Серия
Истории за Кожения чорап (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last of the Mohicans, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 19 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (31 юли 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Фенимор Купър, ПОСЛЕДНИЯТ МОХИКАН

Преводач НЕЛИ ДОСПЕВСКА

Художник СТОИМЕН СТОИЛОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор СНЕЖАНА БОШНАКОВА

Библиотечно оформление Стефан Груев

АМЕРИКАНСКА. IV ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 2,22 лв.

ДИ „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, 1984. ДП „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ


По-долу е показана статията за Последният мохикан от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа на Джеймс Фенимор Купър. За едноименния филм вижте Последният мохикан (филм).

Последният мохикан
The Last of the Mohicans: A Narrative of 1757
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
Други имена Повествование за 1757
Автор Джеймс Фенимор Купър
Първо издание 1826 г.
САЩ
Издателство H.C. Carey & I. Lea
Оригинален език английски
Жанр приключенски роман, исторически роман
Вид роман
Поредица Коженият чорап
Предходна Ловецът на елени
Следваща Следотърсача
Последният мохикан в Общомедия

Последният мохикан (на английски: The Last of the Mohicans) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1826 г. от американското издателство „H.C. Carey & I. Lea“.

Сюжет

Събитията в романа се развиват в британската колония Ню Йорк, през август 1757 г., в разгара на Френската и индианска война. Част от романа е посветена на събитията след атаката на форт Уилям Хенри, когато с мълчаливото съгласие на французите, техните индиански съюзници избиват няколкостотин предали се британски войници и колонисти. Ловецът следотърсач Нати Бъмпо, заедно със своите приятели - индианци от племето мохикани - Чингачгук и неговият син Ункас участват в спасението на две сестри, дъщери на британския командир Мънроу. В края на романа Ункас загива от ръката на хурона Магуа, след като безуспешно се опитва да спаси по-голямата дъщеря Кора Мънроу. Повествованието завършва с думите на делауерския мъдрец Таменунд: "Бледоликите са господари на земята и денят на червенокожите още не е настъпил. Моите дни са се продължили твърде дълго. Сутринта аз видях синовете на Унамис щастливи и силни, ала преди да настъпи нощта, аз доживях да видя последния вожд от мъдрия род на мохиканите! "

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Илюстрация на Андреас Блох към норвежко издание от 1939 г.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд."Д-ръ Жеко Мариновъ", 1939 г., превод от френски, 172 с.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд."Ст. Атанасовъ", 194- г., 158 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд."Народна младеж", 1951 г., 392 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд."Народна младеж", библиотека "Приключения и научна фантастика" № 17, 1956 г., 452 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд."Отечество", библиотека "Световна класика за деца и юноши", 1977 г., 432 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд."Отечество", библиотека "Избрани книги за деца и юноши", 1984 г., 375 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд."Труд", библиотека "Златни детски книги" № 39, 2007 г., 224 с.

Филмови екранизации

Външни препратки

Джеймз Фенимор Купър

— Боже мой, каква скучна книга! Бас държа, мила, че макар да не съм написал нито един ред за публикуване, ще успея да скалъпя нещо къде-къде по-хубаво.

— Ами тогава защо не опиташ?

Горе-долу така трябва да е протекъл съдбоносният разговор между Джеймз Фенимор Купър и съпругата му, когато тридесетгодишният бъдещ автор захвърлил доскучалия му английски роман из живота на висшето общество, който четял в момента. Любим похват на съдбата е да помага да се сложи начало на големи постижения посредством маловажни случки. Така става и с писателската кариера на Купър. Думите на съпругата му го амбицират и той написва романа „Предпазливост“ — също из живота на висшето общество. Но съдбата проявява и друга особеност — чувство за хумор. Първият роман на Купър е едва ли не по-лош от онзи, който го накарва да излезе на литературната сцена. Обаче, както се изразява английският поет Робърт Браунинг, „камъкът, в който се е препънал, Купър превръща в стъпало за изкачване нагоре“. И то какво изкачване! Не след дълго той ще стане любим автор на милиони юноши из цял свят.

