Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории за Кожения чорап (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last of the Mohicans, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (31 юли 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Фенимор Купър, ПОСЛЕДНИЯТ МОХИКАН

Преводач НЕЛИ ДОСПЕВСКА

Художник СТОИМЕН СТОИЛОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор СНЕЖАНА БОШНАКОВА

Библиотечно оформление Стефан Груев

АМЕРИКАНСКА. IV ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 2,22 лв.

ДИ „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, 1984. ДП „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

Статия

По-долу е показана статията за Последният мохикан от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Джеймс Фенимор Купър. За едноименния филм вижте Последният мохикан (филм).

Последният мохикан
The Last of the Mohicans: A Narrative of 1757
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
Други именаПовествование за 1757
АвторДжеймс Фенимор Купър
Създаване1826 г.
САЩ
Първо издание1826 г.
САЩ
ИздателствоH.C. Carey & I. Lea
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман, исторически роман
Видроман
ПоредицаКоженият чорап
ПредходнаЛовецът на елени
СледващаСледотърсача
Последният мохикан в Общомедия

„Последният мохикан“ (на английски: The Last of the Mohicans) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1826 г. от американското издателство „H.C. Carey & I. Lea“.

Сюжет

Събитията в романа се развиват в британската колония Ню Йорк, през август 1757 г., в разгара на Френската и индианска война. Част от романа е посветена на събитията след атаката на форт Уилям Хенри, когато с мълчаливото съгласие на французите, техните индиански съюзници избиват няколкостотин предали се британски войници и колонисти. Ловецът следотърсач Нати Бъмпо, заедно със своите приятели – индианци от племето мохикани – Чингачгук и неговият син Ункас участват в спасението на две сестри, дъщери на британския командир Мънроу. В края на романа Ункас загива от ръката на хурона Магуа, след като безуспешно се опитва да спаси по-голямата дъщеря Кора Мънроу. Повествованието завършва с думите на делауерския мъдрец Таменунд: „Бледоликите са господари на земята и денят на червенокожите още не е настъпил. Моите дни са се продължили твърде дълго. Сутринта аз видях синовете на Унамис щастливи и силни, ала преди да настъпи нощта, аз доживях да видя последния вожд от мъдрия род на мохиканите!“.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Илюстрация на Андреас Блох към норвежко издание от 1939 г.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Д-ръ Жеко Мариновъ“, 1939 г., превод от френски, 172 с.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Ст. Атанасовъ“, 194- г., 158 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, 1951 г., 392 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 17, 1956 г., 452 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1977 г., 432 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1984 г., 375 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Труд“, библиотека „Златни детски книги“ № 39, 2007 г., 224 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Хеликон“, 2019 г., 528 с.

Филмови екранизации

  • Last of the Mohicans (1912), с участието на James Cruze
  • The Last of the Mohicans (1920), с участието на Wallace Beery
  • The Last of the Mohicans (1932), с участието на Harry Carey
  • The Last of the Mohicans (1936) с участието на Randolph Scott и Bruce Cabot
  • Last of the Redmen (1947) с участието на Jon Hall и Michael O'Shea
  • Last of the Mohicans (1963) с участието на Jack Taylor, Jose Marco, Luis Induni и Daniel Martin
  • Последният мохикан (1992), с участието на Даниъл Дей-Люис

Външни препратки

ГЛАВА XI

За желаната почивка индианецът бе избрал един от онези стръмни хълмове с пирамидална форма, които много приличат на надгробни могили и които много често се срещат в американските долини. Въпросният хълм беше висок и стръмен. Върхът му беше плосък както обикновено, но един от склоновете му бе извънредно стръмен. Той нямаше никакви други преимущества като място за почивка освен височината и формата си, поради които беше удобен за отбрана и изключваше всякаква възможност за изненади. Тъй като Хейуърд не очакваше вече помощ, защото времето и разстоянието правеха това мъчно допустимо, той наблюдаваше тези незначителни особености без интерес и полагаше усилия да утеши и ободри своите спътнички. Оставиха конете да хрупат клонките на дърветата и храстите, растящи по билото на хълма, а под сянката на един бук, чиито клони образуваха свод над главите на пътниците, сложиха остатъците от провизиите си.

