоценни, както са ценни капките кръв за ранения елен!

В сгъстяващата се тъмнина Хейуърд можа да забележи нетърпеливото движение на разузнавача и тръгна бързо по стъпките му към мястото, където бе оставил спътниците си. Когато Приближи към загрижените девойки, които го очакваха, той бързо им съобщи условията на новия им водач и колко необходимо бе да не изразяват гласно страха си при всички предстоящи изпитания. При все че това тревожно съобщение бе посрещнато от момичетата не без известен вътрешен страх, сериозното и внушително държане на Хейуърд, допълнено може би от дебнещата ги опасност, успя да ги стресне и подготви за непредвиденото и необикновено изпитание. Мълчаливо и без никакво бавене те го оставиха да им помогне да слязат от седлата, след което бързо отидоха към брега на потока, където разузнавачът бе събрал останалите от групата по-скоро чрез изразителните си ръкомахания, отколкото с думи.

— Какво да правим с тези безсловесни същества? — промърмори белият човек, на когото, изглежда, се възлагаше задължението да обмисля всички бъдещи действия. — Ще изгубим време, докато им прережем гърлата и ги хвърлим в реката, а да ги оставим тук, ще е все едно да покажем на мингозците, че няма защо да отиват далеч, за да търсят притежателите им!

— Тогава да махнем юздите им и да ги оставим да скитат из гората! — осмели се да предложи Хейуърд.

— Не, по-добре ще е да заблудим онези дяволи и да Ги накараме да вярват, че и те трябва да преследват жертвите си с бързината на коне. Да, да, това ще заслепи проклетите им очи! Чингач … Шт! Какво мърда из храстите?

— Жребчето …

— Това жребче поне ще трябва да умре — промърмори разузнавачът и хвана гривата на гъвкавото животно, което лесно се изплъзна от ръката му. — Ункас, стрелите ти!

— Чакайте! — възкликна с висок глас притежателят на осъденото на смърт животно, без да се съобразява с шепненето на другите. — Пощадете жребчето на Мириам! То е конче на предана майка и никому не би направило умишлено зло.

— Когато хората се борят за собствения си живот — каза строго разузнавачът, — дори и себеподобните им изглеждат не по-ценни от горските зверове. Ако отново проговорите, ще ви оставя на милостта на макасцйте! Опъни лъка си, Ункас, нямаме време!

Тихото, заплашително мърморене все още се чуваше, когато раненото жребче се изправи първом на задните си крака, а после се строполи на предните. Пресрещна го Чингачгук, чийто нож се плъзна по гърлото му по-бързо от мисъл, и като ускори мятането на жертвата, индианецът блъсна животното в реката; то се понесе надолу по течението, мъчейки се с последни сили да си поеме дъх. Тази жестока, но крайно необходима постъпка подтисна духа на пътниците като страшно предупреждение за опасността, която бе надвиснала над главите им въпреки ободряващото въздействие на спокойната решителност, проявявана от участниците в тази сцена. Сестрите потръпнаха и се притиснаха една до друга, докато Хейуърд инстинктивно сложи ръка върху един от пистолетите, които току-що бе извадил от калъфите им, а след това застана между коня си и тъмните сенки, които сякаш спуснаха гъсто було пред гората.

Но индианците не се подвоумиха нито за миг, а уловиха юздите и поведоха изплашените коне през реката, макар че се дърпаха назад.

Недалеч от брега те свиха и скоро бяха скрити от надвисналите брегове, под чийто заслон започнаха да се движат в направление, обратно на течението. Междувременно разузнавачът измъкна едно брезово кану, скрито под някакви ниски храсти, чиито надвесени вейки реката полюляваше. С мълчалив жест той посочи на девойките да се качат в кануто. Те се подчиниха без колебание, макар че хвърляха изплашени и загрижени погледи към мрака, който се сгъстяваше зад тях и като някаква тъмна преграда стигаше до брега на потока.

