Джеймс Фенимор Купър
Последният мохикан (33)

ГЛАВА XXXII

Докато Ункас разполагаше по този начин силите си, гората беше толкова тиха и като се изключат тези, които се бяха събрали на съвет, изглеждаше тъй необитаема, както по времето, когато за първи път се е появила изпод ръцете на създателя. Погледът можеше да шари по всички посоки през безкрайните и сенчести пътеки между дърветата, но никъде не се виждаше нещо, което да не представлява част от спокойната и дремеща природа. Тук-там между клоните на буките се чуваше пърхането на птичи крила. От време на време някоя катеричка изпускаше орех на земята и привличаше за миг погледите на сепналите се индианци. Но веднага щом заглъхнеше случайният шум, те чуваха над главите си шепота на ветреца, който се носеше из зелената вълниста повърхност на гората. А тя се простираше на една огромна площ, пресичана само от някое езеро или поток. Толкова безмълвна и дълбока беше тишината, в която гънеше дивата местност, намираща се между делаварците и селото на неприятелите им, че сякаш човешки крак никога не бе стъпвал в нея. Но Ястребово око, чиято длъжност го караше да бъде пръв в предприетото приключение, познаваше прекалено добре характера на тези, с които щеше да води битка, за да се довери на коварната тишина.

Когато видя, че малката му група се е събрала, разузнавачът взе под мишница „Еленоубиеца“, направи мълчаливо знак на хората си да го следват и ги поведе назад. Така те изминаха няколко десетки ярда и стигнаха до малък поток, който бяха прекосили на идване. Тук Ястребово око се спря и след като изчака да го заобиколят всичките му сериозни и внимателни воини, запита на делаварско наречие:

— Знае ли някой от моите млади воини, къде ще ни заведе този поток?

Един делаварец протегна ръка с два разделени пръста, посочи как те бяха съединени в основата си й каза:

— Преди слънцето да измине пътя си, малката вода ще се влее в голямата. — После показа към мястото, за което беше споменал, и добави: — Двете заедно са достатъчни за бобрите.

— От направлението, в което тече потокът, и от разположението на планините и аз подразбрах същото — отвърна разузнавачът, като погледна нагоре, към пролуките между върховете на дърветата. — Воини, ще се движим под прикритието на бреговете му, докато надушим хуроните. Другарите му отговориха с обичайното си кратко възклицание, изразяващо съгласие. Но като видяха, че водачът им се готви да ги поведе лично, единдвама от тях направиха знак, че не всичко е в ред. Ястребово око разбра многозначителните им погледи и като се обърна, видя, че по целия път дотук псалмопевецът бе вървял подир тях.

— Приятелю — каза разузнавачът сериозно, като в държанието му пролича известна гордост, че заслужава да му се възложи такава задача, — знаеш ли, че това е преден отряд, избран да изпълни най-тежката задача и поставен под командата на човек, който, макар че по-добре би било друг да каже това за него, не ще е склонен да го остави бездеен? Преди да изтекат ако не пет, то поне тридесет минути, ние сигурно ще стъпим на тялото на някой хурон, бил той жив, или мъртъв.

— При все че не сте ми казали какви са намеренията ви — отвърна Дейвид, чието лице бе позачервено и в чиито обикновено спокойни и безизразни очи блестеше особен огън, — твоите хора ми напомнят за синовете на Якова, тръгнали да се бият със сихемовците, които подло са искали да вземат за невеста една девойка от дарения с благоволението на бога народ. Аз извървях много път с младото момиче, което търсите, и живях дълго време край него в добри и лоши обстоятелства. И при все че не съм войнствен човек и не съм запасал остра сабя на кръста си, с радост бих се сражавал заради него.

Разузнавачът се поколеба, като навярно обмисляше какви биха били последиците, ако зачислеше към отряда си такъв странен войник, след което каза:

— Ти не умееш да боравиш с никакво оръжие. Не носиш пушка и вярвай ми, мингозците ще ни върнат онова, което са взели от нас.

— Макар и да не съм самохвален Голиат — отвърна Дейвид, като измъкна една прашка изпод чудноватите си многоцветни дрехи, — аз не съм забравил примера на онова еврейско момче. В детинството си често съм се упражнявал с това древно военно оръжие и вярвам да не съм още съвсем загубил изкуството да си служа с него.

