Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории за Кожения чорап (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last of the Mohicans, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (31 юли 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Фенимор Купър, ПОСЛЕДНИЯТ МОХИКАН

Преводач НЕЛИ ДОСПЕВСКА

Художник СТОИМЕН СТОИЛОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор СНЕЖАНА БОШНАКОВА

Библиотечно оформление Стефан Груев

АМЕРИКАНСКА. IV ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 2,22 лв.

ДИ „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, 1984. ДП „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

Статия

По-долу е показана статията за Последният мохикан от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Джеймс Фенимор Купър. За едноименния филм вижте Последният мохикан (филм).

Последният мохикан
The Last of the Mohicans: A Narrative of 1757
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
Други именаПовествование за 1757
АвторДжеймс Фенимор Купър
Създаване1826 г.
САЩ
Първо издание1826 г.
САЩ
ИздателствоH.C. Carey & I. Lea
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман, исторически роман
Видроман
ПоредицаКоженият чорап
ПредходнаЛовецът на елени
СледващаСледотърсача
Последният мохикан в Общомедия

„Последният мохикан“ (на английски: The Last of the Mohicans) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1826 г. от американското издателство „H.C. Carey & I. Lea“.

Сюжет

Събитията в романа се развиват в британската колония Ню Йорк, през август 1757 г., в разгара на Френската и индианска война. Част от романа е посветена на събитията след атаката на форт Уилям Хенри, когато с мълчаливото съгласие на французите, техните индиански съюзници избиват няколкостотин предали се британски войници и колонисти. Ловецът следотърсач Нати Бъмпо, заедно със своите приятели – индианци от племето мохикани – Чингачгук и неговият син Ункас участват в спасението на две сестри, дъщери на британския командир Мънроу. В края на романа Ункас загива от ръката на хурона Магуа, след като безуспешно се опитва да спаси по-голямата дъщеря Кора Мънроу. Повествованието завършва с думите на делауерския мъдрец Таменунд: „Бледоликите са господари на земята и денят на червенокожите още не е настъпил. Моите дни са се продължили твърде дълго. Сутринта аз видях синовете на Унамис щастливи и силни, ала преди да настъпи нощта, аз доживях да видя последния вожд от мъдрия род на мохиканите!“.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Илюстрация на Андреас Блох към норвежко издание от 1939 г.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Д-ръ Жеко Мариновъ“, 1939 г., превод от френски, 172 с.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Ст. Атанасовъ“, 194- г., 158 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, 1951 г., 392 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 17, 1956 г., 452 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1977 г., 432 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1984 г., 375 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Труд“, библиотека „Златни детски книги“ № 39, 2007 г., 224 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Хеликон“, 2019 г., 528 с.

Филмови екранизации

  • Last of the Mohicans (1912), с участието на James Cruze
  • The Last of the Mohicans (1920), с участието на Wallace Beery
  • The Last of the Mohicans (1932), с участието на Harry Carey
  • The Last of the Mohicans (1936) с участието на Randolph Scott и Bruce Cabot
  • Last of the Redmen (1947) с участието на Jon Hall и Michael O'Shea
  • Last of the Mohicans (1963) с участието на Jack Taylor, Jose Marco, Luis Induni и Daniel Martin
  • Последният мохикан (1992), с участието на Даниъл Дей-Люис

Външни препратки

ГЛАВА XIX

Вечерните сенки се бяха спуснали и увеличаваха мрачния вид на местността, когато групата навлезе в развалините на Уилиам Хенри. Разузнавачът и другарите му веднага започнаха приготовления за пренощуване там, но сериозният им и сдържан вид показваше до каква степен необикновените ужаси, на които неотдавна бяха станали свидетели, бяха подействували дори и на техните закалени нерви. Те опряха няколко останки от греди до една опушена стена и когато Ункас ги покри леко с трева, решиха, че временното им жилище е готово. Като свърши работата си, младият индианец посочи към грубата колиба, а Хейуърд разбра мълчаливия му жест и подкани любезно Мънроу да влезе вътре. После остави опечаления стар човек самичък с мъката му и веднага излезе на открито, тъй като беше твърде много възбуден, за да се отдаде на почивката, която бе препоръчал на стария си приятел.

