Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории за Кожения чорап (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last of the Mohicans, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (31 юли 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Фенимор Купър, ПОСЛЕДНИЯТ МОХИКАН

Преводач НЕЛИ ДОСПЕВСКА

Художник СТОИМЕН СТОИЛОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор СНЕЖАНА БОШНАКОВА

Библиотечно оформление Стефан Груев

АМЕРИКАНСКА. IV ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 2,22 лв.

ДИ „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, 1984. ДП „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

Статия

По-долу е показана статията за Последният мохикан от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Джеймс Фенимор Купър. За едноименния филм вижте Последният мохикан (филм).

Последният мохикан
The Last of the Mohicans: A Narrative of 1757
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
Други именаПовествование за 1757
АвторДжеймс Фенимор Купър
Създаване1826 г.
САЩ
Първо издание1826 г.
САЩ
ИздателствоH.C. Carey & I. Lea
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман, исторически роман
Видроман
ПоредицаКоженият чорап
ПредходнаЛовецът на елени
СледващаСледотърсача
Последният мохикан в Общомедия

„Последният мохикан“ (на английски: The Last of the Mohicans) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1826 г. от американското издателство „H.C. Carey & I. Lea“.

Сюжет

Събитията в романа се развиват в британската колония Ню Йорк, през август 1757 г., в разгара на Френската и индианска война. Част от романа е посветена на събитията след атаката на форт Уилям Хенри, когато с мълчаливото съгласие на французите, техните индиански съюзници избиват няколкостотин предали се британски войници и колонисти. Ловецът следотърсач Нати Бъмпо, заедно със своите приятели – индианци от племето мохикани – Чингачгук и неговият син Ункас участват в спасението на две сестри, дъщери на британския командир Мънроу. В края на романа Ункас загива от ръката на хурона Магуа, след като безуспешно се опитва да спаси по-голямата дъщеря Кора Мънроу. Повествованието завършва с думите на делауерския мъдрец Таменунд: „Бледоликите са господари на земята и денят на червенокожите още не е настъпил. Моите дни са се продължили твърде дълго. Сутринта аз видях синовете на Унамис щастливи и силни, ала преди да настъпи нощта, аз доживях да видя последния вожд от мъдрия род на мохиканите!“.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Илюстрация на Андреас Блох към норвежко издание от 1939 г.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Д-ръ Жеко Мариновъ“, 1939 г., превод от френски, 172 с.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Ст. Атанасовъ“, 194- г., 158 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, 1951 г., 392 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 17, 1956 г., 452 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1977 г., 432 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1984 г., 375 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Труд“, библиотека „Златни детски книги“ № 39, 2007 г., 224 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Хеликон“, 2019 г., 528 с.

Филмови екранизации

  • Last of the Mohicans (1912), с участието на James Cruze
  • The Last of the Mohicans (1920), с участието на Wallace Beery
  • The Last of the Mohicans (1932), с участието на Harry Carey
  • The Last of the Mohicans (1936) с участието на Randolph Scott и Bruce Cabot
  • Last of the Redmen (1947) с участието на Jon Hall и Michael O'Shea
  • Last of the Mohicans (1963) с участието на Jack Taylor, Jose Marco, Luis Induni и Daniel Martin
  • Последният мохикан (1992), с участието на Даниъл Дей-Люис

Външни препратки

ГЛАВА XXVIII

Племето или по-право полуплемето на делаварците, което тъй често споменаваме и чийто сегашен стан се намираше близо до временното селище на хуроните, можеше да събере приблизително толкова воини, колкото бяха и тези на хуроните. И те, както хуроните, последваха Монкалм в територията на английската корона и предприеха дълбоки набези в ловните предели на мохоките, при все че с характерната сдържаност на туземците отказаха помощта си, когато от нея имаше най-голяма нужда. Французите си обясняваха това неочаквано дезертьорство от страна на съюзниците си по няколко начина. Но според преобладаващото мнение те бяха постъпили така от уважение към стария договор, който едно време бе предоставил военна защита на шестте племена, и сега не изпитваха никаква охота да се бият срещу бившите си господари. Задоволиха се да заявят на Монкалм чрез пратениците му, със свойствената си индианска лаконичност, че томахавките им са се притъпили и че им е нужно време, за да ги наострят.