— Аха — каза Ястребово око, като хвърли студен и обезсърчителен поглед върху вървите и торбичката, направени от еленова кожа, — такова нещо би могло да свърши някаква работа, ако трябваше да се защищаваме срещу стрели или дори ножове, само че французите са снабдили всички тези мингозци с хубави пушки с нарези. Но тъй като, изглежда, притежаваш дарбата да минаваш невредим през огън и тъй като си имал щастието да … Майоре, внимавайте, пушката ви е заредена за стрелба! Един-единствен преждевременен изстрел може да струва двадесет напразно свалени скалпа. Певецо, можеш да ни последваш. Може да ти намерим работа, когато стане нужда да се надават викове.

— Благодаря ти, приятелю — отвърна Дейвид и подобно на своя библейски едноименик започна да се запасява с камъчета от дъното на потока. — Макар че желанието да убивам не ми е присъщо, духът ми много щеше да се натъжи, ако ме беше върнал.

— Помни — прибави разузнавачът, като почука многозначително собствената си глава по мястото, където раната на Гамът още не беше напълно заздравяла, — дошли сме тук да се бием, а не да се забавляваме с музика. Докато не прозвучи общият вик, не бива да се чуе никакъв друг глас освен този на пушката.

Дейвид кимна, за да покаже, че е съгласен с условията. Тогава Ястребово око хвърли нов изпитателен поглед върху воините си и даде знак да продължат.

По протежение на една миля те вървяха по коритото на реката. При все че стръмните брегове и гъстите шубраци, които заобикаляха потока, ги защищаваха до голяма степен от опастността да бъдат забелязани, те не пропуснаха да вземат ни една от предпазните мерки, присъщи на индианския начин на воюване. И по двата бряга пълзеше по един воин, за да хвърля от време на време поглед към гората. Всеки няколко минути групата се спираше и се ослушваше за неприятелски звуци с такава острота на слуха, каквато едва ли би могъл да си представи човек, който не живее така близо до природата. Нищо обаче не обезпокои напредването им и те стигнаха до мястото, където по-малкият поток се вливаше в по-големия, без да се появи и най-малкият признак, че някой ги е забелязал. Тук разузнавачът отново се спря, за да огледа гората.

— По всичко личи, че денят ще бъде хубав за битка — каза той на английски, като се обърна към Хейуърд и отправи светлите си очи нагоре към облаците, които се движеха на големи маси по небето. — Блестящото слънце и лъскавата цев на пушката не помагат на прицелването. Всичко е благоприятно за нас — откъм тях вее вятърът, който ще ни донася шумовете и пушека им, а това не е малко. Ние ще стреляме, а те след това ще разберат какво става. Но ето че вече излизаме на открито. Бобрите са се разпореждали около този поток в продължение на стотици години. Дърветата са им служили било за храна, било за бентове, така че, както виждате, тук има много пънове с обелена кора, но малко живи дървета.

Наистина с тези няколко думи Ястребово око даде добро описание на гледката, която сега се откриваше пред тях. Ширината на потока се менеше, като на места той се стрелкаше през тесни пукнатини в скалите, а другаде се разливаше върху цели акри от низината и образуваше малки водни площи, които биха могли да се нарекат езерца. Навсякъде край бреговете му се виждаха разпадащи се останки на дървета във всички стадии на гниенето, като се почне от такива, които сякаш стенеха със своите политнали настрана стволове, и се стигне до онези, които са били наскоро лишени от грапавите кори, криещи тайната на живота им. Няколко дълги, ниски и покрити с мъх дебели дънери бяха разпръснати между тях като паметници на някакво старо и отдавна загинало поколение.

