Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (12)

XII

Кошницата беше тежка, а вързопът голям, но Тес ги влачеше като човек, комуто материалните неща не тежат. От време на време тя несъзнателно спираше да отдъхне до някоя врата или стълб, а после вдигаше багажа с пълната си закръглена ръка и отново тръгваше напред.

Бе неделя сутрин, в края на октомври, около четири месеца след пристигането на Тес Дърбифийлд в Трантридж и няколко седмици след нощната разходка из Ловния парк. Току-що се бе съмнало и жълтата светлина на хоризонта зад гърба на Тес озаряваше хребета пред нея — границата на долината, гдето тя бе живяла сред чужди хора, граница, която тя трябваше да превали, за да се върне в родния си дом. От отсамната страна склонът се издигаше постепенно, а почвата и пейзажът се различаваха рязко от почвата и пейзажа в долината Блекмур. Даже в нравите, характера и говора на хората от двете долини имаше известна разлика, въпреки че бяха свързани с железница. Затова родното й село, макар и на по-малко от двадесет мили от Трантридж, се струваше на Тес много далеч. Хората, затворени в тяхната долина, търгуваха на север и на запад, пътуваха, ухажваха и се женеха на север и на запад, мислите им бяха свързани със север и запад. А хората тук, в тази долина, насочваха вниманието и усилията си на изток и юг.

По същия този хълм д’Ърбървил бе препускал двуколката така бясно в онзи юнски ден. Тес изкачи остатъка от височината, без да спира, и като стигна върха, пред погледа й в ниското се разстла зелената долина, сега полузабулена в мъгла. Оттук гледката бе винаги прекрасна, но днес тя се стори на Тес неизказано красива, защото от последния път, когато я бе видяла, тя бе научила, че змии съскат там, където пеят сладкопойни птици, а урокът, който получи, измени из основи схващанията й за живота. И наистина една съвсем различна девойка — не простодушната Тес, която не бе напускала родния си дом — стоеше сега тук, сломена от тежки мисли. Тя се обърна назад, защото гледката на родната долина й причиняваше болка.

По дългия бял път, по който Тес току-що се бе изкачила с мъка, се зададе двуколка. До нея вървеше човек, който махна с ръка, за да привлече вниманието й.

Напълно спокойна, тя се подчини на знака му да почака и след няколко минути човекът и конят спряха до нея.

— Защо се измъкна така тайно? — с упрек запита задъханият д’Ърбървил. — И то точно в неделя сутрин, когато всички спят. Случайно открих, че си избягала и препусках като луд да те стигна. Я погледни кобилата! Защо си отиваш по такъв начин? Знаеш, че никой не би те спрял. И защо имаше нужда да се мъчиш пеша и да мъкнеш такъв тежък багаж. Бързах като щур, само и само да те закарам с колата, ако не пожелаеш да се върнеш, разбира се.

— Няма да се върна! — каза тя.

— Така си и мислех. Добре тогава, качвай кошницата и да тръгваме с колата.

Тя равнодушно сложи кошницата и вързопа си в двуколката, после се качи и седна до него. Тес сега не се страхуваше от д’Ърбървил и именно това доверие към него бе причина за нейното нещастие.

Д’Ърбървил машинално запали пура и те продължиха пътя си. Говореха малко и за най-обикновени неща около тях, без да влагат никакви чувства в разговора. Алек съвсем бе забравил за по-раншните си опити да я целуне насила, когато рано през лятото се возеха по същия път, само че в обратна посока. Но тя помнеше и затова сега седеше неподвижна като кукла и отговаряше на забележките му само с „да“ и „не“. Като изминаха няколко мили, пред тях се показа горичката, зад която лежеше Марлот. Едва тогава по неподвижното й лице се изписа леко вълнение, а по бузите й се търкулнаха няколко сълзи.

— Защо плачеш? — студено запита той.

— За нищо. Помислих си само, че там съм родена — промълви Тес.

— Нали все трябва да се родим някъде?

— Иска ми се хич да не се бях раждала — там или където и да е.

— Глупости! Щом не искаше, защо дойде в Трантридж?

Тес не отговори.

— Не дойде от любов по мене я. В това мога да се закълна.

— Вярно е. Ако бях дошла от любов по тебе, ако въобще някога съм те обичала искрено, ако все още те обичах, нямаше така да се мразя и презирам за своята слабост. За кратко време бях заслепена от тебе, и толкова!

