Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (9)

IX

Главната квартира на птиците, на които Тес бе назначена за надзирател, доставчик, милосърдна сестра, лекар и приятел, се помещаваше в стара постройка със сламен покрив, издигната в средата на посипано с пясък и отъпкано правоъгълно място, което някога е било градина. Къщата бе потънала в бръшлян, а коминът, обвит от пълзящото растение, приличаше на разрушена кула. Долният етаж бе предоставен изцяло на птиците. Те се разхождаха там с чувството на собственик, сякаш не някакви си арендатори, които сега лежаха в гробищата, а самите те бяха построили къщата. Потомците на предишните собственици чувствуваха като обида за техния род това, че къщата, към която те бяха така много привързани, която бе струвала толкова пари на техните прадеди и в която бяха живели няколко поколения, преди д’Ърбървилови да си построят новия дом тук, бе така безмилостно превърната в курник от мисис Стоук д’Ърбървил веднага щом тя влезе във владение на имота.

— По времето на дедите ни тя бе достатъчно добра и за християни — казваха те.

Стаите, някога огласяни от плача на десетки бебета, сега отекваха от писукането на новоизлюпени пилета. Клетки с неспокойни кокошки бяха поставени там, гдето по-рано спокойно са седели стопаните. Вместо огън в огнището сега стърчаха захлупени кошери, в които кокошките снасяха и мътеха. Земята пред къщата, обработвана старателно с лопата от много поколения собственици, сега бе разровена безмилостно от петлите.

Градината около къщата бе оградена с висок зид и там можеше да се влезе само през една врата.

На другата сутрин, след като в продължение на около един час Тес прави промени и подобрения в стопанството, използувайки опита си на дъщеря на признат птицевъд, вратата на градината се отвори и при нея влезе слугиня с бяла шапка и престилка, изпратена от собствениците.

— Мисис д’Ърбървил иска както винаги кокошките — каза тя, но като забеляза, че Тес не разбира добре какво се иска от нея, поясни: — Господарката е стара жена, а освен това е сляпа.

— Сляпа ли? — възкликна Тес.

Преди да разбере точно какви опасения породи у нея това съобщение, тя взе по указание на слугинята две от най-красивите птици от породата Хамбург и тръна след нея. Слугинята също носеше две кокошки. Господарският дом, макар и внушителен и богато украсен, все пак подсказваше, че някой от неговите обитатели обича безмълвните същества — пред къщата хвърчаха пера, а по тревата стояха клетки.

Във всекидневната стая на приземния етаж, разположена в кресло с гръб към светлината, седеше собственицата и господарката на имението — белокоса жена на около шестдесет години с голяма шапка на глава. Както често се случва с хора, които губят зрението си постепенно, борят се да го запазят и се разделят с него с голямо нежелание, лицето й бе подвижно, за разлика от слепите по рождение и от хората, ослепели от малки, които имат застинали лица. Тес се приближи към жената, като носеше в ръцете си по едно пернато същество.

— Значи, ти си младата жена, която ще се грижи за птиците ми — каза мисис д’Ърбървил, като чу непознати стъпки. — Надявам се, че ще бъдеш добра с тях. Моят управител ми каза, че си много подходяща за тая работа. Къде са те? А! Това е Горделивеца, но днес не изглежда така весел, както обикновено. Сигурно се страхува от ръцете на непознат човек. Също и Фена… Да, малко сте се поизплашили, нали, милички? Но те скоро ще свикнат с тебе.

Докато старата лейди говореше, Тес и другата девойка, подчинявайки се на жестовете й, сложиха птиците в полата й, а тя ги опипа от главата до опашката — човките, гребените, качулките на петлите, крилата и шиповете им. По този начин тя незабавно ги разпознаваше и откриваше всяко счупено или изцапано перо. Тя ги пипна по гушите и разбра какво и колко са яли — много или малко. Лицето й отразяваше пантомимата от мълчаливи мисли на доволство или недоволство, които минаваха през главата й.