Разузнавачът забеляза всички подробности с такава сериозност и заинтересуваност, каквато те навярно никога преди това не са предизвиквали. Той знаеше, че станът на хуроните се намира само на половин миля нагоре по течението, и с грижата на човек, който се бои от скрита опасност, се обезпокои твърде много, като не намери никакви следи от неприятеля. Веднъж или дваж помисли да даде заповед за стремително нападение и да връхлети в селото неочаквано, но опитността бързо му напомняше за опасността от една толкова безполезна постъпка. После напрегнато и с мъчителна несигурност се ослуша за неприятелски шумове откъм мястото, където бе останал Ункас, но нищо не се чуваше освен шумът на вятъра, чиито пориви предвещаваха буря. Най-после, отстъпвайки по-скоро на силното си нетърпение, отколкото направляван от своя опит, той реши да предизвика неприятеля, като престане да прикрива отряда си и продължи предпазливо нагоре по течението на потока.

Докато правеше наблюденията си, разузнавачът се намираше под прикритието на един храсталак, а другарите му все още лежаха в дъното на дола, където по-малкото поточе излизаше на открито. Но когато чуха тихия му, ала все пак разбираем сигнал, цялата група воини безшумно изпълзяха на брега като тъмни призраци и мълчаливо се наредиха около него. Като посочи направлението, в което желаеше да продължат, Ястребово око потегли, а воините се наредиха един след друг, с изключение на Хейуърд и Дейвид, и закрачиха внимателно в неговите стъпки, за да оставят следи само от един човек.

Но групата едва бе излязла на открито, когато в гърба им се чу залп от десетина пушки. Един делаварец подскочи високо във въздуха като ранен елен и се простря мъртъв на земята.

— Аха! Аз се страхувах от подобна дяволия! — възкликна разузнавачът на английски, след което с бързината на мисълта прибави на езика, който бе възприел като свой: — Залягайте, воини, и стреляйте!

При тези думи групата се разпръсна и преди да се бе съвзел от изненатата си, Хейуърд се видя останал сам с Дейвид. За щастие хуроните бяха вече отстъпили и огънят им не го застрашаваше. Но очевидно това положение нямаше да трае дълго, защото разузнавачът даде пример за ускорено отстъпление, като изпразваше пушката си и притичваше бързо от едно дърво до друго, докато неприятелят бавно се оттегляше.

Изглежда, че нападението бе предприето от много малка група хурони, но тя постепенно се увеличаваше, като настигаше други свои воини, докато огънят, с който те отговаряха, стана ако не напълно, то поне почти толкова силен, колкото този на напредващите делаварци. Хейуърд се хвърли между сражаващите се и като подражаваше на своите другари в необходимите мерки за предпазване, стреляше с пушката си. Сега сражението се засили и стана позиционно. Малцина бяха ранени поради това, че и двете страни се криеха зад дърветата, без да излагат ни част от телата си, освен когато трябваше да се прицелят. Обаче възможностите постепенно станаха неблагоприятни за Ястребово око и неговата група. Със своя бърз поглед разузнавачът схвана опасността, без да знае как да я предотврати. Той разбра, че е по-опасно да отстъпи, отколкото да задържи позицията си, но в същото време видя, че неприятелят трупа хора към фланга му, което така пречеше на делаварците да се закриват, че малко оставаше да ги накара да прекратят огъня си. В този критичен момент, когато започнаха да мислят, че цялото неприятелско племе постепенно ги заобикаля, те чуха бойни викове и тракане на оръжия да ехтят под сводовете на гората откъм мястото, където се бе разположил Ункас; това беше една ладийка, която се намираше под равнището на бойното поле, където се сражаваха Ястребово око и неговите хора.

Резултатът от това нападение пролича мигновено и бе много благоприятен за разузнавача и групата му. Изглежда, че докато собствената му внезапна атака бе очаквана и затова пропадна, неприятелят на свой ред бе измамен относно целта й и броя на войниците, поради което бе оставил твърде малко хора да противостоят на вихреното нападение на младия мохикан. Това обстоятелство ясно пролича както в бързината, с която горската битка се премести нагоре към селището, така и от незабавното намаляване на нападателите, които се впуснаха да укрепят предната линия, оказала се сега главна защита.