Той сви рамене, а тя продължи:

— Когато разбрах истинските ти намерения, беше вече късно.

— Всяка жена казва това.

— Как смееш да ми говориш такива думи! — изкрещя Тес. Тя се обърна стремително към него, а очите й блеснаха, защото в тях се събуди заспалият силен дух, с който му предстоеше да се запознае по-отблизо. — О, господи! Бих могла да те изхвърля от колата. Никога ли не ти е идвало наум, че това, което всички жени казват, някои от тях го и чувстват?

— Добре де, добре — каза той, като се засмя. — Съжалявам, че те оскърбих. Признавам, виновен съм. — С известна горчивина в гласа си той продължи: — Само че няма защо вечно да ми го натякваш. Готов съм да платя до грош. Знаеш, че вече няма нужда да работиш по нивите и мандрите. Знаеш, че можеш да се обличаш в най-хубави дрехи, а не както напоследък, като че ли заплатата не ти стига да си купиш дори една панделка.

Тес леко сви устни, макар че презрението не бе свойствено на нейната импулсивна, широка душа.

— Казах ти, че нищо повече няма да взема от тебе — не мога. Ако продължи така, ще бъда напълно във властта ти, а аз не искам.

— Ако човек съди по обноските ти, ще помисли, че не само си истинска и безспорна д’Ърбървил, но отгоре на това и принцеса — ха, ха! Добре, мила Тес, повече нямам какво да ти кажа. Сигурно съм лош човек — много лош. Лош се родих, лош живях и по всяка вероятност лош ще си умра. Но кълна се в пропадналата си душа, че вече никога няма да ти причиня зло, Тес. А в случаи на непредвидени обстоятелства — сещаш се какво имам пред вид, нали? — при най-малка нужда и най-малки трудности, драсни ми няколко реда и веднага ще получиш, каквото желаеш. Може би няма да съм в Трантридж — отивам за известно време в Лондон, защото не мога да понасям старата, — но ще наредя да ми препращат писмата.

Тес му каза, че не желае да я придружава повече и те спряха точно пред горичката. Д’Ърбървил скочи на земята, свали я на ръце от колата и постави вещите й до нея. Тес му се поклони леко и за момент погледите им се срещнаха, после тя се обърна, за да вземе багажа си и да тръгне.

Алек д’Ърбървил извади пурата от устата си, наведе се към нея и каза:

— Няма да си отидеш току-така, нали, скъпа? Ела!

— Както желаеш — безразлично отвърна тя. — Виждаш ли как си ме възпитал?

Тя се обърна и повдигайки лице към неговото, застана като мраморна статуя, докато той я целуваше по бузата — хем така, колкото да се каже, хем като че ли страстта му не бе съвсем угаснала. Докато Алек я целуваше, погледът на Тес се рееше по най-отдалечените дървета, сякаш тя не съзнаваше какво прави той.

— А сега заради старото ни приятелство дай и другата буза.

Тя обърна глава така равнодушно, както човек би се обърнал по молба на художник или фризьор, и той я целуна по другата страна. Устните му се допряха до бузи гладки, влажни и хладни като кожицата на гъбите в околните ливади.

— Не ми даваш устните си и не ме целуваш. А и никога не си го правила с желание. Изглежда, че никога няма да ме обикнеш.

— Казвала съм ти го вече много пъти. Вярно е. Никога не съм те обичала дълбоко и истински и мисля, че никога не бих могла да изпитвам подобно чувство към тебе — каза Тес, а после тъжно добави: — Може би една лъжа сега би била от най-голяма полза за мене. Но аз все още притежавам достатъчно доблест — колкото и малко да е тя — да не те лъжа. Ако те обичах, имам всички основания да го призная. Но аз не те обичам.

Той въздъхна изкуствено, като че ли разговорът потискаше сърцето му, съвестта му или неговия благороден произход.

— Глупаво е да си толкова тъжна, Тес. Сега нямам причини да те ухажвам и откровено мога да ти кажа, че няма защо да тъгуваш. По красота ти не отстъпваш на нито една жена в този край — благородница или селянка. Казвам ти го като човек, който разбира от тия работи и ти желае доброто. Ако си умна, трябва да покажеш красотата си на хората, преди тя да увехне… Пак те питам, Тес, няма ли да се върнеш при мен? Честна дума, не ми се ще да си отиваш така изведнаж.

— Никога, никога! Взех решение веднага щом разбрах… това, което трябваше да разбера по-рано. Няма да се върна.