Въпреки че вървяха бързо, един от индианците бе успял да убие със стрелата си едно заблудило се сърне и чак до тук търпеливо бе носил на раменете си по-хубавите късове от месото му. Без участие на кулинарното изкуство той и другарите му се заеха веднага да тъпчат храна в устата си. Магуа, потънал в дълбоки мисли, седеше настрани самичък, без да участвува в този отвратителен пир.

Тази въздържаност, тъй необикновена за един индианец, когато има възможност да утоли глада си, привлече вниманието на Хейуърд. Искаше му се да вярва, че хуронът размишлява върху най-ловкия начин, по който би могъл да се изплъзне от бдителността на другарите си. За да помогне на плановете му с някое свое внушение и да засили изкушението, той стана от мястото си под бука и отиде уж случайно там, където бе седнал Лисицата.

— Не остави ли Магуа слънцето да пече прекалено много лицето му, за да избегне опасността от канадците? — запита той, като че вече никак не се съмняваше в добрите отношения, които се бяха установили между тях. — И няма ли командирът на Уилиам Хенри да бъде по-доволен, ако види дъщерите си, преди да е изминала една нощ, която би могла да го ожесточи поради отсъствието им и да го направи по-малко щедър в наградата си?

— Нима бледоликите обичат децата си по-малко сутрин, отколкото вечер? — запита хладно индианецът.

— Нищо подобно — отвърна Хейуърд, който бързаше да поправи грешката си, ако наистина бе направил такава. — Понякога белият човек може да забрави къде са погребани прадедите му и дори това става често; има случаи, когато той престава да си спомня за тези, които би трябвало да обича и за които е обещал да се грижи, но любовта на един родител към детето му никога не умира.

— Меко ли е сърцето на белокосия вожд и мисли ли за бебетата, които са му родили неговите жени? Той е суров към войниците си и очите му са от камък!

— Към мързеливите и лошите е строг, но към трезвите и примерните е справедлив и човечен командир. Виждал съм много нежни и грижливи родители, но никога не съм срещал човек с толкова меко сърце към детето си. Ти, Магуа, си виждал белокосия вожд само пред войниците му, но аз съм виждал очите му да плуват в сълзи, когато говори за децата си, които сега са в твоя власт!

Хейуърд замълча, тъй като не знаеше как да си обясни особения израз, който проблесна по червеникавото лице на внимателно слушащия индианец. Отначало изглеждаше, че мисълта за обещаната награда проблесна в ума му, особено докато слушаше за бащината любов, която щеше да му я осигури. Но когато Дънкън продължи да говори, изражението му стана тъй свирепо и злорадо, че човек не можеше да не усети, че то произтича от някаква страст, по-тъмна и по-грозна от алчността.

— Вървете — каза хуронът, като в миг подтисна издайническото чувство и го замести с мъртвешко спокойствие, — вървете при тъмнокосата девойка и й кажете, че Магуа иска да й говори. Бащата не ще забрави това, което дъщерята обещае.

Като помисли, че с тези думи индианецът иска ново потвърждение за обещаните подаръци, Дънкън се запъти бавно и неохотно към сестрите, които почиваха след уморителното пътуване, за да говори с Кора.

— Вие разбирате какви са желанията на индианеца — каза той в заключение, докато я водеше към мястото, където я очакваха — и трябва да бъдете щедра в обещанията си за барут и одеяла. Ракията обаче е най-ценена от хора като него. А няма да сбъркате, ако прибавите някой дар и от себе си, като го направите с любезността, която така умеете да проявявате. Помнете, Кора, че от вашето присъствие на духа и изобретателността ви зависи до известна степен дори животът ви, както и този на Алиса.