Като насърчаваше другарите си с гласа си и с личния си пример, Ястребово око им даде заповед да се впуснат върху неприятеля. При този груб начин на водене на война нападението се състоеше просто в придвижване от прикритие към прикритие, по-близо до неприятеля; тази маневра бе моментално и успешно изпълнена. Хуроните бяха принудени да се оттеглят и полесражението се премести от по-откритото място, където боят бе започнал, до един кът, където нападнатите намериха гъсталак, в който да се укрият. Тук битката продължи — трудна и както изглеждаше, със съмнителен изход. При все че никой от делаварците не падна, кръвта течеше изобилно от раните им поради неблагоприятното положение, в което се намираха.

В това критично положение Ястребово око намери начин да застане зад същото дърво, което служеше за прикритие на Хейуърд, а по-голямата част от воините му се намираха малко надясно от него, така че гласът му можеше да достигне до тях и оттам те продължаваха да поддържат честа, но безплодна стрелба срещу укрилия се неприятел.

— Вие сте млад човек, майоре — каза разузнавачът, като опря приклада на „Еленоубиеца“ на земята и се облегна на цевта му, малко изморен от досегашните усилия, — и може би в бъдеще участта ви ще бъде да водите войски против тези дяволи, мингозците. Тук можете да видите същността на индианския начин на воюване. Тя се състои главно в ловка ръка, бързо око и добро прикритие. А ако имахте сега една рота от „Кралските американци“, по какъв начин щяхте да се справите с работата?

— Щикът би проправил пътя.

— Да, в това, което казвате, проличават типичните за един белокож разсъждения, но в тази пустош човек трябва да се запита колко живота би могъл да пощади. Не, конницата^[1] — продължи разузнавачът и поклати глава като човек, който размишлява, — срам ме е да кажа, но рано или късно конницата ще разреши изхода на тези схватки. Животните вършат повече работа от хората и затова в края на краищата ще трябва да си служим с кавалерия. Изпрати едно подковано копито по следите на мокасина на червенокож и ако веднъж е изпразнил пушката си, никога вече не би се спрял да я напълни.

— Това е въпрос, който ще е по-добре да разискваме друг път — отвърна Хейуърд. — Да нападнем ли?

— Не виждам защо човек да не използува кратките си мигове на отдих за полезни размишления — отвърна разузнавачът. — А що се отнася до бързо нападение, подобна тактика не ми се нрави много, защото в такъв случай ще се жертвуват един-два скалпа. И все пак — прибави той, като наведе настрани глава, за да долови шума на далечната битка, — за да бъдем полезни на Ункас, ще трябва да се отървем от тези негодници пред нас!

После той се обърна с енергичен и решителен вид и заговори с висок глас на своите индианци, приказвайки на собствения им език. Те отговориха на думите му с крясък и при даден знак всички воини изскочиха иззад дърветата, които ги прикриваха. При вида на толкова много тъмни тела, които се показаха едновременно пред тях, хуроните дадоха залп, който, поради това че бе бързо изстрелян, не даде никакъв резултат. Без да си поемат дъх, делаварците се спуснаха с дълги скокове към гората като пантери, които се нахвърлят върху жертвата си. Ястребово око вървеше най-напред, като размахваше страшната си пушка и насърчаваше с примера си своите другари. Неколцина от по-старите и по-опитни хурони, които не се бяха измамили от хитростта, целяща да ги накара да стрелят веднага, сега дадоха няколко смъртоносни изстрела отблизо и оправдаха опасенията на разузнавача, като повалиха трима от най-предните му воини. Но ударът не беше достатъчен, за да отслаби устрема на нападението. Със присъщата си свирепост делаварците нахлуха във вражеското прикритие и яростта им помете всяка съпротива.

Ръкопашната битка трая само един миг, отбраняващите се бързо отстъпиха, докато стигнаха до другия край на гъстталака, където се залостиха с упоритостта, която често се наблюдава у подгонени зверове. В този критичен момент, докато успехът на сражението отново взе да става съмнителен, зад хуроните се чу гърмеж и един куршум прелетя със свистене откъм бобровите дупки, които се намираха на полянката зад гърба им, последван от свиреп и страшен боен вик.

— Ето гласа на сагамора! — извика Ястребово око, като отговори на провикването със собствения си гръмлив глас. — Сега сме ги притиснали и отпред, и в тил.