Тактичният командир на французите реши, че е по-разумно да има един бездеен приятел, отколкото чрез неуместна строгост да го превърне в открит враг.

Сутринта, когато Магуа поведе мълчаливия си отряд от селището на бобрите към гората, както вече описахме това, слънцето се издигна над делаварския стан и завари хората усърдно отдадени на дневните си задължения. Жените тичаха от колиба в колиба, като някои приготовляваха сутрешното ядене, другите се бяха заели с домакинска работа, а повечето се поспираха, за да разменят шепнешком по някое изречение с приятелките си. Воините се бяха разположили на групи и повече размишляваха, отколкото разговаряха, а когато изричаха по някоя и друга дума, вършеха това като хора, които добре претеглят мненията си. Между колибите се виждаха ловните им съоръжения, обаче никой не тръгваше на лов. Тук-там някои от воините, разглеждаха оръжията си с внимание, каквото рядко им отдаваха, когато не очакваха да се сблъскат с друг неприятел освен с горските зверове. От време на време очите на цялата група се отправяха в един и същи миг към една голяма и тиха колиба в центъра на селото, сякаш в нея се намираше предметът на общите им мисли.

В това време в най-отдалечения край на скалистото възвишение, отгдето почваше равнището на селото, внезапно се появи един човек. Той не носеше оръжие и украсата му служеше по-скоро да омекоти, отколкото да засили естествената суровост на строгото му лице. Когато делаварците го видяха, той се спря и направи жест на дружелюбие, като вдигна ръка към небето, а след това я сложи внушително на гърдите си. Жителите на селото отвърнаха на поздрава му с нисък приветствен шепот и със същите дружелюбни жестове го поканиха да се приближи. Окуражен от това, непознатият слезе от естествената скалиста площадка, където фигурата му беше ясно очертана срещу руменото утринно небе, и се отправи с достойнство към средата на селището. Докато той се приближаваше, не се чуваше друго освен дрънченето на леките сребърни украшения, с които бяха отрупани ръцете и шията му, и звънтенето на малките камбанки, които се виждаха по края на еленовите му мокасини. С любезни движения той поздравяваше мъжете, край които минаваше, без да обръща внимание на жените, подобно на човек, който в този момент смята тяхното благоволение за излишно. Като стигна до групата, в която, ако се съди по високомерните им лица, бяха събрани най-изтъкнатите вождове, непознатият се спря и тогава делаварците видяха, че застаналата права и енергична фигура беше добре познатият хуронски вожд Хитрата лисица.

Посрещнаха го сериозно, мълчаливо и предпазливо. Воините, които бяха отпред, се отдръпнаха настрани и направиха път на своя най-изкусен оратор, който говореше всички наречия на северните племена.

— Мъдрият хурон е добре дошъл между нас — каза делаварецът на макаско наречие. — Пристигнал е, за да яде сукоташ[1] със своите братя от езерата.

— Пристигнал е — повтори Магуа и сведе глава с тържественост на източен владетел.

Вождът протегна ръка и като хвана китката на другия, отново размениха приятелски поздрави. Тогава делаварецът покани гостенина в своята колиба, за да раздели с него сутрешната си закуска. Поканата бе приета. Двамата воини, придружени от трима-четирима от по-старите мъже, се отдалечиха спокойно, като оставиха съплеменниците си разкъсвани от желание да узнаят причините на това тъй необикновено посещение; обаче никой от тях не прояви ни най-малко нетърпение с движение или дума.

Разговорът, който се поведе през кратката и оскъдна закуска, беше крайно предпазлив и се отнасяше изключително до лова, в който напоследък Магуа бе взел участие. Би било невъзможно и за най-изискано възпитания човек да се преструва по-умело от домакините, които показаха, че смятат посещението му за нещо обикновено, макар всеки от присъствуващите да съзнаваше много добре, че то положително беше свързано с някаква тайна цел, която навярно имаше значение и за тях. Когато задоволиха глада си и жените раздигнаха паниците и кратунките, събеседниците започнаха да се готвят за изкусно изпитание на хитростта си.