Веднага щом Кора и Алиса седнаха, разузнавачът, без да обръща внимание на водата, накара Хейуърд да поддържа едната страна на крехкото кану, а сам застана от другата и за известно време двамата бутаха кануто срещу течението; след тях вървеше опечаленйят собственик на умрялото жребче. Те изминаха така доста голямо разстояние; тишината бе нарушавана само от ромоленето на водата, която се блъскаше в тях, и от тъпия плясък на собствените им предпазливи стъпки. Хейуърд предостави направляването на кануто напълно на разузнавача, който ту се приближаваше, ту се отдалечаваше от брега, за да избегнекамъните или по-дълбоките места на реката. Ловкостта, с която вършеше това, показваше колко познат му бе поетият от тях път. От време на време той се поспираше сред мъртвата тишина, която тъпият, но засилващ се тътнеж на водопада правеше още по-внушителна, и се вслушваше с болезнено напрежение, за да долови някакъв звук, който би дошъл от спящата гора. Когато се уверяваше, че всичко е спокойно и че неговите опитни сетива не долавят никакви признаци на приближаващи се неприятели, той отново тръгваше бавно и предпазливо. Най-после стигнаха до едно място, където блуждаещото око на Хейуърд се прикова върху някакви черни предмети в реката, събрани накуп точно там, където високият бряг хвърляше още по-дебела сянка над тъмните води. Като се двоумеше дали да продължи, той привлече вниманието на своя спътник върху това място. — Да — отвърна спокойно разузнавачът, — хитрите индианци са скрили конете си тук. Водата не оставя следи, а дори и окото на бухала би се заслепило от тъмнината на подобна дупка.

Скоро цялата група се събра. Разузнавачът и новите му другари пак се съвещаваха. Тези, чиято съдба зависеше от верността и прозорливостта на непознатите горски обитатели, имаха малко време да преценят по-обстойно положението си.

Реката бе оградена с високи и зъбести канари, една от които бе надвиснала над мястото, където стоеше кануто. А тъй като по скалите растяха високи дървета, които надвисваха над пропастта, това създаваше впечатление, че потокът тече през тясна и тъмна долина. Всичко, което се намираше под причудливо разперените клони и назъбените върхове на дърветата, очертани тук-там върху звездния фон на небето, бе потънало в дълбок мрак. Зад пътниците извитият бряг препречваше погледа им с тъмна, неясно очертана гора; напред, на неголямо разстояние от тях, водата като че ли се издигаше чак до небесата, откъдето се сгромолясваше в пещери и оттам именно се носеха онези злокобни звуци, които изпълваха вечерния въздух. Изглеждаше, че това е наистина едно напълно уединено място, и сестрите, като гледаха романтичната красота на пейзажа, който все пак вдъхваше страх, бяха обладани от успокояващото чувство на сигурност. Но скоро водачите им се раздвижиха и това ги изтръгна от съзерцанието на дивата прелест, която нощта придаваше на местността, и събуди в тях остро чувство за грозяща ги опасност.

Конете бяха вързани за няколко разпръснати храста, които растяха в цепнатините на скалите, и така, застанали във водата, те бяха оставени да прекарат нощта. Разузнавачът настани Хейуърд и неговите отчаяни спътници в предния край на кануто, а сам зае другия. Той застана с такава твърдост и увереност, сякаш стоеше в лодка с много по-солидна направа. Индианците предпазливо отстъпиха назад, а разузнавачът опря пръта о скалата и със един тласък отпрати крехката лодка право в средата на буйния поток. В продължение на много минути борбата между леката черупчица, с която пътуваха, и бързото течение на реката беше сериозна и със съмнителен изход. Пътниците, на които бе забранено да мръднат дори с ръка, като се страхуваха даже да дишат, за да не изложат крехкия си плавателен съд на яростта на потока, само наблюдаваха искрящите води с трескаво напрежение. Много пъти, когато им се струваше, че бесният водовъртеж ги тласка към гибел, ловката ръка на кормчията им така извиваше кануто, че то преминаваше праговете. Най-после, след продължително, голямо и както се стори на девойките, отчаяно усилие, борбата завърши. Точно когато Алиса закри очи в ужас, мислейки, че ще бъдат завлечени от водовъртежа в подножието на водопада, кануто застана неподвижно край една плоска скала, наравно с водата.

— Къде се намираме? И какво ще правим сега? — запита Хейуърд, като схвана, че разузнавачът вече бе достигнал целта.

— Намираме се в подножието на Глен — отвърна разузнавачът високо, без да се страхува, че някой може да го чуе, тъй като грохотът на водопада заглушаваше всичко. — Това, което ни предстои сега, е да слезем внимателно на сушата, за да не се преобърне кануто и да не се търкулнете надолу по изминатия труден път по-бързо, отколкото стигнахме дотук. Не е лесно да караш кану през такава теснина, когато приливът е увеличил водите на потока, а още повече да опазиш пет души сухи при такъв хаос в тази лека дъсчена лодчица. Хайде, качете се на скалата, а аз ще докарам мохиканите и провизиите. По-добре е човек да спи без скалпа си, отколкото да гладува сред изобилие от храна. Пътниците с радост се подчиниха на тези нареждания. Когато кракът на последния от тях докосна скалата, кануто се завъртя настрана от мястото, където се намираше, високата фигура на разузнавача се плъзна за миг над водата и изчезна сред непроницаемия мрак, обвиващ коритото на реката. Останали без водача си, пътниците постояха няколко минути в безпомощно неведение, като се бояха да мръднат по назъбените канари, за да не би една погрешна стъпка да ги сгромоляса надолу в някоя от дълбоките бучащи пещери, в които водата се спущаше сякаш от всички страни. Но напрегнатото им очакване скоро се прекрати, защото благодарение на изкусните мохикани кануто отново се стрелна във водовъртежа и заплава край ниската скала и както им се стори, пристигна за по-кратко време, отколкото бе необходимо за водача само да стигне до червенокожите си приятели.