— И вашият, Хейуърд.

— Моят е без значение; той е отдаден на отечеството ми и представлява плячка, която може да бъде грабната от всеки враг, способен да стори това. Нямам баща да ме очаква и само малцина приятели ще оплакват една участ, която сам съм си навлякъл с неутолимата младежка жажда за отличия. Но да мълчим — ето ни близо до индианеца. Магуа, девойката, с която желаеш да говориш, е тука.

Индианецът се надигна бавно от мястото си и в продължение почти на една минута стоя безмълвен и неподвижен. След това даде на Хейуърд знак с ръка да се оттегли, като каза хладно:

— Когато един хурон говори с жена, хората от племето затварят ушите си.

Тъй като Дънкън все още се помайваше, сякаш не искаше да се подчини, Кора каза със спокойна усмивка:

— Хейуърд, вие чухте, нали? Деликатността ви трябва да ви принуди да се оттеглите. Идете при Алиса и я утешете с отново събудените ни надежди.

Тя почака, докато той се отдалечи, тогава се обърна към туземеца и с женско достойнство в гласа и държането каза:

— Какво иска да каже Лисицата на дъщерята на Мънроу?

— Чуйте — каза индианецът, като сложи здраво ръка върху рамото й, сякаш искаше да привлече цялото й внимание върху думите си. Спокойно, но с твърдост като неговата Кора се изтръгна от ръката му.

— Магуа се роди и израсна като вожд и воин между червените хурони, които живееха край езерата. Той бе видял слънцето на двадесет лета да стопява снеговете на двадесет зими и да кара водите им да текат в потоци, преди да бе видял бледолик човек. Тогава той беше Щастлив! След това неговите канадски бащи дойдоха в горите и го научиха да пие огнена вода и той стана нехранимайко. Хуроните го прогониха от мястото, където бяха гробовете на прадедите му, и го преследваха, както се преследва бизон. Той забягна надолу към бреговете на езерата и като тръгна по реката, стигна до „Града на топовете“. Там той гонеше дивеч и ловеше риба, докато хората отново го прокудиха към горите, в ръцете на неприятелите му. Вождът, който бе роден хурон, най-после стана прост воин между мохоките.

— Нещо подобно съм чувала и по-рано — каза Кора, като забеляза, че той се спря, за да подтисне накипелите чувства, които бяха започнали да пламтят твърде буйно при спомена за нанесените му обиди.

— Виновен ли е Лисицата, че главата му не е от камък? Кой му даде огнената вода? Кой го направи подлец? Бледоликите — хората с вашия цвят!

— Нима аз трябва да отговарям за това, че съществуват безразсъдни и безнравствени хора, чийто цвят на кожата прилича на моя? — спокойно запита Кора възбудения дивак.

— Не, Магуа е мъж и не е глупак. Такива като вас никога не отварят уста за огнената вода: Великия дух ви е дал мъдрост!

— Какво мога да сторя или да кажа, за да облекча нещастията ти, а да не говорим за грешките ти?

— Чуйте! — повтори индианецът, като отново придоби сериозен вид. — Когато неговите английски и канадски бащи изровиха брадвичката, Лисицата тръгна на война с мохоките, против своето собствено племе. Бледоликите изпъдиха червенокожите от местата, където те ходеха на лов, и сега, когато се сражават, предвожда ги бял човек. Старият вожд край Хорикън, вашият баща, беше начело на нашия боен отряд. Той казваше на мохоките: „Правете това и правете онова“ — и те го слушаха. Той издаде наредба: Ако някой индианец пие огнена вода и влезе във вигвамите на неговите воини, това да не се забравя. Магуа сглупи: той отвори уста и парливото питие го накара да влезе в дървената хижа на Мънроу. И какво стори тогава белокосият? Нека дъщеря му каже.