Докато Ястребово око и индианците палеха огън и вечеряха със сушено мечо месо, младият човек отиде да посети онази част от разрушения форт, която гледаше към гладката повърхност на Хорикън. Вятърът бе утихнал и вълните се удряха върху песъчливия бряг по-слабо и равномерно. Облаците, сякаш изморени от яростната си гонитба, се разкъсваха, като по-тежките се събираха на черни маси над водата или се промъкваха между върховете на планините като разпръснати ята птици, които пърхат с криле над гнездата си. Тук-там някоя огненочервена звезда се мъчеше да проникне през изпаренията, носени от вятъра, и осветяваше неприветливото небе със своя мрачен блясък. Непроницаем мрак вече беше обвил пазвите на околните планини, а полето се беше проснало като обширна, запустяла костница, без какъвто и да било звук или шепот, който да обезпокои съня на нейните многобройни и злочести обитатели.

В продължение на много минути Дънкън стоя там и унесено наблюдаваше тази картина, така страшно свързана с миналото. Очите му блуждаеха от подножието на насипа, където горските жители бяха насядали край блещукащия огън, към слабата светлина, която още се виждаше на небето, а после се взираха дълго и тревожно в плътния мрак, обвил мястото, където почиваха умрелите. Не след дълго той започна да си въобразява, че оттам се носят някакви необясними звуци — толкова слаби и неясни, че човек не можеше да определи какви са и дали въобще се чуват. Засрамен от страховете си, младият човек се обърна към езерото и се опита да отвлече вниманието си с отраженията на звездите, които неясно трептяха по раздвижената повърхност на водата. Но прекалено напрегнатият му слух продължаваше да изпълнява неблагодарната си длъжност, като че ли искаше да го предупреди за някаква дебнеща опасност. Най-после съвсем ясно се чуха бързи стъпки, които сякаш пробягваха в тъмнината. Тъй като вече му беше невъзможно да сдържа безпокойството си, Дънкън се обърна с тих глас към разузнавача и го помоли да се качи при него на насипа. Ястребово око прехвърли пушката си на рамо и се подчини с такъв спокоен и невъзмутим вид, сякаш искаше да докаже колко е сигурен в убежището им.

— Чуйте — каза Дънкън, когато другият бавно се приближи до лакътя му. — От полето се носят някакви спотаени шумове, които може би показват, че Монкалм не е напуснал напълно мястото на победата си.

— Значи ушите вършат по-добра работа от очите — каза необезпокоеният разузнавач, който току-що бе сложил между зъбите си парче мечо месо и сега говореше бавно и неясно като човек, чиято уста върши две работи едновременно. — Самият аз го видях в Тай, където се е затворил с цялата си войска. Тези ваши французи, когато извършат нещо успешно, обичат да си потанцуват и да се повеселят с жени.

— Не зная. Индианците рядко спят през време на война и твърде е възможно някой хурон да е дошъл насам за грабеж, след като хората от племето му са си отишли. Добре ще е да изгасим огъня и да застанем на пост. Слушайте! Не чувате ли шума, за който ви говоря?

— Един индианец рядко дебне край гробове. Макар че е готов да убива, без да подбира средствата, той обикновено се задоволява със скалпа, освен когато е прекалено разярен и разгневен. Но след като духът напусне тялото, той забравя омразата си и е готов да остави мъртвеца да намери естествената си почивка. А щом става дума за духове, майоре, кажете ми, смятате ли, че раят на червенокожите и раят на нас, белите, е един и същ?

— Без съмнение, без съмнение. Стори ми се, че пак го чух… Но дали това не е шумоленето на листата на бука?

— Що се отнася до мене — продължи Ястребово око, като извърна за миг лице към посоката, показана от Хейуърд, но със съвсем небрежен поглед, — аз смятам, че раят е отреден за щастие и че всички ще си го получат според своите дарби и наклонности. И следователно според мене червенокожият съвсем не е далеч от истината, когато вярва, че в рая той ще намери прекрасни земи за лов … И затова не смятам, че е унижение за човек без примес в кръвта си, ако той …

— Не го ли чухте пак? — прекъсна го Дънкън.