— Сега вече сме укрепени, настанени и запасени — извика бодро Хейуърд — и можем да презрем Монкалм и неговите съюзници. Е, мой бдителни стражи, забелязвате ли на сушата някои от тези, които наричате ирокези?

— Наричам ги ирокези, защото за мен всеки туземец, който говори на чужд език, е неприятел, дори и да дава вид, че служи на краля! Ако Уеб търси вярност и честност у индианците, нека доведе племената на делаварците, а да отпрати онези хищни и лъжливи мохоки и онеидци заедно с техните шест племена негодници там, където им е местото — между французите!

— Това значи да заменим войнствените си приятели с безполезни. Чувал съм, че делаварците са захвърлили брадвичката си и са станали баби!

— Да, срам за холандците[1] и ирокезите, които с дяволиите си ги подведоха да сключат такъв договор! Но аз познавам делаварците от двадесет години и смятам за лъжец всеки, който казва, че във вените им тече кръв на страхливци. Вие прогонихте племената им от морския бряг и сега вярвате в това, което разправят враговете им — че нощем можете спокойно да спите. Не, не, за мене всеки индианец, който говори чужд език, е ирокез независимо от това, дали замъкът[2] на племето му е в Канада, или Йорк.

Като схвана, че разузнавачът упорито ще защищава своите приятели делаварците или мохиканите — тъй като те представляват клонове от едно и също многобройно племе — и че това ще се превърне в един безполезен спор, Хейуърд промени разговора.

— С договор или без договор аз знам много добре, че вашите двама приятели са смели и предпазливи воини. Дали са чули, или видели враговете ни?

— Индианецът е същество, което трябва да се усети, преди да се види — отвърна разузнавачът, като се качи на скалата и небрежно хвърли убития елен на земята. — Когато търся следите на мингозците, аз не разчитам само на очите си.

— Ушите ви подсказват ли, че са открили скривалището ни?

— Няма да ми е приятно да знам, че са ни открили, макар че за сърцати хора това място е много удобно за схватка. Не отричам, че когато минах покрай конете, те трепереха, сякаш са подушили вълци; а вълците обикновено се навъртат около индианските засади, жадни за останките от елените, които диваците убиват.

— Вие забравяте елена, който лежи в краката ви; а може би вълците се навъртат и заради умрялото жребче? Ха! Какъв е този шум?

— Клета Мириам — промълви псалмопевецът, — съдбата беше предопределила твоето жребче да стане жертва на хищни зверове! — После, като издигна внезапно глас над вековечния грохот на водопада, той запя високо:

Зло и гибел в теб всичко удари — първенци и животни, и плод. О, Египет, зла участ попари фараона и твоя народ!

— Смъртта на жребчето опечали сърцето на собственика му — каза разузнавачът. — Добър човек е този, който жали за безсловесните си приятели. Но вие ще се убедите, че понякога е разумно да се убие едно четириного, за да се спаси човешки живот. Може да е така, както казвате — продължи разузнавачът, връщайки се към последната забележка на Хейуърд, — и затова трябва още повече да побързаме да си отрежем пържоли и да хвърлим останалата част от елена в потока, иначе глутницата ще започне да ни завижда за всяка хапка и ще завие по скалите. Освен това, макар че ирокезите не разбират ни думица от делаварското наречие, тия хитри негодници бързо ще разберат защо вият вълците.

Още докато говореше, разузнавачът се залови да събира някои необходими сечива. След като свърши, той мина безмълвно покрай пътниците, придружен от мохиканите, които, изглежда по инстинкт, лесно отгатваха намеренията му, тримата изчезнаха един подир друг, сякаш влязоха в тъмната перпендикулярна скала, която се издигаше на няколко ярда височина и се намираше на няколко крачки от брега на потока.

Бележки

[1] Ню Йорк първоначално е бил холандска колония. Б.пр.

[2] Главните селища на индианците все още се наричат от бялото население на Ню Йорк „замъци“. „Замъкът Онеида“ е едно разпръснато селце, но продължават да го наричат „замък“. — Б.а.