— Лицето на моя велик канадски баща отново ли се е обърнало към своите хуронски деца? — запита делаварският оратор.

— Та кога е било иначе? — отвърна Магуа. — Той нарича хората ми „най-любими“.

Делаварецът кимна важно, за да покаже, че приема за истина това, което всъщност знаеше, че е лъжа, и продължи:

— Томахавките на твоите млади воини бяха много червени!

— Така е, но сега те са лъскави и тъпи, защото ингизите са мъртви, а делаварците са наши съседи.

С едно движение на ръката другият показа, че потвърждава това миролюбиво изказване и продължи да мълчи. Тогава като че ли Магуа изведнъж се сети за нещо, което му бе напомнено от загатването за клането, и запита:

— Създава ли затворничката ми неприятности на моите братя?

— Тя е добре дошла сред нас.

— Пътеката между селото на хуроните и делаварците е къса и открита; ако създава неприятности на моя брат, нека той я изпрати при нашите индианки.

— Тя е добре Дошла сред нас — отвърна делаварският вожд още по-натъртено.

Магуа помълча известно време, привидно безразличен към отказа, с който отвърнаха на усилията му да си възвърне Кора.

— Моите млади воини оставят ли място и на делаварците да ходят на лов из планините? — запита най-после той.

— Ленапците са господари на собствените си хълмове — отвърна малко високомерно другият.

— Това е добре. Справедливостта управлява червенокожите! Защо трябва да наострят томахавките и да вадят ножовете си едни срещу други? Нима бледоликите не са по-многобройни от лястовиците през сезона на цветята?

— Така, така! — възкликнаха едновременно двама-трима от слушателите.

Преди да продължи, Магуа почака малко, за да могат думите му да смекчат делаварците.

— Не са ли стъпвали в гората чужди мокасини? Не са ли подушили моите братя следи от краката на бледолики мъже?

— Нека моят канадски баща дойде — отвърна уклончиво другият. — Децата му са готови да го посрещнат.

— Когато великият вожд отива при индианците, той прави това, за да изпуши лулата си в техните вигвами. Хуроните също казват, че той е добре дошъл между тях. Но ингизите имат дълги ръце и крака, които никога не се изморяват. На моите млади мъже им се сторило, че са видели следи от ингизи близо до селото! на делаварците!

— Те няма да заварят ленапците заспали.

— Много добре. Воин, чието око е отворено, вижда и неприятелите си — каза Магуа, като-още веднъж измести въпроса, когато видя, че му е невъзможно да надвие предпазливостта на събеседника си. — Аз донесох дарове за моя брат. Неговото племе не тръгна на война, защото сметна, че това не е добро, но приятелите им се сетиха за тях.

След като изказа по този начин великодушните си намерения, хитрият вожд стана и важно показа подаръците си пред смаяните очи на домакините. Това бяха главно дребни украшения без особена стойност, ограбени от убитите жени от Уилиам Хенри. При разпределянето на тези дреболии ловкият хурон прояви не по-малко хитрост, отколкото при избора им. Най-ценните от тях даде на двамата най-видни воини, единият от които беше домакинът, подаръците на по-нискостоящите той придружи с такива добре подбрани и подходящи комплименти, че никой нямаше повод да бъде недоволен. Накратко, при тази церемония полезното и ласкателното бяха съчетани тъй сполучливо, че дарителят веднага успя да прочете в очите на онези, към които се обръщаше, въздействието на щедростта, изкусно смесена с хвалебствието.

Тази добре преценена и тактична маневра от страна на Магуа веднага даде резултат. Сериозността на делаварците отстъпи място на едно по-сърдечно чувство. Това можеше да се каже най-вече за домакина, който, след като с особено доволство погледа няколко минути щедрия дял от плячката, заговори със силно натъртване на думите:

— Моят брат е мъдър вожд. Той е добре дошъл.