— Да, да … Когато храната липсва, или когато е изобилна, вълкът става дързък — каза невъзмутимият разузнавач. — Доста нещичко би могло да се намери между кожите на тия дяволи, ако имаше светлина и време за такова занимание. Но, майоре, що се отнася до живота на онзи свят, от проповедниците в градовете на заселниците съм чувал, че раят е място за почивка. Различните хора смятат различни неща за удоволствие. Що се отнася до мене — казвам това с нужната почит към разпоредбите на провидението — не бих могъл да го нарека голямо блаженство, ако ме затворят в небесните дворци, за които се приказва, тъй като имам природна склонност към скитане и лов.

След като разбра какви са звуковете, които беше чул, Дънкън отговори по-внимателно на въпроса, който разузнавачът бе избрал за разискване, и каза:

— Трудно е да се обяснят чувствата, които могат да се събудят при последната голяма промяна — при смъртния ни час.

— Действително би било промяна за човек, който е прекарал дните си на открито — отвърна разузнавачът, обладан от една-единствена мисъл — и който така често се е хранил при изворите на Хъдзън, да прекарва вечния си сън в близост с беснеещите мохоки. Но утешително е да знаеш, че служиш на милостив господар, макар всички да правим това по свой начин, разделени от голямата шир на дивите местности … Какво става там?

— Не са ли това вълците, за които споменахте? Ястребово око поклати отрицателно глава и кимна на Дънкън да го последва до едно място, където светлината на огъня не достигаше. Като взе тази предпазна мярка, разузнавачът дълго и напрегнато се ослушва, за да чуе тихия звук, който така неочаквано го бе стреснал. Но старанието му, изглежда, бе отишло напразно, защото след една безплодна пауза той прошепна на Дънкън:

— Трябва да извикаме Ункас. Момъкът има индиански сетива и може да чуе това, което за нас е скрито; аз съм белокож и не го отричам.

Младият мохикан, който разговаряше тихо с баща си, се сепна, когато чу бухането на бухал, скочи и се загледа към черните насипи, сякаш търсеше откъде идват звуковете. Разузнавачът повтори подвикването и след няколко минути Дънкън видя фигурата на Ункас да се прокрадва предпазливо по насипа към мястото, където бяха застанали.

Ястребово око обясни желанията си с много малко думи на делаварско наречие. Щом като разбра защо го бяха извикали, Ункас се просна по корем на тревата. На Дънкън се стори, че той лежи спокойно и неподвижно. Удивен от неподвижното положение на младия воин и любопитен да разбере как той си служи със сетивата, за да узнае това, което иска, Хейуърд направи няколко крачки и се наведе над тъмния предмет, в който бе приковал очи. И тогава откри, че Ункас бе изчезнал. Той виждаше сега само тъмните очертания на нещо изпъкнало в насипа.

— Какво стана с мохикана? — запита той разузнавача и смаян направи крачка назад. — Видях го да пада тъкмо тук и бих могъл да се закълна, че тук е и останал.

— Шт! Говорете по-тихо, защото не знаем кой може да ни чуе, пък мингозците са хитро племе. А що се отнася до Ункас, той е там, на полето, и макасците, ако има такива около нас, ще си намерят еша.

— Смятате, че Монкалм не е прибрал всичките си индианци, така ли? Нека предупредим нашите другари, за да сме готови, с оръжие в ръка. Тук сме петима мъже, свикнали да посрещат неприятеля.

— Нито дума пред тях, ако държите на живота си. Погледнете сагамора как седи пред огъня като истински голям индиански вожд! Ако там в мрака има дебнещи врагове, те никога не биха познали по вида му, че подозираме някаква близка опасност.

— Но те могат да го открият и това ще е сигурна смърт за него. Фигурата му се вижда съвсем ясно на светлината на онзи огън и той ще е първата, неизбежна жертва.

— Не може да се отрече, че сега говорите самата истина — отвърна разузнавачът по-загрижено, отколкото друг път. — И все пак какво може да се направи? Само един подозрителен поглед може да ни навлече някакво нападение, преди да сме готови да го посрещнем. По вика, който отправих към Ункас, бащата е разбрал, че съм подушил нещо. Сега ще му кажа, че сме попаднали на следите на мингозците. Индианската му природа ще го научи как да постъпи.