Въздействието върху хуроните бе мигновено. Обезсърчени от това нападение, изхождащо от посока, която не им даваше възможност да се прикрият, воините нададоха вик на разочарование и като се впуснаха вкупом, разпръснаха се по поляната, без да мислят за нещо друго освен за бягство. Мнозина падаха под куршумите и ударите на преследващите ги делаварци.

Няма да се спираме, за да описваме подробно срещата между разузнавача и Чингачгук, нито трогателните думи, разменени между Дънкън и Мънроу. Няколко кратки и набързо казани слова обясниха положението и на двете страни и тогава Ястребово око посочи сагамора на своите другари и отстъпи командуването на мохиканския вожд. Чннгачгук зае поста, за който неговото потекло и опитност му даваха изключително право, със сериозната тържественост, която винаги придава авторитет на заповедите на туземния вожд. Като следваше стъпките на разузнавача, той поведе групата назад през гъсталака; по пътя хората му сваляха скалповете на падналите хурони и скриваха телата на убитите делаварци; така стигнаха мястото, където разузнавачът реши, че могат да спрат.

Воините, много изморени от предшествуващата битка, сега заеха позиция на едно равно място, където имаше достатъчно дървета, за да ги прикрият. Пред тях теренът се спущаше доста стръмно и на разстояние от няколко мили пред погледа им се простираше тясна, тъмна и гориста долина. В тази именно гъста и тъмна гора Ункас продължаваше да се сражава с главното ядро на хуроните.

Мохиканът и другарите му се приближиха към края на склона и с опитно ухо се вслушаха в шума на битката. Няколко птици, пропъдени от скритите им гнезда, се виеха над долината, бухнала от зеленина. Тук-там над дърветата се издигаше по някой лек облак дим, който се разнасяше във въздуха, посочвайки местата, където битката е била яростна и позиционна.

— Сражението се придвижва нагоре по склона — забеляза Дънкън, като посочи дима на един нов залп. — Ние сме в самата среда на фронта н огънят ни не може да бъде полезен.

— Те ще се оттеглят към падинката, където прикритието е по-добро — възрази разузнавачът, — и ние ще останем точно на техния фланг. Върви, сагамор! Едва ще имаш време да нададеш бойния си вик и да поведеш напред младежите. Аз ще изкарам тази схватка с воини, които имат моя цвят на кожата. Ти ме познаваш, мохикане; нито един от онези хурони не ще прекоси възвишението в гърба ти, без да се чуе гласът на „Еленоубиеца“.

Индианският вожд се спря още един миг, за да разбере хода на сражението, което сега бързо се преместваше нагоре по склона — сигурен знак, че делаварците побеждават. Той не напусна мястото, докато не бе предупреден за близостта на свои и на врагове от куршумите на приятелите му, които започнаха да шибат между сухите листа по земята като зърна на градушка преди буря. Ястребово око и тримата му другари се отдръпнаха малко, за да се прикрият, и зачакаха изхода на борбата със спокойствие, спечелено от голямата им опитност при подобни обстоятелства.

Не след дълго пушечните изстрели започнаха да губят типичното за гората ехо и да звучат като гърмежи на открито. Тогава тук-там се появиха воини, отблъснати към края на гората. Те започнаха да се събират на поляната, където щяха да направят последно усилие да удържат позицията. Към тях скоро се присъединиха и други, докато пред погледа се проточи дълга редица мургави фигури, които с упоритостта на отчаянието не се помръдваха от прикритието. Хейуърд започна да става нетърпелив и обърна неспокойно очи към Чингачгук. Вождът беше седнал така на една скала, че от него не се виждаше нищо друго освен спокойното му лице. Той наблюдаваше гледката с несмутим поглед, сякаш беше поставен там само за да гледа битката.

— Време е вече делаварецът да напада! — каза Дънкън.

— Не още, не още — отвърна разузнавачът. — Когато надуши приятелите си, делаварецът ще им даде да разберат, че е тук. Гледайте, гледайте! Негодяите се събират в онази група борове като рояк пчели, напуснали стария си кошер. Бога ми, дори и една жена би могла да се прицели в средата на такъв куп червенокожи!