— Тогава сбогом, моя братовчедке, каквато ти бе в продължение на четири месеца. Довиждане!

Той скочи леко на двуколката, оправи поводите и пое по пътя сред живия плет от къпини.

Тес не погледна след него, а бавно зави по кривата пътека. Бе още рано и макар че слънцето вече се бе откъснало от хълма, лъчите му, невесели и изпитателни, само грееха, а не топлеха. Наблизо нямаше жива душа. Тъжният октомври и още по-тъжната Тес, изглежда, бяха единствените същества на този междуселски път.

Скоро Тес чу, че някой я застига. Това бяха стъпки на мъж. Той вървеше бързо, изравни се с нея, преди тя да се усети, и я поздрави с „добро утро“. Приличаше на занаятчия и носеше тенекиена кутия с червена боя. С делови тон той запита дали тя ще му позволи да й носи кошницата. Тес се съгласи и тръгна с него.

— Много си подранила тази неделна сутрин — весело каза той.

— Да — съгласи се Тес.

— В този час повечето хора си почиват от работата през седмицата.

Тя се съгласи и с това.

— Макар че в неделя аз свършвам повече истинска работа, отколкото през цялата седмица.

— Как така?

— Цяла седмица работя за славата на човека, а в неделя за слава на бога. А това е вече истинска работа, нали? Ето тук на тоя прелез трябва да поработя малко. — Мъжът се отправи към прелеза в оградата, който водеше към едно пасище. — Почакайте за момент, няма да се забавя — добави той.

Тъй като кошницата й бе у него, на Тес не оставаше нищо друго, освен да чака. Започна да го гледа. Той остави кошницата и кутията на земята, разбърка боята с четката, която беше вътре, и започна да рисува големи квадратни букви върху средната дъска на прелеза, като поставяше запетая след всяка дума, сякаш тя да има време да проникне дълбоко в душата на четеца.

ТВОЕТО, ПРОКЛЯТИЕ, ТЕ, ДЕБНЕ

Апостол Петър

На фона на спокойния пейзаж, на бледите увяхващи краски на горичката, на синия въздух на хоризонта и на обраслите с лишеи дъски на прелеза тези ярки, ясночервени букви отчетливо изпъкваха. Сякаш самите те крещяха и звънтяха във въздуха. При вида на това отвратително обезобразяване — последната гротескна фраза на една религия, която на времето е изиграла ролята си в историята на човечеството, някои хора може би биха възкликнали: „Уви, о, клето богословие!“ Но Тес почувствува думите като страшно обвинение към самата нея. Сякаш този човек, макар че го виждаше за първи път, знаеше нейната история.

Като свърши да пише, той вдигна кошницата й и Тес машинално тръгна до него.

— Вярвате ли в това, което пишете? — тихо запита тя.

— Дали вярвам в текста ли? Все едно да ме питате дали вярвам в собственото си съществуване.

— Но ако сте извършили грях не по ваша вина, тогава? — попита тя разтреперана.

Той поклати глава.

— Въпросът е толкова сложен, че аз не мога да го реша. Това лято съм извървял стотици мили и съм писал тия текстове по ВСИЧКИ стени, врати и прелези в цялата област. Тълкуването им предоставям на сърцата на хората, които ги четат.

— Намирам ги ужасни! Смазващи! Убийствени! — каза Тес.

— Това им е предназначението — отговори той с тон на човек, който познава професията си. — Трябва да прочетете най-пламенните ми текстове. Пазя ги за бедняшките квартали и пристанищата. Ще те накарат да трепериш. А този текст е много подходящ за селски райони… Аха, ето там на оня хамбар парче чиста стена, която и без това не служи за нищо. Ще напиша един текст — точно за такива съблазнителни момичета като вас. Почакайте, госпожице!

— Не! — каза Тес и като взе кошницата, продължи пътя си. След известно време тя обърна глава. Върху старата посивяла стена се бяха появили огнени букви, подобни на първите, букви, които изглеждаха странни и необичайни, сякаш бяха отчаяни от тази си задача, която изпълняваха за първи път. Тес пламна, когато ги прочете, и разбра съдържанието на надписа, който мъжът бе написал до половина:

ТИ, НЕ, ЩЕ, ИЗВЪРШВАШ…

Жизнерадостният й приятел видя, че тя го гледа, свали четката и извика:

— Ако ви интересува тълкуванието на тези неща, днес в енорията, гдето отивате, ще държи проповед един сериозен и добър човек — мистър Клер от Еминстър Сега нашите мнения не съвпадат, но той е добър човек и ще ви го обясни не по-лошо от всеки друг свещеник. Той запали у мен тази искра.