— Той не забрави думите си и направи това, което беше справедливо, като наказа виновния — каза неустрашимата девойка.

— „Справедливо“! — повтори индианецът, като хвърли косо страшно свиреп поглед към спокойната Кора. — Справедливо ли е да направиш зло и след това да наказваш за него? Магуа не беше на себе си. Огнената вода действуваше и говореше вместо него, но Мънроу не повярва това. Тогава вождът на хуроните бе завързан пред очите на всички бледолики воини и го биха като куче.

Кора мълчеше, тъй като не знаеше как да извини тази неразумна строгост на баща си по достъпен за индианеца начин.

— Погледнете! — продължи Магуа, като дръпна тънката басма, която едва закриваше нашарените му гърди. — Тук има белези от ножове и куршуми — един воин може да се гордее пред племето си с тях; но белокосият остави на гърба на хуронския вожд такива следи, които той трябва да крие като жена под пъстрия плат на бледоликите.

— А аз мислех — подхвана Кора, — че индианският воин е търпелив и че духът му не чувствува и не познава болките, които тялото му понася.

— Когато чипевасците[1] вързаха Магуа за позорния стълб и му нанесоха тази рана — каза Лисицата, като сложи пръст на един дълбок белег, — хуронът се изсмя в лицата им и им каза, че само жените удрят тъй леко. Духът му тогава беше в облаците. Но когато усети ударите на Мънроу, духът му лежеше под брезата. Духът на един хурон никога не се опива и никога нищо не забравя!

— Но той може да бъде успокоен. Ако баща ми се е отнесъл така несправедливо към тебе, ти му покажи как един индианец може да прощава обидите и му върни дъщерите. Ти чу от майор Хейуърд …

Магуа поклати глава, забранявайки да му повтарят предложенията, които толкова презираше.

— Какво желаеш да получиш? — продължи Кора след мъчително мълчание, през време на което у нея все повече и повече се затвърдяваше убеждението, че прекалено смелият и възторжен Дънкън е бил жестоко измамен от хитростта на дивака.

— Това, на което един хурон държи — добро за добро и зло за зло.

— Значи за нанесената ти от Мънроу обида ти искаш да отмъстиш на неговите беззащитни дъщери? Няма ли да постъпиш по-мъжествено, ако се явиш пред него и потърсиш удовлетворение като воин?

— Ръцете на бледоликите са дълги, а ножовете им остри! — отвърна дивакът със злорад смях. — Защо трябва Лисицата да отива между пушките на воините, когато той държи духа на бледоликия в ръцете си?

— Разкрий намеренията си, Магуа — каза Кора, като се мъчеше да говори спокойно. — Ще ни заведеш като пленници в гората ли, или си намислил някое още по-страшно зло? Няма ли за тебе награда? Не съществува ли начин, по който да изтрием обидата и да смекчим сърцето ти? Освободи поне моята нежна сестра и излей всичката си злоба само върху мене. Запази я и се сдобий с богатство, а задоволи мъстта си с една-единствена жертва. Загубата и на двете му дъщери може да заведе стария човек в гроба. Нима това ще бъде удовлетворение за Лисицата?

— Чуйте! — каза отново индианецът. — Светлооката може да се върне при езерото Хорикън и да разправи на стария вожд какво е станало, ако тъмнокосата се закълне във Великия дух на прадедите си, че няма да излъже.

— Какво трябва да обещая? — запита Кора, като все още поддържаше скрито надмощие над свирепия туземец със своето спокойствие и женско достойнство.

— Когато Магуа напусна племето си, дадоха жена му на друг вожд. Сега той се сдобри с хуроните и ще се върне при гробовете на прадедите си на брега на Голямото езеро. Нека дъщерята на английския вожд го последва и заживее във вигвама му завинаги.

Колкото и противно да беше това предложение, Кора успя да подтисне силното си отвращение и запази достатъчно самообладание, за да отговори, без да прояви слабост.