В този миг прозвуча бойният вик и десетина хурони паднаха от изстрелите на Чингачгук и неговата група. На последвалия крясък отговори един-единствен боен вик от гората и във въздуха се понесоха такива крясъци, сякаш хиляда гърла се бяха обединили в едно общо усилие. Хуроните се огънаха, разкъсаха центъра на своя фронт и Ункас се показа от гората начело на стотина воини.

Размахал наляво и надясно ръце, младият вожд посочи неприятеля на своите хора, които се разпръснаха да го преследват. Сражението сега се разкъса, като двете крила на разбитите хурони отново потърсиха прикритие в гората, ожесточено преследвани от победоносните воини на ленапското племе. Може би бе изминала само една минута, обаче звуците вече се отдалечаваха в различни посоки и постепенно губеха яснотата си под отекващите сводове на гората. Но една малка група хурони презрително отказваше да се прикрие и като лъвове в безизходно положение бавмо и мрачно се оттегляха нагоре по стръмнината, която Чингачгук и хората му бяха току-що напуснали, за да вземат по-дейно участие в сражението. Магуа изпъкваше сред тази група както със свирепия си и див вид, така и с все още надменното си и властническо държане.

В старанието си да ускори преследването Ункас бе останал почти сам, но в момента, когато погледът му улови фигурата на Хитрата лисица, всички други съображения бяха забравени. Като нададе своя боен вик, който призова шест-седем воини, и без да обръща внимание на неравния им брой, той се втурна срещу своя враг. Лисицата, който наблюдаваше движенията му, се спря да го почака, обзет от тайна радост. Но в момента, когато си мислеше, че безразсъдната смелост на буйния млад нападател го бе предоставила на милостта му, чу се нов крясък и пред погледа му се изпречи Дългата карабина, който се втурна на помощ, придружен от всичките си бели другари. Хуронът мигновено се обърна и започна бързо да отстъпва нагоре по стръмнината.

Нямаше време нито за поздрави, нито за приветствия, защото Ункас, не разбрал, че приятелите му се бяха приближили, продължи преследването с бързината на вятър. Напразно Ястребово око му викаше да се прикрива; младият мохикан не се боеше от опасния огън на противниците си и скоро ги принуди да побягнат толкова стремително, колкото бързо и устремно тичаше самият той. За щастие преследването продължи кратко време, а и положението на белите беше много благоприятно, иначе делаварецът щеше да надмине всичките си другари и да стане жертва на собствената си дързост. Но преди да се случи подобно нещастие, преследвачите и преследваните навлязоха в хуронското селище, на един изстрел разстояние едни от други.

Възбудени от близостта на жилищата си и изморени от преследването, хуроните се спряха и с яростно отчаяние поведоха бой около колибата на съвета. Нападението унищожи всичко пред себе си като вихрушка. Томахавката на Ункас, пушката на Ястребово око и дори все още яката ръка на Мънроу — всички действуваха усилено в този момент и скоро земята се покри с труповете на неприятелите им. Въпреки смелостта си и макар непрестанно да се излагаше, Магуа успя да остане невредим подобно на героите от древните легенди, покровителствувани от съдбата, която бди над участта на своите любимци. Когато видя повалените си другари, хитрият вожд нададе крясък, с който изразяваше безкрайния си гняв и разочарование, и побягна от бойното поле, последван от едничките си двама останали живи приятели, като остави делаварците да свалят от убитите кървавите трофеи на победата.

Но Ункас, който напразно го беше търсил в схватката, се впусна да го преследва, а Ястребово око, Хейуърд и Дейвид побързаха по стъпките му. Най-многото, което можеше да направи разузнавачът, беше да държи дулото на пушката си малко пред приятеля си, но всъщност то служеше като чародеен щит. Веднъж Магуа като че ли реши да направи последно усилие да отмъсти за всички свои загуби, но веднага изостави това намерение и скочи в един гъсталак, където бе последван от неприятелите си. След това влезе внезапно в отвора на пещерата, която читателят вече познава. Ястребово око, който дотогава се бе сдържал да стреля само от любов към Ункас, нададе победоносен вик и високо заяви, че сега плячката им е сигурна. Преследвачите се втурнаха в дългия и тесен вход тъкмо навреме, за да зърнат отстъпващите фигури на хуроните. Минаването им през естествените галерии и подземни помещения на пещерата бе предшествувано от писъците и виковете на стотици жени и деца. В дрезгавата светлина пещерата приличаше на тъмнините на ада, през която пробягват пълчища нещастни духове и свирепи дяволи.