Купър има голямото щастие да живее в първия благодатен период на една разцъфнала млада република. След 1800-та година за Съединените щати настъпва време на забележителен растеж в почти всички насоки. Това дава основание на новата нация да нарече себе си „Младият гигант на Запада“. Между 1800 и 1821 година нови осем щата влизат в съюза. Започва да се оформя национална политика и се ражда горд национален дух. Вестници, списания и книги се множат бързо, както бързо покълва и избуява талантът на голям брой писатели и поети. В 1837 година един литературен историк включва в списъка на живите американски автори повече от две хиляди имена. Но както обикновено става в такива случаи, младата американска литература все още върви почти само по стъпките на европейската както по отношение на формата, така и на тематиката. Тя е до голяма степен със сантиментална и романтична тоналност. Америка става известна най-напред с късия разказ, едва по-нататък се развива романът. Така на литературния небосклон блясват четири имена и си спечелват не само национална, но и международна слава: Уошингтън Ървинг, Едгар Алън По, Уилям Кьлън Брайънт и Джеймз Фенимор Купър.

Външни обстоятелства още от рано създават благоприятни условия за развитието на един талант, който ще прояви силата си като пръв американски певец на девствената гора, на прерията, на морето. Още в детската му възраст неговото семейство основава града Купърстаун на брега на езерото Отсего, където се влива река Оскуехана. Тогава това езеро се намирало на границата. На запад се простирала неизбродена от белокожите пустош, населена само с индианци, елени, мечки и пантери. Купърстаун гъмжи от пионери, търговци, водачи на кану и индианци. Това е един див, вълнуващ, живописен свят, който само чака своя автор. И го намира. Сред тази обстановка подрастващият Купър поглъща истини и легенди за гората, за животните, за индианците. Те ще се таят дълго в съзнанието му, бавно ще го оплождат, за да може след тридесетата си година да създаде прочутия цикъл „Коженият чорап“: „Ловец на елени“, „Последният мохикан“, „Пионери“ и „Прерията“. Тези романи могат да се четат и самостоятелно, тъй като всеки е завършен сам за себе си. В тях оживява всичко онова, което тъй дълго се е натрупвало в творческото съзнание на автора.

Купър е бил свадлив и заядлив, душа давал да съди журналисти, издатели, кого ли не, обаче в дъното на сърцето си винаги е бил момче, жадно за приключения, тръпнещо пред въображаеми опасности и готово да се хвърли в тях, за да изпробва смелостта си, да изпита сладостния ужас пред страшното, за да може после с по-голям трепет да се зарадва на избавлението. Нали тъкмо затова днес юношите — различни и еднакви през всички времена — поглъщат на един дъх книгите му.

Не европейците, а индианците са всъщност главните герои на Купър. Тези деца на природата: ирокези, макасци, делаварци, мохикани са коренното население на една земя, от която белите нашественици ги гонят, за да я заграбят, да я присвоят. Алчни за печалба, те са избягали от стария свят, за да създадат нов. Но са дошли със старата и вечна амбиция за власт. И какво от това, че при създаването на „новия“ живот хиляди червенокожи ще бъдат избити или прокудени от вековните им домашни огнища; какво от това, че много от тях ще бъдат превърнати в пепелища? Какво от това, че ще загине една древна култура? Белите колонизатори си знаят работата. Англичани, французи, холандци, какви ли не, макар и врагове помежду си, са обединени от нагона да унищожават всичко на пътя си. Индианските племена, дотогавашни господари на девствените гори и на прериите, сега се превръщат в дивеч. Но със своята човечност Купър се възмущава от коравосърдечието на белите си събратя. Благородните прояви, традициите и храбростта на индианците го пленяват и той застава решително на тяхна страна. Вижда, разбира се, жестокостта, хитрините и коварството им — първобитните защитни реакции на тези древни обитатели на горите и прериите — но на какъв стадий на развитие са те и на какъв стадий на развитие са онези, които нарушават мирния им живот? И дали в края на краищата, ако се съди по душевната примитивност на поробителите, разликата между едните и другите е чак толкова голяма? Дали изобщо тя съществува?