— Приятно ли ще бъде на Магуа да заведе във вигвама си една жена, която не обича, която е от друго племе и цветът на кожата й не е като неговия? По-добре ще е той да вземе златото на Мънроу и с подаръците си да купи сърцето на някоя хуронска девойка.

В продължение почти на една минута индианецът не отговори нищо. Той само отправяше такива пламтящи погледи към Кора, че тя наведе засрамено очи, защото за пръв път се обръщаха към нея с изражение, което никоя непорочна жена не би могла да понесе. Докато тя се терзаеше вътрешно, Магуа отговори с най-голямо злорадство:

— Още когато ударите пареха гърба на хурона, той знаеше къде да намери жена, която да почувствува болката им. Дъщерята на Мънроу ще бъде тази, която ще вади за него вода от кладенеца, ще копае царевицата му и ще готви дивеча му. Тялото на белокосия ще спи при топовете, но сърцето му ще е там, където Лисицата може да го достигне с ножа си.

— Чудовище! Ти напълно заслужаваш името си! — извика Кора в неудържим порив на възмущение. — Само един дявол може да измисли такова отмъщение! Но ти надценяваш силата си. Вярно, ти ще държиш в ръцете си сърцето на Мънроу, но то ще се противопостави и на най-голямата ти злоба!

Индианецът отвърна на това дръзко предизвикателство с ужасна усмивка, която показваше, че е непоколебим в решението си. После и направи знак с ръка да си върви, като че бе решил да приключи разговора завинаги. Кора, която вече съжаляваше за невъздържаността си, бе длъжна да се подчини, тъй като Магуа веднага стана от мястото си и се приближи до лакомите си другари. Хейуърд се втурна към развълнуваната девойка и я запита за резултата от разговора, който бе наблюдавал отдалеч със силно любопитство. Но понеже не искаше да тревожи Алиса, тя избягна да му отговори направо и само външният й вид показваше пълния и неуспех, а неспокойният й поглед следеше зорко и най-малките движения на поробителите.

На многократните и нетърпеливи въпроси на сестра си относно тяхната съдба тя отговори само като посочи групата тъмнокожи и обладана от вълнение, което не можеше да подтисне, тя промълви, притискайки Алиса до гърдите си:

— Там! Там! Прочети съдбата ни в очите им. Ще видим! Ще видим!

Този жест и промълвеното от Кора със задавен глас говореха по-красноречиво от всякакви думи и бързо привлякоха вниманието на другарите й към мястото, където бяха приковани очите й с такова напрежение, което можеше да се породи само от съзнанието, че животът им виси на косъм. Когато стигна до групата на диваците, които се бяха натъпкали с отвратителното си ядене и сега се излежаваха по земята, изпълнени с животинско доволство, Магуа започна да говори с цялото достойнство на индиански вожд. Първите думи, които той изрече, накараха червенокожите да се изправят и да го изслушат с внимание и уважение. Хуронът говореше на родното си наречие, а пленниците, които бяха зорко следени да стоят в обсега на томахавките на туземците, можеха да отгадаят смисъла на разпалената реч на Магуа само по многозначителните движения, с които един индианец винаги придружава красноречието си.