Ункас не изпущаше от очи Магуа, сякаш животът му имаше само една цел. Хейуърд и разузнавачът все още тичаха подир него, подтиквани — макар и в по-малка степен — от едно общо чувство. Но в тези тъмни и мрачни коридори пътят им взе да става заплетен и те все по-рядко успяваха да зърнат неясните фигури на бягащите хурони. За миг изглеждаше, че следата е загубена, когато видяха една бяла рокля да се развява в най-отдалечения край на един коридор, който водеше сякаш нагоре в планината.

— Това е Кора! — възкликна Хейуърд, в чийто глас се смесваха ужасът и радостта.

— Кора! Кора! — повтори Ункас, като затича напред подобно на елен.

— Да, девойката! — извика разузнавачът. — Смелост, лейди! Идем! Идем!

Когато за миг зърнаха пленницата, те подновиха гонитбата с удесеторено усърдие. Но пътят беше труден, неравен и на места почти непроходим. Ункас захвърли пушката си и се впусна напред с шеметна бързина. Хейуърд необмислено последва примера му, при все че миг след това двамата съзнаха глупостта на постъпката си, когато чуха гърма на една пушка, която хуроните намериха време да изпразнят в прохода между скалите и чийто куршум леко нарани младия мохикан.

— Трябва да ги настигнем! — каза разузнавачът, като изпревари приятелите си с един отчаян скок. — При това разстояние онези негодници ще избият всички ни. Вижте, те държат така девойката, че да се крият зад нея.

При все че не обърнаха внимание на думите му или по-скоро не ги чуха, другарите му последваха неговия пример и с невероятни усилия стигнаха достатъчно близо до бегълците, за да забележат, че двамата воини влачеха помежду си Кора, а Магуа им даваше нареждания каква посока да поемат в бягството си. В този миг фигурите и на четиримата се очертаха на фона на небето при един отвор на пещерата и те изчезнаха. Едва ли не подлудени от разочарование, Ункас и Хейуърд увеличиха усилията си, които и без това изглеждаха свръхчовешки. Те изскочиха от пещерата на склона на планината тъкмо навреме, за да видят накъде бяха поели хуроните. Те бягаха нагоре по стръмнината по мъчен и опасен път.

Затруднен от пушката си и неподтикван от такъв силен интерес към пленницата, какъвто бе интересът на приятелите му, разузнавачът ги остави да го надминат. Ункас на свой ред излезе пред Хейуърд. В този ред за невероятно кратко време те преминаха скали, пропасти и трудности, които в друг момент и при други обстоятелства биха им се сторили почти непреодолими. Но усилията на буйните младежи бяха възнаградени, когато видяха, че тъй като Кора пречеше на хуроните да бягат, те изоставаха.

— Спри, хуронско куче! — възкликна Ункас, като размаха лъскавата си брадвичка срещу Магуа. — Една делаварска девойка ти вика да спреш!

— Няма да вървя по-нататък — извика Кора, като спря неочаквано на края на едни скали, които се надвисваха над дълбока пропаст, недалече от върха на планината. — Убий ме, ако искаш, отвратителен хуроне, но няма да направя ни една крачка повече.

Двамата индианци, които подкрепяха девойката, вдигнаха готовите си томахавки с нечестивата радост, която, както се казва, само дяволите изпитват от злите дела, но Магуа възпря ръцете им. Като захвърли от скалите оръжията, които бе изтръгнал от другарите си, хуронският вожд извади ножа си и се обърна към своята пленница, видимо обзет от противоречиви страсти.

— Девойко — каза той, — избирай: колибата или ножа на Лисицата!

Без да го погледне, Кора падна на колене, вдигна очи и протегна ръце към небето, мълвейки със смирен, но изпълнен с вяра глас:

— Ах съм твоя, господи! Направи с мене това, което смяташ за най-добро!

— Девойко — повтори дрезгаво Магуа, като напразно се мъчеше да улови погледа на спокойните й и сияйни очи, — избирай!