Тес не отговори. Обхваната от вълнение, тя продължи пътя си, без да вдига поглед от земята.

— Глупости! Не вярвам господ да е казвал такива неща! — промърмори тя презрително, когато руменината й попремина. Перест облак дим изскочи внезапно от комина на бащината й къща, при вида на която сърцето на Тес се сви. Когато влезе в стаята, на душата й стана още по-тежко. Майка й, току-що слязла от горния етаж и клекнала пред огнището, разпалваше дъбови клони под чайника, за да приготви закуската. Тя се обърна да я поздрави с „добре дошла“. (Децата и баща й бяха още горе. Тъй като бе неделя сутрин, сър Джон считаше, че е оправдано да поспи половин час повече.)

— Какво виждам! Скъпа моя Тес! — възкликна майка й изненадана. Тя скочи и целуна девойката. — Как си? Не те видях, преди да дойдеш съвсем близко. Заради сватбата ли се върна?

— Не, не се върнах за сватба, мамо.

— Тогава на почивка ли?

— Да, на почивка, и то на дълга почивка — каза Тес.

— Какво? Братовчед ти отказа ли да се ожени за тебе?

— Той не ми е братовчед и няма да се ожени за мене.

Майка й я загледа втренчено.

— Хайде, разправяй всичко!

Тогава Тес се приближи до майка си, склони глава на гърдите на Джоана и й разказа всичко.

— И въпреки това ти не го накара да се ожени за тебе? — каза майката. — След такова нещо всяка жена би го направила, освен тебе.

— Може би всяка друга жена, но не и аз.

— Няма що! Чудесно щеше да бъде, ако го беше накарала да се ожени за тебе! — продължи мисис Дърбифийлд, готова да заплаче от яд. — След всичко, което достигна до ушите ни за вас двамата, кой очакваше такъв край! Защо не помисли за доброто на семейството си, вместо да мислиш само за себе си? Знаеш как се мъча и робувам, без да подвия крак, а сърцето на нещастния ти баща е потънало в тлъстини. Надявах се, че ще излезе нещо от цялата тая работа, а то! Като си помисля само каква хубава двойка бяхте с него, когато те взе с колата преди четири месеца! Да знаеш какво ни подари на всички! Мислехме си, че защото сме роднини. Ако не за това, то тогава защото те обича. А ти не го накара да се ожените!

Да накара Алек д’Ърбървил да се ожени! Той да се ожени за нея! Та той не бе споменал и дума за сватба. А ако беше споменал? Тя не знаеше дали би се съгласила да направи това усилие, за да се спаси от срам пред обществото. Но нещастната й майка не знаеше нищо за сегашните й чувства към този човек. Може би при дадените обстоятелства това бе неестествено и необяснимо, но фактът си е факт и — както тя каза — това я караше да се презира. Тя никога не бе обръщала особено внимание на Алек, а сега просто не можеше да го търпи. Тя се бе страхувала от него, бе треперила в негово присъствие и не устоя, когато той ловко се възползува от нейната безпомощност; после, временно заслепена от външния му блясък, известно време покорно изпълняваше прищевките му, но внезапно почувствува към него отвращение и презрение и избяга. Това бе всичко. Тя не го мразеше съвсем, но за нея той не представляваше нищо и едва ли би се съгласила да се омъжи за него, даже и за да спаси доброто си име.

— Трябваше да се пазиш, щом не си имала намерение да го накараш да те направи своя жена!

— О, мамо, мамичко! — извика измъчената девойка и така развълнувано се обърна към майка си, сякаш сърцето й щеше да се пръсне. — От де да зная! Та аз бях дете, когато напуснах тази къща преди четири месеца! Защо не ми каза да се пазя от мъжете? Защо не ме предупреди? Богатите дами знаят как да се пазят, защото четат романи, в които пише за тия неща, а аз нищо не знаех и ти не ми помогна!

Майка й омекна.

— Мислех, че ако ти разкажа за любовта му и до какво тя може да те доведе, ще се държиш отвисоко и ще изтървеш късмета си — промълви тя, като избърса очи с престилката си. — Явно е, ще трябва да се примирим с това положение. Станалото — станало, но занапред — каквото бог даде!