Птиците, донасяни от двете момичета, бяха връщани своевременно на двора и действието се повтаряше дотогава, докато момичетата представиха на старата жена всичките й любими петли и кокошки от породите Хамбург, Бантам, Кохин, Брахма, Доркинг и други породи, които тогава бяха на мода. Когато ги слагаха на колената й, тя с много малки изключения познаваше всички.

Това напомняше на Тес миропомазване. Мисис д’Ърбървил бе владиката, птиците — децата, а тя и слугинята — свещеникът и викарият на енорията, които ги бяха подготвили за ритуала. След церемонията мисис д’Ърбървил внезапно попита Тес, бърчейки лице:

— Можеш ли да свириш с уста?

— Да свиря с уста ли, госпожо?

— Да, песнички.

Като всички селски момичета Тес умееше да свири с уста, но считаше, че това изкуство не е за показване пред отбрано общество. Все пак тя учтиво отговори, че може.

— В такъв случай ще трябва да свириш всеки ден. Имах едно момче, което много добре се справяше, но той напусна. Искам да свириш на моите синигерчета. Тъй като не мога да ги виждам, много обичам да ги слушам, а по този начин ги учим и да пеят. Покажи й къде са кафезите, Елизабет! Трябва да започнеш още утре, иначе пак ще записукат, както преди. Напоследък сме ги поизоставили.

— Мистър д’Ърбървил им посвири сутринта, мадам — каза Елизабет.

— Той ли! Остави го ти него!

Лицето на старата жена се покри с бръчки, изразяващи отвращение, и тя не каза нищо повече.

С това завърши първата среща на Тес с нейната въображаема роднина и птиците бяха занесени обратно в тяхното жилище. Девойката не остана много изненадана от отношението на мисис д’Ърбървил. Тя не бе очаквала друго, след като видя колко е голямо имението. Но тя никак не предполагаше, че на старата дама не бяха казали ни дума за така нареченото родство. Стори й се, че между сляпата и нейния син не съществуваше кой знае каква обич. Но и в този случай Тес се бе излъгала. Мисис д’Ърбървил не бе единствената майка, на която е съдено да обича рожбата си с чувство на обида и огорчение.

* * *

Сутринта бе слънчева. Тес забрави за вчерашното си неприятно въвеждане в новата работа и се радваше на свободата си и новото си положение. Тя изгаряше от любопитство да опита силите си в неочакваната задача, която й бяха възложили, защото по този начин щеше да си осигури мястото. Щом остана сама в градината, тя седна върху един кафез и с най-сериозен вид сви устни, с намерение да възстанови познанията си в изкуството, което отдавна не бе практикувала. Тя откри обаче, че от нейното умение не бе останала нито следа. През устните й се промъкна глуха струя въздух и не се чу никакъв чист звук.

Тя духаше ли, духаше, но без резултат. Просто не можеше да се начуди как е могла да забрави това изкуство, дадено й от природата. Изведнаж усети, че нещо мърда сред клоните на бръшляна, обвил плътно оградата и къщата. Като погледна натам, тя видя, че някой скочи от зида на земята. Беше Алек д’Ърбървил. Тес не беше го виждала от предишния ден, когато я бе довел до вратата на новото й жилище.

— Кълна се в честта си — извика той — и в природата, и в изкуството! Никога не е имало такова прекрасно същество като тебе, братовчедке Тес. (В обръщението „братовчедке“ прозвуча лека подигравка.) Гледах те от оградата. Приличаш на статуя на Нетърпението. Цупиш красивите си алени устни, за да свириш, надуваш, духаш, ругаеш наум, но не можеш да изсвириш нито една нота. Изглежда, доста се ядосваш, че нищо не излиза, а?

— Може да съм ядосана, ала не съм ругала!

— Аха! Сега се сещам защо се мъчиш да свириш — синигерите! Майка ми сигурно иска да продължиш музикалното им образование. Каква егоистка! Сякаш да се грижиш за тези проклети петли и кокошки, не е достатъчна работа за едно момиче. Ако бях на твое място, направо щях да откажа.