Отначало думите, както и жестовете на Магуа изглеждаха спокойни и обмислени. След като успя да събуди достатъчно вниманието на другарите си, той на няколко пъти показваше към големите езера и това накара Хейуърд да предположи, че дивакът говори за земята на прадедите им и за далечното им племе. От време на време от устата на слушателите му се изплъзваха одобрителни възгласи. Диваците изричаха своето изразително „хъх“ и се поглеждаха един друг в пълно съгласие с говорителя. Лисицата беше ловък и знаеше как да използува преимуществата си. Сега той говореше за дългия и мъчителен път, който бяха поели, след като бяха напуснали обширните си земи и хубавите си села, за да дойдат да се бият с неприятелите на канадските бащи. Той изреди отделните воини, техните достойнства, заслугите им към племето, раните им и броя на скалповете, които бяха придобили. Когато споменаваше някой от присъствуващите (а хитрият индианец не пропусна нито един), тъмното лице на поласкания индианец светваше от възторг и той дори не се поколебаваше да подчертае с жестове и възклицания истинността на думите на Магуа. След това гласът на говорещия притихна и изгуби високия си, тържествен тон, с който изброяваше успехите и победите им. Той описа водопада Глен, непристъпността на скалистия му остров с неговите пещери, безброй прагове и водовъртежи. След това спомена името на Дългата карабина и замлъкна, а гората в подножието на хълма прокънтя от ехото на силния и продължителен крясък, с който бе посрещнато това омразно име. Той посочи към младия пленен офицер и описа смъртта на любимия им другар, който бе блъснат в пропастта от неговата ръка. После не само спомена за участта на този, който, провиснал между небето и земята, представляваше такава ужасна гледка за цялата банда, но като се хвана за клоните на едно дърво, възпроизведе страхотните му мъки, твърдостта и смъртта му; сетне повтори набързо начина, по който всеки един от другарите им бе загинал, като не пропусна да намекне за тяхната смелост и за най-изтъкнатите им добродетели. Когато разказът за тези случки завърши, гласът му отново се промени и стана жаловит и сякаш музикален със своите ниски, гърлени тонове. Сега той говореше за жените и децата на убитите, за нищетата им, за страданията им — както физически, така и морални; за това, че сега са далеч, и най-после за обидите, които очакват отмъщение … Сетне, като издигна внезапно глас, който прокънтя със страхотна сила, той завърши:

— Нима хуроните са кучета, та да понасят всичко това? Кой ще каже на жената на Меноугуа, че скалпът му е при рибите и че племето му не е отмъстило! Кой ще посмее да срещне майката на Васаватими — тази горда жена — и да й покаже чистите си, неокървавени ръце? Какво ще отговорим на старците, когато ни запитат за скалпове, а ние нямаме дори и косъм от главата на някой белокож, за да им покажем? Жените ще ни сочат с пръст. Черно петно лежи върху имената на хуроните и то трябва да бъде измито с кръв!

Гласът му бе заглушен от гневните викове, които се понесоха във въздуха, сякаш в гората се намираше не една малка банда от диваци, а цяло племе. През време на речта пленниците, които най-много се интересуваха от нея, лесно отгатваха значението й по израза на лицата на индианците, към които бе отправена. Те отвръщаха на неговите жалби и тъга със съчувствие и скръб; посрещаха подканванията му с жестове на потвърждение, а хвалбите му — с дивашко ликуване. Когато говореше за смелост, в погледите им светваше твърдост и отзивчивост; когато припомняше обидите им, в очите им пламваше гняв; когато споменаваше за подигравките на жените, те навеждаха засрамено глави; но когато им посочи средствата за отплата, той засегна струна, която никога не престава да трепти в гърдите на един индианец. При първото загатване, че отмъщението е близко, всички диваци скочиха на крака като един човек, изразявайки яростта си с бесни викове, и се впуснаха вкупом върху пленниците с извадени ножове и вдигнати томахавки. Хейуърд се хвърли между сестрите и първия от индианците и го сграбчи с такава отчаяна сила, че за момент го възпря. Тази неочаквана съпротива даде време на Магуа да се намеси. С разпалени думи и бързи ръкомахания той отново привлече вниманието на бандата към себе си. С език, който бе най-подходящ за случая, Лисицата отклони другарите си от намерението им и ги подкани да продължат мъките на своите жертви. Предложението му бе прието с одобрителни възгласи и бе изпълнено с бързината на мисълта.