Разузнавачът допря пръсти до устата си и нададе тих съскащ звук, който отначало накара Дънкън да се стресне, тъй като му се стори, че е чул змия. Чингачгук стоеше сам и размишляваше, опрял глава на ръката си, но в момента, когато чу предупреждението на животното, чието име носеше, той вдигна глава и тъмните му очи заоглеждаха бързо и проницателно навред около него. Единствено това внезапно и може би неволно движение издаде учудването или тревогата му. Пушката му лежеше недокосната недалеч от ръката му и очевидно той дори не я забелязваше. Томахавката, коя го за свое удобство бе разхлабил на пояса си, падна и сега лежеше на земята, а цялата му фигура беше като на човек, отпуснал всичките си нерви и мускули, за да си починат. Той ловко зае предишното си положение, само че сега опря глава на другата си ръка, сякаш само за да отмори ръката си. След това зачака резултата със спокойствие и смелост, които само един индиански воин знае как да прояви.

Но Хейуърд видя, че докато за по-неопитния наблюдател мохиканът изглеждаше, че спи, всъщност ноздрите му бяха разширени, главата му бе извърната малко на една страна, за да може още по-добре да слуша, а очите му непрестанно стрелкаха бързи погледи върху всички предмети, които можеше да обхване.

— Погледнете този благороден човек! — прошепна Ястребово око, като стисна ръката на Хейуърд. — Той знае, че един поглед или едно движение могат да развалят плановете ни и да ни предоставят на милостта на онези дяволи …

Той бе прекъснат от блясъка и пукота на пушка. Въздухът се изпълни с огнени искри точно около онова място, където очите на Хейуърд все още стояха приковани с възторг и почуда. Когато погледна втори път, забеляза, че в бъркотията Чингачгук бе изчезнал. Междувременно разузнавачът бе насочил напред пушката си, готов да си послужи с нея, и нетърпеливо чакаше момента, когато неприятелят ще се появи. Но изглежда, че с този единствен и безполезен опит, насочен срещу живота на Чингачгук, нападението бе свършило. Веднъж или дваж на двамата мъже се стори, че до слуха им достига шум от далечно шумолене на храсти, сякаш някакви тела с непознат вид се промъкваха през тях. А скоро след това разузнавачът показа вълците, които тичаха стремглаво, пропъдени от някакъв натрапник, който прекосяваше техните владения. След няколко минути нетърпеливо чакане те чуха как нещо се хвърли във водата и това незабавно бе последвано от пукот на друга пушка.

— Това е Ункас! — каза разузнавачът. — Момъкът има чудесна пушка! Познавам гласа и така добре, както бащата познава гласа на детето си, тъй като аз сам я носих, докато се сдобия с по-добра.

— Какво може да означава това? — запита Дънкън. — Наблюдават ни и както изглежда, обречени сме на гибел.

— Онези разпръснати главни показват, че нещо недобро е било замислено, а пък този индианец е доказателство, че никаква беда не се е случила — отвърна разузнавачът, като отново преметна пушката си през рамо и последва Чингачгук, който точно тогава се появи сред осветения от огъня кръг в средата на форта. — Е, сагамор, какво има? Мингозците сериозно ли ни нападат, или това е някое от онези влечуги, които дебнат подир войската след свършване на битката, за да скалпират мъртвите и после да се хвалят пред жените със смелите си дела срещу белокожите.

Чингачгук зае съвсем спокойно старото си място и не отговори нищо, докато не разгледа главнята, която бе ударена от куршума, оказал се едва ли не съдбоносен за него! Чак след това вдигна нагоре един пръст и изрече на английски кратката дума:

— Един.

— И аз така си мислех — отвърна Ястребово око и също седна. — Тъй като той се скри в езерото, преди Ункас да бе гръмнал по него, повече от вероятно е, че този мошеник ще разправя какви ли не лъжи за някаква голяма засада, в която е попаднал, търсейки следите на двама мохикани и на един бял ловец, защото при подобно сблъскване офицерите могат да бъдат считани едва ли не за безделници. Е добре, нека си говори, нека. Във всяко племе може да се намери по някой и друг честен човек — макар че между макасците такива се срещат много рядко — който презира празните самохвалковци, дето неоснователно се перчат. Онази гадина изпрати куршума си на един косъм от ухото ти, сагамор.

Чингачгук извърна спокойните си очи към мястото, където бе ударил куршумът, а след това зае отново предишното си положение с невъзмутимост, която не можеше да се разклати от подобна маловажна случка. Точно тогава Ункас се присъедини към другите и седна край огъня със същото безразличие, което проявяваше и баща му.