— Хуроните обичат своите приятели делаварците — отвърна Магуа. — А и защо да не бъде така? Едно и също слънце ги гори, а след смъртта си праведните им мъже ще ходят на лов из едни и същи земи. Червенокожите трябва да бъдат приятели и да гледат с отворени очи белите хора. Не е ли подушил моят брат шпиони в гората?

Делаварецът, чието име можеше да се преведе с израза „Коравото сърце“, сега пропусна да прояви онази упоритост на характера си, която навярно му бе спечелила това многозначително название. Лицето му загуби строгия си вид и сега той благоволи да отговори по-пряко:

— Около стана ми са стъпвали чужди мокасини. Проследили са ги до моите колиби.

— Изпъди ли моят брат кучетата? — запита Магуа, без да намекне за предишните извъртания на вожда.

— Не трябва да се постъпва така. Чужденецът е винаги добре дошъл при децата на Ленапе.

— Чужденецът, но не и шпионинът.

— Нима ингизите ще изпратят жените си като шпиони? Не каза ли хуронският вожд, че в битката той е пленил и жени?

— Той не излъга. Ингизите изпратиха свои разузнавачи. Те бяха и в моите вигвами, но не намериха никой, който да ги посрещне благосклонно. След това избягаха при делаварците — защото, казват си те, делаварците са наши приятели, те отвърнаха сърцето си от своя канадски баща.

Този укор удари точно където трябваше. В едно по-цивилизовано общество Магуа можеше да си спечели славата на изкусен дипломат. Самите делаварци добре съзнаваха, че със своето неотдавнашно дезертьорство си бяха навлекли укорите на френските си съюзници и сега Магуа ги накара да почувствуват, че бъдещите им действия щяха да бъдат гледани с подозрение и недоверие. Нямаше нужда от дълбоко познаване на закона за причините и следствията, за да се предвиди, че подобно положение на нещата можеше да се окаже твърде неблагоприятно за бъдещите им начинания. Далечните им села, ловните им земи и стотици техни жени и деца заедно с голяма част от бойните им сили се намираха в границите на френските владения. Ето защо тези тревожни думи бяха посрещнати — както и целеше Магуа — с явно недоволство, ако не и със страх.

— Нека моят баща погледне лицето ми — каза Коравото сърце. — Той не ще види никаква промяна. Вярно, моите млади мъже не тръгнаха по пътеката на войната. Те тъгуваха, че не трябва да сторят това. Но те обичат и почитат великия бял вожд.

— Ще мисли ли той така, когато чуе, че най-големият му враг се намира в лагера на децата му; когато му кажат, че един свиреп ингизин пуши край огъня ви; когато разбере, че бледоликият, който е убил толкова негови приятели, се движи свободно между делаварците? Ха, моят велик канадски баща не е глупав!

— Къде е ингизинът, от когото делаварците се боят? — запита другият. — Кой е убил младите воини? Кой е смъртният враг на моя велик баща?

— Дългата карабина.

Делаварците се стреснаха, като чуха това добре познато име, и учудването им ги издаде; сега те за първи път научаваха, че човекът, който беше тъй добре известен между индианските съюзници на Франция, се намира в тяхна власт.

— Какво иска да каже с това моят брат? — запита Коравото сърце с глас, в който прозвуча смайване, несъотвествуващо на обичайната сдържаност на племето му.

— Един хурон никога не лъже — отвърна хладно Магуа като облегна глава на стената на колибата и дръпна леката си дреха върху почернелите си гърди. — Нека делаварците преброят пленниците си — те ще намерят един, чиято кожа не е нито бяла, нито червена.