„… Магуа бе видял слънцето на двадесет лета да стопява снеговете на двадесет зими и да кара водите им да текат в потоци, преди да бе видял бледолик човек. Тогава той беше щастлив! След това неговите канадски бащи дойдоха в горите и го научиха да пие огнена вода и той стана нехранимайко … Виновен ли е Магуа, че главата му не е от камък? Кой му даде огнена вода? Кой го направи подлец? Бледоликите — хората с вашия цвят!“

Надминавайки индианците по коварство, бледоликите насъскват отделните племена едно срещу друго по силата на вечната завоевателна максима: „Разделяй и владей!“ Купър разбира това, разбира и каква дива жажда за лесни и големи печалби е обхванала „цивилизованите“ и как те утоляват тази жажда за сметка на „диваците“. И нима истинските господари на обширните земи ще седят със скръстени ръце, когато бледоликите ги пъдят от огнищата им? Нима на алчността и жестокостта няма да отговорят също с жестокост? Купър съзнава и това. И той не може да не вземе страната на младия мохикан, образец на физическа красота и нравствено достойнство. „… младият мохикан, с права и гъвкава фигура, с нейните грациозни, непринудени и естествени пози и движения … Нищо не прикриваше тъмните му, светещи, безстрашни очи, едновремено страшни и спокойни, смелите линии на гордото му лице с естествен червен цвят, високото му полегато чело и благородната му глава, цялата гола, с изключение на скалповия кичур.“

Трудно може да се намери автор, чиито творби да са така неравностойни по качество, както творбите на Купър. Впрочем това не е много чудно, като се знае, че той е написал повече от тридесет книги. Романите му за „висшето общество“ са под всяка критика, макар самият той да е бил от това общество. Неговите дами и господа са съвсем нереални, а повествованията за тях едва се четат.

Силата на Фенимор Купър е другаде. От плът и кръв са не изнежените му салонни герои, а ония, които бродят из горите и прериите или прекосяват моретата. Въображението и симпатиите му са насочени именно към тях. В гората и сред океана той живее със своите образи, за него те са по-истински от собствените му съседи. Затова именно Купър създава американска литература от американски материал и с американска атмосфера. Тук вече няма никакъв отглас от Европа. И все пак недостатъците му не могат да се отминат. Авторът си има торба с трикове и постоянно ги използува: за да заличиш следите на собствените си мокасини, стъпваш в отпечатъците, останали от нечии други мокасини; за да намериш чужди следи, отбиваш бърз поток от течението му, и ето, следите са там, в коритото на отбития поток, непокътнати, неизмити от водата! Ами сухото клонче, този най-любим реквизит на Фенимор Купър? Както отбелязва най-ожесточеният му критик, Марк Твен, „успокояващо действува всяка глава, в който и да било роман на Купър, където някой не стъпва върху сухо клонче и не алармира всички бели и червенокожи на разстояние от двеста ярда … Ако те грози опасност от скрит неприятел и от всичко най-много ти е нужна тишина, непремено ще стъпиш по погрешка на сухо клонче и ще се издадеш …“ Пак според Марк Твен, в две трети от една-единствена страница Купър извършва 114 нарушения срещу писателското изкуство от възможните 115! Е, явно е, че големият американски хуморист преувеличава, но Купър наистина има не малко литературни грехове, направени просто от нехайство или може би от по-голямо въображение.

И все пак, още със самото им излизане, романите му са били превеждани (и постоянно се преиздават) не само на всички европейски езици, но и на арабски, турски, персийски, както и на няколко индийски наречия. Сигурно има защо! Защото преди всичко Купър утолява вечния глад на юношите от всички епохи за наситена с опасности романтика, която подхранва въображението им. Има ли здрав и жизнен юноша, който да не жадува за дръзки авантюри, за съдбоносни мигове, за героична смърт или за славно избавление?

И колко по-необходими са повествованията на Фенимор Купър днес, когато не само дивата, но много често и питомната природа все повече и повече се отдалечава от погледа на децата, когато асфалтови алеи заместват понякога живописни каменисти пътечки, когато нерядко представата им за скали се събужда най-напред от изкуствени алпинеуми, разкрасени с цветенца, жалки в своята питомност. Все повече и повече девствената гора и гърмящите потоци стават за юношите само някакъв далечен и странен декор. Но къде другаде освен в остарелите по години и все пак неостаряващи романи на автори като Джеймз Фенимор Купър те ще видят с вътрешните си очи непокорената от човека природа, привличаща именно с непокоримостта си? Кой ще им разказва за боеве с лъкове и стрели и с ножове за скалпиране? Та тъкмо защото сега тези оръжия са само музейни експонати, те привличат момчетата — ай момичетата — с притегателната сила на изчезналото и с обаянието на отдавна отминалото. Тази сурова, но здрава храна за фантазията може би е много нужна понякога за подрастващите, щом години наред те четат и препрочитат „остарелите“ романи на Фенимор Купър.

 

Нели Доспевска