Хейуърд наблюдаваше движенията им със силно любопитство и почуда. Струваше му се, че тези горски жители имат тайни способи на общуване, които със своите сетива той не можеше да долови. Вместо шумен и възторжен разказ, с който един бял младеж би се опитал да предаде и може би дори да преувеличи случилото се в мрака на полето, младият воин, изглежда, се задоволяваше да остави делата му да говорят сами за себе си. Всъщност в момента индианецът нямаше възможност да се похвали с подвизите си и вероятно не би изрекъл ни сричка по въпроса, ако Хейуърд не го бе запитал.

— Какво стана с нашия неприятел, Ункас? — запита Дънкън. — Ние чухме пушката ти и се надяваме, че не напразно си гръмнал.

Младият вожд разтвори една гънка на ловджийската си блуза и спокойно разкри злокобния кичур коса, който носеше като символ на победата си. Чингачгук взе скалпа за миг и го разгледа с голямо внимание. После го пусна; на енергичното му лице се изписа отвращение и той възкликна:

— Онеидец!

— Онеидец! — повтори разузнавачът, който вече бързо губеше интерес към случката, обхванат от безразличие, почти като безразличието на червенокожите му другари, но сега се обърна с необикновен интерес, за да види кървавия знак на успеха. — Ако по дирите ни са тръгнали онеидците, ние ще бъдем заобиколени от всички страни! За очите на един бледолик няма никаква разлика между това парче кожа и кожата на който и да е друг индианец, но сагаморът казва, че то е от главата на мингозец. Не само това, но той дори наименува и племето му с такава леснина, сякаш скалпът е лист от книга, а всеки косъм — буква. Какво право имат белокожите да се хвалят със своята наука, когато дивакът може да разгадава един език, който би се оказал твърде труден и за най-мъдрия от тях? А какво ще кажеш ти, момко? От кое племе беше този мошеник?

Ункас вдигна очи към лицето на разузнавача и отвърна с мекия си глас:

— Онеидец.

— Значи и ти казваш, че е онеидец! Когато един индианец заявява нещо, то обикновено е вярно, но когато същото се поддържа и от сънародник, то е вече неопровержима истина!

— Клетият човечец ни е помислил за французи — каза Хейуърд, — иначе не би посегнал на живота на човек от приятелско племе.

— Да сбърка бойните краски на един мохикан с тези на хурон! Това е все едно да сбъркате белите мундири на гренадирите на Монкалм с огненочервените жакети на полка на „Кралските американци“ — отвърна разузнавачът. — Не, не, тази змия много добре е знаела какво върши. Съвсем не се касае до някаква грешка, тъй като между делаварците и мингозците не съществува много голяма любов независимо от това, против кого се сдружават племената им във войната, водена от белокожите. И макар че онеидците служат на краля, на когото служа и аз, никога не бих му мислил много да насоча „Еленоубиеца“ против този Дявол, стига да имах късмет да го срещна.

— Това би било нарушение на договорите ни и ще е недостойно за нас.

— Когато човек дружи много с хора от друг народ — продължи Ястребово око, — ако те са честни, а и той не е негодник, тогава помежду им винаги възниква любов. Вярно е, че със своите хитрувания белите създадоха голям смут между различните племена и те не знаят кой им е приятел и кой враг. Затова хуроните и онеидците, които говорят почти един и същ език, сега се нападат едни други заради скалповете си, а делаварците са се разделили помежду си — някои се навъртат около огъня на съвета при тяхната река и се сражават на една и съща страна с мингозците, докато пък по-голямата част са в Канада поради своята естествена неприязън спрямо макасците — и така се създава безпорядък и се разваля цялата хармония на войната. И все пак един червенокож не е склонен да изменя на природата си при всяка промяна в политиката. Така че любовта между мохикана и мингозеца прилича твърде много на приятелството между белия човек и змията.

— Много жалко, че чувам това, защото аз вярвах, че туземците, които живеят в нашите граници, ни смятат за справедливи и толерантни и затова застават на наша страна, когато вдигнем оръжие.

— Ха, та много естествено е човек да слага враждите на собственото си племе пред тези на някакви си чужденци. Що се отнася до мене, аз действително обичам справедливостта и следователно няма да кажа, че мразя мингозците, защото това може да не подхожда на цвета и на религията ми, обаче просто ще повторя, че „Еленоубиеца“ не взе участие в смъртта на този дебнещ онеидец само поради тъмнината на нощта.