Последва дълго мълчание; всички се замислиха. Вождът се отдели с другарите си на съвещание, като изпрати да повика и някои други от по-видните мъже на племето. Докато воините влизаха един подир друг, всеки на свой ред научаваше важната новина, съобщена току-що от Магуа. Всички я посрещнаха с учудване и с обичайното си ниско гърлено възклицание. Вестта се понесе от уста на уста, докато най-после целият лагер бе обхванат от силно вълнение. Жените оставяха работата си, за да уловят някоя и друга дума, непредпазливо изречена от воините, събрали се на съвещание. Момчетата напускаха игрите, вмъкваха се безстрашно между бащите си и ги поглеждаха удивено и любопитно, когато чуваха кратките възклицания, с които те свободно изразяваха учудването си от дързостта на омразния им враг. Всички изоставиха работата си и прекъснаха всякакви занимания, за да проявят открито чувствата си по свойствения за племето начин.

Когато възбудата се поуталожи, старите мъже се събраха, за да обмислят сериозно какво подобава да се направи за честта и безопасността на племето при тези тъй деликатни и трудни обстоятелства. Докато ставаше всичко това, сред общия смут Магуа не само че остана на мястото си, но дори продължи да седи в същото положение, което бе заел в началото, облегнат до стената на колибата — тъй невъзмутим и безучастен на вид, сякаш резултатът ни най-малко не го интересуваше. Но от бдителните му очи не убягна ни едно указание за бъдещите намерения на домакините му. Тъй като отлично познаваше природата на хората, кои го имаше насреща си, той предугаждаше всяка предприета от тях мярка. Дори може да се каже, че в много случаи знаеше намеренията им, преди още самите те да ги бяха осъзнали.

Съвещанието на делаварците беше кратко. Когато то свърши, общото суетене показа, че веднага щеше да последва тържествено и официално събрание на цялото племе. Тъй като подобни събрания ставаха рядко и се свикваха само при най-важни случаи, хитрият хурон, който продължаваше да седи настрани като коварен и мрачен наблюдател на развиващите се действия, сега разбра, че всички интересуващи го въпроси щяха да бъдат окончателно разрешени. Ето защо той напусна колибата и се запъти мълчаливо към мястото сред селището, където воините бяха започнали да се събират.

Измина може би половин час, докато всички делаварци, включително жените и децата, заеха местата си. Причина за забавянето бяха тържествените приготовления, които се смятаха за необходими при това тъй важно и необикновено съвещание. Но когато слънцето се изкачи над върховете на планината, сред чиито пазви делаварците бяха построили стана си, повечето от тях бяха вече седнали. Светлите му лъчи, които се показваха между върховете на дърветата, заобикалящи височината, падаха върху едно сериозно, внимателно и силно заинтересувано множество. Присъствуваха малко повече от хиляда души.

Сред едно тъй сериозно индианско събрание никога не ще срещнете нетърпеливец, който, за да спечели отличие и слава, въвлича слушателите си в прибързано и може би неблагоразумно разискване. Подобна дръзка и неразумна постъпка би обрекла самонадеяния оратор на пълна несполука. Само най-възрастните и най-опитните мъже имаха право да разкрият пред народа подлежащия на обсъждане въпрос. И докато някой от тях не сметнеше за необходимо да предложи нещо, никакви военни подвизи, никакви природни дарби, никаква ораторска слава не можеха да оправдаят и най-незначителното прекъсване на мълчанието. При сегашния случай възрастният воин, който имаше изключително право да говори, мълчеше, очевидно подтиснат от сериозността на въпроса. Забавянето вече бе надвишило твърде много определеното време за размишление, което обикновено предшествува индианските събрания, но дори и най-малкото момче не си позволяваше да прояви признак на нетърпение или учудване. От време на време някои очи се вдигаха от земята, където повечето бяха приковали погледите си, и се отправяха към една определена колиба, различаваща се от останалите само по особените грижи, които бяха положени, за да я защитят от природните стихии.

Най-после се чу онзи особен нисък шепот, който обикновено раздвижва тълпата, и един общ подтик накара цялото племе да се изправи на крака. В този момент вратата на въпросната колиба се отвори и от нея излязоха трима души, които бавно се приближиха до мястото на събранието. И тримата бяха възрастни, даже по-възрастни от най-старите измежду присъствуващите, но човекът, който вървеше в средата, подпиран от другарите си, беше на такава възраст, каквато рядко се случва човешко същество да достигне. Фигурата му, някога висока и права като кедър, сега бе превита под тежестта на повече от един век. Той вече нямаше леката, гъвкава стъпка на индианец, а се тътреше бавно и изминаваше измерителния си път сантиметър по сантиметър. Тъмното му набръчкано лице контрастираше странно и рязко с дългите бели кичури, които се стелеха гъсто по раменете му, и показваха, че бяха изминали десетки години, откакто са били подстригвани за последен път.