Двама силни индианци се нахвърлиха върху Хейуърд, а трети се зае да връзва бездейния псалмопевец. Но нито един от пленниците не се предаде без отчаяна, макар и безплодна борба. Дори Дейвид събори нападателя си на земята и едва след като се справиха с него, индианците можаха да насочат вниманието си към Хейуърд. Те го завързаха към ствола на дървото, на чиито клони Магуа бе възпроизвел смъртта на хурона. Когато младият офицер се съвзе, пред очите му се разкри гледка, която го убеди, че същата участ чака всекиго от тях. Надясно от него беше Кора в подобно на неговото положение. Тя беше бледа и развълнувана, но съсредоточеният й поглед продължаваше да следи действията на враговете им. Наляво Алиса бе привързана за един бор с гъвкави ракитови пръчки, които поддържаха нежното й тяло да не се отпусне на земята, тъй като треперещите и крака не я държаха. Ръцете и бяха сключени за молитва, но вместо към небето погледът и блуждаеше с детинска безпомощност към Дънкън. Дейвид се беше борил и това сега го караше да мълчи и да размишлява дали тази негова необикновена проява беше уместна.

Отмъщението на хуроните взе нова насока. Те се готвеха да го извършат с онази дивашка изобретателност, която им бе станала свойствена от дълговековно практикуване. Неколцина събираха съчки и клони, за да накладат огън; един сечеше борови трески, които щяха да запалят, за да мушкат с тях телата на пленниците си; други пък навеждаха към земята върховете на две малки дървета, за да вържат за клоните им ръцете на Хейуърд. Но Магуа търсеше още по-пълно и по-злобно удовлетворение на своята мъст.

Докато по-грубите от бандата приготовляваха пред очите на пленниците описаните вече добре познати дивашки средства за мъчение, той се приближи до Кора и с най-злобно изражение на лицето си й показа съдбата, която скоро я очакваше.

— Ха! — прибави той. — Какво ще каже дъщерята на Мънроу? Главата й е твърде хубава, за да лежи на възглавница във вигвама на Лисицата; по-добре ли ще е за нея да се търкаля по този хълм и да служи за играчка на вълците?

— Какво иска да каже това чудовище? — запита удивеният Хейуърд.

— Нищо! — отвърна твърдо девойката. — Той е дивак, груб и неук дивак, и не знае какво върши. Нека се опитаме с предсмъртния си дъх да изпросим от него прошка и разкаяние.

— „Прошка!“ — повтори като ехо разяреният хурон, който в яда си не разбра значението на думите й. — Паметта на един индианец е по-дълга от ръцете на бледоликите, а милостта му по-малка от справедливостта им! Кажи, да изпратя ли русокосата при баща й и ще последваш ли ти Магуа край големите езера, за да му носиш вода й да го храниш с царевица?

Кора му направи знак с глава да се маха, обладана от отвращение, което не можеше да сдържа.

— Остави ме! — каза тя с твърдост, която възпря за миг диващината на индианеца. — Ти внасяш горчивина в молитвите ми, заставаш между мене и бога!

Но въздействието, което думите и оказаха на червенокожия, скоро премина и той продължи да сочи към Алиса с дразнеща ирония.

— Погледни! Детето плаче! Още е толкова млада, за да умре. Изпрати я при Мънроу да глади побелялата му коса и да поддържа живота в гърдите на стария човек.

Кора не можа да подтисне желанието да погледне към по-малката си сестра, в чиито очи прочете умоляващия израз, който изявяваше естественото й желание да живее.

— Какво казва той, скъпа Кора? — запита с разтреперан глас Алиса. — Споменава, че ще ме изпрати при татко ли?

В продължение на много минути по-голямата сестра гледаше по-малката и лицето й изразяваше силни и противоречиви чувства. Най-после тя заговори; спокойният й и уверен глас бе изчезнал и сега в тона й звучеше майчинска нежност:

— Алиса — каза тя, — хуронът предлага живот и на двете ни — не, не само на двете, предлага да върне Дънкън, нашия безценен Дънкън, а също и тебе — да ви върне при приятелите ни … при баща ни … при нашия отчаян, осиротял баща, ако аз преклоня тази пламенна упорита моя гордост и се съглася …

Гласът й се задуши и тя скръсти ръце и погледна нагоре, сякаш търсеше в мъката си помощ от вечната мъдрост.