Доволен от убедителността на своите разсъждения независимо от това, какво въздействие можеха да окажат те върху мнението на събеседника му, честният, но непоколебим горски жител се извърна от огъня, готов да прекрати спора. Хейуърд се оттегли към насипа твърде, разтревожен; съвсем несвикнал на особеностите на горската война, той не можеше да остане спокоен при възможността за подобни коварни нападения. Обаче разузнавачът и мохиканите далеч не се чувствуваха така. С изострените си от опита сетива, чиято способност често пъти просто не бе за вярване, те бяха доловили опасността и можеха да определят колко голяма бе тя и колко щеше да трае. Нито един от тримата не изглеждаше, че се съмнява в тяхната пълна безопасност. Това личеше съвсем ясно от приготовленията, които скоро направиха, за да седнат край огъня на съвещание относно своите бъдещи действия.

Бъркотията, която по онова време съществуваше между отделните народи и дори племена и за която Ястребово око бе загатнал, беше в своя пълен разгар. Здравата връзка, която представляваше за тях езикът и разбира се, общият произход, на много места бе разкъсана. Една от последиците на това бе обстоятелството, че делаварците и мингозците се сражаваха на една и съща страна, докато последните преследваха хуроните за техните скалпове, при все че ги смятаха за свои родоначалници. Делаварците се бяха разделили дори помежду си. При все че любовта към земята, която е принадлежала на прадедите му, подтикваше сагамора на мохиканите да се сражава под английско знаме заедно с малка група свои хора при форт Едуард, по-голямата част от неговия народ се бе наредила на страната на Монкалм. Читателят навярно знае, ако не го е разбрал достатъчно от този разказ, че делаварците или ленапците претендират да са прадеди на онзи многоброен народ, който едно време е бил господар на повечето от източните и северните щати на Америка, и че мохиканите открай време са били смятани за техни уважавани сънародници.

Разузнавачът и неговите другари се разположиха да обмислят мерките, които трябваше да предприемат във връзка с бъдещите си действия сред всички тези диви и враждуващи племена, съзнавайки напълно сложните и заплетени интереси, които бяха въоръжили приятел срещу приятел и караха врагове да се сражават рамо до рамо. Дънкън познаваше достатъчно добре индианските обичаи, за да разбере защо огънят бе наново подкладен и защо тримата воини бяха насядали край виещия се пушек с такава сериозност и тържественост. Той застана до един ъгъл на укреплението, откъдето можеше да наблюдава разиграващата се вътре сцена и едновременно да бди срещу външна опасност, и зачака резултата с цялото си търпение.

След кратко и внушително мълчание Чингачгук запали лула, издялана по особен начин от мек камък, който се срещаше по тези места, чиято дръжка представляваше дървена цев, и започна да пуши. Когато вдъхна достатъчно от аромата на успокоителната трева, той подаде лулата на разузнавача. По този начин лулата ги обиколи три пъти сред най-дълбока тишина, без някой от тях да продума нещо. И тогава като най-възрастен и с най-високо положение сагаморът откри разискването само с няколко спокойни и тежки думи. Отговори му разузнавачът и тъй като се протипостави на мнението му, Чингачгук отново заговори. Младият Ункас продължаваше да пази почтително мълчание, докато най-после от учтивост Ястребово око запита и него за мнението му. От държането им Хейуърд разбра, че бащата и синът поддържаха едната страна на някакъв спорен въпрос, а белият — другата. Постепенно спорът се разгорещи и най-сетне стана ясно, че в него започнаха да взимат участие и чувствата на говорещите.

Макар приятелското разискване да се разпалваше все повече и повече, все пак и най-изисканото християнско събрание, съставено дори от свещеници, можеше да вземе чудесен пример за уравновесеност от търпението и учтивостта, които проявяваха спорещите. Думите на Ункас бяха посрещнати със същото дълбоко внимание, което се отдаваше на по-голямата мъдрост на баща му. Не само че никой не проявяваше нетърпение, но и никой не отговаряше, преди да бяха изминали няколко минути в мълчаливо размишление върху това, което бе вече казано.