Облеклото на този патриарх — защото поради дълбоката си старост, популярността си и влиянието си сред племето той наистина можеше да бъде наречен така — беше богато и внушително, макар че наподобяваше простата носия на племето. Дрехата му беше от най-фина щавена кожа, върху която бяха изобразени с йероглифи различни бойни подвизи, извършени през отдавна минали времена. Гърдите му бяха обсипани с медали, някои от масивно сребро, а един или два дори от злато. Това бяха подаръци, които беше получил през дългия си живот от различни християнски владетели. На ръцете и над глезените си той носеше златни гривни. На главата му, по която косата бе оставена да расте свободно, тъй като отдавна бе напуснал военното поприще, имаше нещо като металическа диадема, отрупана с големи и малки блестящи украшения. Те трепкаха сред лъскавите оттенъци на три надвесени надолу черно боядисани щраусови пера, които контрастираха с белоснежните му коси. Томахавката му бе цялата от сребро, а дръжката на ножа му блестеше като рог от масивно злато.

Веднага след първите възклицания на удоволствие и вълнение, предизвикани от внезапната поява на тази дълбоко уважавана личност, името Таменунд се понесе шепнешком от уста на уста. Магуа често беше слушал името на този мъдър и справедлив делаварец, чиято слава беше толкова голяма, та дори се вярваше, че той притежава рядката дарба да влиза в тайна връзка с Великия дух. Това накара хуронския вожд да излезе пред тълпата, за да може да види по-отблизо чертите на човека, чието решение щеше да окаже голямо влияние върху плановете му. Очите на стареца бяха затворени, сякаш изморени от дългото наблюдаване на себелюбивите прояви на човешките страсти. Цветът на кожата му се различаваше от цвета на повечето от хората около него, тъй като беше с по-богат и по-тъмен оттенък. Това се дължеше на тънките и заплетени линии, образуващи сложни, но красиви фигури, татуирани почти по цялото му тяло. Хуронът бе застанал отпред; старецът мина покрай него, без да го забележи, и като се облягаше на двамата достопочтени придружители, продължи пътя си към издигнатото място, където се бе събрало множеството, и там седна посред племето си с кралско достойнство и бащински вид.

Нищо не можеше да надмине благоговението и обичта, с които народът посрещна неочакваното посещение на човека, който принадлежеше по-скоро на другия свят, отколкото на този. След подобаващо за случая мълчание главните вождове се изправиха, приближиха се до патриарха и сложиха с благоговение ръцете му върху главите си, очевидно за да изпросят благословията му. По-младите мъже се задоволиха да докоснат дрехата му или просто да се приближат до него, за да вдъхнат обаянието, излъчвано от този тъй стар, тъй справедлив и тъй доблестен човек. Това дръзнаха да направят само най-знатните измежду младите воини; голямото множество се смяташе достатъчно щастливо да гледа тази толкова обичана и тъй дълбоко почитана фигура. След тези прояви на любов и уважение вождовете отново се върнаха на местата си и над цялото селище се възцари мълчание.

След малко неколцина от по-младите мъже, на които един от възрастните придружители на Таменунд бе дал шепнешком наставления, се изправиха, отделиха се от тълпата и влязоха в колибата, която — както вече отбелязахме — през цялата сутрин бе предмет на голямо внимание. След няколко минути те се появиха отново, като водеха тия, които щяха да бъдат съдени и които бяха причина за тържествените приготовления. Тълпата се раздели и направи пътека: когато групата влезе, тя отново се съедини и образува широк пояс от гъсто струпани хора, наредени в полукръг.

Бележки

[1] Сукоташ — ядене от натрошена царевица и фасул. Употребява се и от белите. Б.пр.