Но Кора нито чу, нито разбра заповедта му. Всеки мускул от тялото на хурона трепереше и той вдигна високо ръка, но пак я отпусна, объркан като човек, който се двоуми. Още веднъж той поведе борба със себе си и пак вдигна острото оръжие. Но тъкмо в тоя миг над тях се чу пронизителен вик. Ункас се показа и скочи като луд от много голяма височина. Магуа направи крачка назад, а един от другарите му, възползувайки се от случая, заби собствения си нож в гърдите на Кора.

Хуронът се хвърли като тигър върху своя провинил се съплеменник, който вече бе тръгнал да бяга. Падайки, Ункас раздели двамата противници. Отклонен от целта си и влуден от току-що извършеното пред него убийство, Магуа заби оръжието си в гърба на прострения на земята делаварец, надавайки нечовешки крясък, докато извършваше подлото си дело. Но след удара Ункас се надигна като ранена пантера, която се хвърля върху врага си, и повали убиеца на Кора. Това усилие изчерпа последните му сили. После впи суров и втренчен поглед в Лисицата и в очите му се изписа всичко онова, което би направил, ако силите му не го бяха напуснали. Магуа стисна безчувствената ръка на несъпротивляващия се делаварец и три пъти прободе гърдите му с ножа си. Ункас, който продължаваше да гледа с неугасимо презрение своя враг, се простря мъртъв в краката му.

— Милост, милост, хуроне! — извика Хейуърд от височината с почти задушен от ужас глас. — Дай милост и сам ще получиш милост.

Победителят Магуа захвърли окървавения си нож нагоре към умоляващия го младеж и нададе яростен, див и едновременно победен вик, който възвести свирепата му радост на тези, които се сражаваха в долината, на хиляди стъпки по-долу. Отговори му с крясък разузнавачът, чиято висока фигура точно в този миг се запъти бързо към него край опасните скали със смели и безстрашни стъпки, сякаш притежаваше способността да се движи във въздуха. Но когато ловецът достигна мястото на безмилостната сеч, той намери на скалата само мъртъвците.

Острото му око хвърли само един поглед към жертвите, а след това се отправи към трудния за изкачване склон напред. На хребета на планината, на самия край на шеметна пропаст стоеше една фигура с вдигнати ръце и с крайно застрашителен вид. Без да се спре, за да разбере кой беше този човек, Ястребово око вдигна пушката си, но камъкът, който падна върху един от бегълците долу, даде възможност да се види възмутеното и зачервено лице на честния Гамът. След това от една пукнатина се зададе Магуа; той спокойно и равнодушно мина през тялото на последния си другар, прескочи широка цепнатина и се изкачи по скалите на място, където ръката на Дейвид не можеше да го достигне. Само с един скок той щеше да се намери отвъд пропастта и да осигури безопасността си. Но преди да скочи, хуронът се спря, размаха юмрук към разузнавача и изкрещя:

— Бледоликите са кучета! Делаварците са жени! Магуа ги оставя на скалите за храна на враните!

Като се изсмя дрезгаво, той направи отчаян скок, но не стигна там, където искаше да скочи. Ръцете му се заловиха за един храст на края на бездната. Ястребово око бе приклекнал като звяр, който се готви да скочи, и цялото му тяло така трепереше от възбуда, че дулото на полувдигната му пушка се люлееше като подухван от вятъра лист. Без да се изтощава в безплодни усилия, хитрият Магуа се отпусна на ръцете си и намери издатина, на която да опре крака. Тогава той събра всичките си сили, направи още един опит и успя да се хване с колене за ръба на пропастта. В този именно миг, когато тялото на неприятеля му се беше съвсем свило, развълнуваният разузнавач вдигна оръжието си. Дори скалите наоколо не бяха по-непоклатими от пушката му през краткия миг, додето тя избълва съдържанието си. Ръцете на хурона се отпуснаха, тялото му се олюля малко назад, ала коленете му още се държаха за скалата. Като хвърли непримирим поглед към врага си, той размаха заплашително ръка. Но тялото му се отплесна, след миг той полетя с главата надолу, стрелна се край храстите, пуснали корени в склона, и падна в пропастта, където намери смъртта си.