— Продължавай — извика Алиса, — да се съгласиш с какво, скъпа Кора? О, защо не беше направил някакво предложение на мене! Да те спася, да зарадвам стария ни баща, да върна Дънкън към живот, с каква радост бих умряла за всичко това!

— Да умра! — повтори Кора с по-спокоен и по-твърд глас. — Това би било лесно. Може и другото да не е по-мъчно. Той иска от мене — продължи тя с глас, който притихваше под тежестта на дълбокото съзнание за унизителността на предложението, — иска да го последвам в пущинака, да отида в селището на хуроните, да остана там — накратко — да му стана жена! Кажи, Алиса, мило дете, моя любима сестра! И вие, майор Хейуърд, помогнете на моя слаб разсъдък с вашия съвет. Трябва ли да откупя живота с такава жертва? Ти, Алиса, би ли получила спасението си от ръцете ми на такава цена? Ами вие, Дънкън? Посъветвайте ме, научете ме и двамата какво да правя. Предоставям се напълно на вас.

— Да се съглася! — каза удивеният и възмутен младеж. — Кора! Кора! Вие се подигравате с нещастието ни! Не споменавайте вече това ужасно условие. Дори самата мисъл за него е по-лоша и от най-страшната смърт.

— Много добре знаех, че вашият отговор ще бъде тъкмо такъв — възкликна Кора, а страните й поруменяха и в черните й очи отново блеснаха спотаените женски чувства. — Какво ще каже моята Алиса? Заради нея ще се подчиня без никакво възражение.

Макар че Кора и Хейуърд очакваха отговора й с болезнена напрегнатост и с най-дълбоко внимание, те не чуха нито звук. Сякаш докато слушаше това предложение, нежното и чувствително тяло на Алиса се бе свило. Ръцете й висяха отпуснати, а пръстите й леко трепереха; главата й бе клюмнала на гърдите и цялата й фигура, увиснала до дървото, приличаше на прекрасен символ на наранена женска чувствителност, без външни прояви, но с голямо съдържание. След няколко минути главата и започна бавно да се движи, като показваше дълбоко неодобрение.

— Не, не, не, по-добре да умрем заедно, както сме живели заедно!

— Тогава умри! — изкрещя Магуа, като хвърли томахавката си към несъпротивляващата се девойка и скръцна със зъби, обладан от гняв, който вече не можеше да възпре при такава внезапна проява на твърдост от страна на тази, която той смяташе за най-слаба от всички. Брадвичката профуча във въздуха пред лицето на Хейуърд и като отряза една-две от разветите къдрици на Алиса, затрептя в дънера На дървото над главата й. Това вбеси Дънкън. Той напрегна всичките си сили, счупи клонките, с които бе вързан, и се втурна към един друг дивак, който със силни викове се готвеше да се прицели и нанесе по-точен удар. Те се сблъскаха, сборичкаха се и паднаха заедно на земята. Голото тяло на противника не даваше никаква възможност на Хейуърд да се улови за него, така че червенокожият се изплъзна от ръцете му, поизправи се и с едното си коляно притисна гърдите на Хейуърд с цялата си гигантска тежест. Дънкън вече бе видял как ножът на дивака блесна във въздуха, когато нещо изсвистя край него, по-скоро придружавано, отколкото последвано от остър пушечен гърмеж. Той усети, че гърдите му се освободиха от тежестта, легнала отгоре му. После видя свирепия израз на своя неприятел да се променя, погледът му да става празен и безумен и тогава индианецът падна мъртъв върху сухите листа до него.

Бележки

[1] Чиневасци — многобройно индианско племе. Б.пр.