— Но тя много настоява и иска още утре да почна.

— Така ли? Добре тогава… ще ти предам няколко урока.

— О, не, няма нужда — възпротиви се Тес и се отдръпна към вратата.

— Глупости! Дори нямам намерение да те докосвам. Слушай, аз ще стоя от тази страна на телената ограда, а ти стой от другата — така ще се чувствуваш в безопасност. А сега внимавай! Много си цупиш устните. Това става ей така!

Той придружи думите си с пример, като изсвири един пасаж от песента: „Махни, о, махни тези устни!“, но Тес не разбра намека.

— Хайде сега ти — каза д’Ърбървил.

Тя се опита да се държи хладно и лицето й стана сурово като излято от мрамор, но Алек настоя и най-после, за да се отърве от него, Тес сви устни, както й бе показал, но пак не успя. Тя се засмя смутено, а после почервеня, защото се ядоса на себе си, че се е засмяла.

— Опитай пак — окуражи я той.

Сега Тес отново бе станала сериозна — страшно сериозна. Тя повтори опита. Съвсем неочаквано тя свирна — чу се закръглен звук. Успехът й донесе краткотрайна радост, очите й се разшириха и тя неволно се усмихна на Алек.

— Това е то! Сега, като ти показах, можеш да продължиш и сама. Обещах, че няма да се докосвам до тебе и ще удържа думата си, въпреки че никой не е изпитвал такова изкушение, както аз сега. Тес, нали майка ми е особена старица?

— Още не я познавам добре, сър.

— Ще видиш, че е странна. Щом вече те кара да се учиш да свириш на синигерите й… Сега аз съм малко в немилост пред нея, но ти ще спечелиш благоразположението й, ако се отнасяш добре с нейните животинки. Довиждане. Ако срещнеш някои мъчнотии и имаш нужда от помощ, не ходи при управителя, а ела при мене.

* * *

Такова беше домакинството, в което Тес Дърбифийлд започна работа. Следващите дни почти не се различаваха от първия. Чувството на близост с Алек д’Ърбървил, което младият човек старателно подхранваше у нея чрез весели разговори, като шеговито я наричаше своя братовчедка, когато бяха сами, премахна предишната й срамежливост, без обаче тя да започне да се срамува от него по други, по-романтични причини. Все пак Тес зависеше много от майка му, а тъй като последната беше сравнително безпомощна, и от самия него. Това я направи по-податлива на неговото влияние, отколкото би я направило едно обикновено приятелство.

След като възстанови изкуството си, тя скоро разбра, че да се свири на синигерите на мисис д’Ърбървил, не е чак толкова трудно, а освен това Тес бе запомнила от своята музикална майка много мелодии, напълно подходящи за тези певци. Ежедневният концерт пред кафезите й доставяше много по-голямо удоволствие, отколкото упражненията в градината. Несмущавана от присъствието на младия човек, тя издуваше устни, доближаваше ги до решетките и свиреше с охота на своите внимателни слушатели.

Мисис д’Ърбървил спеше на широк креват със завеси от дамаска, а синигерите живееха при нея. В определени часове на деня те свободно подхвръкваха из стаята и оставяха след себе си малки бели петна по мебелите и тапицерията. Веднаж, когато Тес се намираше при прозореца до кафезите и както обикновено обучаваше учениците си, й се стори, че чува шумолене зад кревата. Старата жена бе излязла и като се обърна, девойката остана с впечатление, че под ресните на завесите се подават върховете на чифт ботуши. Свиренето й стана така нестройно, че неизвестният слушател — ако въобще имаше такъв — сигурно бе разбрал, че тя подозира неговото присъствие. След тази случка Тес претърсваше зад завесите всяка сутрин, но не намираше никого. Алек д’Ърбървил явно се бе отказал от намерението си да я плаши с подобни засади.