Думите на мохиканите бяха придружени от такива лесно разбираеми и естествени движения, че за Хейуърд никак не беше трудно да следва хода на разсъжденията им. Разузнавачът, от друга страна, беше някак си неясен. Поради гордостта си на бял човек той по-скоро проявяваше студения и изкуствен начин на държане, който отличава всички англоамериканци, когато не са възбудени. По честите движения, с които индианците описваха горска пътека, ставаше ясно, че те настояват преследването да се води по сухо, докато неколкократните движения, с които Ястребово око сочеше към Хорикън, показваха, че той държи да минат през водите му.

По всичко личеше, че разузнавачът бързо губи в спора. Въпросът щеше вече да бъде решен в негова вреда, когато той стана на крака и като се отърси от безразличието си, изведнъж придоби държането на индианец и се възползува от цялото изкуство на красноречието на туземците. Той вдигна ръка и посочи пътя на слънцето, като повтори това движение толкова пъти, колкото дни щяха да им бъдат необходими, за да постигнат целта си. После описа дългия и труден път, който трябваше да изминат между скали и потоци, и представи старостта и немощта на съсипания стар Мънроу с такива ясни движения, че в тяхното значение не можеше да има никакво съмнение. Когато разузнавачът протегна длан и нарече Дънкън с името „Отворената ръка“ — название, което си бе спечелил между всички приятелски племена поради щедростта си — младият офицер схвана, че Ястребово око няма вяра и в неговите сили. После той обрисува леките и грациозни движения на кануто и им противопостави като ярък контраст залитащите стъпки на един изморен и изтощен човек. Разузнавачът завърши, като посочи скалпа на онеидеца и очевидно настоя върху необходимостта да тръгнат бързо, и то без да оставят някакви следи.

Мохиканите слушаха съсредоточено, с лица, по които се отразяваха чувствата на говорещия. Малко по малко той успя да ги убеди и към края на речта на Ястребово око те започнаха да придружават изреченията му с обичайното възклицание на възхвала. Накъсо казано, Ункас и баща му възприеха неговото мнение и изоставиха предишните си становища с такава лекота и непринуденост, че ако бяха представители на някой голям и цивилизован народ, непременно щяха да опропастят политическата си кариера, защото щяха да бъдат заклеймени като хора без всякаква последователност.

Щом разрешиха спорния въпрос, препирнята и всичко свързано с нея освен резултата и бе забравено. Без да се оглежда наоколо, за да види победата си отразена във възхитения поглед на своите слушатели, Ястребово око се изпъна спокойно пред загасващия огън и затвори очи.

Мохиканите, останали сами, след като бяха посветили такава част от времето си за другите, сега се възползуваха от случая да отдадат малко внимание и на себе си. Като изостави изведнъж строгото и сериозно държане на индиански вожд, Чингачгук започна да говори на сина си с нежния и закачлив тон на любещ баща. Ункас с радост се отзова на това интимно държане на баща си и преди тежкото дишане на разузнавача да възвести, че той спи, в поведението на двамата му другари бе настъпила пълна промяна.

Невъзможно е да се опише музиката на езика им, която звучеше в смеха и в гальовните им думи, така че да се разбере от онези, които никога не са чували нейната мелодичност. Регистърът на гласовете им, особено на гласа на младежа, беше удивителен — от най-ниските басови тонове той стигаше до тонове, които бяха едва ли не женски в своята мекота. Очите на бащата следваха с явно възхищение гъвкавите и грациозни движения на сина; той никога не пропускаше да се усмихне на заразителния, но тих смях на младежа. Докато сагаморът се намираше под влиянието на тези нежни и естествени чувства, по омекотените му черти не се забелязваше ни следа от свирепост. Изписаната на лицето му злокобна маска на смърт изглеждаше по-скоро като маска, направена на шега, отколкото като жесток израз на намерението му да сее смърт и разруха по стъпките си.

След като двамата прекараха един час в излияние на своите възвишени чувства, Чингачгук изведнъж изяви желание да спи, уви глава с одеялото си и се изтегна на голата земя. Ункас веднага престана да се шегува и като събра грижливо жарта, така че тя да може да топли краката на баща му, потърси си удобно място за спане между развалините на форта.

Примерът на тези опитни горски жители даде на Хейуърд нова вяра в сигурността на убежището им. Дълго преди нощта да превали, тези, които лежаха в разрушената крепост, бяха унесени в такъв тежък сън, какъвто, бе обхванал и онова безчувствено множество, чиито кости бяха започнали вече да побеляват по полето наоколо.